Т. С. Лърнър
Сфинксът (20)

18

„Дъ Вю“ беше стара бална зала, която някой бе решил да превърне в място за провеждане на рокконцерти. Залата не бе претърпяла много промени, като изключим неоновите украси, висящи от тавана, и завесата на сцената, на която на червен фон, оградено в кръг, бе изписано огромно А. По балконите имаше пищни гипсови релефи, а от тавана висеше огромен кристален полилей, на който на някого му беше хрумнало да закачи розови лампички. Стените изглеждаха синьо-бели на светлината на пулсиращите прожектори.

Барът се намираше на горния балкон и над него просветваше неонова картинка на Мики Маус, който правеше секс с Бети Бууп. Около бара бяха разположени няколко големи сепарета. Опитах се да си пробия път през тълпата, като се мъчех да не разлея водката и четирите халби бира, които държах в ръцете си. Когато пристигнахме, групата вече беше зад кулисите и се подготвяше да излезе на сцената, затова охраната не ни пусна да отидем при тях. Зоуи ме заведе до бара, посочи ми масата, на която се бяха събрали съквартирантите на Гарет, и ми нареди да купя питиетата. Успях да достигна до тях. Чувствах се неловко в износеното кожено яке на Гарет, което Зоуи насила ме бе накарала да облека.

Имах чувството, че съм попаднал в измисления свят на художника Йеронимус Бош. Младите мъже и жени бяха облечени по изключително странен начин, а прическите им бяха направо невероятни. Стояха облегнати на стените или се подпираха по столовете. Стори ми се дори, че една двойка правеше секс върху масата в съседното сепаре, а хората ги подминаваха, без да им обръщат никакво внимание. Яркорозовите пънкарски гребени на главите на друга двойка бяха високи повече от трийсет сантиметра. Мъжът, който беше доста по-нисък от приятелката си, ми приличаше на странен паун. Очите му бяха внимателно гримирани в черно, а обръснатите части от главата му от двете страни на стърчащите розови кичури блестяха като недопечени палачинки. Под черното му кожено яке, цялото в ципове и капси, се виждаше скъсана фланелка, захваната с огромни безопасни игли, а плътно прилепналите му панталони бяха направени от гума. Приятелката му беше сложила кожен сутиен, предполагам, че подобно нещо можеше да се купи от сексмагазините, и съвсем къса карирана пола, под която се подаваха жартиерите, които държаха мрежестите й чорапи. Двамата ми приличаха на членове на някакво племе, особено младият мъж, чийто издължен обръснат череп и орлов нос ми напомняха на някои от нубийските племена, които бях видял в централна Африка. Никога не си бях представял, че англичаните могат да се обличат така цветно и с такова голямо въображение. В един странен момент си помислих дали тази мода всъщност не е брилянтно сливане на колониална Британия с градската маргинализирана младеж.

Съквартирантите на Гарет се бяха разположили в едно сепаре, а Зоуи се бе настанила до тях. Поставих чашите на масата и седнах. С известно задоволство забелязах, че и те като мен изглеждаха съвсем не на място тук. Бяха странна група и като че ли нямаха нищо общо помежду си, освен квартирата, в която се бяха самонастанили. Тя се намираше в „Харлесден“, индустриален, непривлекателен район в северозападните покрайнини на Лондон. Тясната викторианска къща се намираше в единия край на малка задънена уличка и трябваше да бъде съборена, когато преди осемнайсет месеца Гарет и приятелите му незаконно се бяха нанесли в нея. Въпреки че не одобрявах постъпката им, не можех да не се възхитя на енергията, с която се бяха захванали да я ремонтират. Прочистиха старата канализация, която минаваше под улицата, изхвърлиха боклука от задния двор и смениха изпочупените стъкла на прозорците.

— Чудесно, приятелю, пиенето пристигна въпреки неуправляемата тълпа — заяви Денис.

Той беше на четирийсет години, активен член на Международната марксистка група и на ръба на шизофренията. Беше силно пристрастен към четенето и когато не четеше Ницше, работеше като букмейкър. До него седеше Филип, нисък, пълен французин с дълга коса, който беше дошъл в Лондон, за да не го вземат войник или поне така бе казал Гарет на Изабела. Брат ми се бе запознал с този дезертьор по време на едно събрание на анархисти.

Третият им съквартирант беше дребен ирландец, на име Франсис. Той имаше права рижа коса, която достигаше до кръста му. Беше пуснал и малка брадичка, която също така бе рижа. Никой не го беше виждал без бродираната му шапчица, която му придаваше вид на усърден градински гном.

— Благодаря ти, Оливър, ти си истински джентълмен и това няма да бъде забравено — измърмори той с мекия си ирландски акцент и се протегна да вземе чашата си.

Покрай нас бавно премина една страхотна висока блондинка, облечена в панталони с множество връзки и мрежест потник. Увисналите й гърди с големи зърна с пиърсинг се виждаха съвсем ясно. И тримата мъже я зяпнаха, забравили за халбите с бира в ръцете си.

— Я погледни тази! Ангел, попаднал в ада и знам кой е мъжът, който ще я спаси от това проклятие — каза Франсис с възхищение в гласа.

— Щом ти харесва, според мен тези пънкарки имат зъби и в оная си работа. Аз, честно казано, не бих им поверил мъжкото си достойнство — отговори Филип и внимателно отпи от бирата си.

— Нищо не разбираш — обърна се Денис към Франсис. — Поругаването на тялото е изявление срещу красотата и въпреки това самото поругаване се превръща във фетиш, а след това в субкултура, която сама по себе си дефинира красотата, така че целият този протест става безсмислен. Получава се затворен кръг. Цялата история представлява един затворен кръг след друг.

— Господи, Денис, сигурен съм, че си много забавен в леглото по един модернистичен начин — заяви Франсис и се обърна към мен: — Ами ти, Оливър? Като я гледаш тази мацка, става ли ти нещо?

— Франсис! Човекът е загубил жена си съвсем наскоро, не се интересува от никакви мацки — скара му се Денис. — Съжалявам, Оливър, приятелите ми са емоционално нестабилни, най-меко казано. Франсис не искаше да те обиди.

— Не съм се почувствал обиден — отвърнах аз, стигнал до заключението, че единственият начин да оцелея тази вечер, е да се напия.

— Оставете горкия човечец на мира — нареди им Зоуи. — Не виждате ли, че освен в акустичен, в момента е и в културен шок — заяви тя и се обърна към мен: — Не се притеснявай, момичетата тук не хапят, освен ако не ги помолиш много учтиво.

При тези думи тя се усмихна закачливо. В този момент светлините загаснаха. Водещият се появи на сцената и публиката веднага започна да свири неистово с уста.

— „Алиенираните пилоти“ — изкрещя той в микрофона.

Денис се изправи на крака, на неоновата светлина лицето му изглеждаше мъртвешки бледо.

— Другари, време е войската да се подреди за парада — заяви той тържествено и се отправи към сцената.

Всички го последвахме, освен Франсис, който се възползва от отсъствието ни и допи останалите бири.

От дъното на тъмната сцена се чу нисък тътен на барабани, последван от удара на чинели. Един прожектор светна и освети брат ми със синьо-бяла светлина. Гарет приличаше на красива испанска гравюра от шестнайсети век. Беше гол до кръста и толкова слаб, че ребрата му прозираха под бледата кожа. На гърдите му беше изрисувано кървящо сърце. Беше обут в плитки кожени панталони и носеше колан с много капси по него. Стоеше със затворени очи и наклонена назад глава. На челото си имаше венец от бодлива тел, направен от пластмаса, по скулите му се стичаха капки, които имитираха кръв. Държеше микрофона в една ръка, сякаш беше скиптър. Вдигна мускулестите си ръце, като че ли беше разпънат на кръст. Ужасих се от очевидните религиозни символи, явно не бе успял да се измъкне от влиянието на майка ни. Беше слаб, но не и мършав. Надявах се въпреки всичко тревогата на Зоуи да се окажеше неоснователна.

Сред публиката настъпи благоговейно мълчание. Мина ми през ума, че Изабела би била много горда, ако можеше да види Гарет в този момент. Имах чувството, че стои развълнувана до мен. Обърнах се инстинктивно, почти очаквах да зърна лицето й, но вместо това видях Зоуи, вперила поглед някъде в пространството над мен. Погледнах през рамо, почудих се какво толкова е привлякло вниманието й, но не забелязах нищо. Като че ли за да ми отговори, тя неочаквано вдигна ръка и размаха пръсти над главата ми, сякаш искаше да прогони нещо.

След това по лицето й се изписа напрегнато очакване, тя се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Проблемът при брат ти е, че му липсва последователност, във всеки следващ момент е различен. Но може би точно това ще го направи известен.

Зоуи приличаше на приказна магьосница, тежко гримираните й клепачи проблясваха в сребристо.

Гласът на Гарет неочаквано проехтя над тълпата:

— Това е за Изабела, нека звездата й вечно свети над нас — изрече той и аз усетих, че ме залива вълна от емоции.

В следващия миг запя с ниския си дрезгав глас, а тялото му заемаше една след друга различни пози — слабичък Пиеро с осанка на тореадор. Ефектът без съмнение беше изключително чувствен и аз започнах да се питам какво се бе случило с детето, което някога водех на разходка по хълмовете. „Тресавищата имат сенки — беше ми казал той веднъж, — но когато нощта падне, сенките отлитат, тресавищата остават сами и треперят от студ.“ Никога няма да забравя дълбокото чувство, с което ми говореше шестгодишното момченце, а сега виждах същото това чувство на сцената.

Моята любима е облечена в зелено

и свети като водно конче.

Разкъсва сърцето ми на блестящи късове.

Моята любима е облечена в зелено…

Припевът беше гърмяща какофония от звуците на китарите, които накараха публиката да полудее. Най-отпред пред сцената се беше подредила група от скинари, които подскачаха през цялото време, а обръснатите им глави блестяха от пот. Бяха направо като полудели и избутаха всички останали настрани. В това време светлината стана кървавочервена и започна да пулсира, така че се виждаха само накъсаните движения на Гарет.

Излиза с богатите

и ги заслепява.

Спи с всичките ми приятели

и се кълне, че е само моя.

Моята любима е облечена в зелено…

Имах чувството, че брат ми се е преобразил в някаква нова личност, която не подозирах, че съществува зад ленивата му фасада. Думите на песента ми звучаха като старовремски келтски легенди, въпреки припева, който се стоварваше върху човек с цялата си жестокост. Следващите три песни също започваха твърде романтично, нежни балади, но с призоваващи към насилие припеви. В края на сцената, близо до краката на Гарет се бе събрала една групичка момичета. Прожекторът се извъртя към публиката и освети лицата им. Стори ми се, че всяко едно от тях провеждаше свой интимен разговор с Гарет, като че ли той пееше само за нея. Тези момичета ми заприличаха на богомолци, застанали като вкаменени пред олтар. Имаше нещо хипнотично в тази гледка. Изведнъж усетих, че ме обзема завист, и се опитах да си представя как ли се чувства човек, който има такава власт над другите.

Точно в този момент едно момче, което изглеждаше на около петнайсет години и носеше знамето на страната, закопчано с безопасна игла за фланелката си, се бутна в мен и разля бирата си върху предната част на панталоните ми. Аз се обърнах да го изгледам, но той продължи невъзмутимо и потъна в полюшващата се тълпа. Трите водки, които бях изпил, влязоха в съюз с умората и усетих, че започва да ми се вие свят. Пробих си път през тълпата, добрах се до стената и се облегнах на нея, а в това време брат ми продължаваше да пее и да излива емоциите си на сцената.

 

 

Гримьорната на Гарет съвсем не беше толкова лъскава, колкото очаквах. Беше боядисана в бяло, имаше едно очукано огледало, залепено за стената, и пластмасова маса, покрита с гримове, празни бирени бутилки и преливащи от фасове пепелници. В единия ъгъл стоеше метална закачалка на колела, на която висяха различни сценични костюми.

Гарет се облегна на масата, беше си сложил слънчеви очила. Около него се бяха събрали почитатели и членовете на групата. Той държеше бутилка бира в едната си ръка, а под другата се беше мушнала Зоуи и го гледаше с обожание. На светлината на неоновите лампи видях, че потта, която се бе стекла по лицето му, бе образувала бразди по сценичния му грим. Струваше ми се нервен, все още превъзбуден от изпълнението си на сцената, но веднага ми стана ясно, че пресилените му жестове са резултат от употребата на амфетамини.

В този момент той ме забеляза.

— Оливър! Оливър! Не мога да повярвам, че си тук! Не можах да те позная с тази брада.

След това се обърна към хората около него:

— Чуйте всички, това е брат ми, току-що е пристигнал от страната на фараоните!

Хората ме изгледаха изпитателно, след това очевидно разочаровани от това, че в мен нямаше нищо забележително, отново насочиха вниманието си към питиетата и разговорите си. Гарет ги разбута, дойде при мен, свали очилата си и ме прегърна. Останах като поразен от тази прегръдка.

— Хареса ли ти посвещението, което направих? — попита той.

Миришеше на цигари и афтършейв.

— Наистина беше много трогателно.

— Съжалявам за Изабела.

Отдръпнах се, в този момент мразех вродената сдържаност на мъжете от нашето семейство.

— Беше ужасно. — Въпреки всичко гласът ми потрепери.

— Сега си си вкъщи. Радвам се да те видя.

Смених темата. В този момент не можех да говоря за Изабела, не и с Гарет.

— Беше великолепен на сцената. Не можех да повярвам, че това там е брат ми.

— Чухте ли това? Оливър казва, че сме били великолепни! — изкрещя той на всички в стаята. — А той е такъв ужасен консерватор!

Останалите се усмихнаха глупаво и закимаха безсмислено с глави.

— Не съм консерватор — измърморих смутено аз.

— Така е, обаче си капиталист, а то е едно и също. — Той неочаквано се обърна към присъстващите. — Разкарайте се! Хайде, всички!

За миг те останаха по местата си и започнаха да си шепнат нещо един на друг, чудеха се дали наистина трябва да си тръгнат.

— Хайде по-бързо! — изкрещя той и от устата му полетяха слюнки.

Стаята бързо се опразни.

Гарет отново се обърна към мен и се усмихна:

— Това е да си известен. Всички до един са овце.

Извади смачкан пакет цигари от джоба на тесните си кожени панталони, запали една и пое дълбоко дима.

— Господи, нищо не е както трябва без Изабела. И ти си нищо без нея. Тя беше тази, която ти вдъхваше живот, твоята по-добра половинка, тя придаваше романтика на тъпото ти ровене из калта.

Речта на Гарет се лашкаше между красноречие в стил Оскар Уайлд и уличен жаргон, като че ли самата му личност преминаваше през период на преобразования и все още не можеше да намери твърдата основа, на която да стъпи.

— Правилната дума е „геофизик“ и не се ровя в калта, а търся нефт. — Взрях се в очите му, опитах се да преценя размера на зениците му. — Пак си започнал да вземаш амфетамини, нали така? Всички умираме от притеснение за теб.

Усетих, че отново съм започнал да говоря с акцента от моето детство. Това беше езикът на нашето семейство.

Гарет ме бутна настрани и отново сложи слънчевите си очила.

— Остави ме на мира. От месеци те няма, а татко ми опява всяка седмица.

— Кога започна пак да ги вземаш? Нали си говорихме за това…

— С Изабела говорехме за това. Тебе изобщо не те интересуваше, чак сега се сети. Докара ли я тук? — попита той изведнъж.

— Какво?

— Реших, че може би си донесъл праха й тук.

Загледах го внимателно, амфетамините го караха да се държи налудничаво.

— Изабела беше погребана според католическата традиция, така искаше семейството й.

— Помислих си, че може и ние да направим някакъв ритуал тук, да разпръснем праха й или нещо подобно. Можех да изпея нещо. Изабела харесваше песните ми.

— Господи, направо си нетърпим!

Обърнах се и тръгнах да си ходя, но Гарет се протегна и постави ръка върху рамото ми.

— Виж, наистина съжалявам. Знам, че сигурно ти е много трудно. Аз нямаше да издържа, ако бях на твое място. Имаше нещо символично във връзката ви, бяхте като тишината и песента.

За момент си представих какъв щеше да стане Гарет в бъдеще, никога не го бях чувал да говори толкова откровено. Реших да рискувам.

— Гарет, Изабела ми каза, че си направил една рисунка за нея, нарисувал си астрариума…

Цялото му поведение се промени, сякаш изтрезня изведнъж. Отиде до вратата, отвори я, провери дали няма някой по коридора и я затвори внимателно.

— Ела тази вечер в квартирата ми, Оливър. Трябва да поговорим.

 

 

Спалнята на Гарет се намираше на най-горния етаж на сградата. Стените й бяха боядисани в черно, а по тъмносиния таван беше залепил блестящи планети и звезди. Така се бе получила една несъществуваща галактика, която по никакъв начин не приличаше на Млечния път или на която и да е друга звездна формация. Той лежеше на матрака на пода, докато Зоуи и някои други от антуража му — Филип, барабанистът и няколко души от охраната, вече порядъчно пияни, се мотаеха наоколо. Чувствах се неудобно, седнал до брат си, подпрял гръб на студената стена. Установих, че той всъщност никога не остава сам и това силно ме подразни.

Гарет току-що бе загасил лампата, за да покаже на останалите звездите, които беше поставил, и всички почтително бяха вперили погледи в зеленото сияние на тавана.

— Казвам ви, на хашиш изглежда по-яко от Сикстинската капела — измърмори Филип, свит в едно от безформените меки кресла.

— Трябва да пробваш как е на ЛСД. — Барабанистът се изтърколи по гръб, беше жестоко надрусан.

— Така е — потвърди Зоуи, гласът й бе станал съвсем писклив.

— Гарет — просъсках аз, — мислех, че искаш да говориш с мен насаме.

— Че ние сме насаме.

— По дяволите, не сме.

— Имах предвид в екзистенциалния смисъл на думата.

— Стига вече, тръгвам си.

Опитах се да се изправя, а Гарет сграбчи ръката ми.

— Извинявай. Не си тръгвай, обещавам ти след малко ще поговорим — каза той и ме дръпна към себе си, дъхът му миришеше на бира. — Как всъщност умря тя? Успя ли да открие астрариума? Така ли се случи нещастието?

Спрях, мислите ми препускаха в тъмнината. Не знаех, че му е било известно, че Изабела бе отишла в Александрия, за да търси астрариума.

— Удави се, докато го търсеше — прошепнах аз.

Нямах намерение да му казвам, че го е открила. Не защото му нямах доверие, просто исках да го предпазя. Не можех да понеса мисълта, че мога да го изложа на същата опасност, на която неволно бях изложил Бари. Може би вече го бях направил, като дойдох в къщата му. Не можех да се отърва от натрапчивото чувство, че някой ме преследва и ако не дай си боже някой го пресрещнеше и започнеше да го разпитва, за него щеше да е по-добре, ако не знае нищо.

— Ела с мен — каза Гарет и се изправи.

Стигнахме някак си до вратата, като по пътя си се спъвахме в протегнати ръце и крака, с което предизвикахме множество възклицания. Малката стая, в която ме заведе, беше облицована с кори за яйца и осветена от една-единствена гола крушка. До едната стена имаше очукано бюро със звукозаписна апаратура на него, а на отсрещната стена имаше малка библиотека, в която открих книги като „Един сезон в ада“ на Рембо, „Магът“ на Джон Фаулз, „Гледни точки“ на Джон Бъргър и други типични четива за двайсет и четири годишен студент по изящни изкуства.

— Тук работя — поясни Гарет. — Използвам тази стая едновременно като звукозаписно студио и като ателие. Само малцина привилегировани имат право да влизат тук. Имам фенки, които са готови да жертват девствеността си само за да бъдат допуснати да минат през тази врата.

— Няма от какво да се безпокоиш, загубих девствеността си преди много години — пошегувах се аз.

— Слава богу! — засмя се Гарет и се протегна да вземе книгата на Рембо. — Мисля, че това търсиш.

Между страниците на книгата се намираше копие на рисунката, която вече познавах.

— Показвала ли ти е това? — попита Гарет.

— Да, в нощта, преди да… — Гласът ми изневери, не можах да намеря сили да изговоря думите.

С треперещи ръце взех рисунката, която беше направил за Изабела. Гарет сложи ръка върху рамото ми, сякаш искаше да ме утеши.

— Обясни ли ти какви са тези символи най-отдолу? — попита той и задържа ръката си върху рамото ми.

Загледах се внимателно в рисунката, след това въздъхнах и поклатих глава.

— Каза, че ще ми обясни всичко, когато открие самия астрариум. Но знам, че заедно сте работили върху шифъра.

Поведението на Гарет изведнъж се промени. Изправи се, отметна косата от челото си и се усмихна.

— Винаги ме е бивало да решавам загадки, спомняш ли си?

Спря, сякаш се опитваше да събере цялата си енергия. След това като някакъв алхимик постави ръцете си върху страницата, все едно четеше с помощта на Брайловата азбука. Никога преди това не го бях виждал толкова концентриран, беше затворил очи и мускулите по лицето му леко потръпваха, сякаш се опитваше да разбере какво му говори листът хартия. Неочаквано отвори очи и сгъна внимателно листа, така че символите се долепиха един до друг.

— Взирах се с часове в него. Имаше нещо в симетрията или в липсата на такава, което привлече вниманието ми.

Показа ми листа. Така както го беше сгънал, ставаше ясно, че написаните символи всъщност са били половинки от истинските символи или йероглифи и след като всеки от тях застанеше плътно до срещуположния му, те вече не бяха осем, а четири. Той ми посочи четирите нови йероглифа и каза:

— Това са основните египетски йероглифи, чието значение можеш да откриеш във всяка библиотека — пеене/песен, пръчка/тръстика, поставям/намествам, Хатор/лъв, уста. Преводът звучи така: „Когато поставиш пеещата тръстика в устата на лъва, пясъците ще запеят“. Преди да заминете за Александрия, двамата с Изабела прекарахме много часове, опитвайки се да разберем контекста, какво може да означава тази фраза, изписана върху астролаба, върху машината за отмерване на времето. Няколко седмици по-късно изведнъж ми просветна. Бях чист, преди това дни наред бях надрусан. Както и да е, няма значение, събудих се посред нощ и сякаш ме споходи божие просветление, случи се няколко седмици, преди Изабела да се удави. Веднага се свързах с нея по телефона и я попитах: „Ами ако тръстиката всъщност е ключ, а устата на лъва е ключалката? Ами ако е необходим ключ, за да се задейства астрариумът?“. Настъпи дълго мълчание и след това тя тихо ми отговори: „Господи, Гарет, ти реши загадката. Аз десет години се занимавам с това и ето че ти я реши“. Никога няма да забравя гласа й.

— Изабела обичаше да влага малко драматизъм — отбелязах аз, гласът ми бе станал дрезгав.

Скръбта ми се примесваше с чувство за вина и някаква странна ревност, че тя се бе доверила на Гарет, а не на мен.

— Виж, това е древна загадка — каза той нетърпеливо, — някаква метафорично изречена инструкция. Но нали вече няма как да разберем дали е така?

Последното му изречение беше съпроводено с въпросителен поглед. Избегнах погледа му, страхувах се, че той се бе досетил, че Изабела е открила астрариума и дори предполагаше, че сега е при мен. Не можех да го излъжа.

— Оливър, нали…

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб, разбра ли? — Отговорът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах.

— В опасност ли си?

Не му отговорих, само сведох поглед. Никога преди Гарет не бе ме виждал толкова уязвим. Виждах как се бори със себе си, докато се опитваше да възприеме новия ми образ, който беше в пълна противоположност с познатия му образ на делови бизнесмен. След малко отново насочи вниманието си към рисунката.

— Добре, аз нищо не знам, но има още нещо, което ти трябва да знаеш за надписа. Мисля, че в самия начин, по който е съставен шифърът, се крие някакъв символ. Две половини, които нищо не означават, докато не се съберат заедно. Това още веднъж подчертава идеята ми за наличието на ключ. Според мен астрариумът, ако Изабела изобщо го е открила, не е цялостен. Трябва да се открие и другата му половина, най-вероятно това е ключът, и едва тогава ще може да бъде активиран. Двете половини съставляват едно цяло, звучи почти като любовна история. Ето това е романтичната версия на надрусания Гарет.

Загледах се отново в йероглифите, опитвах се да изглеждам безразличен, за да прикрия удивлението си. Гарет интуитивно беше схванал необходимостта от Уаз — ключът, който можеше да активира устройството.

Чух някакъв звук зад вратата, стреснах се и набързо прибрах рисунката. Видях, че Гарет се разтревожи от проявения от мен страх. Протегнах се и сложих ръка върху рамото му.

— Не казвай на никого за йероглифите и тяхното значение, разбра ли? Това е изключително важно както за мен, така и за Изабела. Унищожи рисунката и забрави за всичко, ясно?

Той кимна тържествено.

— Освен това искам да дойдеш да живееш при мен — продължих аз, бях решил да се опитам да го убедя, докато бе лесно уязвим. — Ще остана тук само няколко седмици, но това ще ти даде шанс да се изчистиш. А и, честно казано, имам нужда от компания.

Усетих как Гарет се напрегна, когато споменах за пристрастеността му. Отново започна да се държи с присъщото за наркоманите безразличие.

— Не мога, трябва да ходя на часове, имам да репетирам, няма как да стане…

— Моля те.

— Не, Оливър, не мога. — Долових в гласа му враждебност и агресия и разбрах, че няма смисъл да споря повече с него.

— Тогава поне ми се обаждай всеки ден да знам, че си добре.

— Ще ти се обаждам.

Извади запалката от джоба на панталона си и поднесе огънчето към листа хартия, който се сгърчи и се превърна в пепел.

— Сбогом, сестро — прошепна той.