Т. С. Лърнър
Сфинксът (15)

13

Минах по заобиколен път и докато стигна до кооперацията на Хермес Хемиедес, вече бе ранен следобед. Миризмата на пържена риба изпълваше мрачното фоайе, а отнякъде се чуваше плачът на бебе. Когато влязох, едно проскубано куче, свито в ъгъла, вдигна тържествено глава и ме изгледа с празен поглед. След това прецени, че е изпълнило дълга си на пазач и отново се отпусна на пода.

Хвърлих поглед към имената на живеещите в сградата, името Хемиедес беше изписано със златни букви, а до него пишеше „мезонет“. На вратата на асансьора имаше бележка, на която на арабски пишеше, че асансьорът не работи. Започнах да се изкачвам по стълбите.

 

 

Гледката, която се откриваше от най-горния етаж, беше фантастична. Пред мен беше Колоната на Помпей, устремила се към небето, а от двете й страни стоеше по един сфинкс. Тя е направена от червен гранит и е била издигната 300 години след Христа в чест на римския император Диоклециан, който е спасил жителите на града от гладна смърт. Гледката беше наистина величествена. Зад колоната градът се простираше чак до Средиземно море. Насочих вниманието си към градината на покрива на сградата. На горния етаж на мезонета имаше малка тераса, на която бяха поставени канапе и столове от ратан и множество възглавници. Няколко асми, посадени в огромни глинени вази, хвърляха сянка върху този кът. По клоните им висяха малки месингови камбанки, които се поклащаха на вятъра. Мелодичният им звън се смесваше с песента на Дейвид Бауи, която долиташе отвътре. Беше странна комбинация. Почувствах се уморен и седнах. Отново се сетих за мъжа, когото бях видял с Омар. Възможно ли беше да е съвпадение? Но кой беше той и за кого работеше? За египетското правителство ли, което правеше всичко възможно, за да спаси историческото си наследство? Не, струваше ми се, че е нещо много по-сериозно. И дори сега, когато бях в безопасност в апартамента, не можех да се отърся от лошото си предчувствие. Вече никъде в Александрия не се чувствах сигурен.

Момчето, което ми отвори вратата, вероятно беше по-скоро компаньон на Хермес, отколкото негов прислужник, постави на ниската масичка пред мен чайник с ментов чай и чаша и започна да ми налива. То беше облечено в сари, носеше големи златни обици, имаше черен грим върху клепачите и ярко червило на устните си. Изглеждаше на около тринайсет години, а движенията му бяха неочаквано женствени. Помислих си, че това беше класически случай на млад любовник, който живее с по-възрастен мъж. Това беше вековна местна традиция. Момчето ми каза на доста лош английски със силен американски акцент, без съмнение придобит от гледането на прекалено много американски филми, внасяни нелегално, че Хермес е отишъл на обичайната си разходка и ще се прибере към три часа. Докато ми разправяше всичко това, то примигваше с очи, сякаш флиртуваше с мен.

Погледът му се премести към раницата ми, която бях оставил на канапето до мен, и аз веднага сложих ръката си върху нея. Усмихна ми се, усмивката му беше неочаквано невинна. След това за мое най-голямо учудване свали шала с пайети, който покриваше тънките му рамене, и започна да танцува под звуците на музиката — правеше странни пируети, които приличаха на някаква пресилена версия на западните танци, каквито вероятно беше виждал някъде. Пееше с висок фалцетен глас, който от време на време му изневеряваше. Беше едновременно красиво и трогателно да слушаш как гласът на това дете мъж се преплита с песента на Бауи.

Момчето се приближи към мен, като въртеше бедрата си изкусително и заедно с това доста несръчно. Не бях сигурен какво трябваше да направя: да се смея ли, да плача или да избягам.

— Уста! — изгърмя гласът на Хермес откъм отворения френски прозорец, след това той плесна силно с ръце.

Момчето веднага спря да танцува и тръгна намусено към грамофона, за да свали плочата.

Хермес излезе на терасата. Изправих се, за да го поздравя. Беше облечен в бродиран кафтан, а две перлени обици проблясваха сред кичурите на дългата му боядисана коса, около набръчкания му врат се виждаше колие от перли. Приличаше на някакъв съвременен алхимик, който е купил аксесоарите си от безмитен магазин. Той щракна с пръсти и нареди на момчето да се махне.

— Извинявай — започна Хермес, — това глупаво дете иска да стане рокзвезда и да живее в Ню Йорк. Може би въпреки всичко не е напълно лишено от талант. Радвам се да те видя, Оливър. Моля те, седни и допий чая си.

Поставих раницата на масата точно пред него и си поех дълбоко въздух. След това бързо, за да нямам време да променя решението си, я отворих.

— Донесох нещо — казах аз. — Нещо, за което трябва да ми дадеш съвета си на познавач.

Хермес много внимателно извади астрариума от раницата. Разви хартията, в която го бях увил, с такива движения, все едно правеше любов с него. Най-накрая постави астрариума върху стъклената повърхност на масата. След това промърмори нещо, което ми прозвуча като молитва, и се облегна назад.

— Горката Изабела, беше толкова близо до откритието си… — въздъхна той и ме погледна. — Някой друг виждал ли го е?

— Само още един човек и сега той е мъртъв. Предполагам, че е бил убит.

Щях да остана ужасно разочарован, ако очаквах думите ми да впечатлят Хермес.

— Толкова нещастни случаи се случват тези дни. Предпочитам да разглеждам тези злополучни събития като исторически явления. В крайна сметка живеем в епохата на нещастните случаи — отвърна Хермес загадъчно.

Намръщих се. Предполагам, че човек можеше да интерпретира събитията и по този начин. Но това още веднъж потвърди склонността му към мистицизма, който при него беше по-загадъчен и по-първичен, отколкото при Изабела.

— За мен е чест, че си донесъл инструмента тук.

— Надявах се, че ще можеш да преведеш надписите по дисковете — предложих аз предпазливо.

— На всяка цена ще опитам. — Египтологът извади очилата от джоба си. — Има два езика тук, които мога веднага да разпозная — гръцки и вавилонски и, разбира се, йероглифите. Но има и четвърти език, който не ми е познат. Това ще ми отнеме известно време, ще трябва да направя отпечатък от издълбаните букви. Остави инструмента при мен и преводът ще е готов до утре вечерта.

Поколебах се, не исках да оставя астрариума тук през нощта. Напълно осъзнавах, че присъствието му в дома на Хермес може да застраши живота му. Не можех да понеса отговорността за още едно убийство. Пред очите ми се появи мъртвото тяло на Бари, свитите му мъртвешки пръсти и червената ивица през врата му. Вдигнах поглед и видях, че Хермес ме наблюдава внимателно.

— Давам ти четири часа. Ще чакам тук, докато работиш.

— Моля те, имай ми доверие.

— Четири часа, Хермес. Имам причина за това.

Той ме изгледа продължително, след това се засмя, протегна се и стисна ръката ми.

— Предпазливият човек е мъдър човек.

— Предпазливият човек остава жив, а освен това съм дал обещание.

— Страхувам се, че астрариумът може да вземе още жертви. Мислиш ли, че някой те е проследил?

— Отървах се от преследвачите си.

— Добре. Навсякъде в Александрия има шпиони, всеки иска да спечели доверието на другия. Такава ужасна разюзданост. Ела, ще ме изчакаш в приемната.

Последвах го обратно в апартамента. Една от стените на приемната беше покрита със снимки. Като че ли повечето бяха от трийсетте и четирийсетте години. Загледах ги по-внимателно. Изглежда бяха правени по време на пищни събирания на висшето общество — мачове по поло, конкурси за красота, надпревари с яхти, оперни представления. Имаше дори снимки от карнавал. Хората бяха облечени в богато украсени вечерни тоалети, но в главите приличаха на племенни вождове. Бяха застинали във времето, като че ли уловени по време на тайни, незаконни ритуали. С изненада разпознах лицата на някои известни личности, застанали до младия и доста по-слаб Хермес Хемиедес, който се усмихваше арогантно от снимките, сякаш вече знаеше, че един ден хората ще ги гледат с благоговение. Лорънс Даръл, Дафни дю Морие, крал Фарук, лорд Монтгомъри, Мария Калас. Египтологът се бе снимал дори с Уинстън Чърчил.

Хермес въздъхна тъжно.

— Това бяха славни дни, тогава Александрия беше истинска метрополия. Днес всичко е досадно и ежедневно. Понякога се чудя дали не ставам свидетел на края на епохата на въображението.

— Не се безпокой, въображението не е умряло, само е изместено от параноята.

— Знаеш ли, на много от тези събития присъствах заедно с дядото на Изабела, Джовани — продължи той с неприкрита тъга в гласа си.

— Що за човек беше Джовани? Чувал съм толкова много истории… — попитах предпазливо.

— О, Джовани беше прекрасен човек, истински ясновидец. Имахме някои общи интереси. Може да се каже, че и двамата имахме слабост към древните религии. Той твърдо отстояваше мнението си и не се страхуваше от външни хора. Обожаваше Изабела, тя беше неговата малка принцеса. А тя беше много сериозно момиченце. Посетихме заедно доста забележителности. Разказвала ли ти е някога за Бехбейт ел-Хагар? Това не е особено голямо място, но изключително важно, защото е свързано с последните дни на империята.

— Коя империя?

— Империята на великите фараони. — Хермес говореше с такава носталгия, все едно той самият беше живял по това време. — Тогава е имало истинска магия и духовност, дори не можем да си представим могъществото от онова време. Затова днес хората са толкова привлечени от онези отминали времена. Усещат, че една велика тайна е била изгубена.

Той като че ли отново се отнесе в романтичните си измислици и аз реших да го върна към действителността.

Откъснах поглед от снимките.

— Извинявай, че съм толкова припрян, но трябва да се върна в „Абу Рудиз“ колкото е възможно по-скоро…

След като така внезапно го прекъснах, замечтаното изражение на Хермес се промени и по лицето му се изписа тревога. Погледна през рамото си натам, накъдето беше изчезнало момчето. Когато заговори отново, гласът му беше тих, почти дрезгав:

— Оливър, астрариумът е изключителна находка, безценна за нас, археолозите, но за много хора това е действащ механизъм, разбираш ли какво искам да ти кажа? — Сграбчи с ръце реверите на сакото ми и ме раздруса леко, като че ли искаше да подчертае значението на предупреждението си. — Той дори може да се превърне в оръжие, ако попадне в неподходящи ръце.

Отдръпнах се, разтревожен от думите му. Той пусна реверите ми.

— В чии ръце по-точно? — Страхът ме караше да бъда прям. — На правителството, на някои политически групировки или на отделни хора?

— Имам нещо предвид — въздъхна Хермес, изведнъж ми се стори отпаднал и уморен. — Но засега не бих искал да споделя теориите си с никого. Помни, че каквито и други приоритети да имаш в момента, би било много глупаво от твоя страна, ако не осъзнаеш каква изключителна мощ притежава астрариумът. — При тези думи Хермес ме побутна още веднъж и след това кимна няколко пъти. — Внимавай, Оливър, само това мога да ти кажа.

Не разбрах дали това предупреждение се отнасяше до хората, които искаха да се доберат до астрариума, или за самия артефакт.

— Проявявам интерес към астрариума само заради Изабела — отвърнах предпазливо. — Не вярвам нито в астрология, нито в древен мистицизъм.

— Въпреки това трябва да имаш предвид, че има много неща в материалния свят, които ние не разбираме. А някои хора имат дарба… дарбата да тълкуват…

— И естествено ти си един от тях? — не можах да сдържа иронията в гласа си.

— Мога да те уверя, че не съм единственият, който мисли така — каза го с такова самочувствие, че почти успя да ме убеди. — Заповядай, седни. Уста ще ти донесе още ментов чай, а аз наистина трябва да се захвана за работа.

Той напусна стаята, а аз, емоционално напълно опустошен, се отпуснах на бродираните копринени възглавници. След четири часа бях събуден от Уста.

 

 

Хермес работеше в кабинета си в задната част на апартамента. Астрариумът беше поставен на масата, листове копирна хартия, изписани с молив, лежаха до латексовите отливки на дисковете, бледите отпечатъци от йероглифите се виждаха върху гумата.

Хермес ми подаде първата страница с преписаните йероглифи.

— Първо трябва да ти кажа, че този инструмент наистина е предшественик на механизма от Антикитера, както предполагаше Изабела.

Кимнах, беше ми любопитно да разбера дали щеше да потвърди онова, което Бари ми беше казал.

Хермес ми хвърли един поглед и продължи:

— Астрариумът не е от времето на Клеопатра, а от епохата на египетските фараони, от Дванайсетата династия и по-специално от времето на Рамзес III, един от великите владетели на Тива. Интересното е, че има два картуша, можем да ги наречем два подписа на двама велики фараони. Първият е на Рамзес III, който според мен е наредил създаването на този уред, а вторият картуш е на Нектанебо II, който е управлявал по време на упадъка на тази епоха, през Тринайсетата династия.

— Господи, Бари е бил прав! — възкликнах неволно.

С ъгъла на окото си забелязах, че Хермес вдигна поглед при споменаването на името на Бари. Започна да говори нещо, но вниманието ми беше отвлечено от йероглифите. Надписите върху бронзовия диск бяха съвсем дребни, не по-големи от милиметър. Сега, когато бяха изписани по-едро, успях да разпозная някои от тях — знакът за слънцето, с който се означаваше и Ра, богът на балсамирането, както и знакът на Анубис, представен чрез главата на чакал. Протегнах се и докоснах ръба на едно от зъбчатите колела. Механизъм от времето на фараоните. Безценен от историческа гледна точка. Но това беше ли достатъчно основание да извършиш убийство? Или да жертваш живота си, за да го откриеш?

Гласът на Хермес прекъсна размишленията ми:

— Какво знаеш за Тринайсетата династия, Оливър?

— Знам, че е съществувала около четиристотната година преди Христа.

— Точно така. Преди Нектанебо II да дойде на власт, Египет не е бил нищо повече от бананова република, само наемната спартанска армия го е предпазвала да не бъде анексиран от Персия. В началото на царуването си Нектанебо II е бил изправен пред две основни предизвикателства. Първото е било да успее да се задържи на власт, второто — да постигне баланс между вечната заплаха от персийците с техните модерни за времето си оръжия и опасните алчни спартански наемници, които трябвало да защитават Египет. Но преди всичко младият фараон е трябвало да обедини Египет и да възвърне самочувствието на народа си. В някои отношения същото се случва в Египет и днес… — Гласът на Хермес замря, после той отново се върна към първоначалната си мисъл. — Нектанебо възвърнал самочувствието на Египет по три начина. Първо, напомнил на народа си за отминалите славни дни, когато египтяните са били господари на целия свят, а в сравнение с тях гърците и персийците са били примитивни племена. Вторият начин бил, като затвърдил влиянието си сред свещениците, селяните и интелигенцията, като подчертал връзката си с боговете. Това довело до третото — по време на царуването си построил множество храмове. Астрариумът, за който вече се разказвали легенди по онова време, този изключителен магически предмет, притежание на великия Рамзес, се превърнал в мощен политически символ за Нектанебо. След като го притежавал, той можел да твърди, че е пряк наследник на Рамзес, както и на боговете, особено на Изида, най-могъщата от богините, на която бил посветен уредът.

— Ами първият му притежател, Рамзес III?

— Рамзес III е известен с това, че е живял по време на епидемиите и с това, че е отблъснал така наречения „морски народ“, вероятно става въпрос за бежанци от разрушената Троя. Има също така предположения, че той е бил фараонът, властвал по времето на Моисей и на извеждането на евреите от Египет. Много хора вярват, че самият Моисей е бил велик магьосник. — Хермес ме изгледа многозначително. — Това се споменава и в Новия Завет: „Моисей бе научил цялата мъдрост от египтяните и беше могъщ както в думите, така и в делата си“. Спомни си, че Моисей е израснал в египетския двор, а в разговорния език на древните египтяни думата „мъдрост“ означава познание за окултните науки. Има дори два папируса от четвърти век, наречени „Тайната книга на Моисей“, в които се описват магическите ритуали за установяване на връзка с боговете и как да научим пророчествата от тях.

Започнах да кимам нетърпеливо и Хермес отново заговори за астрариума:

— Според някои от йероглифите функцията на „небесната кутия“ е да властва над морето, небето и земята. Според легендата Моисей е откраднал от Рамзес III астрариума и с негова помощ е разделил водите на Червено море…

Последните думи на Хермес замряха и за момент настъпи тишина. Усетих как целият започнах да се треса от вълнение. Мисълта, че астрариумът може да има библейско значение, ме ужаси повече от всичко останало. Това чувство бе спомен от детството ми, когато майка ми ми четеше страховити откъси от Библията. Изправих се, опитах се да се отърся от този ирационален страх.

— Това не може да означава…

— Остави ме да довърша — сряза ме Хермес. — Необходимо е било само да се разпространи слухът, че Рамзес е притежавал могъщо смъртоносно оръжие и враговете му щели да изпаднат в ужас.

Трябваше ми само миг, за да осмисля всичко.

— Надписите потвърждават ли това?

— Самият астрариум се състои от три основни диска, като зад тях се крие един доста сложен механизъм. Най-големият външен диск е направен от сплав, която ми е непозната. На него е гравирана умалена версия на Зодиака от Дендера, който се базира върху египетската астрология. Следващият диск описва движенията на Венера и Марс, според египетските астрономи това са Хатор и Хор. Последният диск следва траекториите на Юпитер, когото египтяните идентифицирали с Амон Зевс и Сатурн — ужасният бог Сет. — Хермес спря и отпи малко чай. — Що се отнася до надписите, по-голямата част са изписани с египетски йероглифи. Някои от тях представляват инструкции как да се задейства механизмът. Други описват историята на уреда и изброяват подвизите му. Има малко на брой надписи на старогръцки, но предполагам, че те са добавени по-късно, по времето на Птолемеите. Има и няколко реда на арамейски, които подсказват, че еврейски учени също са участвали в създаването на този инструмент. Освен това се споменава и вавилонската астрономия, която египтяните много уважавали.

При тези думи Хермес ме погледна замислено и продължи:

— Споменава се още и ключ, наречен Уаз, който има отношение към жезъла на властта, носен от всички небесни божества. — Хермес ми показа малкия, приличащ на ключалка отвор в центъра на диска, който и аз бях забелязал по-рано. — Вероятно астрариумът се е задвижвал ръчно.

— Но ключът е изчезнал.

— Така е. Предполагам, че в древността той е имал официален пазител, който може да се е удавил по време на корабокрушението и така ключът да е изчезнал завинаги. Може и да е оцелял и кой би могъл да знае къде се намира той в момента. Но едно е сигурно, този, който успее да събере ключа и астрариума на едно място, ще разполага с изключително мощно и опасно оръжие…

Хермес взе листа с преписания гръцки надпис, сложи го на светлината на лампата и зачете:

— Осветляването на небесата и съдбата — тук съм използвал думата „съдба“ доста свободно, тъй като това е най-близкият превод, за който се сещам, но думата в оригинала предполага комбинация от страст и предопределеност.

Хермес спря за момент, не разбрах дали причината за това бе страхопочитание, или просто искаше да види ефекта, който беше предизвикал върху мен.

— Осветляването на небесата и съдбата е вродено качество на нейно величество, земният образ на Хатор, Афродита и Изида, Клеопатра VII…

Хермес ме погледна, забелязах, че ръцете му треперят от вълнение.

— Изглежда е твърде вероятно Клеопатра да е била последният притежател на астрариума — каза той. — Но едно нещо ме тревожи.

— Какво е то?

— Ето това — каза и бутна към мен един почти празен лист.

Разпознах шифъра, който бях видял на рисунката на Гарет.

— Знаеш ли какво е това? — попита ме той.

Нямах причина да го лъжа.

— Виждал съм го и преди. Изабела знаеше за съществуването му още когато издирваше астрариума. Каза ми, че е някакъв шифър.

— Каза ли ти обаче какво означава?

Хермес впери въпросителен поглед в мен, за момент ми се стори, че в очите му забелязах параноя, граничеща с депресия. Той извърна поглед от мен.

— Така и не успя да го направи — отговорих бавно.

Инстинктът ми подсказваше да не споделям с него, че брат ми може би е открил вече ключа към шифъра.

— Беше изписан отдолу, под основния текст — обясни Хермес, докато ме наблюдаваше внимателно. — Няма да мога да го дешифрирам дори животът ми да зависи от това. Но вероятно е много важен, тъй като е отделен от всичко останало.

Въпреки дългата коса, сресана назад над изпъкналото чело, и ружът, размазан по хлътналите му бузи, в Хермес имаше нещо обаятелно. Можех да разбера защо Изабела беше така очарована от него. Беше невъзможно човек да остане безразличен към огромните му познания и страстта, с която говореше за науката си. Той беше един от тези хора, които успяват да заразят околните с ентусиазма си. Въодушевлението му, когато обясняваше, както и явното му вълнение, ме караха да се боря с обичайното ми недоверие към него.

Взе друг лист хартия.

— Това е преводът на текста, изписан с йероглифи: Който нагласи дисковете така, че да посочват рождената му дата, ще промени/трансформира пътеката на своето Ка. Ще дам на роба живота на фараон, ще накарам Анубис да излае датата на смъртта му. Това означава, че астрариумът е също така и средство за предсказване. Според мен е възможно Нектанебо да е напуснал Египет именно поради някое от предсказанията му. Някои казват, че е отишъл в Етиопия или в земите на македонците. Други смятат, че Аристотел всъщност е бил Нектанебо II и че той е обучавал на математика и астрономия младия Александър, който по-късно щял да отмъсти за него.

Някъде в апартамента се дочу дрънченето на съдове, след това някой пусна водата, после я спря. И двамата с Хермес се огледахме стреснато. Беше ни трудно да задържим вниманието си в настоящето, да не се връщаме обратно в историята, която артефактът сякаш излъчваше от себе си.

— Изабела казваше, че астрариумът ще докаже, че древните народи много преди Коперник са знаели, че Земята се върти около Слънцето — отбелязах замислено. Опитвах се да задържа мислите си върху познати неща, които да ми помогнат да се държа здраво за реалността.

— Приятелю, и двамата с теб знаем, че това не е единственият въпрос, поставен на карта в момента. Но се страхувам, че позволяваш на предразсъдъците си да повлияят на сетивата ти.

— Аз пък се страхувам, че също както в квантовата физика, където наблюдаваната частица се влияе от този, който я наблюдава, така и тук функцията на астрариума се променя според очакванията на човека, в чиито ръце се намира. Това е нещо като метафора.

Впихме погледи един в друг, сякаш се борехме за надмощие. Хермес пръв наведе очи.

— Какво си мислим ние, няма абсолютно никакво значение — възрази египтологът. — Древните египтяни смятали, че основният принцип в живота изисквал да се поддържа равновесие между Маат, всемирния ред, и Изфет, всемирния хаос. Астрариумът е бил конструиран като средство за възстановяване на равновесието, като начин да се контролират хаосът и злото, олицетворени от Сет, и хармонията и светлината, олицетворени от Изида и Ра. И Рамзес, и Нектанебо почитали Амон, известен още като Амун Ре. Амун символизирал тайната и мистерията, докато Ре символизирал откритостта и прозрачността. Името Амун Ре обединява тази двойственост в един бог, двойствеността на светлината и мрака. Астрариумът също може да бъде използван по двойствен начин — да предсказва положителни събития — като позицията на планетите, които вещаят успешно плаване; може да те отведе до скрито съкровище; да предскаже благоприятните дати за магически ритуали, но може да предсказва и неприятни събития — като това, че битката ще бъде загубена; разделянето на водата, при което един народ ще се спаси, а армията на друг ще се удави; може да предскаже и датата на смъртта на човек. Решаващият фактор е истинската, или по-добре да употребим съвременната дума, „подсъзнателната“ мотивация на този, който го използва.

Поклатих глава.

— Да не искаш да ми кажеш, че астрариумът преценява каква е мотивацията на човека?

— Тази машина има душа, Оливър, има своя собствена воля. Така поне са вярвали древните египтяни. А аз съм склонен да се съглася с тях.

— Това е нелепо.

През живота си не бях чувал нещо по-абсурдно. Хермес вдигна ръка и ми направи знак да замълча.

— Би било опасно, ако не обърнеш внимание на думите ми, Оливър. Нямаш ни най-малка представа колко важен е астрариумът и какви злини може да ти донесе. Животът на всички ни е объркан, живеем в Изфет, в хаос. Сет управлява тази страна, приятелю. Но по-важното е, че има хора, които използват тези объркани времена, за да се сдобият със сила и власт. Като Амилия Линхърст например, тя е жена с опасни амбиции.

— Наистина ли? Защо мислиш така?

— Тя направо беше обсебила Изабела, докато бяха в Оксфорд. Техните взаимоотношения не бяха просто на студент и неговия научен ръководител. Изабела беше много впечатлителна, беше като глина за моделиране в ръцете на по-възрастната жена. Беше неетично от страна на Амилия да я прелъсти. Още по-лошо беше да я изостави.

Не бях особено изненадан, като разбрах, че Изабела е имала връзка с жена. По отношение на секса тя имаше много по-малко предразсъдъци от мен. Изабела беше десет години по-млада от мен и житейският й опит беше много по-различен от моя. Моето поколение беше израсло в нищетата и мизерията на следвоенните години. Изабела имаше повече късмет в това отношение, беше израсла през шейсетте, години на икономически просперитет и културна разкрепостеност. Но Амилия Линхърст? Просто не можех да повярвам.

— Каква беше истинската причина, поради която се скараха? — попитах недоверчиво.

— Вярвай ми, че когато става въпрос за астрариума, Амилия не би се съобразила нито с твоите, нито с интересите на Изабела — отвърна Хермес. — Ако отидеш при нея, тя не само ще те издаде на властите, но и ще започне да твърди, че тя го е открила, само за да задоволи болните си амбиции.

Предупреждението на Хермес потвърди опасенията на Изабела. Погледнах го, опитах се да разбера какви са неговите собствени намерения, но вече му се бях доверил прекалено много. Нямах друг избор, освен да му вярвам.

— Какво знаеш за Банафрит, жрицата на Нектанебо? — попитах колебливо.

— Ти откъде знаеш за нея?

— Открих дисертацията на Амилия сред вещите на жена ми. В нея Амилия твърди, че Банафрит е искала да открие астрариума, за да помогне на Нектанебо.

Хермес ме изгледа с интерес.

— Значи знаеш доста повече, отколкото показваш, Оливър.

— Това не означава, че вярвам във всичко това — отвърнах пренебрежително.

— Амилия винаги е била обсебена от Изида. Според мен, като оставим настрана професионалното признание, което би могло да й донесе това, тя е посветила огромна част от живота си да докаже, че Банафрит, велика жрица на Изида, е открила и посветила астрариума на Изида. Очевидно Амилия има някакъв интерес от това.

Не успях напълно да разбера какво искаше да ми каже Хермес, затова просто свих рамене. Той ме изгледа настойчиво.

— Както ти казах и преди, този механизъм е все още действащ. Той може да промени съдбата на човека, който се осмели да го задвижи, но мощта му е много по-голяма. Живеем във времена, когато нацията се създава, Оливър, и има много хора, които биха искали да свалят действащото правителство. Историята познава диктатори, хора, проядени от властта, които търсят религиозни реликви, изпълнени със свръхестествена сила. Спомни си само за Хитлер и натрапчивата му мания да открие „Копието на съдбата“, артефакт, с който се предполага, че е бил прободен Исус Христос, и за който легендата твърди, че всеки, който го притежава, ще стане непобедим. Хитлер е изпратил свои хора по целия свят, за да го търсят. За астрариума също се носят много легенди и тези легенди са свързани с власт, която съществува и до днес. Никак не е чудно, че много хора не биха се спрели пред нищо, за да го притежават.

Почувствах, че ме обхваща страх. Вярата и неверието се бореха в мен.

— Той все още е действащ механизъм, но ключът липсва — отбелязах най-накрая аз и хвърлих още един поглед към астрариума.

— Отново настойчиво те подканям да го оставиш при мен. Ще се опитам да открия ключа вместо теб.

По друго време и на друго място сигурно веднага бих отхвърлил такъв явен опит за манипулация. Но както седях в тази богато украсена стая, докато лампата хвърляше отблясъци по бронзовите дискове на астрариума, а Хермес ме гледаше с нескрито очакване, за миг бях почти готов да повярвам в обясненията му. Вярно е, че Египет беше оказал своето въздействие и върху мен, беше невъзможно да избягам от историята и мистичното наследство на тази страна, независимо колко скептично бях настроен. Но тук ставаше въпрос и за нещо друго. Изабела беше посветила живота си на откриването на астрариума и беше умряла за това. В началото си мислех, че властите просто искаха да се доберат до ценната находка. Сега разбирах, че това устройство е много по-значимо, отколкото в началото си представях. Ценен артефакт, култов предмет, мощно средство, което може да унищожава и възкресява — поне другите вярваха, че е така. Следвай инстинктите си, беше ми казала Изабела, а сега инстинктът ми подсказваше, че трябва да науча повече за астрариума, преди да го предам на някой друг.

— Не, засега ще го задържа — отговорих твърдо. — Искам да продължа собствените си изследвания. Но въпреки това ти благодаря, Хермес, помощта ти беше неоценима.

Лицето му помръкна и за своя най-голяма изненада забелязах да припламва гняв в очите му.

— Както искаш — измърмори той.

Внимателно опаковах находката и я поставих в раницата си, напълно съзнавайки колко крехка и ценна е тя.

— Имам още един, последен въпрос, Хермес. Какво е значението на проявлението на Бато на даден човек?

Той ми отговори съвсем неохотно:

— Ако Бато на човек, който е починал, бъде забелязано след погребението му, това означава, че този човек не е довършил работата си на земята и душата му не може да се пресели в отвъдното.

Докато напусках сградата, имах съвсем осезаемото усещане за невидими криле, които докосваха бузите ми.