Т. С. Лърнър
Сфинксът (7)

5

В полицията ме задържаха повече от ден, бяха убедени, че Изабела е поставяла мини, а аз съм шпионин. Разпитваха ме и за Фахир и връзката му с Изабела. В един момент, в опита си да ме пречупят, дори заявиха, че й е бил любовник.

Отговарях кратко и като мантра повтарях една и съща история. Искахме да разгледаме древните подводни останки, беше ни казано, че имаме официално разрешение да се гмуркаме във военната зона, земетресението ни беше изненадало и то бе причината Изабела да се удави. Непрекъснато ми задаваха въпроса защо Изабела като археолог не е била съпроводена от екип археолози и дали съм чувал за човек на име Фахир. Всеки път отричах да знам каквото и да било за съществуването му. Имах усещането, че все още се намирам под водата и думите, които изговарях, се блъскаха в стъклена стена, която ме отделяше от останалия свят.

Освободиха ме на зазоряване, явно вследствие на телефонното обаждане на британския консул Хенриз. Не можех да понеса мисълта да се върна във вилата, затова с несигурна стъпка се отправих към дома на семейство Брамбила. За мен времето беше спряло, отказвах да продължа нататък и да заживея с трагедията, в която се бе превърнал животът ми. Не си спомням точно как стана, но струва ми се, че след минута стоях пред каменната арка на входа и се страхувах да натисна звънеца. Когато най-после го направих, Адел отвори вратата и по небръснатото ми лице, мръсните дрехи и неконтролируемото ми треперене разбра всичко.

— Господин Уорнок, помислихме си, че никога няма да ви пуснат — измърмори той, лицето му бе посивяло от скръб.

— Какво направихте с нея? — попитах аз.

— Вече са я положили в ковчега. Погребението ще е утре следобед. — Лицето на Адел се сгърчи. — Познавам я, откакто се е родила. Тя е единствената причина, поради която моята господарка е все още жива — прошепна той. Едрото му тяло като че ли се сви, за да потисне мъката в себе си.

Протегнах към него ръка. Раменете му се тресяха. Но аз, англичанинът, не можех да се разплача. Мъката бе сковала емоциите ми, както замръзналата река задържа водите в себе си.

— Боже, вземи тази душа, откъсната от нас без време, и я приюти на небето. — Свещеникът говореше напевно на италиански.

Стоях, вперил поглед в ковчега, положен до изкопания гроб. Тъмната яма приличаше на тайнствено убежище. Искаше ми се да разбия ковчега и да освободя жена си. Когато близките ни напуснат неочаквано, струва ни се, че това е нелогично и против здравия разум. Човек отказва да повярва в очевидното. Мирисът й, топлината на кожата й, усещането на главата й, положена на рамото ти — споменът от тези усещания остава да виси във въздуха и да чака починалият да се върне и да потвърди нелогичната истина, че всъщност не е умрял, а само се е скрил някъде.

Свещеникът зачете молитва на латински, мърмореше тържествено неразбираемите думи и в този момент почувствах, че ме обзема гняв — към Господ, който допусна такава безсмислена смърт, към света, дори към Франческа, която сама бе уредила всички подробности по погребението.

Според традицията на семейство Брамбила починалите трябваше да бъдат погребани два дни след смъртта им и тъй като Франческа не бе могла да се свърже с мен, докато съм бил задържан в полицейския участък, беше организирала цялото погребение, както и службата в католическата катедрала „Света Екатерина“. Струваше ми се, че всичко става прекалено бързо, като че ли само преди миг Изабела дишаше, а сега я заравяхме в земята.

За мен бе останала само тежката задача да съобщя тъжната новина на семейството си. Първо се обадих на баща си. В началото не можа да повярва, после съвсем безсмислено започна да настоява незабавно да се върна в Англия, като че ли моят собствен живот бе в опасност. Доста по-трудно ми беше да позвъня на брат си. Страхувах се, че тази новина може отново да върне Гарет към наркотиците, но нищо не можех да направя. Съобщих му направо и без никакви заобикалки. В началото настъпи дълго мълчание, след това за мой най-голям ужас последва монолог за прераждането според будистките вярвания. Знам, че неподходящата му реакция не бе злонамерена, но въпреки това ме разстрои. Думите му преминаха в плач. Такъв си беше Гарет, непрекъснато се хвърляше от една крайност в друга.

От валиума, който лекарят на компанията ми беше предписал, ми се виеше свят. Слънчевите лъчи танцуваха и проблясваха по перата на шикозните шапки на жените — за момент този образ ме разсея и ми донесе облекчение от чувството, което ме смазваше. Не можех да мисля. Не бях спал от момента на инцидента. Всеки път щом затворех очи виждах безжизненото тяло на Изабела, проснато върху пода на лодката. Последният ни разговор за Ахмос Хафре и предсказанието му не ми излизаше от ума. Някаква част от мен се бунтуваше при мисълта, че Изабела се бе поддала на предсказанието му, беше повярвала в него и то наистина се бе сбъднало. По този начин сама бе предизвикала смъртта си.

Хвърлих поглед към Франческа, която стоеше от другата страна на гроба, подкрепяна от Адел. Беше облечена в елегантна черна рокля от петдесетте години, но след смъртта на внучката си сякаш беше остаряла за една нощ. До нея бе застанал Хермес Хемиедес и разсеяно галеше рамото на възрастната жена. Погледна към мен, очите му бяха напълно безизразни. Извърнах поглед.

Звукът на дърво, удрящо се в камък, ме извади от унеса. Ковчегът достигна дъното на гроба и гробарите извадиха въжетата. Една птица се стрелна над кипарисите и полетя към изкопания гроб. Движението на крилете й привлече вниманието ми. Беше ястреб врабчар. Сетих се за татуировката на Изабела, за нейното Ба. Част от разума ми си зададе въпроса дали това не е духът й, който в момента напуска тялото й. Тази мисъл ме разсея за момент. След малко някой леко ме побутна по лакътя. Обърнах се и видях, че пред мен е застанал Адел и ми подава лопата. Според традицията най-близките мъже трябваше да хвърлят първите буци пръст в гроба. Взех лопатата и се загледах в полирания капак на ковчега. Пластовете червеникава песъчлива почва се променяха в дълбочина. Един геофизик полагаше съпругата си в земята. Все още не исках да го направя. Не исках да се откажа от нея.

Плачът на опечалените се сливаше с шума, който достигаше иззад високите стени на гробището — трамваите скърцаха, копитата на конете потропваха, от съседната джамия призоваваха за обедна молитва. Можеше ли Изабела да чуе всичко това от ковчега? Зададох си този въпрос, опитах се да отвлека вниманието си от мъчителната болка, която като обръч бе стиснала сърцето и белите ми дробове. Мигът отмина и аз все така стоях като парализиран и с ужас очаквах пръстта да се посипе върху ковчега. Това бе последният знак, че всичко е свършено. Надгробният камък на семейство Брамбила представляваше олтар със статуя на Мадоната. Вградените в мрамора черно-бели снимки на починалите приличаха на медальони. Там бяха бащата на Изабела, Паоло, прадядо й и съпругата му, чичо й, убит през Втората световна война, и една леля, стара мома. Потърсих с поглед снимката на Джовани Брамбила, но не я открих. Под тези портрети имаше вградени празни рамки, които зееха зловещо. Мисълта, че скоро там щеше да се появи снимка на Изабела, застанала в тържествена поза, ме ужаси.

Адел бе застанал зад мен и заедно с него хвърлихме първата лопата пръст в гроба. Топлината на множеството ръце, които една подир друга стискаха моята, ме върна към действителността.

Няколко черни мерцедеса на преклонна възраст чакаха пред вратите на гробището, за да откарат опечалените на помена. Имах нужда за момент да остана сам. Отделих се от Франческа и заобикалящите я и се отправих към група кипарисови дръвчета. Зад една от статуите се появи мъж и се доближи до мен толкова бързо, че го забелязах едва когато се изправи пред очите ми.

— Мосю Оливър Уорнок?

Стреснах се и вдигнах поглед към него. Мъжът беше нисък, около петдесетгодишен, с тежки клепачи и примигваше срещу мен като костенурка. Костюмът, който носеше, не му стоеше добре, а на главата си бе сложил бродиран фес и кой знае защо ми заприлича на чиновник. Бях толкова объркан, че за момент дори си помислих, че може би съм го срещал в египетското министерство на петрола в Кайро. Той се огледа неспокойно и ме дръпна зад един висок надгробен камък.

— Вие не ме познавате, но аз ви познавам — започна той. — Виждал съм и жена ви, за съжаление след смъртта й.

Предположих, че е един от многото лекари — шарлатани, които като паразити се бяха залепили за възрастните европейци, живеещи в Александрия. Той забеляза, че на лицето ми се изписа отвращение.

— Моите извинения, нека се опитам да ви обясня. Казвам се Деметриус ал-Масри и съм съдебен лекар в градската морга. Приемете съболезнованията ми, мосю Уорнок. Простете ми, че се намесвам, но има нещо, което непременно трябва да знаете.

— Бяхте ли на работа тази нощ? — попитах аз.

— Да, разбира се, но има нещо много странно, мосю Уорнок. Мога ли да говоря откровено?

— Не бих могъл да ви спра дори и да исках.

— За съжаление в моята професия има много неща, които не могат да се кажат деликатно.

Един опечален мина покрай нас и ни поздрави, като леко повдигна шапката си.

— Мосю Уорнок, за нещастие е мой дълг да ви съобщя, че когато трупът на жена ви бе докаран в моргата, от него липсваха някои от вътрешните органи.

Гледаше ме мрачно и едновременно с това неспокойно, като че ли извършваше тежко престъпление, съобщавайки ми тази информация.

Усетих, че ми се завива свят, докато се опитвах да осъзная значението на този факт.

— Искате да кажете, че е била извършена аутопсия, така ли?

— Искам да кажа, че някои от органите са били отстранени, преди тялото да ми бъде официално предадено.

Облегнах се на надгробния камък, започваше да ми се гади. Мисълта, че трупът на Изабела е бил поруган, направо ме потресе.

— Невъзможно е — измърморих аз. — Какво всъщност искате?

Все още си мислех, че мъжът може би се опитва да измъкне малко пари от мен.

— Ужасно е, че трябва да ви съобщя такава новина — отвърна той. — Но съм длъжен да ви кажа, че черният дроб, стомахът, червата и сърцето липсваха. Виждал съм подобно нещо само веднъж преди около двайсет години. Струва си да се отбележи, че и тогава жертвата беше жена, приблизително на възрастта на съпругата ви и се занимаваше с египтология.

— Значи сърцето на Изабела го няма?

Той отново се огледа нервно.

— Моля ви, хората около нас трябва да си помислят, че просто ви изказвам съболезнованията си. В Египет дори и статуите имат уши.

— Защо не съобщихте за това?

— Защото, приятелю, отношенията ми с властите и без това са твърде сложни, разбирате ме какво искам да кажа, нали?

Кимнах, много добре го разбирах.

Той се приближи още повече до мен.

— Запознат ли сте с изкуството на мумифициране? — прошепна.

— Съвсем слабо.

— Тогава може би сте чували, че за древноегипетските свещеници тези органи са били от огромно значение. Поставяли са ги в канопски вази, като капаците им са изобразявали бога, който ще съпровожда починалия в пътешествието му към подземния свят. Това, което не мога да разбера, е, защо и сърцето е било извадено. По традиция то се оставя в тялото, защото играе съществена роля в ритуала, наречен претегляне на сърцето. Ако то липсва, тогава съпругата ви няма никакъв шанс да премине в задгробния живот. Тя ще бъде, както вие християните бихте казали, осъдена вечно да остане в чистилището.

— Но защо някой би извършил такова отвратително престъпление? Съпругата ми е католичка.

Вероятно това не беше съвсем точно казано, но все още не можех да преодолея мисълта за чудовищното престъпление, а и мъжът беше видимо разстроен от духовните последствия от кражбата.

— Аз съм мюсюлманин, сунит, дядо ми е източноправославен. В този град религията е твърде сложно нещо. Надявам се, че духът на съпругата ви ще намери покой. Желая ви лека вечер, господине. — При тези думи той се поклони и се отдалечи между надгробните камъни.

Останах още известно време в сянката на дърветата, усещах се напълно безпомощен и това чувство като че ли ме притискаше към земята. Как може един интелигентен човек да вярва в духовните измерения на мумифицирането? И защо бяха избрали трупа на Изабела и го бяха осквернили така?