Т. С. Лърнър
Сфинксът (26)

24

Докато завивах в улицата, на която живеех, видях полицейска кола и линейка. Намалих, не бях сигурен дали трябва да продължа напред. На входната врата на кооперацията стоеше жената на Радж, Айша, и говореше с един полицай, който си записваше нещо в бележника. Видях, че Радж седи в линейката, а лекарят превързва ръката му. Спрях наблизо.

Когато излязох от колата, Айша бързо изтича към мен, беше много бледа и като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Случи се нещо ужасно, Оливър! Крадци нахлуха в апартамента ти. Моят Радж е истински герой!

— Не съм никакъв герой — провикна се той откъм линейката. — Направих това, което всеки добър гражданин би направил. Но само да видиш какво е станало, Оливър. Истински ужас.

— Какво се случи?

Преди Радж да успее да ми отговори, един детектив се приближи към мен.

— Вие ли сте господин Уорнок?

 

 

Входната врата на апартамента ми беше открехната, няколко книги и кутията на фотоапарата ми я подпираха. Още преди да вляза, видях огромните поражения в апартамента. Спрях на прага и се поколебах, имах чувството, че някой е осквернил личното ми пространство.

— Според нас нахлуването в апартамента е станало около един часа следобед. Това е работа на професионалисти, никъде не са оставили пръстови отпечатъци и са претърсили всичко основно и ужасно безскрупулно.

Детективът, мъж на около четирийсет години, се държеше съвсем професионално, но примиренческият му тон ме подразни ужасно. Прескочихме една счупена рамка на фотография, захвърлена на пода. Изабела, облечена в сватбената си рокля ни гледаше изпод напуканото стъкло.

— Съжалявам за това, сър — каза той и вдигна снимката. — Доколкото разбрах, съпругата ви е починала наскоро?

— Удави се, беше нещастен случай по време на гмуркане. Случи се преди шест седмици в Египет.

— Сигурно ви е много трудно. А ето сега и това, върнали сте се в страната преди няколко дни… Кога по-точно, сър?

— Преди малко повече от седмица. — Усетих, че започвам да заемам отбранителна позиция.

Влязохме в хола. Пердетата бяха свалени от прозорците. Няколко изтърбушени възглавници се търкаляха наоколо, а тапицерията на дивана беше нарязана така, че пълнежът му грозно стърчеше навън. Книгите бяха съборени от рафтовете, а старинният часовник, единствената вещ, която бях наследил от дядо, лежеше на една страна, а задната му част беше отпрана. Повдигаше ми се при мисълта, че някой е нахлул в личното ми пространство. Все едно ме бе изнасилил.

— Смятаме, че извършителите са били повече от един. Претършували са много внимателно. Вашият съсед — детективът хвърли поглед на бележника си — Радж Ахуджа се е опитал да попречи на единия от крадците да се прехвърли през оградата в задния двор. Вследствие на което е получил доста сериозен ритник в ръката. Според господин Ахуджа крадецът е бил въоръжен с малък пистолет със заглушител. Господин Ахуджа смята, че е виждал подобен пистолет във филм за Джеймс Бонд — засмя се той снизходително. — По-интересен е фактът, че пистолетът е имал заглушител. Това подсказва, че извършителите са били готови да го използват, ако се наложи. — При тези думи ме погледна настойчиво в очите и продължи: — Най-странното, сър, е, че ако изобщо са откраднали нещо, са оставили твърде ценни вещи, без да им обърнат внимание. Например вашият телескоп, сър, доста необичайно е да притежаваш телескоп, както и копчетата за ръкавели, които са на тоалетката, а и телевизорът също. Изглежда са търсили нещо определено. Имате ли някаква представа какво може да е то?

Инстинктивно преместих раницата си така, че почти напълно да се скрие зад гърба ми. Изгледах цивилния полицай право в очите.

— Абсолютно никаква. Не държа никакви ценности в апартамента си.

— Разбирам. Съседът ви ни каза, че сте в петролния бизнес. Възможно ли е кражбата да е свързана с работата ви, крадците да са се опитвали да се доберат до някаква фирмена информация?

— Всичко от този род — проучвателни доклади, карти и други подобни — се пази в офисите на работодателите ми. Както казах и преди, вещите в този апартамент имат само сантиментална стойност.

— Знам, че звучи много неприятно, сър, но възможно ли е някой да се опитва да ви навреди? — При този въпрос детективът сниши гласа си, сякаш ме питаше нещо неприлично.

Има ли някой, който не иска да ми навреди, беше по-правдоподобният въпрос. Опитах се да потисна желанието си да докосна отново раницата, за да се убедя, че астрариумът е в безопасност.

— Не виждам причина за подобно нещо — отговорих, като продължих да го гледам право в очите.

— Истинска загадка — отбеляза той, наблюдавайки ме внимателно.

— Така е.

Погледът му отново се спря върху снимката.

— Съпругата ви е била изключително привлекателна жена. Сигурно ви липсва много.

 

 

Полицаите си тръгнаха след около час. Седнах на една обърната щайга в средата на хола и се загледах в издраните тапети, в свалените постери, в скъсаните пердета и възглавници и се опитах да си представя гнева на онези, нахлули в апартамента ми, когато са осъзнали, че астрариумът не е тук. Сигурно са побеснели напълно, за да изпотрошат всичко наоколо, без да се притесняват, че могат да бъдат заловени. Въпреки това тази проява на насилие идваше тъкмо навреме. Те като че ли съзнателно бяха унищожили тази част от живота ми и тя вече безвъзвратно принадлежеше на миналото.

Някой почука на входната врата. Ритнах настрана някаква скъсана книга и една възглавница и отворих. Близнаците стояха пред мен и ме гледаха.

— Имаме информация за теб — заяви Стенли шепнешком, докато Алфред оглеждаше празния коридор, все едно очакваше да види някой шпионин.

— Поверителна информация — добави Алфред, мушна се под ръката ми и влезе в апартамента.

 

 

Близнаците седнаха на ръба на нарязания диван и започнаха да клатят крака. Алфред отвори широко очи и впери поглед в счупените мебели, подпрени на стената.

— Мама каза, че Изабела е отишла при ангелите — заяви той сериозно.

— Под водата — добави брат му, личеше си, че искрено се съмняваше в това. — Само дето под водата няма ангели.

— Тогава при русалките — предложи Алфред с надежда в гласа.

Стенли изсумтя.

— Алфред вярва на всичко, но аз знам, че не е така.

— Много обичахме Изи, тя самата беше ангел.

— Млъкни, Алфред — прекъсна го Стенли и се обърна към мен: — Ще трябва да заплатиш за тази информация — заяви той.

— За какво се отнася тя? — попитах аз.

Чудех се защо приемах думите на осемгодишните хлапета толкова сериозно.

Стенли отвори широко очи и започна да шепне:

— Ние ги видяхме, нали така, Алф?

— Да, но нищо няма да ти кажем, докато не си платиш. — При тези думи Алфред ритна дивана с видимо задоволство.

— И каква е цената? — попитах аз.

— Искаме частица от нея — заяви Алфред и посочи счупената сватбена снимка, — за да си я спомняме.

— Готово — съгласих се аз. — А сега ми кажете какво видяхте.

— Бяха двама — започна Стенли. — Огромни тъпаци с големи глави. Видяхме ги, като се прехвърлиха през оградата и минаха покрай прозореца на спалнята ни, нали така, Алф?

— Видяхме и колата, която ги чакаше отвън — поясни Алфред.

След това сбута брат си развълнувано.

— А мъжът, който караше, беше най-грозен от всички.

— Да, имаше едни смешни неща от двете страни на бузите си, приличаха на гъсеници.

— Отвратителни червени гъсеници — повтори Стенли в желанието си да бъде изчерпателен.

 

 

Близнаците си тръгнаха. Алфред стискаше в ръка снимката на Изабела. Останах отново сам, седнах на пода и се облегнах на стената. Сега, като си мислех за това, цяло чудо беше, че Хю Уолингтън и хората му не бяха нахлули в апартамента ми по-рано. Колкото и да се опитвах да се убедя, че си въобразявам, определено усещах, че някой бавно и систематично затяга примката около врата ми и че преследвачите ми винаги са една стъпка пред мен. Защо му беше на Уолингтън астрариумът, какво искаше от него? Слава? Твърдението, че той самият го е открил, щеше да го направи световноизвестен само за една нощ. Възможно беше това да е мотивът му, но много повече ме тревожеше връзката му с Маджид, за която и Уолингтън, и Силвио бяха споменали. Възможно ли беше да има връзка между него и онова злокобно лице, което бях видял с Омар? Усещах, че съм напълно обладан от параноя, бях все по-убеден, че в момента съм притиснат между две враждуващи групи.

Огледах се. Цялата стая беше изпълнена с останките от изпочупената покъщнина. По никакъв начин не можех да прекарам нощта тук. Придърпах към себе си раницата и извадих от нея астрариума, поне него бях успял да опазя. Оставих го на пода и започнах да събирам в раницата някои дрехи.

Докато се ровех из разхвърляните вещи, дочух някакъв тъп звук. Обърнах се. Една метална запалка, останала на пода, се бе залепила за астрариума. Дръпнах я, поставих я на известно разстояние от механизма и с изненада видях как тя отново се плъзна по килима и се залепи за него. Астрариумът се беше намагнитизирал.

Каква беше причината за тази промяна? Това, че бях завъртял ключа след няколко хиляди години? Опитах се да приложа научните си познания, за да дам отговор на въпросите си. Сплавта, от която беше изработен механизмът, беше много странна. Дали имаше някакъв начин да я анализирам, без да го повредя? Зададох си въпроса много пъти, блъскайки си главата да реша проблема. Разнообразната информация, с която разполагах, беше толкова разхвърлена, колкото и предметите около мен. Чувствах се объркан, озадачен и изумен. Вече не знаех в какво да вярвам. Това, че Гарет дойде в съзнание, съвпадение ли беше? Напразно ли бе умряла Изабела?

Загледах се в механизма и усетих, че изпускам нервите си, страхът и изтощението ме бяха победили.

— Върви по дяволите! Ако имаш някаква власт над хората, докажи ми! Причини ми най-голямото зло, на което си способен! Но ти си само купчина старо желязо!

Треперех от отчаяние, взех астрариума в ръце, нагласих дисковете така, че да показват рождената ми дата, и завъртях ключа. Магнитите отново започнаха да се въртят, зъбчатите колела бавно се задвижиха. Част от мен се ужасяваше, че стрелката, показваща датата на смъртта ще се покаже. Друга част от мен се съпротивляваше и искаше да предизвика механизма да действа.

Стрелката на смъртта не се появи.

— Така си и мислех, ти не си нищо друго, освен една играчка с механизъм, за която се вдига много излишен шум.

Като че ли в отговор на думите ми от вътрешността на астрариума се чу изщракване. Едва се сдържах да не го изритам. Вместо това започнах да търся телефона. Най-накрая го открих под дивана, до фигурите на един разпилян шах. За моя най-голяма изненада все още работеше.

— Ало, искам да запазя стая за тази вечер.

 

 

Беше вечер, небето бе нежносиньо, асфалтът под гумите ми излъчваше насъбралата се през деня топлина. Най-натовареният час беше отминал и по улиците нямаше голямо движение, но навсякъде имаше хора, излезли на разходка в лятната вечер. За момент ми се стори, че сред група туристи зърнах огромната фигура на Хю Уолингтън. Стиснах по-здраво волана, за да ги заобиколя, и в този миг мъжът се извърна към мен. Не беше Уолингтън. Хвърлих тревожен поглед към огледалото за обратно виждане, никой не ме следеше. За всеки случай натиснах газта.

Докато преминавах с доста голяма скорост покрай Грийн Парк, усетих, че нещо се блъсна в стъклото на колата. Отбих встрани и спрях. Стоях с ръце върху волана и треперех. Излязох от колата и се огледах да видя какво се бе блъснало в стъклото ми. Няколко метра по-нататък по пътя открих ястреб врабчар, крилата му бяха разперени, а главата му се поклащаше върху счупения врат.

Силно разтревожен, коленичих до него и започнах да търся с очи лентата около крака му. Единственият начин ястреб врабчар да кръжи в небето над Лондон беше, ако принадлежи на някой ексцентричен любител на птици, който го тренира, като го пуска да лети над близкия парк. Като дете понякога бях откривал труповете на такива птици по хълмовете на Къмбрия. Но птицата нямаше лента. Черните крака на животното лежаха отпуснати на ръката ми.

Небето над мен едва забележимо се промени, като стъклена призма, която е била раздвижена. Зачудих се дали все още не сънувам.