Т. С. Лърнър
Сфинксът (41)

39

През следващите два дни упорито се опитвах да прочета превода на отец Мина на тетрадката на Сонини. Търсех дори и най-малкия знак, който можеше да ми помогне да науча още нещо за астрариума. Това ми помагаше да не се поддавам на паниката, нарастваща с всеки изминал ден, който ме приближаваше към датата на смъртта ми. Реших, че ако не открия нещо, което да ми покаже как да спра астрариума, тогава нямаше да имам никакъв избор. Щеше да се наложи да се върна в Александрия и да задам въпроса директно на Хермес и Амилия, а може би дори и на Хю Уолингтън. Тази перспектива не ми допадаше особено много.

Тетрадката не съдържаше почти никаква нова информация, освен изводите, които Сонини беше направил за устройството на механизма, но забелязах бележка под черта, която привлече вниманието ми. Думите „Ame“ и „Ombre“, които на френски означават „душа“ и „сянка“, бяха изписани до петте елемента, които според древните египтяни изграждат човешката душа. Сонини беше поставил двете френски думи в квадрат, който на мен лично ми приличаше на затвор. Така душата и сянката като че ли пляскаха с криле и се мъчеха да излязат от клетката си. Най-вероятно Сонини просто си беше драскал нещо, но ми се стори странно да си представя френският естествоизпитател, наведен над тетрадката си и с перо в ръка да си драска, потънал в мисли. Този дребен детайл много ме разтревожи. Имаше нещо злокобно в квадрата и образът му не преставаше да ме преследва. Като изключим това, срещата ми с отец Мина не бе разкрила пред мен почти нищо ново.

Неочаквано мислите ми бяха прекъснати от един млад, плах монах, който дойде да ми съобщи, че гостът ми Мустафа Сахеер е пристигнал в манастира.

 

 

Отидох да посрещна Мустафа при портите и двамата занесохме в килията ми магнитометъра, който го бях помолил да вземе със себе си.

След като се озовахме сами в малката ми килия, Мустафа избърса потното си чело с края на джелабата си и ми се усмихна широко.

— Отдавна знаех, че си луд англичанин, но никога не съм предполагал, че си чак толкова луд. Наистина много приличаш на копт. Нямаше да мога да те позная.

— И ти много приличаш на фелах.

Досега бях виждал Мустафа облечен само в западни дрехи или в гащеризон. Въпреки етническата си принадлежност възпитаникът на Кеймбридж очевидно не се чувстваше комфортно в джелабата.

— Това поне е традиционното облекло на моя народ, докато ти… — За момент той се запъна и след това продължи: — Само ако знаеш какви неща трябваше да измислям, за да те извиня пред шефовете на компанията. Според тях ти си се побъркал от мъка. Добре че имаш такава безупречна репутация.

— Моля те, не ми задавай никакви въпроси — предупредих го аз. — Магнитометърът ми трябва само за един ден. Утре можеш да го вземеш обратно със себе си. Сигурен ли си, че никой не те проследи дотук?

— Да ме проследи? Не ставай смешен, кой би проследил човек, тръгнал през пустинята, за да присъства на погребението на леля си? Освен това аз съм съвсем незначителна фигура в цялата тази история. И такъв искам да си остана, за разлика от теб, който винаги искаш да бъдеш в центъра на събитията. Няма да задавам никакви въпроси, вече ти обещах. Така или иначе трябваше да те видя, защото имам чудесни новини.

При тези думи той затвори вратата на килията. Сега помещението се осветяваше само от слабата светлина, която се процеждаше през тясното прозорче.

— Данните от геофизичните изследвания са готови — продължи той.

— И?

— Потвърждават, че запасите са огромни, поне един милиард барела, почти цялото количество се намира в съседния участък.

Усетих, че оставам без дъх. Погледнах Мустафа, не можех да продумам. Сега можех да мисля единствено за астрариума. Струваше ми се, че в момента си играеше игрички с мен, разкриваше ми едно огромно богатство и в същото време, поне на теория, ми оставаха само пет дена живот. Богатство и смърт. Или може би ме насочваше нанякъде, като ме караше да се върна на нефтеното находище. Ако се оставех на астрариума да ме води, дали нямаше по този начин да получа всички отговори? В главата ми започна да се оформя една все още неясна идея.

Мустафа разбра погрешно мълчанието ми и сложи ръка на рамото ми.

— Разбирам противоречивите ти чувства, братко. Тази сутрин вестниците писаха за банкрута на „Гео Консалтънси“. Но ние с теб сме късметлии, щастието ни се усмихна два пъти.

Хвърлих изпитателен поглед към него. Възможно ли бе да знаеше нещо за астрариума?

— Какво искаш да кажеш? — не успях да прикрия параноята в гласа си.

Мустафа се засегна и се отдръпна.

— Моля те, Оливър, с теб сме партньори, нали така?

Протегнах ръка, за да го успокоя.

— Извинявай. Напоследък ми е трудно да се доверя на когото и да било. Разкажи ми за новото находище. Тази новина наистина ме интересува.

— Първо разговарях с някои приятели в министерството. Правителството ще ни даде разрешение да разработим терена срещу съвсем приемлив процент. Ние можем да изберем компанията, стига да успеем да осигурим финансирането. Второ, намерих инвеститор, частно лице, което не иска пряко да се намесва в работата, но е готово да финансира дейността ни.

— И е готов да осигури всички необходими средства?

Бях безкрайно изненадан. Никога не бях чувал частно лице да финансира такива проучвания. Беше немислимо един човек да притежава такава огромна сума.

— Дори без инфраструктурата на „Гео Консалтънси“ да стои зад нас? — не престанах да се удивявам аз.

— Знае каква репутация имаш, Оливър, и има много високо мнение за теб.

— Откъде знае за мен? Кой е той? В петролната индустрия ли е?

— Не, той е бизнесмен, египтянин, но по-голямата част от живота си е прекарал в чужбина. Очевидно този човек, господин Именанд, е изключително богат. Той е добре познат в някои бизнес среди в арабския свят. Но иска шейсет процента от лиценза.

Отидох до прозореца. Камбаните на църквата бяха започнали да бият, монасите прекосяваха двора и се отправяха към нея с тихи, отмерени стъпки. Бяха съсредоточени, но едновременно с това напълно спокойни. Що за човек би вложил милиони долари в първоначални проучвания, при това собствени пари? Никога не бях чувал за подобно нещо. Единственото обяснение, което ми идваше наум, беше, че този човек има пълно доверие в репутацията ми на ясновидец.

Обърнах се отново към Мустафа:

— Подозрителен съм към хора, чиито мотиви не разбирам.

Той се засмя.

— Господин Именанд е ексцентричен човек, който би искал да спомогне за развитието на страната си. Но освен това е и ловък бизнесмен. Предполагам, че би искал да работи с теб и за в бъдеще. Той е тайнствена личност, но има отлична репутация. Имаме късмет, че е готов да ни подкрепи. Имай ми доверие, това е отлична сделка.

Мустафа разгъна няколко проучвателни карти и ги разстла върху дюшека.

— Проведохме тестовете, които искаше на отбелязаните от теб места. Интуицията ти се оказа съвсем правилна, с изключение на едно нещо…

— Какво?

— Можеш да видиш голямата структура, която с теб вече идентифицирахме, но открихме аномалии и на тези две места, което говори за…

— Наличието на още един резервоар под този — довърших изречението вместо него.

— Точно така. Още веднъж, приятелю, доказа, че си като цар Мидас. Всичко, до което се докоснеш, се превръща в злато.

Огледах внимателно новите карти, двете напречни сечения, дадени в резултат на сеизмичните данни, и сателитната снимка. Промяната в геоложката структура беше очевидна. Съвсем ясно се виждаше седловината, в която между скалистите пластове се криеха нефтът и газът. Беше изключително странно, че това нефтено находище не е било открито до този момент. Но още по-странното беше, че в него имаше два резервоара. Беше риск, но интуицията ми подсказваше, че трябва да го поема. Вече бях почти напълно убеден, че съществува връзка между нефтеното находище и астрариума. Може би щях да разбера нещо повече за устройството, ако го занесях на самото находище. Може би то дори щеше да спре да работи. Взех решение.

— Искам да се срещна с този човек, преди да реша дали мога да му се доверя — заявих на Мустафа. — Срещата трябва да стане през следващите три дни в някоя сигурна къща, а аз ще трябва да пътувам под прикритие.

Тъмното лице на Мустафа просветна от вълнение.

— На срещата ще присъстват само най-необходимите хора. Господин Уалиф от Египетската правителствена петролна агенция (ЕППА), ние с теб и господин Именанд. Уалиф е самата дискретност, а ЕППА не може да не бъде представена, нали в крайна сметка ще извършваме проучвания върху тяхна земя.

— Съгласен съм. Но не съобщавай на Уалиф къде се намирам в момента. Изобщо не казвай нищо конкретно и в последния момент избери къщата, в която ще се срещнем.

— Разбирам.

Очевидно нищо не разбираше, но не му и трябваше.

— Междувременно искам дискретно да разбереш кои сондажни кули са свободни и да потърсиш добри сондьори. Искам всичко да е готово и да започнем проучванията веднага, щом успеем да се споразумеем с Именанд. Наемането на работниците оставям на теб.

— Няма проблем.

— Чудесно. Утре тръгваме към находището.

— Утре?

— Нямам никакво време, Мустафа — отвърнах мрачно.

 

 

Показах на Мустафа килиите за посетители на манастира, обясних му къде да отиде да вечеря и съобщих на игумена, че си тръгвам още утре заедно с госта ми. Вече се стъмваше, когато се прибрах в килията си. Бях доволен, че можех да си отдъхна на спокойствие. Затворих вратата, разопаковах астрариума и го поставих на пода.

Имах чувството, че стои там и ме наблюдава злобно. Отново ужасно ми се прииска да го унищожа, да го запратя по дяволите. Но как щеше да ми помогне това? Доколкото знаех, датата на смъртта ми щеше да остане непроменена дори и след унищожаването на механизма.

Включих магнитометъра. Беше ми много любопитно каква е силата на магнитното поле на астрариума. Поставих ръка на лоста и в този момент се поколебах. Ученият в мен отчаяно искаше да получи някакво емпирично обяснение. Може би механизмът работеше на квантово ниво и предизвикваше нелокални ефекти? Едновременно с това ме тревожеше вероятността да докажа, че устройството има необичайни физически свойства, особено като се има предвид, че нямах представа какви материали са били използвани при създаването му. Дори и да успеех да докажа, че механизмът имаше влияние върху околната среда, как щеше да ми помогне това да спра действието му?

Насочих магнитометъра към астрариума. Детекторът издаде пронизителен звук и стрелката силно се отклони. Никога не бях отчитал такива високи резултати. Не знам какви сплави са били използвани в конструкцията на този механизъм, но със сигурност никога не бях виждал подобно нещо. Нещо повече, магнитното поле се беше усилило значително, откакто пристигнах от Лондон, дори от момента, в който дойдох в манастира. Каква би могла да е причината за това? Дали имаше нещо в скалите наоколо? Каквато и да беше причината, мощта на механизма нарастваше и сега повече от всякога той ми приличаше на живо същество. Този факт не ми подейства никак успокоително.

Разопаковах уаза, усетих студения метал в потната си длан. За миг се поколебах, след това взех решение. Ще опитам отново. Вкарах ключа в механизма и се опитах да завъртя дисковете, така че да променя датата. Стрелката не се преместваше. Усетих, че ако напъна още малко, ключът ще се счупи. Отказах се, отново обхванат от необясним страх. Стрелката показваше, че ми оставаше да живея малко повече от три дни. Седнах, почти се задуших от обзелата ме паника. Не знаех какво да правя. Единственото, което исках в този момент, бе да се отърва от това нещо и да се върна към останките от предишния си живот.

Някой леко почука на вратата. Не му обърнах внимание. Един млад монах извика отвън:

— Господин Уорнок, имате още един посетител. Този път е жена. Не можем да я пуснем в спалните помещения. Трябва да излезете на двора.

 

 

Рейчъл бе седнала на ръба на кладенеца на мъчениците, облечена в проста бяла рокля. Приличаше на младо момиче, въпреки безпокойството, което излъчваше. Отведох я в един по-малък вътрешен двор. Изненадах се колко щастлив съм, че я виждам.

— Господин Уорнок, не е разрешено на жени да преспиват в манастира — провикна се монахът, който ми бе съобщил за пристигането на Рейчъл.

Тя стисна ръката ми.

— Всичко е наред, уредих да остана в селото.

— Искам да поговорим само половин час насаме — обърнах се аз към монаха и той си тръгна.

— Ибрахим ме откри в хотел „Сесил“ — каза Рейчъл и ми подаде едно писмо. — Има лоши новини. Някакви мъже все още те търсят. Отново са нахлули във вилата въпреки допълнителната охрана. Дори са разкопали градината.

Хвърлих бърз поглед на писмото, опитвах се да открия в него нещо окуражително.

— Според него не са били египтяни — отбелязах аз, без да вдигам поглед от листа. — Нарича ги главорези, професионални военни.

Вдигнах очи към Рейчъл. Изражението й потвърди най-лошите ми опасения. Отново се върнах към писмото.

— Помощникът на Хермес Хемиедес е ходил да ме търси. Хермес е бил арестуван и е искал да използвам влиянието си, за да го пуснат на свобода. Явно Хермес има двойно гражданство, молил е да отида в британското консулство от негово име.

— От това, което си ми разправял за Хермес ми се струва, че в момента се опитва да те манипулира. Играе си със страховете ти — обади се Рейчъл.

— Защо му е да го прави? Той е в затвора, не аз.

— Може би се опитва да се добере до астрариума.

Вдигнах поглед към луната. Полумесецът тъкмо се появяваше над стените на манастира.

— Датата на смъртта ми остава непроменена, Рейчъл. Остават ми още три дена, като броим от утре сутрин. И най-ужасното е, че започнах да вярвам в това.

— Оливър! Придържай се само към рационалното, към действителните факти.

— Към действителните факти ли? Фактът е, че това… нещо открадна живота ми.

— Няма да умреш. Поне не след три дни.

Чух какво ми казваше, но никак не бях убеден в това. Изведнъж отново се сетих за нефтеното находище. Имах чувството, че астрариумът ме води натам, но може би имаше нещо още по-значимо. Нефтеното находище се бе появило в резултат на същото земетресение, което бе разместило пясъците в пустинята. Може би от мен се очакваше да затворя последната брънка във веригата, да занеса астрариума в Абу Рудиз и да го заровя в дълбините на времето, откъдето се бе появил. Мисълта да го закопая в пясъците изведнъж ми се стори ужасно логична, дори привлекателна. Какво щеше да стане, ако оставех астрариума там?

— Слушай, дойдох тук поради съвсем друга причина. Източникът ми се оказа съвсем достоверен. Тръгнала съм към тайната среща на високо ниво, за която ти говорех. — Думите на Рейчъл сякаш увиснаха в неподвижния въздух. — Това е голям пробив. Събитието на века е, трябва непременно да присъствам.

— За какво става въпрос?

Рейчъл се огледа наоколо и заговори почти шепнешком:

— Помолиха ме да присъствам на тайна среща между Садат и Бегин и да я отразя за поколенията. — Тя отново се огледа наоколо. — Ще се състои в Порт Тауфик след няколко дни. Реших да се отбия при теб по пътя си за натам. Има слухове, че Садат лично ще посети Кнесета, ако първата среща мине добре. — Говореше много развълнувано, въпреки че шепнеше. — Това означава мир, Оливър. Мир. Може би Египет най-после е поел по този път.

Отново имах чувството, че всички скорошни събития са свързани помежду си и се срещат в една точка. Стана ми ясно защо Маджид правеше такива отчаяни опити да се сдобие с астрариума и да съсредоточи вниманието си върху слабите страни на Египет. Един силен Египет би означавал край на опитите му да дойде на власт. Посещението на Садат в израелския парламент, събитие без прецеденти в историята, би означавало край на политическите му амбиции.

— Сериозно ли говориш — Садат в Кнесета? Осъзнаваш ли, че това е абсолютно революционна идея? Нито Сирия, нито Саудитска Арабия биха приели спокойно такова посещение.

— Казвам ти, че това ще се случи и аз лично ще присъствам на събитието. От петнайсет години чакам такава възможност. Петнайсет години, Оливър.

— Работила си здраво за това. Заслужаваш го.

— Наистина е така.

Рейчъл ми се усмихна, лицето й беше озарено от емоция, която ми беше непозната и въпреки това не ми беше чужда. Ентусиазмът и смелостта й бяха заразителни и аз се радвах, че в този момент е до мен. Беше егоистично от моя страна, но осъзнах, че имах нужда от нея, ако искам да осъществя плана си.

— С какво ще пътуваш до Порт Тауфик? Утре заминавам с Мустафа за „Абу Рудиз“, за да огледам едно многообещаващо нефтено находище. От там не е далече до Порт Тауфик. Искаш ли да пътуваш с нас? — предложих й аз.

— Безопасно ли е?

— Мустафа е експерт по шофирането по черни пътища и преодоляването на военни патрули. Докато стигнем до лагера, вече ще се е стъмнило, а и никой не ме очаква.

— Добре, съгласна съм.

Прегърнах я и изведнъж задачата ми не ми се стори толкова ужасна. Някъде от сенките се чу прокашляне и се появи момчето, което бе взело писмото ми до Мустафа. Двамата с Рейчъл се отделихме един от друг с усмивка.

— Ще тръгнем рано, към пет часа — предупредих я аз.

— Ще ви чакам.

Останах загледан в Рейчъл и момчето, които се отправиха към селото зад манастирските стени.