Т. С. Лърнър
Сфинксът (40)

38

Откритият военен камион се носеше с гръм и трясък по пътя през пустинята към Уади ел-Натрун. Бяхме общо десет души, сгушени в задната част на камиона. Едно семейство, тръгнало към манастира, за да кръсти пищящото бебе, което татко му грижовно бе гушнал, петима новоподстригани монаси, които изглеждаха ужасно тържествени и сериозни с едва наболите си бради, и аз самият. Споделяхме каросерията с една изпаднала в паника коза, четири кокошки със завързани крака и един петел, който пронизително кукуригаше всеки път, когато камионът попаднеше в дупка. Беше изтощително петчасово пътуване от Александрия. Разполагахме само с едно брезентово платнище, което да ни пази от следобедното слънце, и не спряхме нито веднъж, поне да пием вода.

Не разговарях с никого, страхувах се акцентът ми и сините ми очи да не ме издадат. Тъй като бях по-възрастен от останалите монаси, те се отнасяха към мен с уважение и приеха мълчанието ми като знак на религиозна отдаденост. Бях сложил астрариума в една торба от зебло, която бях оставил между краката си. Наблюдавах пейзажа покрай нас и за кой ли път анализирах поредицата от странни събития, случили се след завръщането ми в Александрия. Появата на Мосри по време на лекцията на Амилия, Хю Уолингтън и връзката му с Мосри и принц Маджид, после гласа на Хю, който чух в бръснарницата, тайнственото ново нефтено находище, земетресението, смъртта на Йоханес, дори картината на надигащите се води на Червено море. Всичко това се сливаше в съзнанието ми и образуваше колаж от образи и факти, които бяха част от една твърде сложна история. Кое от всичко това беше действителност и кое не? Надявах се, че отец Мина ще може да ми даде малко повече информация.

Думите на отец Карлото бяха твърде неясни, защото не искаше да предаде доверието на Изабела, разкривайки съдържанието на изповедта й. Аз бях сигурен, че той ясно схващаше какво става и можех само да се надявам, че отец Мина ще ми каже нещо, с което да ми помогне в разплитането на загадката. Във всеки случай седмицата, която щях да прекарам в манастира, щеше да ми даде достатъчно време, за да преценя каква да бъде следващата ми стъпка. Най-накрая люшкането на камиона ме приспа и така минаха последните няколко часа от пътуването ни. Стреснах се и се събудих, когато камионът спря.

Манастирът „Свети Паисий Велики“ се очертаваше на фона на звездното небе с кулите си, завършващи с кубета с коптски кръстове върху тях, с високите си стени и кулата, построени с цел да бранят манастира от нападенията на съседните берберски племена. Около кулата се въртяха птици, привлечени от насекомите, които танцуваха на светлината на прожекторите, все едно някаква невидима сила ги държеше там.

Камионът спря пред северната порта. Двама монаси отвориха портата и ние уморено слязохме от камиона. Един възрастен мъж облечен в малко по-пищно расо се приближи към мен и ми протегна ръка. На широкото му лице се разля усмивка. Това беше игуменът.

— Добре дошъл. Моля, последвай ме.

Заведе ме в една монашеска килия с извити стени от пясъчник и тесен висок прозорец. На пода беше постлан дюшек. Имаше още молитвено килимче и керосинова лампа, поставена до дюшека. В ъгъла имаше умивалник с кана вода и малък шкаф под него. Видя ми се твърде странно, че до лампата беше оставен голям метален пепелник, предполагам, само за удобство на гостите. На отсрещната стена имаше ниша с голям дървен кръст. Очите на изобразения върху него Христос гледаха нагоре.

Игуменът запали керосиновата лампа и тя засвети с бяла светлина, хвърляйки дълги сенки върху свода на тавана.

— Сутрешната молитва е в четири и половина, закуската е в седем и половина в трапезарията. Храним се съвсем просто с хляб, маслини, сирене и плодове. Ще се видим там — заяви той и остави лампата до дюшека.

— Много благодаря. Бих искал да говоря с отец Мина колкото е възможно по-скоро. Той тук ли е?

Игуменът се усмихна тайнствено, може би знаеше какви са намеренията ми.

— Ще се видиш с него на закуска.

Изпитах огромно облекчение, явно отец Карлото добре си бе свършил работата.

— А какво да направя, ако се наложи да изпратя от тук съобщение на някого? — попитах, като си спомних за Мустафа.

— Имаме вестоносци, които през цялото време пътуват в различни посоки. Бедуините също пренасят писмата ни.

— Трябва да се свържа с един човек в „Абу Рудиз“ на Синайския полуостров.

— Мисля, че утре от тук ще мине един керван. Предлагам ти да използваш времето и да се наспиш, за да можеш да възстановиш както физическите, така и духовните си сили. Отец Карлото ми каза, че ще останеш при нас една седмица, така ли е?

— Може би дори по-малко, ако успея да измисля как да стана невидим — опитах се да се пошегувам.

— Нека бъде седмица — отвърна абатът. — Ще ни е трудно да те задържим при нас по-дълго време. Времената са несигурни, господин Уорнок, дори тук, в пустинята, усещаме отзвука от действията на президента Садат, дано Бог да го пази.

 

 

След като абатът си тръгна, написах писмо на Мустафа, в което го молех да ме посети в манастира, колкото е възможно по-скоро. След това внимателно разопаковах астрариума. Чух слабия звук от движението на бронзовите зъбчати колела. Механизмът продължаваше да работи, а стрелката, показваща датата на смъртта ми, не бе помръднала. След тази нощ теоретично ми оставаха още шест дена живот.

Обхвана ме гняв. Бях толкова отчаян, че ударих с юмрук твърдия дюшек, после още веднъж и още веднъж. Металният пепелник, поставен до лампата, подскочи на пода, след това се изтъркаля и се залепи за астрариума. Спрях, бях удивен и ужасен. Извадих една безопасна игла от расото си и я оставих наблизо. Тя се придвижи към астрариума и се залепи за него. Протегнах към него ръка и усетих, че нещо дърпа венчалната ми халка, като че ли някакви невидими пръсти се опитваха да ми я отнемат. Отместих бързо ръката си. Определено бях склонен да си представя, че астрариумът се е превърнал в една твърде злобна личност. „Не ставай глупак — казах си аз, — просто магнитните свойства на механизма са се усилили.“

Опаковах астрариума и внимателно го сложих на пода в нишата. След това, без да си правя труда да се събличам, легнах на твърдия дюшек и вперих поглед в свода над себе си.

Започнах да обмислям научните възможности за измерване на промяната в магнитните сили на устройството. Дълго разсъждавах върху тази възможност, като се опитвах да съставя диаграма на елементите на механизма, които бях идентифицирал до този момент. Нищо смислено не излезе от това. Мислите ми се насочиха към последните думи на игумена и се зачудих какво ли е научила Рейчъл за тайната среща на високо ниво, за която ми спомена. За нова мирна инициатива ли ставаше въпрос? Древната общност, в която по стечение на обстоятелствата се намирах в момента, от векове насам е била част от този исторически конфликт. Понятието мир тук беше почти непознато. Бях страшно уморен, но в същото време не можех да заспя. Въртях се дълго, докато най-накрая потънах в неспокоен сън.

 

 

Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах, че вече съм пропуснал закуската. Наплисках лицето си на умивалника и скрих астрариума в шкафа под него. Чувствах се в безопасност зад дебелите стени на манастира и безпокойството от предишната нощ беше започнало да ме напуска. След това бързо преминах през прохладните сводести коридори и излязох на двора, където ме заля ослепителната слънчева светлина. Намирах се точно пред църквата на манастира. Тя представляваше сграда с няколко кубета от светъл камък, имаше висок сводест вход, вдясно от който се виждаха четири по-малки свода, всеки с изрисуван прозорец от пода до тавана. Заобиколих черквата и се озовах в централния двор. По пътя минах покрай останките от една мелница, покрай един гълъбарник и кладенец. Срещу черквата се намираше градината, в която растяха няколко реда нарове, маслинови дръвчета и различни зеленчуци. Млади монаси работеха в нея. Попитах единия от тях къде мога да хапна нещо за закуска, той откъсна един нар и ми го подхвърли с усмивка. След това на силен диалект ми обясни, че мога да отида в трапезарията, където най-възрастните монаси закусват по-късно от останалите.

Отидох в трапезарията и седнах на една дълга ниска маса, осветена от слънчевите лъчи, които се процеждаха през отвора в най-горната част на купола. Една млада селянка с широко безизразно лице постави пред мен купа с ориз. От другата страна на масата беше седнал много възрастен монах и се хранеше съвсем бавно. Той се спря и се загледа в мен, тежката му калаена лъжица увисна във въздуха. Опитах се да се усмихна, питах се дали това не е отец Мина. Той издаде някакъв странен звук, нещо средно между възмущение и кашляне и продължи да се храни съвсем бавно. Бързо сложих една лъжица ориз в устата си, но той се оказа прекалено солен и го изплюх. Монахът избухна в смях. Обърнах се към селянката и я помолих на арабски да ми донесе малко мед, но тя продължи да подрежда чиниите, без да ми обърне никакво внимание.

Монахът бутна купичката си, която издрънча, и посочи с глава към жената.

— Няма уши, глуха е — каза и постави сбръчканите си ръце от двете страни на главата си. — Ти ли си англичанинът?

Говореше английски с много силен акцент.

— Аз съм.

Облегна се назад и започна внимателно да оглежда лицето ми. Черните му като маслини очи, потънали в дълбоки бръчки, ме наблюдаваха съвсем безучастно. Най-неочаквано се протегна през масата и прокара ръката си по лицето и брадата ми. Замръзнах от изненада.

— Всичко е наред, ти си добър човек.

— Наистина ли?

— Наистина.

Говореше с такава дълбока убеденост, че за моя най-голяма изненада изпитах към него огромна благодарност.

— Аз съм отец Мина — продължи той. — А ти, предполагам, си Оливър Уорнок. Отец Карлото ми каза, че искаш да говориш с мен. Ела, аз съм главният библиотекар на нашата библиотека. Тя е най-известната в ордена ни. Имаме много ценни книги. Трябва да ги видиш. А може би греша, може би си дошъл тук, за да положиш обет за мълчание?

При тези думи той се усмихна и разбрах, че се шегува.

— Не, няма да полагам обет за мълчание, а дори и да беше така, това нямаше да ми попречи да чета — отвърнах с усмивка.

— Наистина, когато чете, човек може да се прехвърли отвъд високите стени. А може би си дошъл тук, за да се скриеш?

Предпочетох да не отговоря на въпроса му и монахът ме потупа по ръката.

— Ти пази своите тайни, а аз ще пазя книгите си. Да вървим, приятелю.

 

 

Прекосихме двора. Отец Мина беше висок не повече от метър и половина, но толкова дебел, че според мен бе цяло чудо, че изобщо можеше да се движи. Спря се до големия кръгъл кладенец пред църквата „Свети Паисий“.

— Тук берберите измили сабите си, след като убили четирийсет и девет мъченици. След това ги хвърлили тук, затова и до днес се нарича Кладенецът на мъчениците.

Погледнах надолу. Кладенецът беше дълбок, водата едва блестеше на дъното му.

— Тук винаги имаме прясна вода. Това е Божие чудо. Но да вървим към библиотеката — рече отец Мина и ме дръпна за ръкава.

— Искам да изпратя едно писмо, което утре непременно да стигне до полуостров Синай — казах му аз. — Игуменът ми каза, че може би днес оттук ще премине керван на бедуини.

Отец Мина кимна и след това силно изсвири с уста. Незабавно откъм сенките към нас се завтече едно слабо, около десетгодишно момченце, усмихна се и белите му зъби блеснаха на слънцето.

— Дай ми писмото — нареди отец Мина.

Дадох му писмото до Мустафа. Той присви очи, за да прочете адреса, след това го подаде на момчето, като го изкомандва нещо на арабски. Момчето веднага изчезна. Монахът забеляза изумлението ми.

— Не се тревожи. До довечера писмото ще е при бедуините, а утре по залез ще е в Синай. А сега да се заемем с по-важните задачи.

— С астрариума ли? — попитах аз, без да се замисля.

— Търпение, приятелю. Първо нека ти покажа библиотеката.

Библиотеката се намираше в далечния югоизточен край на комплекса, близо до старата мелница, където някога монасите са мелели брашното си. Представляваше тясно помещение, построено през девети век, разположено по продължението на отбранителната стена на манастира. Беше широко около два метра и високо повече от десет. Библиотеката се осветяваше чрез отвори в центъра на всеки купол. Покрай стените й имаше подредени богато украсени писалища за четене и високи до тавана шкафове със стъклени врати, поставени там през осемнайсети век. В тях се съхраняваха безценните ръкописи.

Отец Мина ме разведе наоколо, като гордо описваше историческата и религиозната стойност на тези документи. Беше ми трудно да се концентрирам. С нетърпение очаквах да разбера какво знае за астрариума, но усетих, че в момента може би ме подлагаше на изпитание. И докато ми разказваше историята на събраните тук трудове, преценяваше искреността ми. Най-накрая стигнахме до малък орехов шкаф, скрит в един ъгъл. С драматичен жест монахът извади едно ключе от джоба на расото си и отключи шкафа. Взе от там подвързана с кожа тетрадка и я постави на масата. Пожълтелите страници бяха изписани с претенциозен, често променящ се почерк, който се носеше по страниците, все едно някой го преследваше. Текстът беше написан на доста архаичен френски.

— Това е едно от най-големите съкровища на библиотеката — каза възрастният човек. — Тетрадката на Сонини де Манонкур, френски естествоизпитател и пътешественик, участвал през 1799 година в експедицията на Наполеон.

Сърцето ми ускори ритъма си. Сонини де Манонкур, веднага разпознах името. В този момент се пренесох в Гоа и си спомних пламъка в очите на Изабела, когато ми разказваше за писмото на Манонкур, което Ахмос Хафре й показал. Аз самият бях виждал копие на това писмо в Британския музей и богато украсеният почерк, който бях видял в кабинета на Уелингтън, напълно съвпадаше с почерка, който виждах по страниците на тази тетрадка. Усмихнах се. Възможно ли беше отговорът на въпроса къде трябва да бъде положен астрариумът да ме е чакал тук през цялото време? Може би в тази тетрадка щях да открия как да спра предсказанието на устройството и да залича датата на смъртта си. Отец Мина ми подаде тетрадката, но ръцете ми трепереха толкова силно, че не можах да я поема. Той се намръщи неодобрително и я отдръпна от мен.

Набръчканият пръст на отец Мина се плъзна по страницата.

— Виждаш ли тук, долу, има някакви бележки и картинки. Те се отнасят до наоса, който Сонини е открил.

Той ми посочи няколко скици, направени с мастило, всяка от които показваше различна страна на наоса. Стените му бяха изписани със знаци, много по-късни от йероглифите, на непознат за мен език.

— Надписите върху наоса разказват как Клеопатра е получила подарък от един гадател. Този подарък е бил това, което ти наричаш астрариум.

Отец Мина замълча и изчака да види реакцията ми. Кимнах, подканяйки го да продължи.

— Точно така — казах аз.

— Астрариумът е бил подарен на Клеопатра от евнуха жрец Потин по случай сватбата й с по-малкия й брат Птолемей XIII. Наосът разказва историята на „небесната кутия“.

Кимнах отново, за да покажа, че тези факти са ми известни. Монахът внимателно отгърна една страница.

— Сонини де Манонкур описва този механизъм в писмо до Наполеон, в което обяснява, че „небесната кутия“ може да донесе не само щастие и богатство, но и смърт, нещо, което силно би заинтригувало императора. Писмото беше при нас, но един посетител го открадна през 1943 година.

— Ахмос Хафре — промълвих аз на един дъх.

Монахът рязко се извърна към мен, в погледа му се появи изненада, а след това подозрение.

— Ти познаваш ли Ахмос Хафре?

— Моята съпруга беше археолог. Тя ми е разказвала за него.

Опитвах се да говоря тихо и искрено. Отново започнах да се задушавам при мисълта, че астрариумът контролира живота ми, свързва отделните точки на картата и ме кара да се движа по траектория, която не можех да предвидя. Дали не ме бе подвел по някакъв начин, за да ме накара да дойда тук?

Възрастният монах ме придърпа към себе си, усетих острия му дъх върху бузата си.

— Писмото до Наполеон е било написано, но никога не е достигнало до него. Сонини де Манонкур е отседнал тук през 1778 година, имаме записки от онова време. В тях се говори за великия експеримент, за великото откритие, което той щял да направи. Сто шейсет и пет години по-късно, през 1943 година, точно преди края на войната, когато целият свят бе потънал в хаос, Ахмос Хафре дойде тук, за да прави проучвания за посещението на Сонини. Но ужасно се изплаши, след като го посетиха някакви странни хора. Открадна писмото и избяга. Може би ти знаеш защо? — попита отец Мина и впи немигащ поглед в мен.

Поклатих глава. Изведнъж започнах да се питам дали не бях попаднал в клопка, дали всичко не бе нагласено така, че да разкрия местонахождението на астрариума.

— След като той си замина, открих тетрадката, скрита в един алманах за билки. Цели пет години след отпътуването на Хафре превеждах съдържанието й. — Отец Мина продължи внимателно да разлиства страниците на тетрадката. — Бях сигурен, че тук мога да открия причините за предателството на Хафре. Бяхме добри приятели, така че за мен това беше двойно предателство. Наосът, за който пише Сонини, трябва да е свързан по някакъв начин с писмото до Наполеон. Но това тук е най-интересното… — Той посочи едно изречение на последната страница на тетрадката. — Тази дума тук означава „отровен бокал“. Потин, евнухът жрец, който подарил астрариума на Клеопатра, се е опитал да я убие и сам той да започне да царува, като използва дванайсетгодишния й брат Птолемей XIII като марионетка. Астрариумът може както да те дари с богатство, така и да ти отнеме живота. Отровен бокал — завърши той драматично, очевидно доволен от собственото си представяне.

Отново погледнах към тетрадката, струваше ми се, че датата на смъртта ми е изписана там някъде, между странните букви.

— Споменава ли се някъде как може да се унищожи астрариумът или поне къде трябва да бъде положен за вечни времена?

Монахът ме погледна, погледът му беше едновременно озадачен и любопитен.

— Няма нищо такова, приятелю. Споменава се само, че „небесната кутия“ е свещен предмет и принадлежи на боговете, по-точно на Изида. Но не се плаши, това е само легенда. Мит. Аз самият не вярвам в силата на подобни предмети.

И той внимателно положи ръка върху рамото ми. Опитах се да приема жеста му като окуражаващ.

— Не мога да повярвам, че пророкът Моисей го е използвал, за да раздели водите на Червено море. На пророка не му е била необходима магия. Господ е бил с него — завърши отец Мина простичко, след това се усмихна блажено.

 

 

Вечерта си легнах рано, след като преди това наблюдавах как слънцето залезе зад древната кула. Питах се дали и аз, също като стотиците монаси, които са си задавали този въпрос преди мен, не трябва да застана на пост на върха на кулата и да наблюдавам пустинята за нежелани гости.

Въздухът бе започнал да изстива и сухият пустинен вятър довяваше шумовете на съседното село. Чуваха се децата, които си играеха, внезапно изсвирване на клаксон, някакво далечно радио. Имах чувството, че тук, зад стените на тази крепост, времето е спряло и продължава да се движи само в мрачния съвременен свят.

Върнах се в килията си. Астрариумът беше опакован и скрит. Щях да изчакам до сутринта, за да разбера дали дисковете все още се движеха към датата на смъртта ми. Разгънах дюшека, строполих се върху него и заспах, без да сънувам.