Т. С. Лърнър
Сфинксът (19)

17

Лондон, юни 1977 година

Бледото английско слънце ми подейства като шок след ослепителния блясък на Египет. По пътя си от летище „Хийтроу“ преминах покрай фабриките, след това през покрайнините на Лондон, после през „Чизуик“ с огромните викториански къщи и градини, през гъсто населения „Шепърдс Буш“, покрай терасовидно разположените сгради на „Нотинг Хил“ и най-накрая се озовах в „Уест Хампстед“. Кварталите, през които преминах, ми напомниха за всички гледки, миризми и шумове на Англия.

Слязох от таксито. Отнякъде звучеше реге, чуваха се песните на птички, а във въздуха, както всяка година в началото на лятото, се долавяше влажен повей и някакво чувствено усещане, което винаги изненадваше лондончани. Хвърлих поглед към викторианските терасовидни кооперации, нашият апартамент се намираше на най-горния етаж. Пердетата бяха пуснати. Докато гледах натам ми се стори, че Изабела дръпна едно от пердетата и надникна през прозореца, огледа тревожно улицата, както винаги го правеше, когато очакваше да се прибера вкъщи след някое от пътуванията си. Но пердетата си оставаха спуснати и краката ми се подкосиха от мъка.

— Всичко наред ли е, човече? — попита ме шофьорът и се подаде през прозореца на колата.

Кимнах и се наведох да вдигна куфара си. Таксито потегли. Занесох багажа си на тротоара и забелязах близнаците, които внимателно ме наблюдаваха от двора на съседната къща. Единият безгрижно бъркаше в носа си, а другият чешеше издраното си коляно. Родителите им наскоро се бяха развели, майка им често отсъстваше и Изабела от време на време ги водеше в апартамента ни и ги черпеше с чай и локум, който Франческа изпращаше от Египет.

— Господин Уорнок! — извика Стенли, който в този момент висеше на портата.

По слабичкото му, преждевременно остаряло личице личеше, че е разтревожен. Обърнах се неохотно. Това беше моментът, който с ужас очаквах.

— Къде е Изи? — попита той настойчиво, гласът му потреперваше от тревога. — Нали не си се развел с нея?

— Стенли, току-що пристигам след дълъг полет и…

— Значи тя те е напуснала, така ли?

Алфред отиде при брат си на портата, гледаха ме предизвикателно, сякаш ме обвиняваха. И двамата бяха настроени подозрително към всички дела на възрастните. Русите им коси бяха подстригани почти нула номер.

Поколебах се. И двамата обожаваха Изабела. Беше ги научила дори на няколко думи на италиански, които те повтаряха с ужасен лондонски акцент, запленени от изразителните й жестове — бонджорно, бона сера, ариведерчи. За момент загубих самообладание, седнах на куфара си. Не можех да намеря сили да им отговоря. Портата изскърца и се отвори. След малко усетих една малка хладна ръчичка, която се вмъкна в моята.

— Толкова ли е страшно, господин Уорнок? — Стенли стоеше пред мен, очите му бяха широко отворени и в тях се четеше такава мъка, каквато никак не подхождаше на възрастта му.

Вперих поглед в него.

— Изгубих я — прошепнах аз.

— Изгубихте я? Как можахте да изгубите цял човек? — попита Алфред недоверчиво, все още спотайвайки се зад портата.

Погледнах потреперващите устни на Стенли и веднага ми стана ясно, че е разбрал всичко.

— Хайде, Алфред. — Стенли стисна очи и поведе брат си обратно в двора.

Апартаментът ни се намираше в „Уест Хампстед“, квартал, в който живееха преди всичко обеднели представители на средната класа — разведени, ергени и стари моми, които обитаваха гарсониери. Това беше любимият ми квартал и по разположението си твърде много приличаше на село. Апартаментът беше съвсем малък. Купих го още в началото, успявайки да си осигуря необходимия кредит от банката, когато започнах работа. Това беше грандиозно събитие. Аз бях първият от фамилията ни, който имаше своя собственост, и на двайсет и четири години вече имах чувството, че се измъквам от нищетата, която поколения наред бе преследвала семейството ни.

В апартамента, всъщност това беше преправен таван, имаше само една спалня. Кухнята беше с размерите на голям шкаф и гледаше към покрития с бетон двор на съседите. Холът, който използвахме и като трапезария, беше разположен на две нива. Няколко дървени стъпала водеха към спалнята, която беше толкова малка, че двойното легло едва се побираше в нея. Таванът беше нисък, едва можех да стоях изправен. Най-хубавото нещо на апартамента беше малката тераса на нивото на покрива, на която се излизаше през двойния прозорец в близост до леглото ни. Терасата беше разположена между два високи тухлени комина. Това убежище оставаше скрито и не се виждаше от прозорците на околните сгради, а от него се откриваше прекрасен изглед към северозападната част на Лондон. Когато времето беше хубаво, вадех големия телескоп, който държах подпрян на стената до леглото, и го поставях върху триножника му. Виждах звездите над оранжевото небе над града, те бяха моята метафизична стълба, по която се изкачвах, за да избягам от клаустрофобията на града и малкия апартамент.

Пренесох куфара си през фоайето на сградата и започнах да се изкачвам по стълбите. Боята беше ожулена и се лющеше, килимът беше изцапан и протрит от краката на многото обитатели, минали по него преди нас. Откъм апартамента на младото индийско семейство, което живееше на първия етаж, се носеше силна миризма на къри. Спрях на площадката.

— Оливър? — Съседът ми надникна през открехнатата врата, без да сваля веригата.

— Здравей, Радж — поздравих го аз.

Радж въздъхна с облекчение, свали веригата и излезе на площадката. Беше облечен в потна фланела, бял тюрбан и панталоните на шофьорската си униформа. Гледаше ме уморено и тревожно.

— От нощна смяна ли се прибираш? — попитах аз, бях удивен колко много се зарадвах да го видя.

— Точно така. — Той протегна ръка, гласът му беше дрезгав от вълнение. — Брат ти ни каза за ужасната трагедия. И двамата с жена ми много скърбим, знаеш колко много обичахме Изабела.

— Благодаря ти.

Жената на Радж, облечена в сари, се показа зад гърба му. Стиснах ръката му, опитвах се да потисна вълната от емоции, които напираха в гърдите ми. Радж се смути и извърна глава към апартамента.

— Айша, върнал се е.

Жена му, която беше слаба и крехка като стъклена статуетка, ми поднесе кутия от бисквити.

— Заповядай, сигурно си уморен и гладен, а в хладилника ти няма нищо. Направила съм малко соленки. Заповядай.

Благодарих им искрено и взех кутията.

След като си влязоха вътре, застанах на стълбищната площадка и се загледах във вратата на апартамента ни, която със синия си цвят и месингов обков събуждаше болезнени спомени в мен и сякаш ме викаше при себе си. Стисках отчаяно бисквитената кутия, както давещ се човек стиска спасителен пояс, и така изкачих последните стъпала.

Апартаментът тънеше в мрак, усещаше се миризмата на застоял тютюнев дим и пържен бекон. Пердетата бяха спуснати и имах усещането, че някой друг е живял тук и са се случвали неща, в които не съм участвал. В полумрака успях да забележа няколко мръсни чинии, оставени на пода, един халат беше метнат върху телевизора. Декоративната лампа светеше в ъгъла, безформеният восък в нея се движеше бавно нагоре-надолу и приличаше на извънземна гъба.

Изабела беше настояла да оставим на Гарет ключ от апартамента, за да има къде да се усамотява от време на време и да си почива от бурния живот, който водеше. Очевидно беше идвал тук и бе забравил да почисти след себе си. Вдигнах чиниите и ги отнесох в кухнята. Поне се храни, казах си аз. Бях изправен пред тежката задача да се справя с поредния период на пристрастяването му и перспективата не беше никак весела.

Затворих крана, който капеше, и се върнах обратно в хола. Той беше като капсула, в която времето беше спряло. Предметите, прахът и микроскопичните човешки прашинки принадлежаха на един отминал живот, живот който вече не съществуваше.

Изкачих дървените стъпала и отидох в онази част на апартамента, която използвахме за спалня. Халатът на Изабела висеше на една кука, забита в стената. Зарових лицето си в коприната и поех дълбоко въздух. В гънките му долових мириса на любовните ни игри, на любовните извивки на краката и телата ни.

Свлякох се на колене на пода и потънах в спомени. Питах се дали ще имам сили да продължа напред. Сега, когато нея я нямаше, сякаш пропадах и нищо не можеше да ме спре. Ако искам да бъда напълно честен, трябва да призная, че тогава очаквах да получа някакъв знак, който да ми покаже смисъла да продължа да живея. Чаках Изабела да ми каже нещо през онази невидима стена, която разделя мъртвите от живите.

Наоколо цареше абсолютна тишина. След това до мен достигна мелодията, която идваше от количката на продавача на сладолед и бученето на самолет, преминаващ над главата ми. Изведнъж ми се прииска да изтрия всичко от живота си — обърканите събития случили се в Египет, астрариума, непрестанната мъка от загубата на Изабела.

Грабнах металното кошче за отпадъци, отворих чекмеджетата на скрина и извадих дрехите й — пуловери, блузи, поли, бельо, сега всички те принадлежаха на един призрак, от който възнамерявах да се отърва. Натъпках колкото се може повече дрехи в кошчето и го изнесох на терасата. Излях в него бутилка със запалителна течност и поднесох клечка кибрит.

Плъзнах се надолу, седнах на земята и подпрях гръб в стената. Докато всяка една от дрехите й се сгърчваше в пламъци, си спомних случаите, когато я беше носила. Индийската памучна рокля се развяваше около загорелите й крака, докато тя танцуваше по време на един рокконцерт, деловият костюм, който носеше, когато изнасяше лекции, една нощница, която обличаше винаги, когато подсъзнателно изпращаше към мен сигнал, че иска да се любим.

Бях емоционално изчерпан, свих се на кълбо и затворих очи.

 

 

Събуди ме шумът от приближаващи се стъпки. На фона на следобедното слънце се очерта силуетът на млада жена. Буйната й коса падаше около лицето й и приличаше на грива.

— Ти ли си, Оливър? — попита тя.

С мъка се изправих на краката си, бях напълно дезориентиран. Сигурно бях спал в продължение на часове.

— Аз съм Зоуи, приятелката на Гарет. Извинявай — и тя посочи отворения прозорец, през който се бе покатерила на покрива, за да достигне терасата. — Много нахално от моя страна. Влязох, без да ти се обадя. Ключовете са в Гарет. Той даже няма представа, че си се върнал…

— Няма проблем. Значи ти си позвънила в офиса в Александрия?

Зоуи се премести на сянка и най-после успях да я огледам добре. Носеше кубинки, червени мрежести чорапи и синя плетена официална рокля, разкроена от кръста надолу. Къносаната й коса беше дълга до раменете, а лицето носеше невинната красота от времето на Прерафаелитите, която беше в пълна противоположност с начина й на обличане. Въпреки тежкия лилав грим тя изглеждаше изключително млада.

Огледа ме много внимателно и с изненада установих, че този поглед напълно ме обезоръжи.

— Приличате си, само че ти си по-стар — отбеляза тя.

Реших, че е време да си поговорим за по-съществени неща.

— Гарет добре ли е? — попитах аз.

— Зависи какво разбираш под добре. Ще свири тази вечер, затова реших, че няма да е лошо да дойдеш и да го видиш. Лично аз не съм го виждала по-самоунищожително настроен.

— Какво искаш да кажеш?

Изгледа ме право в очите и реши да бъде напълно откровена с мен:

— Амфетамини. Искам да кажа, че всички ги употребяваме от време на време, но при Гарет положението е толкова тежко, че го е страх да заспи. Ама истински го е страх. Има чувството, че ще умре, ако си затвори очите. През по-голямата част от времето се държи съвсем нормално и после изведнъж започва да разправя, че ще дойдат някакви хора и ще му откраднат душата.

— Това не звучи много нормално.

— Така ли? — попита Зоуи с ирония.

Тя се протегна към все още димящото кошче и извади от него един полуизгорял сутиен на Изабела, от който висяха дантели и банели, и го размаха пред очите ми.

— Май не всичко е съвсем нормално.

Очевидно очакваше да й дам някакво обяснение за горящите дрехи, но аз замълчах. Пусна обратно димящия сутиен в кошчето.

— Изглежда имаме някои общи неща с теб.

Каза го така, че прозвуча като парадокс.

— Освен брат ми ли?

— И двамата проявяваме интерес към камъка, скалите…

Изгледах я въпросително.

— Гарет не ти ли е казал? — попита тя.

— Страхувам се, че не. Ние с него не си говорим много. Предполагам, че вината за това е колкото моя, толкова и негова — отвърнах аз, чудейки се какво ли й бе разказвал за мен.

— Аз съм скулптор, работя с мрамор. — Откровеността на Зоуи беше направо поразителна. — Ти си геолог, нали така?

— Всъщност съм геофизик, а това далеч не е така романтично — усмихнах се аз. — Ти на колко години си?

— Възрастта ми изключва ли възможността да се отнасяш с мен сериозно?

— Като към жена или като към скулптор?

— Попитах те нещо.

— Според мен — започнах аз и се наведох напред, за да подчертая думите си — съм достатъчно възрастен да ти бъда баща.

— Но не си ми баща. И ако искаш да знаеш, баща ми почина миналата година при катастрофа и беше няколко години по-възрастен от теб.

Изведнъж престана да изглежда толкова безразлична и самоуверена. Прииска ми се да я прегърна.

— Съжалявам.

Зоуи се отдръпна.

— Виждаш ли, имаме още нещо общо. — Тя хвърли поглед към покривите около нас и после се обърна към мен: — Срещнах жена ти един път, беше дошла в квартирата ни. Посъветва Гарет да се раздели с мен. Според нея съм била прекалено емоционална и твърде млада за него.

— Това е точно в стила на Изабела — засмях се аз. — Тя много обичаше да дава съвети на Гарет за любовния му живот.

— Права беше. Наистина съм емоционална… — Гласът й замря и тя посочи кошчето с тлеещите дрехи. — Трудно ми е да намеря подходящите думи за нея…

— Това е, защото няма такива.

Тя кимна, след това клекна, облегна се на стената и запали цигара.

— Мраморът е изграден от мидени черупки, притиснати една до друга в продължение на милиони години, нали така? Затова е така прозрачен. Това е светлината на древните океани.

— Точно така — отговорих й с усмивка. — А нефтът е изграден от органична материя, също престояла под земята в продължение на милиони години. Златисто-черният му оттенък всъщност е цветът на парите, които прозират през него.

— Но ако работиш само за пари, това в крайна сметка не води ли до поквара? — настоя Зоуи.

— Ще споделя с теб една тайна. Не ме вълнуват парите, вълнува ме процесът на търсенето. За мен най-важното е да открия нещо, което със сетивата си съм усетил къде се намира.

— Аз имам същото усещане, когато погледна парче мрамор — кимна тя. — Виждам формата, скрита в камъка, след това я освобождавам с длетото си.

— Виждаш ли, вече имаме три общи неща — пошегувах се аз.

Изражението на Зоуи се промени, изведнъж стана сериозна.

— Какво мислиш става с нас след смъртта ни, когато престоим под земята в продължение на милиони години?

Загледах се в ленивата лятна вечер, смехът на играещите долу деца достигаше до нас заедно с мириса на току-що окосена трева.

— Сливаме се с вселената, природата има способността да се саморециклира. Всичко е толкова просто — отвърнах най-накрая аз.

— Нищо не е толкова просто — каза Зоуи и изхвърли цигарата си. — На осемнайсет години съм, в случай че искаш да знаеш.

След това се изправи и добави:

— Знаеш ли, тя все още е тук.

За момент ми се стори, че не съм я чул добре.

— Какво каза?

— Жена ти, не те е напуснала. Все още е тук, крие се в сянката ти.

— Виж, почти не те познавам…

— Опа, отново ставам нахална, извинявай. По някой път говоря, без да се замисля. Ще трябва да свикнеш с това. Ела тази вечер на концерта, моля те. Гарет изпитва такъв респект към теб. Много ще се развълнува, ако отидеш да го гледаш. Нямаше да ти се обадя, ако ситуацията наистина не беше сериозна.

Зоуи се усмихна. Това беше горчива усмивка, която смекчи мрачния ефект, създаден от грима й. Изглеждаше неестествено зряла въпреки възрастта си, а красотата й наистина беше забележителна.

— Той не знае нито че си се върнал, нито че съм ти се обаждала — продължи тя. — Много горделиви сте всички в това семейство — Гарет по-скоро би умрял, отколкото да помоли някого за помощ. Съжалявам за съпругата ти. Вероятно е била изключителна жена. Гарет много се разстрои, когато научи за смъртта й.

— Бяха близки.

— Групата ще свири в „Дъ Вю“. Започват след около час, затова давай да тръгваме.

Поколебах се. Не бях си представял възможността да видя брат ми да пее на живо. Всъщност никога не бях чувал групата на Гарет, това беше приоритет на Изабела. Полусъзнателно избягвах концертите им, някаква част от мен се ужасяваше, че може да се окаже, че Гарет не е толкова талантлив, колкото ми се искаше. Трябваше да вярвам в бъдещия му успех, така както моите родители никога не бяха вярвали в моя, а това означаваше, че той трябваше да е наистина добър.

Хвърлих отново поглед към покривите на околните сгради, гледката беше толкова различна от тази в Александрия. Слънцето беше започнало да залязва зад хоризонта.

— Хайде да вървим — подкани ме Зоуи. — По-добре, вместо да се мотаеш тук сам. Обаче не можеш да отидеш, облечен в този тъп костюм.