Т. С. Лърнър
Сфинксът (44)

42

Докато Мустафа беше излязъл, за да купи някои провизии за пътуването ни до манастира, аз извадих астрариума и го разопаковах. Нищо не се бе променило, механизмът продължаваше да работи, а малката стрелка с главата на Сет беше само на едно деление от датата на смъртта ми.

Внимателно опаковах астрариума. Срещата с господин Именанд ме беше разтревожила. Дали се интересуваше само от проучванията, или имаше и някакви други намерения? Трябваше да се махна от Александрия колкото е възможно по-бързо, но трябваше да се срещна с още един човек, преди да замина.

Изчаках Мустафа да се върне. Помолих го да пази раницата с астрариума и отново излязох навън, преоблечен като коптски монах.

 

 

Пазачът в затвора пъхна петдесетте египетски паунда в задния джоб на униформата си и ми направи знак да го последвам в тесния коридор, който вонеше на урина и дезинфектанти.

— Може би господин Хермес ти е по-специален приятел, а?

Не обърнах никакво внимание на подигравката му. Опитвах се да потисна чувството си на дезориентация и страх, като видях познатите ми стени с лющеща се мазилка и стари метални врати на място, където само преди седмица бях задържан за разпит. Минахме покрай редица килии, някои от тях празни и неосветени, в някои от тях мъжете лежаха свити в ъглите, отчаяни късчета човешки съдби. Някои викаха за помощ, други повтаряха монотонни молитви, поклащайки се напред-назад.

В края на коридора имаше една малко по-голяма килия с дървен нар и кофа за тоалетна в ъгъла. Хермес Хемиедес лежеше на нара, завит почти изцяло в сивото одеяло, сякаш се срамуваше и искаше да се скрие. Краката му, бледи, с големи вени по тънките глезени и отекли пръсти, стърчаха изпод одеялото, обути в износени, прекалено големи сандали.

— Трийсет минути — съобщи ми пазачът, докато отваряше решетката на килията с голям ключ.

— Обикновено даваме по петнайсет, но за теб — каза той и се потупа по джоба — трийсет.

Той си тръгна, като заключи вратата след мен.

— Оливър? — Хермес отметна одеялото и седна на нара.

С облекчение забелязах, че по лицето му не се виждаха никакви синини и наранявания.

— Благодаря на Бога, че дойде! Не мога да остана повече, няма да изляза оттук жив!

— Хермес, моля те, не изпадай в паника. Първо ми кажи в какво те обвиняват.

— Обвиняват ме в заговор срещу държавата. Разбира се, всичко е скалъпено. Освен това ме нападнаха.

— Пазачите ли?

— Не ставай смешен — затворниците! Обкръжиха ме в двора, нападнаха ме и… ме унижиха.

— Наистина ли? Не изглежда да си пострадал.

— Нищо не разбираш. За човек като мен, който е по-различен…

— Имаш предвид сексуалната си ориентация ли?

— Сексуалната ми ориентация ли? — Той се засмя горчиво. — Де да беше толкова просто.

Хермес забеляза израза на лицето ми и бавно повдигна мръсната си затворническа риза. Под нея се показаха сбръчкани увиснали гърди, женски гърди.

— Значи си хермафродит? — с мъка прикрих учудването си.

Изведнъж всички странности, които бях забелязал в египтолога, си дойдоха на мястото — липсата на окосмяване по кожата му, тесните рамене, широкият ханш, странните извивки в гласа му, който сега много ми приличаше на гласа на стара жена. Той спусна ризата си.

— В този живот избрах да бъда мъж.

— Не разбирам…

— Роден съм преди седемдесет години в едно малко село в Судан. Тогава нямаше нито технологията, нито лекарствата да се отстрани такава „аномалия“. Родителите ми бяха ужасени. Дадоха ме на един дервиш, който ме отгледа като свой чирак — каза той и ме изгледа внимателно. — Може би си чувал за него — Ахмос Хафре. Той е мистикът, при когото пратих Изабела в Гоа преди толкова много години.

Вперих поглед в Хермес, усетих, че ми се завива свят. Чудех се до каква степен животът на Изабела, а и моят живот са били манипулирани от разстояние, а ние сме били като кукли на конци.

Хермес заговори тихо, сякаш бе прочел мислите ми:

— Виждаш ли, Оливър, примката се затяга още по-плътно, отколкото можеш да си представиш.

— Как оцеля? — попитах аз, все едно не бях чул последните му думи.

— Започнах да изучавам историята на хора като мен. Древните египтяни са ги смятали за свещени. Ние сме съвършената комбинация от мъжкото и женското начало и такива като мен често са били избирани за върховни жреци. Аз самият участвах в най-свещени ритуали.

В очите на Хермес се появи налудничав блясък, гласът му ставаше все по-висок, като че ли сега най-после можеше да прояви двойствената си природа. Споменът ме върна към преживяното в катакомбите, към изрисуваното лице на богинята Изида, което неестествено проблясваше, и към гласа зад дървената маска. Облегнах се на стената, започна да ми призлява, като разбрах какво всъщност се бе случило. През цялото време съм бил на погрешна следа. Не беше Амилия Линхърст тази, която ръководеше церемонията. Погледнах към Хермес, но преди да успея да кажа каквото и да било, той се протегна и сграбчи ръката ми.

— Ние имаме нужда един от друг, Оливър. Никой друг не може да те спаси. Никой друг не знае как да спре астрариума.

— Какво очакваш от него, Хермес? Знам, че целта ти не е да ме спасиш…

Хермес се усмихна цинично и за втори път, откакто бях дошъл тук, видях нещо налудничаво в погледа му, което до този момент прикриваше много добре.

— Безсмъртие, Оливър, това е, което искат всички.

С ужас отблъснах ръката му от себе си.

— Ти ме излъга! Ти взе сърцето й, ти похити трупа й!

Започнах да блъскам по решетката на вратата, за да привлека вниманието на пазача.

— Чакай, всичко ще ти кажа! — извика Хермес и ме дръпна назад.

Спрях да блъскам по решетките. Хермес седна на нара и ми посочи мястото до себе си. Не му обърнах внимание, предпочетох да остана прав.

— В салона на Джовани Брамбила се събираха хора, които проявяваха интерес към мистицизма и окултните науки. Говоря ти за времето отпреди четирийсет години, за 1936 година, когато светът, който познавахме, започна да се разпада. Никой от нас не искаше да загуби властта си. Ние бяхме група отчаяни хора — учени, бизнесмени, археолози, но всички споделяхме една обща страст — египтологията. Бяха отчаяни времена в един отчаян град.

Значи полицията е била права в крайна сметка, помислих си аз, наистина е съществувала тайна секта, ръководена от Джовани. Нищо чудно, че са подозирали и Изабела.

— В началото възстановките бяха съвсем наивни, безобидни опити да пресъздадем някаква автентичност. Но с годините исках да отидем и по-нататък. Бях убеден, че ако провеждаме ритуалите правилно, ще се сдобием с известна власт. Всичко можеше да стане съвсем истинско.

Той спря за момент и след това заговори шепнешком:

— Магьосничество. Един ден, без другите да знаят, замених овчето сърце, което използвахме в ритуала по претегляне на сърцето, с истинско човешко сърце.

— И чие беше това сърце? — попитах аз.

Не вярвах на ушите си, но мисля, че вече знаех отговора. Ашраф беше чул един писък.

— На един престъпник — откраднах го от моргата — отвърна Хермес и ме изгледа хладно.

— Отново ме лъжеш! Ти си убил човек, нали така? А освен това е имало и една млада египтоложка, чиито органи също са липсвали като на Изабела — казах, като си спомних думите на Деметриус.

— Това бяха благородни жертви! Важното беше, че дяволът промени всичко. Онази нощ, когато призовахме Сет, той се появи пред нас. Беше невероятно, изведнъж се бяхме превърнали в могъщи богове.

Хермес беше на ръба на истерията, в гласа му се долавяха маниакални нотки. Направих стъпка назад и се притиснах до решетката на вратата.

— Това е невъзможно.

— Невъзможно ли, Оливър? Та ти го видя с очите си.

Потреперих при спомена за огромната сянка, която се появи по стените на катакомбите. Хермес ме наблюдаваше с любопитство, под лустрото му на любезничене и раболепие се появи една съвсем чужда и студена личност.

— След този случай в групата ни настъпи разногласие — продължи да разказва той. — Вече не ставаше въпрос за дебат между учени археолози. Бяхме навлезли в много по-дълбоки води.

— Доколкото знам, Джовани е искал да използва ритуалите, за да унищожи политическите си съперници.

Хермес кимна.

— За известно време това вършеше работа. Не знам дали се дължеше на силата на молитвите отправени от толкова много хора заедно, или беше истинско магьосничество. След това Амилия напусна кръга ни и разруши всичко. Увлече и някои други със себе си, а останалите започнаха да преследват собствените си интереси.

— А Изабела?

— Тя бе готова на всичко, което дядо й поискаше от нея. Джовани беше първият, който в проучванията си попадна на данни за астрариума. За съжаление беше достатъчно глупав да сподели тези проучвания с Амилия Линхърст.

— Ами разкопките при Бехбейт ел-Хагар?

— Джовани ги организира. Всички бяхме убедени, че ще открием астрариума там. Тогава идеята на Джовани беше да го използва за политически цели, да защити стария политически режим в Египет, а заедно с това и богатството си. Така щеше да предотврати национализацията, извършена от Насър. Тогава си мислех, че е полудял. Сега знам, че не е било така. Нищо не открихме. Вместо това Амилия намери ключа Уаз, избяга с него и по този начин предаде всички ни. Джовани убеди Изабела да посвети научните си изследвания на астрариума. Когато по мой съвет тя се свърза с Ахмос Хафре, той без да иска даде нов импулс на работата й, като й разкри датата на смъртта й. Тя бе притисната от времето и затова успя да достигне толкова далеч в разкритията си.

— Разкажи ми нещо повече за датата на смъртта на Изабела — помолих аз, стискайки зъби.

— Ахмос Хафре беше най-великият астролог, който светът някога е познавал. Датата беше съвсем истинска.

— Но тя е била още дете, Хермес.

Усетих, че започнах да се вбесявам от безчувственото му отношение, от престъпното замесване на деца и от това, че бяха откраднали детството на Изабела.

— Детството е съвсем съвременно понятие.

В този миг не можах да се сдържа повече. Вдигнах юмрук, но ужасеният поглед на Хермес и нуждата да науча колкото се може повече ме възпряха да не го ударя. Той въздъхна облекчено и избърса потното си лице в мръсния ръкав на ризата си.

— Мосри ме излъга. Той проникна в групата ни и аз дори предположих, че и двамата се стремим към едно и също нещо. Аз уредих неговият човек да се качи на лодката, когато Изабела се удави. Не знаех, че работи за принц Маджид, докато не уби приятеля ти, австралиеца. Имаше намерение само да го разпита, но нещата се объркаха.

— Мога да те убия още в този момент — казах с пресипнал глас.

— Така или иначе съм готов да умра.

Хермес оголи мършавия си врат, сякаш очакваше да го удуша. Стиснах ръцете си в джобовете. Той отново вдигна яката на ризата си.

— Астрариумът е известен сред военния елит както в Египет, така и в Саудитска Арабия. Военните вярват в неговата мощ. В края на краищата се знае, че Александър Македонски е искал да го притежава, а Наполеон е изпратил хора да го търсят. Ако принц Маджид успее да се добере до уреда, това ще означава, че в този район ще настъпи истински хаос. Ще го използва, за да създаде такъв политически режим, в какъвто той би могъл да просъществува. И след това ще завземе властта. Моите желания са доста по-прости. Единственото, което искам, е безсмъртие — заяви той и се усмихна цинично. — Сега вече нямам нужда от него. Тук ще ме убият. Освен ако не успея да те убедя да се разделиш с астрариума.

Той се усмихна с надежда, но аз не му обърнах никакво внимание.

— А Хю Уолингтън? Той защо иска да се добере до астрариума?

При този въпрос лицето на Хермес пребледня. Никога не го бях виждал толкова уплашен.

— Откъде знаеш за Хю Уолингтън? — попита той.

— Той се криеше зад маската на Хор, нали така?

Не можах да се сдържа, сграбчих Хермес за мръсния кафтан и го разтърсих.

— Той е бил зад всичко това още от самото начало!

— Той е великият жрец, който управлява всички ни. — Хермес беше толкова уплашен, че едва говореше.

— Глупости! Той е човек като всички нас. Просто ми кажи какво става.

Надвесих се над Хермес, който сега ми се струваше още по-жалък, а той почти се разхленчи от страх.

— Ако астрариумът се озове в неговите ръце, той ще пусне Сет, бога на хаоса, на свобода — прошепна Хермес. — Тогава нека боговете да са ни на помощ.

Настъпи мълчание и въпреки всичко усетих, че по гърба ми полазиха студени тръпки.

Отново се обърнах към вратата с намерение да извикам пазача. Хермес се вкопчи в ръката ми.

— Моля те, трябва да ме разбереш. Съзнателно беше подмамен да отидеш в катакомбите, за да изпълниш ролята на Озирис. Ти принадлежиш на Подземното царство, Оливър, независимо дали това ти харесва, или не. Ти си пратеникът. Трябва да доведеш задачата си докрай.

— Пратеник ли, какво означава това?

— В Бехбейт ел-Хагар открихме едно предсказание, написано от Банафрит, в което се казва, че ако астрариумът бъде изгубен отново, единственият човек, който ще може да изпълни предначертаната мисия на „небесната кутия“ и да я занесе при мумията на Нектанебо, е жрец от Подземното царство, последовател на Озирис, някой, който вади на бял свят подземните богатства на земята. Неслучайно Изабела избра теб за свой съпруг — завърши Хермес с неприкрито удоволствие, наблюдавайки ме под око.

— Значи сте искали аз да поема отговорността за астрариума, защото така е било записано в някакво древно пророчество? — Не можех да повярвам на ушите си.

— Нямаш никакъв избор. Но не можеш да направиш нищо без мен. Имаш нужда от мен, Оливър. А и аз имам нужда от теб. Моля те, моля те, помогни ми. — И той протегна ръка към мен. — По време на ритуала се опитах да те убедя да ми предадеш астрариума. Ако бях успял, сега щях да имам властта да го контролирам.

— Искаш да кажеш, че аз съм единственият, който може да го контролира, така ли?

— Да, но до момента, в който въведе рождената си дата. Тогава ти му даде възможността той да определя съдбата ти.

Едва се въздържах да не ударя Хермес. Как смееше да ми говори, че Изабела се е омъжила за мен, защото така й е било наредено? Но въпреки гнева, който бушуваше в гърдите ми, не можех да потисна надигащото се огромно съмнение, разрушаващо всичко, в което бях вярвал до този момент. Дали астрариумът вече не беше произнесъл присъдата си над мен?

Усетих кръвта, която блъскаше в ушите ми. Пред очите ми се завъртя цяла поредица от образи, кой от кой по-ужасяващи — сърцето на Изабела се носи по водата, безжизнените й очи ме умоляват, малката остра стрелка неумолимо се придвижва напред, осъдила ме вече да умра след два дни, дългите сенки танцуват по стените на катакомбите и идват да ме приберат. Знаех, че трябва да остана и да сключа някаква фаустовска сделка с Хермес, но в този момент установих, че просто не мога да говоря. Преглътнах няколко пъти, опитах се да потисна надигащата се паника. Бутнах Хермес настрана. Трябваше да се махна от тук.

Извиках на пазача, гласът ми беше прегракнал. Викът ми предизвика цял хор от ридания на останалите затворници и скоро целият коридор бе изпълнен с виковете на нещастниците. Молбите на Хермес все още звучаха в ушите ми, когато най-после успях да изляза навън.