Т. С. Лърнър
Сфинксът (12)

10

Развълнуваният глас на Бари звучеше като че ли идва от много далеч, все едно се опитваше да ми говори през стъклена стена.

— Оливър, приятелю, това нещо е направо удивително. Определено е астрариум, но през живота си не съм виждал толкова прецизно изработен механизъм.

— Какво искаш да кажеш? Нали е само един древен артефакт.

— Точно това е най-странното. Не е направен от бронз, а от някаква друга сплав и вероятно затова се е запазил толкова добре. Има необичайни магнитни свойства — в центъра му има подобно на зъбчато колело устройство, за което са прикрепени два магнита. По всичко изглежда, че те се въртят. Абсолютно откачена работа. Чуй сега най-интересното. Когато видях първите резултати от въглеродния анализ на дървената рамка, реших, че съм се побъркал. Проверих пет пъти и резултатът винаги бе един и същ.

— И какъв е той?

— Този астрариум не е от времето на Птолемеите, приятелю, много по-стар е, от епохата на фараоните е. Открих на него два картуша^[1] — единият е на Накхтореб, по-известен като Нектанебо II. Това означава, че е от времето на Тринайсетата династия, което е направо невероятно! Но още по-невероятното е, че вторият картуш е на Рамзес III. Знаеш ли кога е живял той, Оливър?

— Имам някаква представа — отговорих дрезгаво.

Беше ми трудно да говоря, чувствах се едновременно развълнуван и уплашен от откритието.

— Става въпрос за Дванайсетата династия, Оливър! — изкрещя Бари в слушалката. — Това означава 1160 година преди Христа, времето на Моисей!

Гърлото ми беше пресъхнало, а сърцето ми блъскаше като лудо. Ако астрариумът беше от времето на Дванайсетата династия, това означаваше, че е на повече от две хиляди години. Няма начин фараоните да са разполагали с такава технология. Ако Бари го беше датирал вярно, то трябваше изцяло да преосмислим познанията си по история, представата си за началото на човешката цивилизация и разбиранията си за древния Египет. Това също така означаваше, че астрариумът наистина беше безценен.

— Това е невъзможно. Сигурно си сбъркал някъде — опитвах се да говоря спокойно.

— Приятелю, аз никога не бъркам.

— Добре. Ще дойда при теб веднага щом мога. Междувременно искам да си мълчиш. Чуй ме добре, Бари. Не казвай на никого нито дума.

Бях толкова развълнуван, че седнах отново на земята, опитвайки се да се преборя с внезапно обхваналия ме световъртеж. В съзнанието ми изплува образът на Фахир, след това на Амилия. Хермес. Лицето на Изабела. Помислих си колко развълнувана щеше да бъде, ако можеше да присъства на всичко това.

— Това е откритието на века, Оливър.

— Само ми обещай засега да си мълчиш. Не искам да се озовем в затвора за кражба на антика. Ще дойда при теб след няколко дни. И, Бари, за бога, моля те, пази се.

Връзката прекъсна, преди той да успее да ми отговори. Хвърлих поглед през рамо. С облекчение видях, че Андерсън спи дълбоко на хавлията си, а жената, която переше, си беше отишла.

 

 

Четири дена по-късно пристигнах в Александрия със самолет. Взех такси от летището и се отправих директно към апартамента на Бари на „Корниш“. Кооперацията, в която живееше, беше построена в неокласически стил в началото на двайсети век. Някога е била разкошна, но сега упадъкът й беше видим. Бари живееше там от три години и беше наел апартамента от мадам Тибишрани, която беше сирийска християнка. Тази пищна вдовица беше около шейсетгодишна и живееше на първия етаж заедно с дъщеря си, която беше инвалид. Тя поддържаше апартамента на Бари по време на честите му и понякога странни отсъствия, а освен това прилежно събираше пощата му. Обожаваше австралиеца и не даваше косъм да падне от главата му. Едновременно с това беше изключително толерантна към многото хора (повечето от които от женски пол), които бяха отсядали при Бари през всичките тези години.

Апартаментът му се намираше на третия етаж и имаше голяма тераса, която обхващаше ъгъла на сградата. Таксито ме остави точно под него.

Слънцето вече залязваше — приличаше на огромно червено око, наблюдаващо морето, над което вече се появяваха тъмните нощни облаци. Прозвуча призивът за вечерна молитва, този самотен мелодичен вопъл винаги предизвикваше някакви първични емоции в душата ми. На близкия площад се издигаше величествената бяла джамия „Абу ел-Абас“ със своите две кубета и високото минаре, устремено нагоре към Бога.

Малки групи от богомолци вече се отправяха натам. Усетих мириса на морето, в свежия бриз се долавяше ароматът на далечни брегове. Тази позната атмосфера ме натъжи. Хвърлих поглед към апартамента на Бари. Сърцето ми замря. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Нямаше ги кафезите за птички, които обикновено висяха там, щорите бяха пуснати, а вратите затворени. Това никога не се беше случвало преди.

Пазачът мълчаливо ме пусна да вляза в сградата и след това отново седна на черния си пластмасов стол в дъното на стълбището. Изкачих стълбите на бегом. Вратата на апартамента на Бари беше заключена, издълбаното в нея магическо око, което трябваше да предпазва обитателите от злини, ме гледаше втренчено, сякаш се присмиваше на ужаса, който все по-осезателно ме обхващаше. Почуках силно с месинговото чукче по вратата. Не последва никакъв отговор.

Чух изскърцването на врата на долния етаж. Светлорусият кок на мадам Тибишрани се появи на площадката под мен. След това се показа и тя самата, съвсем неподходящо облечена в елегантна официална черна рокля. Стресна се, когато ме видя.

— Мосю Оливър, така ме уплашихте. Толкова беше ужасно, просто не можете да си представите.

Тя се качи бързо по стълбите и застана до мен пред вратата на Бари. Дори при това оскъдно осветление успях да забележа, че очите й са подути от плач.

— Опитвам се да открия Бари. Няма ли го?

Мадам Тибишрани въздъхна и помилва ръката ми.

— Горкият мосю Оливър, още ли не сте чули? Бари вече не е сред нас.

— Какво означава това?

— Претърпя злополука. От полицията твърдят, че е било самоубийство, но аз не им вярвам, мосю Оливър. Бари никога не би се самоубил. Никога.

Новината премина през мен като електрически шок. Залитнах и се облегнах на стената. Не можех да повярвам, че Бари е мъртъв. Струваше ми се невъзможно такъв огромен човек, изпълнен с живот, изведнъж да престане да съществува.

— Имате ли ключ от апартамента?

Изправих се, опитах се да се преборя с налегналата ме мъка и да прогоня лавината от спомени, които ме засипваха — вечерите, когато се напивахме тук заедно и слушахме „Ролинг Стоунс“; политическите ни спорове, които винаги завършваха с това, че Бари, след като изчерпеше всичките си аргументи, заставаше на глава и правеше някакво високопарно изказване, което нямаше нищо общо със спора ни, а ние с Изабела се превивахме от смях; нощта, когато го арестуваха, защото проповядваше гол от балкона си; денят, в който го посетих неочаквано и го заварих да храни в апартамента си двайсет улични котки.

— Разбира се, че имам ключ.

— Моля ви, пуснете ме да вляза…

— Но полицията…

— Много ви моля, мадам Тибишрани. Трябва да видя със собствените си очи.

Тя предпазливо огледа стълбището — този изпълнен със страх поглед, който толкова често се виждаше в Египет — и след това се обърна към мен.

— D’accord — прошепна тя. — Но не трябва да споменавате на никого, че съм ви пуснала вътре. Полицията идва тук толкова много пъти, че най-вероятно Бари е имал проблеми с властите.

Извади връзка ключове от джоба си, постави носната си кърпа върху ключалката, за да заглуши шума, и отключи вратата.

Миризмата вътре беше ужасно тежка — миришеше на тамян, на цигари и котешка урина. Но имаше и нещо друго, което долових със сетивата си — в апартамента беше извършено насилие. Усещането, че смъртта витае във въздуха, ме накара да настръхна. Цареше почти непрогледен мрак, тежките кадифени завеси бяха спуснати. Докато прекосявах хола, усетих под краката си парчета счупено стъкло и се блъснах в няколко книги, разхвърлени по пода.

— Обърнаха всичко наопаки, докато претърсваха апартамента, но изрично ми наредиха да не размествам нищо — измърмори мадам Тибишрани, но не посмя да влезе вътре. — Нямат никакво уважение нито към вещите, нито към мъртвите.

Дръпнах завесите и отворих балконската врата, за да влезе морският въздух. На светлината стана ясно, че апартаментът е в пълен безпорядък. Книгите бяха извадени от шкафовете и нахвърлени по пода, сякаш неканените гости бяха търсили тайници, скрити зад рафтовете. Някои от меките кресла, които Бари толкова много обичаше, бяха разпрани с нож и пълнежът им се беше разпилял навсякъде, сякаш вълна от дунапрен беше преминала през апартамента. Установих, че въпреки ужаса, който ме беше обхванал, започнах да оглеждам стените и мебелите, за да видя има ли кървави петна по тях. Нямаше. В центъра на стаята стоеше едно кожено кресло, чиято тапицерия също беше разпрана. Стоварих се в него, памучният му пълнеж се показваше отвсякъде.

— Какво се случи? — попитах аз.

Мадам Тибишрани плахо прекрачи прага и влезе в апартамента. Котаракът на Бари, слабо създание на черни и бели петна, което носеше името Томас О’Лири, се отърка около глезените ми и започна да мяука. Тя се наведе, вдигна котарака и започна разсеяно да го гали.

— Случи се точно преди два дена. Чудех се защо толкова отдавна не ми се беше обаждал, обикновено всеки четвъртък ми идва на гости и аз му готвя гълъби. — При тези думи тя се изчерви, египтяните вярват, че печеният гълъб е мощен афродизиак. — Но миналия четвъртък не чух обичайното почукване по вратата си, затова се качих горе… — Лицето й се сгърчи, тя видимо се опитваше да потисне сълзите си. — Вратата на апартамента му беше отворена, но това не беше нещо необичайно. Знаете, че Бари вярваше, че човек винаги трябва да държи вратата си отворена, така че всеки несретник да може да се отбие. Както и да е, влязох вътре и открих трупа на милия си приятел точно тук.

Тя посочи креслото, в което се бях настанил.

— Седеше на това място, в ръката му имаше забита игла и кожена връвчица… как точно се нарича онова нещо?

Скочих от стола, обезпокоен от мисълта, че бях седнал точно там, където е бил открит трупът. Опитах се да прикрия погнусата си и се обърнах към мадам Тибишрани:

— Турникет ли имате предвид?

— Oui, нещо като турникет, вързано по-нагоре. Беше мъртъв, според мен беше починал преди повече от едно денонощие. Не мога да разбера… Сигурна съм, че Бари не беше пристрастен към хероина.

Права беше. Въпреки че от време на време си позволяваше лека дрога, Бари винаги се беше изказвал много остро срещу употребата на хероин. Освен това в Александрия не беше много лесно да се намери такъв наркотик. Мадам Тибишрани беше напълно права. Бари беше човек, който бе изпитал всички удоволствия в живота и по никакъв начин не би прибягнал до самоубийство. А и защо да го прави? Нещата изобщо не се връзваха. Астрариумът. Това беше причината. Убийство ли беше или може би атентат, поръчан от някого с много власт? Бяха ли намерили астрариума? Или Бари бе успял да го скрие? Не можех да мисля, опитвах се да възприема ужасяващата действителност. След това през ума ми мина още една мисъл. Щом не са се поколебали да убият Бари, значи са готови да посегнат и на моя живот. Трябваше на всяка цена да открия астрариума.

Всичко тук е инсценировка, разсъждавах аз, докато оглеждах безпорядъка в стаята. Някой беше убил Бари и след това беше претърсил апартамента. И имах чувството, че бе останал разочарован, толкова разочарован, че не бе успял да сдържи гнева си.

— Моля се за него — каза мадам Тибишрани. — Знам, че ако се е самоубил, душата му няма да бъде допусната в рая. Говорих със свещеника по въпроса, но той е непреклонен…

Докато мадам Тибишрани продължаваше да излива мъката си за прокълнатата душа на Бари, усетих, че се боря със собствената си съвест. Дали Бари не беше умрял, защото му възложих да определи възрастта на астрариума? Може би пряко или косвено бях отговорен за смъртта му? И кой така отчаяно се стремеше да достигне до астрариума, че бе готов дори да извърши убийство? Изобщо кой знаеше, че астрариумът е тук? От кого се страхуваше Фахир? Потреперих и неволно хвърлих поглед зад гърба си. Мадам Тибишрани повиши глас и прекъсна мислите ми:

— Опитаха се да твърдят, че Бари произвежда наркотици в домашната си лаборатория. Какво невежество! Откакто се случи това нещастие, тайната полиция и градските власти изобщо не ме оставят на мира. Даже една англичанка дойде да ме разпитва. Кой й дава това право? Само от един поглед разбрах, че не е възможно да е била любовница на Бари, всъщност много се съмнявам, че изобщо някога е имала любовник…

— Спомняте ли си името й? — прекъснах я аз.

Подозирах кой я бе посетил.

— Заяви, че се казва Амилия Линхърст. Когато се опитах да й попреча да влезе в апартамента, тя ме избута и нахлу вътре. Луда работа, n’est-ce pas?

Значи Амилия беше идвала тук. Откъде, по дяволите, би могла да знае, че астрариумът беше при Бари? Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-ясно ми ставаше всичко. На всички беше известно, че сме добри приятели, както и това, че той умееше да определя възрастта на предметите. А и много хора знаеха за натрапчивата идея на Изабела. Никак не беше трудно човек да достигне до правилния извод. Обиколих стаята и я огледах внимателно, опитвайки се да открия какво липсва. До едната стена имаше огромен аквариум, пълен с тропически рибки, с които Бари особено много се гордееше. Май това бе единственият оцелял предмет в стаята. За момент с тревога си помислих какво ли биха ми разказали рибките, ако можеха да говорят. Не бях сигурен, че бих искал да го чуя. Отново се обърнах към хазайката:

— Жената отнесе ли нещо със себе си?

— Абсолютно нищо! Но ми зададе толкова много въпроси, мосю Оливър. Разпитваше ме даже за вас и за горката ви съпруга.

— Това наистина е възмутително. Мадам Тибишрани, бихте ли ме оставили за малко? Бих искал да се сбогувам с Бари насаме.

Очите на жената отново се изпълниха със сълзи и това ме накара да изпитам вина, че я заблуждавам. Не можех обаче да претърся стаята в нейно присъствие.

— При други обстоятелства бих ви отказала, но поради уважението, което изпитвам към вас и към милата ви съпруга, а и като знам колко близки бяхте с него… Освен това трябва да нахраня горкия Томас. Обадете ми се, когато привършите.

И тя си тръгна, гушнала мяукащия котарак.

Вече бях напълно убеден, че Бари е бил убит. Сега трябваше само да разбера дали бе успял да скрие астрариума и ако беше така, то къде? Освен това трябваше да отговоря на още един належащ въпрос: кой стоеше зад всичко това?

Седнах на коженото кресло, опитах се да се поставя на мястото на Бари и да проследя накъде би отправил погледа си. Къде би могъл да го скрие? Потиснах импулса си да скоча и да започна да ровя из разхвърлените вещи. Съсредоточих се, затворих очи, после ги отворих отново. Погледът ми веднага попадна върху аквариума. Нищо не се беше променило и когато погледнах вътре, ми се стори, че пясъкът и тинята си стоят така от много време. Постоях, загледан в аквариума още известно време, след това се изправих неспокойно, усещането за страх и паника се надигаха като жлъчка в мен. Полицията, а може би дори и убиецът на Бари, можеха да се върнат всеки момент, затова трябваше да действам бързо.

Реших да проверя какво има в другите стаи. Влязох в спалнята и видях, че разтегателният диван, на който Бари спеше, също беше нарязан, а трите дървени сандъка, в които държеше дрехите си, бяха преобърнати. Панталони, саронги, бельо и неопрени бяха нахвърлени на купчина на пода. При вида на любимия му сърф с изписан върху него цитат от „По пътя“ на Джек Керуак ми се доплака. Бях толкова вбесен от цялата тази вандалщина, че изритах стената. Един постер, закачен на нея, се свлече на пода, а погледът ми беше привлечен от малък олтар на Буда. Тялото на божеството беше разбито, блаженото му лице ме наблюдаваше от откъснатата глава. До него лежеше статуетка на Тот, древноегипетския бог на думите и магията, когото Бари харесваше особено много. Но къде беше астрариумът? Чух изскърцването на дъска от пода някъде в апартамента. Хвърлих поглед през рамо, опитах се да потисна чувството, че не съм сам. Зачаках. Нищо не се случи. Внимателно се промъкнах в банята, където беше домашната лаборатория на Бари.

Множество стъклени тръби, закрепени със скоби за метални рамки, висяха от тавана и се преплитаха една с друга, така че приличаха на странна скулптура. Умивалникът беше превърнат в работен плот и върху него стояха малък хладилник, чук, пила, по която още се забелязваха частици от тъмно дърво, и хаван с чукало.

Отворих внимателно хладилника, не бях сигурен какво мога да открия в него. Върху мръсните пластмасови полици бяха подредени няколко стъклени шишета с течен азот, едно от веществата, използвано при датиране чрез въглеродния метод. Над някои от тях се издигаше пара, тъй като тапите им не държаха добре. До тях стоеше една неотворена бира. За момент се изкуших да я отворя и да пия за здравето на Бари, ужасен жест, който знаех, че много щеше да му хареса. Стресна ме шумът от нещо, съборено в съседната стая. Подскочих, притиснах се до стената и колкото е възможно по-тихо взех от плота едни тежки клещи. Вдигнах ги над главата си и внимателно се приближих до открехнатата врата, очаквайки убиецът всеки миг да изскочи пред очите ми. Точно в този момент едно измършавяло коте се промъкна през вратата. Загледа ме с огромните си гноясали очи и замяука жално.

Въздъхнах с облекчение и още по-отчаяно се залових с претърсването. Знаех, че е датирал астрариума в лабораторията, но къде го беше скрил след това?

Малко по-нататък на плота имаше огнеупорна мензура, поставена над горелка. Вдигнах мензурата и помирисах съдържанието й — вътре имаше обгорели парченца въглен. Ако изключим дървените частици по пилата и малкото тъмен прах в хавана, за който предположих, че е смляно дърво, никъде не се виждаше и следа от астрариума и дървената му рамка. Десет минути по-късно с натежало сърце се отказах от по-нататъшното търсене. Не знам кой беше убиецът на Бари, но сега той притежаваше астрариума, който ми беше поверен и заради който Изабела и Бари бяха умрели.

Затворих внимателно входната врата и слязох в апартамента на мадам Тибишрани. Тя отвори вратата с броеница в ръка.

— Сбогувахте ли се вече? — попита тя.

— Не съвсем. Погребението мина ли вече?

— Mon Dieu. Де да беше така. Тялото на горкичкия човек е все още в градската морга. Явно чакат австралийския консул, има проблем, не могат да открият най-близкия жив роднина на Бари. Въпреки че нямаше никакъв проблем да открият бившите му съпруги. Очевидно и трите са били уведомени за смъртта му, а и трите твърдят, че са все още омъжени за него. Бари беше такъв романтик.

Побързах да си тръгна, преди мадам Тибишрани да се разплаче отново.

 

 

Най-близкият работещ телефон, за който се сетих, се намираше в „Александрия Ойл Къмпъни“. Отправих се директно натам. След като известно време се упражнявах да говоря с австралийски акцент, позвъних в централното полицейско управление и заявих, че съм роднина на Бари, обаждам се от Австралия и бих искал да науча повече подробности около смъртта му. Офицерът, който разследваше случая, любезно, но твърдо ми обясни, че тъй като е открито наличие на наркотици в трупа на Бари, случаят е приключен, защото става въпрос за самоубийство вследствие на свръхдоза, но трупът все още се намира в моргата в очакване някой да го прибере. Очевидно някоя от отдавна изчезналите му съпруги беше заявила, че ще го направи, но все още не се беше появила. След като попитах защо апартаментът е бил така вандалски претърсен, полицаят се изсмя и ми каза, че наркоманите са известни с оргиите си. Затворих телефона с ясното съзнание, че някой беше дал пари, за да се приключи с разследването толкова бързо. Дали убийците на Бари не бяха част от по-голяма и по-мощна мрежа, отколкото си представях? Тръпки ме побиха при тази мисъл. В Египет не беше особено разумно човек да се противопоставя на властите. Въпреки това реших да отида в моргата, за да разбера дали не мога да науча нещо повече за липсващите органи на Изабела, както и да се опитам да зърна трупа на Бари. Може би щях да успея да открия някаква следа. Но дори и да не беше така, поне щях да се сбогувам с него.