Т. С. Лърнър
Сфинксът (16)

14

Проправих си път през тесните улички обратно към центъра на града. Старите аксиоми в мен водеха ожесточена битка с новите хипотези. При всяка моя крачка астрариумът в раницата ми подскачаше и се удряше в гърба ми. В ума ми непрекъснато се въртеше предупреждението на Хермес за изключителната мощ на този уред. Спомних си какво ми беше разказал Бари — според вярванията на древните египтяни има тясна връзка между религиозните обреди, интелектуалните занимания, магьосничеството и науката.

Ходенето пеша ми помагаше да организирам мислите си. Имах този навик още от детството си, когато скитах по хълмовете на Къмбрия. Докато краката ми сами ме водеха из улиците, започна да ми става ясно накъде съм се отправил. Няколко възрастни мъже играеха на табла пред едно магазинче за обувки. Хвърлих поглед към играта им и в този момент взех решение. Реших да отида до гробището и да поговоря с Изабела. Щях също така да й занеса и астрариума.

Това беше лишено от всякаква логика, но този път разчитах изцяло на интуицията си, за разлика от работата ми по нефтените находища, където оправдавах решенията си с научни факти. В този момент наистина се превърнах в Ясновидеца и усетих цялата болезнена ирония, скрита в това.

Тръгнах обратно по „Баб ел-Мулук“ по посока на „Шериф“, после минах покрай пазара за антики и се отправих към площад „Кайро Стейшън“. По пътя ми се изпречиха две дълги опашки, на които чакаха много хора. Жените се бяха наредили от едната страна, мъжете от другата. Всички стискаха в ръце купоните си и стояха търпеливо пред една от кооперативните бакалници, където местните хора получаваха дажбите си от месо, ориз, олио и брашно. Такива опашки се извиваха всеки път, когато се появяваха рядко срещани стоки внос от чужбина, като агнешко от Нова Зеландия, масло и чай. Едно време тези стоки можеше да се купят навсякъде, но след като по-рано тази година Садат отвори Египет към свободния пазар, в страната настъпи икономически хаос и много от тях изчезнаха от магазините.

По сградите в центъра на града ясно се забелязваше западното влияние. Пред мен се разкриваше старата космополитна Александрия, елегантна и пищна. Старата банка „Лойд“, Банко ди Рома и Атинската банка — над всички тези забележителни сгради от времето на колониализма сега се вееше знамето на Националната банка на Египет. Минах покрай банка „Миср“, чийто стил с множеството арки и балкони беше по-скоро отомански, отколкото класически, след това покрай англиканската църква „Свети Марк“ и старите офиси, разположени в богато украсените здания в неокласически стил. Докато вървях по улица „Фуад“, от двете ми страни една след друга като призраци от миналото се показваха огромните богати вили — „Салваджо“, „Сусрок“, „Роло“.

Движех се между пешеходците, когато изведнъж зад себе си чух шума на мотоциклет. Бях потънал така дълбоко в мислите си, че не бях разбрал кога бе започнал да ме следи. Помислих си, че може да се е залепил за мен още в момента, когато излязох от апартамента на Хермес. Започнах трескаво да се оглеждам. Едно такси изсвири и спря до мен, шофьорът с жест ме подкани да се кача. Скочих в него и казах, че искам да отида до гробищата. В същия момент чух още по-силно рева на мотора зад себе си.

Обърнах се и докато таксито се отдалечаваше, се помъчих да видя къде е моторът. Беше зад нас, опитваше се да ни следва, пробивайки си път през хаоса от пешеходци и каруци. За миг с ужас си помислих, че това е същият човек, когото по-рано през деня бях видял заедно с Омар. След това един минибус, препълнен с хора, спря зад нас и когато потегли отново, моторът вече беше изчезнал.

Изабела Франческа Мария Брамбила

31.1.1949 — 29.4.1977 г.

Стоях, вперил поглед в буквите и цифрите, острите им ръбове показваха, че са били издълбани съвсем наскоро. Лицето на Изабела, с малко крива усмивка, ме гледаше от черно-бялата снимка, вградена в големия мраморен надгробен камък до овалните портрети на баща й и чичовците й. Отново ми направи впечатление, че снимката на Джовани липсва. Струваше ми се невероятно да не е погребан при останалите членове на семейството и се почудих дали би било удобно да попитам Франческа за това. Отново се загледах в снимката на Изабела, която като че ли е била направена по време на първото й причастие, едва можех да я разпозная. Не знаех абсолютно нищо за този период от живота й и това за момент ме изпълни с ревност.

Мисълта, че Изабела лежи в този гроб, а част от органите й липсваха, ме ужаси. Бях ли я предал след смъртта й? Въпреки че аз самият не вярвах в задгробния живот, не можех да се отърва от тревожната мисъл, че Изабела няма да може да намери покой, докато не върна сърцето й обратно при нея, че нейното Ба ще остане завинаги хванато като в капан в този живот. Здравият разум ми говореше, че това не може да е така, но усещах как прагматизмът ми бавно започва да ме напуска. Въпреки всичките ми възражения, които бях изразил пред Хермес, постепенно започвах да ставам подвластен на великата героична история на астрариума. Стресът, пълното физическо изтощение, както и непрекъснатата ми борба с обзелата ме мъка, ме правеха уязвим и лесно можех да загубя почва под краката си. Не бях ли започнал да влагам скрит смисъл и в най-обикновените събития? Въобразявах ли си, че ме преследват, че виждам духове в сенките, дори скрити символи в сънищата си? Дали не придавах прекалено значение на случайностите? Дали подсъзнателно не се стремях да достигна до някакви странни изводи? Както и да е, едно нещо беше напълно неоспоримо — усещането за реалност започваше да ми се изплъзва.

Поставих внимателно астрариума както си беше в раницата върху мраморната плоча на гроба на Изабела. Чаках, но не знаех какво точно — може би да получа някакъв знак, че най-после предметът, който беше издирвала години наред, е при нея. Секундите отминаваха и се превръщаха в минути. Нищо не се случваше, само един клон поскърцваше, подухван от лекия бриз.

Загледах се в стария венец от лилии, подпрян върху надгробния камък. Цветовете бяха сгърчени и потъмнели. Едно от цветчетата се бе откъснало и бе паднало на тревата. Наведох се да го вдигна и изведнъж забелязах малък отвор в далечния край на мраморната плоча. Коленичих, за да го огледам по-внимателно. Отворът беше изрязан с длето, беше широк около седем сантиметра и дълбок около десет. Човекът, който го бе направил, дори се бе потрудил да му придаде вид на миниатюрна врата. Не го бях забелязал, когато погребвахме Изабела, и въпреки това гледката ми се струваше някак позната.

— Оливър?

Беше женски глас, мелодичен и с ясно доловим италиански акцент. Вдигнах поглед — Сесилия, майката на Изабела, стоеше до надгробния камък, скъпият й костюм изглеждаше съвсем не на място. В едната си ръка държеше малък букет хризантеми, с другата се опитваше да предпази прическата си от вятъра.

— Извинявай — каза тя, — наруших един толкова личен момент.

Очевидно беше решила, че ме е прекъснала по средата на молитва. Изправих се бързо, изтупах коленете си, разтревожих се да не забележи издълбания отвор в гроба, затова бързо излязох на пътеката.

Сесилия се протегна и взе ръката ми в своята, носеше ръкавици. Погледът й се плъзна по умореното ми лице, по наболата брада и смачканите ми дрехи.

— Горкият човек. Никога не можем да допуснем, че младите и талантливи хора ще умрат. Смъртта на такива като тях е нещо неприлично, като подигравка със самия Господ, не съм ли права?

За разлика от дъщеря си Сесилия беше висока, руса и красива, като истинска тосканка. Освен това имаше и лустрото, оставено от живота в Рим. Беше стройна и зеленоока и напълно съзнаваше властта си на привлекателна жена. Беше само осем години по-възрастна от мен, което означаваше, че в момента беше на четирийсет и шест, а изглеждаше значително по-млада. За мое най-голямо разочарование усетих как желанието премина през тялото ми като електричество. И което беше още по-лошо, останах с впечатлението, че и Сесилия долови това. Дръпнах ръката си от нейната.

Тя се усмихна едва забележимо, наведе се и остави букета до лилиите. Започнах да говоря нервно, опитвах се да отклоня погледа си от полата й, която се плъзна нагоре по бедрата й.

— Не успях да я възпра да не се гмурка онзи ден. Бог ми е свидетел, че опитах, но тя настояваше толкова много. Въпреки това, все си мисля, че ако…

— Това беше инцидент, Оливър, следствие на поредица от събития, довели до даден момент, който е нямало как да контролираш. Кой от нас можеше да предположи, че всичко това ще се случи?

Тя се огледа неспокойно и се приближи до мен.

— Знам, че Изабела ти е разказвала ужасни неща за мен — почти прошепна тя.

Спря, сякаш изчакваше да възразя. Не го направих.

— Трябва да ме разбереш — продължи. — Бях принудена със сила да изоставя Изабела. Много скоро разбрах, че съм допуснала ужасна грешка. Но бях само на двайсет и пет, когато останах вдовица, а Джовани Брамбила беше много опасен човек. Беше безнравствен, отчаяно искаше да контролира всичко около себе си и успя да предаде много от разбиранията си и на Изабела. Дори започна да я включва в своите дейности, а те бяха изключително неподходящи за едно дете. Усещам властта му дори и сега, дори и от гроба.

— Какви дейности имаш предвид? — попитах с любопитство.

Не ми изглеждаше много убедителна в ролята на жертва, но имаше нещо в Джовани, което ме заинтригува изключително много.

— Веднъж, когато Изабела беше на девет години, Франческа ми писа, че е разтревожена, защото Джовани е започнал да включва Изабела в разни странни „представления“, в ритуали, които извършвал с група негови последователи. Веднага си купих билет за самолета, но когато се опитах да вляза в страната, властите отказаха да ми дадат виза. Нямаше никаква причина за това, така че и до ден-днешен си мисля, че Джовани беше използвал влиянието си, за да ми попречи. След този случай всеки път, когато питах Франческа, тя отричаше да ми е писала каквото и да е писмо.

— Изабела имаше кошмари — казах аз. — Сънуваше един и същи кошмар много пъти. Някакви хора са се събрали и извършват някакъв древноегипетски ритуал, за който тя бе учила…

По лицето на Сесилия се изписа ужас.

— Mia povera figlia^[1] — измърмори тя, сълзите напираха в очите й.

Страданието й беше толкова неподправено, че започнах да изпитвам истинско съчувствие към нея. Точно щях да й кажа нещо, когато една клонка изпращя зад нас и ние се обърнахме. Забелязах, че някой се движеше между дърветата, една фигура се мярна и после се скри.

По лицето на Сесилия веднага се изписа страх.

— Да си тръгваме. Хората тук са готови на всичко, за да пресъздадат отново историята си, дори и най-новата — прошепна тя.

Тръгнахме към входа на гробището. То ми се стори съвсем пусто, въпреки това имах натрапчивото усещане, че някой ни наблюдава. Потреперих. Ято гарвани прелетяха с грачене над нас. Бързо хванах Сесилия за ръка. Тя се усмихна за втори път през този следобед.

— Знаеш ли, че около месец преди смъртта си Изабела най-накрая потърси връзка с мен? Не ми написа писмо, просто ми изпрати кутия със снимки от ранното си детство, от времето, когато баща й беше жив. Плаках, когато я отворих. Не смяташ ли, че това е много странно? Толкова дълго нямах никаква вест от дъщеря си и изведнъж съвсем ненадейно, месец преди смъртта си, тя ми изпраща кутия със стари снимки.

Махнах на Сесилия, докато мерцедесът й се отдалечаваше. Сърцето ми беше натежало от спомени за Изабела и ужас от това, което й се бе случило в миналото. Изведнъж си спомних къде бях срещал такава миниатюрна врата и преди. Бях видял подобен портал, издълбан в стената на една древноегипетска гробница — символична врата, която позволяваше на Бато да влиза и излиза през нея.

Кой би могъл да издълбае подобно нещо в гроба на Изабела? И кой ме бе наблюдавал, когато я открих? Огледах се за последен път. Гробището беше съвсем пусто в падащия здрач.

Когато се върнах във вилата, установих, че господин Фартайм беше наел от името на „Александрия Ойл Къмпъни“ допълнителна охрана, която стоеше на входната врата. Беше казал на Ибрахим, че е обезпокоен от разпита, на който властите ме бяха подложили след смъртта на Изабела. Освен това при тази оскъдица от хранителни запаси и въвеждането на купонна система нападенията над европейците бяха зачестили и Фартайм се чувстваше отговорен за сигурността ми.

Въпреки че се почувствах успокоен при вида на едрия, но дружелюбен пазач, облечен в импровизираната си униформа, който ми се усмихваше, не бях абсолютно сигурен, че вилата е безопасно място. По-късно същата вечер изчаках, докато се уверих, че пазачът дреме на стола си пред вратата. Знаех, че Ибрахим е заминал на посещение при майка си в Ал-Рашид. Промъкнах се колкото е възможно по-тихо в градината. Зарових астрариума, който бях сложил във водонепромокаема кутия, под едно от магнолиевите дръвчета. Реших, че е по-добре да го скрия временно, в случай че някой нахлуе във вилата. Спрях за момент да си почина с лопата в ръка и вдигнах поглед към нарастващата луна. Според египтяните луната е мястото, където душите си почиват по пътя си към небето. Докато се взирах нагоре към блестящата й неравна повърхност, си помислих, че тази представа съвсем не бе лишена от основание. Точно в този момент чух шумоленето на крила и нещо прелетя пред очите ми, беше прекалено бързо, за да е птица. Половин час по-късно вече бях посадил малко нарово дръвче с плитки корени върху мястото, където бях заровил астрариума, и бях заравнил пръстта, така че да не си личи, че е било копано. Едва след като се прибрах във вилата, се сетих как Персефона е била излъгана от Хадес да изяде седем зърна от нар и по този начин е била обречена да прекарва седем месеца от годината под земята заедно с него. Почувствах се разтревожен от тази асоциация.

Минаваше полунощ. Седях на ръба на леглото и стисках шишенцето валиум, който лекарят на компанията ми беше предписал. Чудех се дали мога отново да понеса лепкавия мрак и пълната загуба на усещания, които ми позволяваха да потъна в сън.

Реших да не вземам хапче и си легнах. Лежах, загледан в тавана и в движещите се сенки, които клоните на дърветата, осветени от уличната лампа, хвърляха по него. Затворих очи и най-накрая съм се унесъл.

Сънувах, че се намирам на слънце. Усещах ярката светлина, може би се намирах на плажа. Чувствах мекия пясък под затоплената ми от слънцето кожа, след това мекотата на тялото, което се притисна до мен. Веднага разпознах мириса и формата му. Не смеех да отворя очи, за да не я уплаша и да си тръгне, но желанието да я видя надделя.

Отворих очи и с облекчение установих, че продължавам да сънувам. Изабела бе вперила в мен тъмновиолетовите си очи, в които толкова пъти се бях изгубвал. Допирът на кожата й почти ме върна в съзнание. Беше толкова истинска — топла, влажна и носеше нейния аромат.

Протегнах се и прокарах пръсти през гъстата й коса, чийто допир ми беше толкова познат. Хвана нежно долната ми устна с устните си, това беше началото на другите милувки, които щяха да последват. После се целунахме и в съзнанието ми изплуваха всички наши предишни прегръдки. Първите седмици след запознанството ни, когато правехме любов по цяла нощ, а след това като замаяни се разхождахме из пазарите на Калкута. Тогава само при мириса на косата й можех да се възбудя, докато тя шепнешком чертаеше планове за бъдещето ни в тропическата нощ. Тази и много други картини се завъртяха в съзнанието ми като калейдоскоп. Усещах как устните й се придвижват надолу по гърдите ми, дългите й хладни пръсти бяха истински като дъха на кожата й. Усетих топлината на устните й, бедрата ми се разтресоха.

Изведнъж споменът за смъртта й отекна в мен като някоя от подземните експлозии, които аз самият предизвиквах.