Т. С. Лърнър
Сфинксът (48)

46

Докато с Амилия седяхме облегнати на каменната стена, все още топла от слънцето, усетих как съзнанието ми започна да се прояснява. Спомените ми изчезнаха, сякаш всичко беше покрито с бяло платно. Усещах събитията от настоящия момент много по-осезателно от когато и да било. Частиците, от които бяха изградени камъните, ми се струваха много по-големи, небето бе станало наситено виолетово, а героичните усилия, с които една малка мравка влачеше някакво зрънце по каменната стена до коляното ми, ми се сториха направо невероятни, сякаш бяха алегория на моята собствена борба за оцеляване.

Нещо пред мен се раздвижи. Вдигнах глава. През отвора в стената съзрях силуета на един овен, застанал гордо върху голям камък малко встрани от храма. Последните слънчеви лъчи обагряха руното му в златно, а огромните му извити рога и брадата му показваха, че това е водачът на стадото.

— Великият бог Амун Ре е тук — прошепна Амилия.

— Ти виждаш ли животното? Истинско ли е?

— Какво значи истински, Оливър? — отвърна тя с усмивка.

Животното се приближи към нас. Сега можех да видя вертикално разположените му зеници и златнозелените му ириси. То се загледа право към нас, след това наклони глава по посока на пустинята и направи стъпка назад.

— Трябва да го последваш.

Тонът на Амилия ми даде да разбера, че нямам никакъв избор. Животното се обърна, прекоси развалините и се отправи към останките на храма на Амун Ре. Последвах го, отказал се вече да анализирам собствените си действия.

Докато се изкачвахме, храмът пред мен започна да се очертава по-ясно. Видях няколко паднали колони и една все още изправена стена, в единия край на която се виждаха съвременни тухли. Овенът спря пред поредица йероглифи, изписани върху вътрешната страна на стената. Амилия направи усилие да ме последва и застана на около метър встрани от овена. Стоях като прикован от погледа на животното. Той бе проницателно интелигентен, в него нямаше нито злоба, нито доброжелателство.

— Какво да правим сега? — усетих се, че шепна като в черква.

— Коленичи — каза Амилия и тя самата се отпусна на колене на земята.

Последвах я доста смутено. Овенът се скри зад стената и се спусна по хълма също толкова безшумно, колкото безшумно се бе и появил.

Амилия ми посочи знаците, издълбани в червеникавия пясъчник.

— На най-горния ред са изобразени най-висшите божества.

Видях образите на боговете. В центъра, обграден от други богове, в профил бе изобразена фигура с протегнати напред ръце, която носеше върху главата си рога на овен.

— Централната фигура е на самия Амун Ре — обясни Амилия. — От едната му страна е застанала Изида, от другата Нефтида, а до тях са Хор и Озирис. Концентрирай вниманието си върху Амун Ре, той е ключовата фигура.

Слънчевите лъчи образуваха идеален полукръг над стената, точно над изображението на бога. Светлината ставаше все по-силна и по-силна, докато фигурата бе обградена от пурпурен ореол. Стори ми се, че стана триизмерна и сякаш увисна във въздуха пред мен. В този момент се почувствах безкрайно щастлив и непобедим.

След това пред диска на слънцето премина една сянка. Беше птица, сокол. Той кацна на стената, изви глава нагоре и издаде пронизителен писък.

— Навлизаме във втория час. — Гласът на Амилия сякаш ехтеше. — Хор е при нас. Ще ви отведе във водите на Озирис.

Този път не се усъмних в думите й.

Тя ме сграбчи за ръката и заедно заслизахме по каменистия склон от другата страна на храма, следвайки сокола, който се спусна към върховете на палмите, растящи по брега на едно езеро. Стигнахме до гъсталака от палми и започнахме да си проправяме път напред, препъвайки се в падналите по земята мъртви листа и изгнили фурми. Най-накрая видяхме отново небето и достигнахме покрития със сол бряг на езерото. Соколът се стрелна над главите ни като черна стрела и продължи да ни води напред. Ботушите ми потъваха в мочурливата почва и скоро целите се покриха с водораслите, които се носеха в плитките води.

Чух силен шум зад гърба си и се обърнах.

— Следва ли ни някой? — прошепнах на Амилия.

Застанахме неподвижни и наблюдавахме какво ще се случи. В далечината се забелязаха лъчите на две фенерчета, които по пътя си осветяваха стволовете на палмите и ниските храсти. Стори ми се, че лъчите на фенерчетата се отразяват в проблясващите очи на стотици животни, спотаили се в гъсталака. Усетих, че от страх започна да ме облива пот, когато вятърът донесе до нас говора на двама мъже. Бях убеден, че разпознах гласа на Уолингтън и не можех да се отърва от мисълта, че ни преследва и вече е съвсем близко.

— Да вървим колкото може по-бързо и безшумно — нареди ми Амилия тихо, хвана ме за ръката и бързо ме поведе към лодката, вързана за един пън на брега на езерото.

Беше традиционна фелука, направена от тръстика. Платното й висеше на единствената мачта, а в единия й край върху пръчка бе закачен газен фенер. Соколът размаха крила и кацна отстрани на лодката, изви глава на една страна и ни изчака.

Както винаги в пустинята, нощта падна съвсем бързо. Само далечните светлини на средновековния град Шали — малки разпръснати точици от все още обитаваните сгради — светеха на хоризонта. Качих се на лодката след Амилия. Тя хвърли въжето, направи го колкото е възможно по-тихо, но аз вдигнах ужасен шум, докато се качвах в лодката. Не виждах никого, но това не означаваше, че враговете ни не бяха там. Докоснах ремъците, които здраво придържаха раницата с астрариума на гърба ми. Осъзнавах настъпилата промяна в сетивата ми. Във въображението си виждах сенките на фантастични създания, острият ми слух не можеше да разграничи какво се случваше близо до мен и какво надалече. Над нас ясно се виждаше луната във фаза три четвърти. Имах чувството, че протяга хиляди блестящи ръце към мен и ме вика при себе си.

Амилия проследи погледа ми.

— Древните египтяни вярвали, че душите на мъртвите спират да си починат на луната по пътя си към небето — каза ми тя шепнешком.

Седнах колкото е възможно по-ниско в лодката, осъзнавах, че силуетите ни могат много ясно да се видят откъм брега.

Амилия избута лодката, соколът излетя и ние се понесохме по блестящите води далече от брега. Хвърлих тревожен поглед към нея. Имах чувството, че е станала по-висока, а лицето й блестеше. Тя вдигна платното и заяви:

— Сега навлизаме във водите на Озирис.

Платното се изду и заприлича на бялото крило на ибиса. Лодката проскърца и набра скорост, носът й започна да пори водите и се понесе към голямото светло петно, което луната хвърляше върху набраздената повърхност.

Огледах осветеното от луната езеро. Шумът от плясъка на водата в корпуса на лодката ставаше все по-силен, докато накрая се чу грохотът от огромни вълни, които се разбиваха в скали. Въпреки този шум не виждах нищо, освен леко набраздената водна повърхност на езерото. Усещанията ми за материалния свят около мен бяха започнали да се размиват. Имах чувството, че тук не важеха законите на физиката и молекулната структура на всички познати ми обекти се беше променила. Приведох се още по-ниско в лодката и се помъчих да намеря баланса между зрителните и слуховите си възприятия. Постепенно грохотът на вълните започна да отшумява. „Можеш да контролираш това — повтарях си аз, — можеш да контролираш демоните.“ Постоянно си напомнях, че правя това заради Изабела и заради Египет, такъв какъвто и двамата го обичахме. Щях да довърша пътешествието, което тя бе започнала, дори това да означаваше да жертвам живота си. Осъзнах с цялото си същество възможността тази мисъл да се окаже вярна.

Точно в момента, в който се поздравих, че отново съм възвърнал контрол върху сетивата си, видях нещо белезникаво, което се появи на повърхността на водата и след това отново изчезна. Чух съвсем ясно как нещо се удари в дървения корпус на фелуката. Погледнах зад борда й и видях един труп — дълги бели крака, венерин хълм, малки гърди, едва показващи се на повърхността, дълга коса, закрила лицето. Веднага я познах, това беше Изабела. Течението отмести косата от лицето й и тя отвори очи и се вгледа в мен.

Скочих на крака и извиках името й. Този път бях твърдо решил да я спася, да я изтръгна от смъртта. Този път съвместният ни живот щеше да протече така, както го бяхме планирали — щяхме дълго да живеем заедно, да имаме деца и да остареем един до друг. Този път тя нямаше да умре. Лодката опасно се наклони, когато се протегнах към нея и се опитах да хвана крака й.

— Тук съм, Изабела! — изкрещях аз.

Амилия ме дръпна назад.

— Тихо! Това не е истинската Изабела, Оливър!

Опитах се да я отблъсна, сълзите се стичаха по лицето ми, исках да прегърна тялото на жена си и да го стопля. Наведох се над водата, тя беше още там, бялата й кожа проблясваше като корема на мъртва риба. Отвори устни и прошепна:

— Помогни ми!

С мъка потиснах инстинкта, който ми казваше да се гмурна във водата. Затворих очи. Когато ги отворих отново, видях, че водата около бялото тяло на Изабела ври и кипи, а на повърхността се виждаха люспите на крокодилска опашка.

— Това не се случва наистина — едва промълвих аз, паниката ме караше да се задушавам.

По челото ми изби пот, за момент си помислих, че ще припадна. Повтарях си като мантра тези думи, докато вятърът носеше фелуката през езерото към далечния бряг.

Вече бяхме почти в центъра на огромното светло петно, което луната хвърляше върху водната повърхност. Имах чувството, че цялата планета вибрира и издава звук, подобен на жуженето на хиляди цикади. Ако някой ни преследваше, просто нямаше начин да не ни забележи в този момент. Тогава видях мъглата, която се носеше над водата като блестящ мираж. Завъртя се като миниатюрно торнадо, което започна да добива някаква форма над водата, сякаш самата лунна светлина се превръщаше в нещо. Вятърът ни закара право в гъстата мъгла и изведнъж усетих около себе си милиони движещи се крилца, насекоми, които се блъскаха в лицето ми, в косата ми, навлизаха в ноздрите ми и ме задушаваха. Това бяха нощни пеперуди, големи бели създания, които се въртяха и образуваха огромен облак. Целият въздух се изпълни с мек, задушаващ прашец, а аз отчаяно се опитвах да отблъсна от себе си кадифените им телца и да отворя пред себе си пространство, за да мога да дишам. Имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат. Тогава Амилия хвана ръцете ми и ги притисна здраво от двете ми страни.

— Успокой се! — каза тя и самата дума сякаш се стовари върху мен, също като белия прашец на нощните пеперуди, който полепваше по езика ми, по вътрешността на ноздрите ми и гореше по клепачите ми.

Стояхме така в странна прегръдка. Амилия беше зад мен, обвила с крака бедрата ми, стискаше здраво ръцете ми, а астрариумът беше между нас. В това време фелуката се носеше сред хаотично движещите се насекоми, които като че ли бяха смаяни от ситуацията, в която се бяха озовали.

Съзрях брега, към който се приближавахме, а в това време крилата на насекомите около нас се промениха и станаха по-твърди, блестящи и с по-тъмни окраски. Фокусирах погледа си върху създанията, които се носеха точно пред лицето ми. Тежките им телца трудно се справяха със земното притегляне, приличаха много на бръмбари. Изведнъж осъзнах, че това са скарабеи, една от формите, в които се появяваше богът Ра, символизираща възраждането.

Облакът изтъня, превърна се в стълб и се понесе към брега. Лодката го последва и скоро дървеното й дъно започна да стърже в солените кристали по плиткия бряг на езерото.

Пред нас се простираха пясъчни дюни, а в далечината се виждаха планинските вериги, които приличаха на великан, легнал да си почине. Времето минаваше и напрежението в мрака растеше, докато Амилия не наруши тишината. Гласът й прозвуча като камбана.

— Навлизаме в пясъчния свят на Сокар.

Не можех да повярвам, че времето е минало толкова бързо, предполагам, че това се дължеше на замъглените ми възприятия от наркотика. Точно в този момент чухме шума на моторница, която се приближаваше към нас.

— Бързо! — прошепна Амилия.

Хвана ме за ръката и ми помогна да сляза от лодката.

Стъпих на сушата, повърхността беше неравна от втвърдената сол и преплетената растителност. Единствената светлина идваше от луната и от блестящите крила на скарабеите, които летяха на зигзаг като черно-лилава змия и навлизаха в смълчаната пустиня.

Амилия ме дръпна, скрихме се зад някакви храсти и оттам започнахме да наблюдаваме лодката, която се движеше през езерото.

Лодката спря на брега и аз едва успях да различа лицата на мъжете, седнали до мотора. Единият беше арабин, а другият ми приличаше на европеец. Дали това не бяха Уолингтън и Мосри? Не можех да видя добре чертите на лицата им.

— Чакай тук! — прошепна Амилия.

Приведена и с фенера в ръка тя се затича към лодката като се прикриваше зад храстите. Изпукването на един настъпен клон накара единият от мъжете да погледне към нас. Стомахът ми се сви. Амилия постави ръце около устата си и издаде звук, който напълно наподобяваше вика на тръстиковия блатар. Видях как пред очите ми жената на средна възраст се превърна в истински партизанин и тогава разбрах, че не е забравила как се води битка в пустинни условия. Мъжът отмести погледа си, слезе от лодката и я издърпа на покрития със сол бряг.

Наблюдавах Амилия пред себе си, тя поднесе запалка към фитила на фенера. След секунда той се обля в светлина. Безшумно и съвсем точно тя го хвърли в моторницата. Той се разби в дървената й част, газта се разля и избухна в пламъци, които бързо обхванаха лодката. На светлината на тези пламъци разпознах Хю Уолингтън.

Двамата мъже се развикаха и скочиха в езерото. Амилия дотича обратно при мен. Резервоарът с горивото на лодката избухна и около нас се посипаха дървени отломки.

— Бягай! — изкрещя ми Амилия.