Т. С. Лърнър
Сфинксът (23)

21

На следващата сутрин позвъних на брат ми в квартирата. Събудих Денис, който ме информира, че през последните два дни го е виждал за не повече от няколко часа. Това никак не ми подейства успокоително.

Влакът към Лондон беше учудващо празен. Настаних се в купето втора класа и си избрах място близо до плъзгащата се врата. Бях готов при необходимост да сляза на следващата гара, но вместо това усетих, че главата ми започна да клюма и се унесох под ритъма на колелата, докато влакът препускаше през тучните зелени поля на Англия. Заспивах, след това, когато влакът пристигаше на някоя гара, се стрясках и се събуждах. Изправях се с усилие на волята, подпирах се на облегалката, твърдо решен да стоя буден и нащрек, след това, когато колелата под мен се задвижеха, отново заспивах. Техният шум ми напомняше грохота на далечното море.

Третия път, когато се събудих, видях, че срещу мен седи един мъж. В него определено имаше нещо странно, беше облечен с долнището на един анцуг и горнището на друг. Беше около четирийсетгодишен, висок, с преждевременно побеляла коса и абсолютно безизразно лице. Стори ми се, че е вперил поглед в раницата, която стисках в скута си, същата тази раница, в която носех астрариума. Докато се опитвах да преценя колко време ще ми трябва да стигна до вратата, той премести погледа си върху лицето ми, гледаше ме настойчиво и агресивно, без да мигне. Тъкмо се канех да стана, когато той се наведе и вдигна от пода белия си бастун, какъвто използват незрящите хора. Засрамих се от собствената си параноя, обърнах се към прозореца и се загледах в пробягващия пейзаж. Сърцето ми все още биеше като лудо.

След около час пристигнахме на гара „Кингс Крос“. Изненадах се, когато видях британското знаме да се вее над перона и множество плакати, отбелязващи Сребърния юбилей на кралицата. Сега ми стана ясно защо влакът беше празен. Бях забравил, че днес е седми юни. Докато успея да се добера до апартамента си, целият Лондон вече празнуваше. Движението по улиците беше спряло, а цялата задънена уличка, на която живеех, беше преобразена. Вероятно съседите ми бяха организирали уличното тържество още докато съм бил в Египет.

В центъра на улицата под един навес бе поставена дълга маса, отрупана с кейкове, сандвичи, желета и други творения на английските домакини. Встрани имаше няколко малки сергии, на които се продаваха различни сувенири — порцеланови чаши със снимка на кралското семейство върху тях, чаши за чай с чинийки, от чието дъно се усмихваше кралицата, лъжички с надпис Сребърен юбилей, ножове за масло, пощенски марки и програми за тържествата.

В единия край на улицата реге банда свиреше песен на Боб Марли, докато в другия цигулков квартет от аматьори изпълняваше произведение на Елгар. Над главите ни висяха знамена, отбелязващи двайсет и петата годишнина от възкачването на кралицата на престола, а на някои балкони бяха закачени национални флагове, които се вееха като пъстроцветно пране. Съседи, приятели и семейства се трупаха развълнувано около масите.

До бордюра бяха разположени няколко сергии, на които се продаваше храна. Карибски специалитети — пържени банани, козе месо с ориз и къри, индийска кухня — къри и самоса. На третата сергия се предлагаха английски свински наденички, мариновани яйца и змиорка в желе. Въздухът беше изпълнен с най-различни миризми — на къри, на люти картофки, на тамян, от време на време се долавяше и мирисът на прегорял карамел.

Двама растафарианци (днес името растафарианец се е превърнало в синоним на ухилен чернокож, който пуши трева, прави любов, пее и танцува) с дълги до кръста коси разговаряха дружелюбно с мъж и жена на средна възраст, облечени като лондонски перлени крал и кралица^[1], чиито обшити с копчета дрехи блестяха на слънцето. Една добре закръглена брюнетка, облечена като Британия, седеше на трон със скиптър в ръка, а няколко пияни съпрузи позираха за снимка около нея. Един възрастен господин беше облякъл кучето си — дебел бял английски булдог — в специално ушит костюм в цветовете на националното знаме.

Семействата танцуваха на асфалта, едни танцуваха валс под звуците на цигулките, а други се поклащаха в ритъма на регето. Децата тичаха сред подпийналите възрастни, гонеха се и крещяха от възторг. В цялото това празненство имаше нещо прекрасно, въодушевяващо и езическо, което ме накара да забравя за неприятностите си от последните два месеца. Грабнах един сандвич и с танцова стъпка започнах да си пробивам път към входната врата на кооперацията ни, която беше неузнаваема от множеството знамена и балони, закачени по фасадата й. Точно в този момент Радж ме потупа по рамото.

— Оливър, един мъж те търси. Днес идва тук два пъти. Кажи ми, приятелю, да нямаш някакви неприятности?

Обърнах се и започнах трескаво да оглеждам тълпата. Никъде не се мяркаше Хю Уолингтън, но беше трудно да огледам хората над главите на танцуващите.

— Сега тук ли е? — попитах, опитвайки се да не се поддавам на паниката.

— Не го виждам в момента, но мисля, че е тук — отвърна Радж и ме изгледа с неприкрита тревога.

Не си направих труда да му обяснявам каквото и да било. Започнах да си пробивам път между веселящите се хора и се отправих към една пуста странична уличка.

Точно в този момент усетих, че някой ме дърпа за якето. Стенли стоеше пред мен и ме гледаше сериозно. След това сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително. Опитах се да се откъсна от него, но детето не ме пускаше. В това време откъм другата страна на улицата дотича Алфред, следван от един слаб възрастен мъж, който приличаше на човек от някоя средиземноморска държава.

Стенли ме държеше здраво за ръката, присви очи и каза с обвинение в гласа:

— Този господин е италианец. Тебе търси. Сигурно защото знае, че си убил Изи.

И още по-силно стисна ръкава на якето ми. Клекнах, така че да мога да погледна осемгодишното момче право в очите.

— Стенли, Изабела загина в един трагичен инцидент… — започнах аз, но бях прекъснат, защото някой постави ръката си върху рамото ми.

— Господин Уорнок?

Непознатият мъж стоеше пред мен и малко несръчно протягаше ръка да се ръкуваме, за изненада на близнаците, които очевидно очакваха да бъда арестуван. Мъжът имаше масивна челюст и плътни устни. Предположих, че е към шейсетте, но кожата му имаше нездрав сивкав цвят, а когато го погледнах по-отблизо, забелязах, че лицето му е покрито с множество ситни бръчки, като че ли наскоро е преживял някаква голяма трагедия.

— Аз съм професор Енрико Силвио — представи се той със силен италиански акцент. — Бях преподавател на съпругата ви в „Лейди Маргарет Хол“ в Оксфорд.

 

 

Затворих плътно прозореца и звукът на барабаните и китарите, който идваше отвън, понамаля. Професор Силвио оглеждаше всекидневната, сякаш искаше да извлече от мебелите и снимките около нас информация за брака ни. Усети погледа ми и се извърна към мен.

— Много мило от ваша страна, че ме поканихте в апартамента си, господин Уорнок. Съжалявам, че ви стреснах.

— Аз ви потърсих пръв — отговорих предпазливо.

Бях решил да не допусна още веднъж грешката, която бях направил с Хю Уолингтън. Но лицето на професора ми се стори толкова честно и открито, а и той самият беше толкова слаб и немощен, че ми се стори безопасно да го поканя горе, за да си поговорим.

— И ето ме тук, при вас. — Широкото му лице светеше от удоволствие.

— Освен това, ако имахте намерение да ме нападнете или да ме ограбите, щяхте да сте го направили досега — добавих аз бързо.

— Да ви нападам ли? Че защо да ви нападам? Вероятно имате много врагове?

— Напоследък наистина е така — отговорих с горчивина в гласа. — Затова се опитах да избягам от вас. Съжалявам, ако съм ви обидил. Не знаех какви са намеренията ви. Аз работя в петролната индустрия. Светът на Изабела ми е твърде чужд и озадачаващ.

— Мога да си представя — въздъхна Силвио и отново си пролича колко немощен е всъщност. — Винаги съм се питал за какъв ли човек би се омъжила Изабела.

Отиде до една странична масичка и взе снимката й, поставена в рамка.

— Предполагах, че може да се омъжи за човек на изкуството или за някой с леви революционни идеи, но не и за бизнесмен. Сигурен съм, че търсеше мъж, последователен в идеите си — каза той и остави снимката на масата.

— Изглежда сте я познавали добре — отбелязах аз.

Стори ми се, че тази моя забележка го притесни. Започна неспокойно да се движи из стаята.

— Умирам, господин Уорнок — започна той, след което замълча за миг, а после продължи, все едно се изповядваше: — Една от положителните страни на това да се изправиш пред смъртта е, че започваш да осъзнаваш колко кратък е животът. Нямам време за любезности и заобикалки. На прага на смъртта съм и затова трябва да говоря директно.

— С Изабела сте имали връзка, така ли?

Беше просто предположение, затова се изненадах, че тази мисъл силно ме ядоса.

По бузата му бързо премина тик. За момент Силвио замълча, по погледа му разбрах, че е обзет от спомени.

— Да, имахме връзка, но това съвсем не беше обикновена любовна история. — Зарови глава в ръцете си, след това прокара пръсти през косата си, с обичайния жест на красив и суетен мъж. — Трябва да ви призная, че не се гордея с онова, което съм правил през този период от живота си. Бях амбициозен, но прекалено дълго време извличах дивиденти от оригиналността на дисертацията ми, която ме направи известен. Изабела, дори и на онази възраст, се отличаваше с нестандартното си мислене. Произходът й позволяваше да гледа на археологията от един нов и необичаен начин. За нея археологията беше жив предмет, тя просто беше в кръвта й. Дойде при мен и ми разказа историята на този необикновен уред, който искаше да бъде в основата на докторската й работа. Тя ми се довери, но аз я предадох. Но, вярвайте ми, въпреки това я обичах много.

Замълча отново, сякаш изчакваше да му дам разрешение да продължи. Махнах с ръка. Този жест на помирение трябваше да изрази чувство, каквото всъщност не изпитвах.

— Какво знаете за „уреда“ и за докторската работа над която работеше?

Погледнах го безизразно, не исках чрез погледа си да издам каквото и да е. Той обаче не се нуждаеше от окуражаване.

— Казах на Изабела, че тезата на дисертацията й звучи твърде неправдоподобно и че ако продължи да се занимава с нея, рискува колегите й да не я приемат сериозно. Искрено исках да я предпазя, но не бях напълно честен с нея — въздъхна той. — Доста години преди това аз самият бях попаднал на данни, които недвусмислено сочеха съществуването на астрариума. Докато провеждах проучванията си в Лувъра, попаднах на един малък каменен наос — това е нещо като кутия, в която се съхраняват свещени предмети. Той беше от времето на Тринайсетата династия и е бил открит в Хиераконполис. По него бяха изписани йероглифи, които все още никой не беше превел. При превода стана ясно, че това е молитва към Изида, в която се искаше богинята да благослови „небесната кутия“, която щеше да бъде дадена на Нектанебо II. Тази „небесна кутия“ можеше да предопредели съдбата на човек и да мести планини. Освен това в надписа върху наоса се споменаваше предсказанието на „небесната кутия“ относно деня на смъртта на Нектанебо. Нямаме представа какво е направил той в отговор на това предсказание, дали не се е опитал да унищожи астрариума? Или е използвал предсказанието така, че да извлече от него максимална полза за себе си? Според мен предметът, който Изабела търсеше, беше именно споменатата „небесна кутия“.

Поех дълбоко въздух, това беше още едно доказателство за силата на астрариума.

— Твърде възможно е — отговорих предпазливо, като се опитвах да прикрия чувствата си.

Исках да накарам Силвио да продължи да говори, без аз самият да разкрия прекалено много.

— В проучванията си Изабела бе достигнала до извода, че астрариумът често е бил наричан „небесна кутия“. Макар че не мога да разбера защо, тя твърдеше, че е от времето на Птолемеите, когато в действителност той е бил много по-древен.

— Може и да ви е казала така, но вярвайте ми, Изабела беше напълно наясно колко древен можеше да се окаже астрариумът. Точно по онова време започнаха да й се присънват първите кошмари.

Спомних си разказа на Сесилия как Изабела е била въвлечена в странните експерименти на Джовани.

— Вие знаехте ли за тези кошмари?

— Знаех и не мога да ви опиша колко много намразих дядо й, когото всъщност никога не съм познавал. Там е скрита някаква тъмна тайна.

Отпуснах се на стола, бях смазан от мисълта, че Изабела отново не ми се беше доверила и че чуждите хора знаеха за нея много повече от мен.

Професор Силвио въздъхна.

— Първо направих Изабела своя асистентка, а след това я прелъстих. В началото бях пресметнал всичко, но после за мой най-голям ужас се влюбих в нея. Казвам ви съвсем откровено, че това не влизаше в сметките ми…

— Присвоили сте трудовете й и сте ги публикували от свое име, така ли? — прекъснах го аз.

Не исках да слушам за любовната им връзка. Неговата изповед навлизаше в миналото на Изабела, което тя бе предпочела да запази в тайна. Бях длъжен да уважавам решението й, независимо от чувствата ми.

Но той не се оставяше лесно да бъде отклонен от темата.

— По едно време дори си мислех да напусна жена си — продължи професорът.

Изглежда бях обречен да изслушам докрай изповедта на Силвио. Станах и си налях малко уиски. Той ми разказваше за една по-млада, изпълнена с гняв Изабела, каквато аз определено не познавах, макар че от време на време бях забелязвал такива черти в съпругата си. Силвио продължи:

— Тя въплъщаваше в себе си всичко, към което и аз навремето се бях стремил — беше талантлива, дисциплинирана, не отдаваше особено внимание на професионалните догми и на академичния протокол. Бях с нея и така нарушавах всички правила, които ме бяха спъвали до този момент.

— И присвоихте трудовете й? — повторих упорито аз. Исках поне да си признае за предателството си спрямо Изабела.

— Тя беше млада жена и при това чужденка. Според мен академичната общност нямаше да я приеме сериозно. Поне това беше извинението ми за пред самия мен. Не си присвоих всичко, само някои неща оттук-оттам. Но тя никога не ми го прости.

— Затова ли сте дошли тук, за да получите опрощение? И това е изповедта на един умиращ човек, така ли?

— Не, трябва да го видя със собствените си очи, трябва със сигурност да знам, че съществува.

— Какво да видите? — правех се на глупак, нямах никакво намерение да му покажа астрариума.

— Моля ви, не бъдете толкова потаен, господин Уорнок — усмихна се Силвио снизходително. — Преди два дни ми се обадиха от Британския музей. След известно пререкание обясних на господин Уолингтън, че не мога да му помогна в разследването му. Мога да се закълна, че на следващия ден колата ми беше следена. Някои от съюзниците на Уолингтън са твърде противни личности. В продължение на няколко години той е работил за принц Маджид, един много неприятен човек с вкус към изтезанията, който за съжаление проявява силно увлечение към древните артефакти, особено към тези, за които се смята, че имат окултна стойност. Нека ви го обясня по друг начин — Маджид е изключително амбициозен, той вярва в огромната сила на устройството и няма да се спре пред нищо, за да се сдобие с него. Предполагам, че астрариумът е у вас. И ако това наистина е така, то тогава имате пълното основание да вярвате, че сте си създали могъщи и опасни врагове. Позволете ми да ви помогна.

Все още нямах никакво желание да споделя с него каквото и да било, въпреки това, без да се усетя, попитах:

— Как?

— Знаете, че липсва другата половина на астрариума, предметът, който може да му вдъхне живот. Може би, ако ви го покажа, най-после ще се убедите в искреността на намеренията ми.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади от там предмет, дълъг около десет сантиметра, внимателно увит в хартия. Разви я и отвътре се показа нещо, което приличаше на вилица с дълга метална дръжка. Силно наподобяваше на камертон. В единия край имаше два дълги зъба, а на другия беше гравирано някакво животно. Внимателно огледах животното. Представляваше сокол с човешко лице. Това беше миниатюрна глава на фараон.

— Това е ключът Уаз — заяви професорът, докато ме наблюдаваше внимателно. — Но портретът не е на Нектанебо II, това е Рамзес III. Той е един от многото фараони, свързани с библейското извеждане на евреите от Египет. Виждате, че върху него са гравирани два картуша, на Рамзес и този на Нектанебо, който се намира под него.

С мъка сдържах вълнението си. Сега вече всички археологически доказателства си дойдоха на мястото и оформиха цялостната история на астрариума. Обзе ме непреодолимо желание да грабна ключа от ръката на професора. Силвио като че ли долови бурята от чувства, която бушуваше в мен, и леко се отдръпна назад.

— Оливър, изключително важно е да разбереш какво е истинското значение на ключа. Соколът на върха символизира Бато на фараона, това е душата птица. Разбираш ли, Оливър, астрариумът е бил създаден не само за да предпазва фараона, докато е жив, но и да се грижи за духа му в отвъдния живот.

Попитах се дали той щеше да се погрижи и за Бато на Изабела. След това се изненадах, че подобна мисъл ми мина през главата.

— Как го намерихте? — попитах професора и взех ключа в ръката си.

— Откраднах го — каза просто той.

Това признание толкова ме изненада, че за малко да изпусна ключа.

— Откраднахте го? — Въпросът ми прозвуча като ехо.

— От една моя колежка археоложка, англичанка, която един семестър преподаваше в същия колеж, в който преподавах и аз. Изабела изпитваше дълбоко възхищение към нея. — Силвио наведе глава, сякаш очакваше да го ударя.

— Амилия Линхърст ли имате предвид?

— Не се гордея с постъпката си — въздъхна той и по лицето му си личеше, че наистина се срамува.

Но човек не може да оправдае болните си амбиции само с това, че е бил млад. Ако беше сметнал, че е необходимо, без съмнение е щял да унищожи и Изабела, а това беше непростимо.

— А как е попаднал ключът в Амилия?

— Преди много години, по време на едни разкопки. Тя никога не оповести публично за находката си.

— По времето на разкопките в Бехбейт ел-Хагар ли се случи? — попитах аз, спомняйки си груповата фотография, скрита в антологията на Изабела, на която се виждаше и младата Амилия.

Професорът кимна, явно въпросът ми го бе впечатлил.

— Мозайката най-после започна да се подрежда, господин Уорнок.

— Но защо точно там?

— Бехбейт ел-Хагар е родното място на Нектанебо II, това също е къс от мозайката.

— Изабела знаеше ли, че ключът е във вас?

Силвио ме изгледа, лицето му бе съвсем пребледняло.

— Това е най-ужасното нещо, което съм правил някога през живота си. Случи се, след като тя ме напусна. Смятах, че ако й дам ключа, ще я подкупя да се върне отново при мен, но по това време вече ви бе срещнала. — Замълча за миг и след това продължи: — Чувството ми за вина ме доведе при вас. Астрариумът е нищо без ключа. Трябваше да го дам на нея.

Отпусна се на един стол и зарови лице в ръцете си, кожата на главата му проблясваше под оредялата му коса. Изглеждаше напълно съкрушен и за момент дори изпитах известно съжаление към него. Истината е, че имах нужда от него сега, дори и да не ми бе дал ключа. Бях стигнал до изключително важен момент в разследването и той държеше ключа, съвсем буквално, към следващите ми действия. Не виждах друг начин, по който можех да го накарам да ми го остави. Протегнах се и взех раницата.

 

 

— Прекрасно! Такава поразителна изработка. Не мога да се осмеля дори да го докосна. Съзнавате ли какво означава това за трите най-големи религии по света? Най-вероятно преди хиляди години този инструмент се е намирал в ръцете на Моисей, а той е пророк както за юдеите, така и за християните и мюсюлманите. Инструментът е бил използван по време на едно от най-значимите събития в библейската история — разделянето на водите на Червено море. Съществуването му е истинско чудо, дори не мога да повярвам, че го виждам с очите си.

По лицето на професор Силвио беше изписан същият религиозен екстаз, който като дете бях наблюдавал по лицето на майка ми. Това беше сляпото отдаване на вярващия, просветлението, което откриваше в духовния свят, и то винаги ме караше да се чувствам неловко.

— Не можем със сигурност да твърдим това. — Въпреки собственото ми вълнение бях твърдо решен да не се поддавам на еуфория.

Силвио леко прокара ръката си по повърхността на механизма.

— Никога не съм си представял, че ще доживея да го видя — каза той и се наведе над него. — Виждате ли тези три диска?

Кимнах, усетих, че гърлото ми се стяга от напрежението на очакването. Астрариумът беше започнал да ми въздейства, а сега, когато ключът беше тук и механизъм можеше да бъде активиран, въздействието му върху мен беше още по-голямо.

Професорът прокара треперещите си пръсти по краищата на зъбчатите колела.

— Тези дискове са служили за определяне на орбитите не само на слънцето и луната, но и на всичките пет планети, познати по онова време — Марс, Меркурий, Венера, Юпитер и Сатурн. Тези изчисления са били необходими, за да се определят най-благоприятните дни за религиозни тържества, както и за други магически цели. С това астрариумът се превръща във военен инструмент. Възможно е тези изчисления да са били правени от митичния маг Хермес Трисмегист (три пъти велик), който, ако може да се вярва на някои документи, е бил велик лекар и съвременник на Моисей. Тези символи тук обаче са още по-удивителни. Това е клинообразна акадска писменост, съставена по подобие на шумерската. Акадците са народ, живял преди египтяните, и са били известни с магьосничество и познанията си по астрология. Древните египтяни са заимствали много неща от тях.

Силвио погледна лоста, около който бяха подредени зъбчатите колела.

— А ето я и ключалката, това е пътят към властта.

Уазът влезе в отвора без усилие. И двамата с професора стояхме замрели в благоговение. Бях обзет едновременно от страх и въодушевление. Някаква част от мен очакваше да се сбъдне изписаното с шифъра, очаквах при активирането си астрариумът да издаде някакъв звук, да запее, както би трябвало да стане според превода на Гарет. Но не настъпи никакво движение, нито се чу някакъв звук. След това, почти без да искам, протегнах ръка към ключа.

В този миг костеливите пръсти на професора стиснаха здраво китката ми.

— Не! Не завъртайте ключа, преди да сте ме изслушали докрай.

Отдръпнах се от масата. Навън вече се бе стъмнило. Освен музиката до нас достигаха и залповете от илюминацията. Празненствата по случай Сребърния юбилей достигаха връхната си точка. Във въздуха се долавяше дъх на плодородие и изобилие. Когато бях по-млад, този мирис винаги ме караше да се чувствам неспокоен. Имах чувството, че някъде се случваше нещо ново и вълнуващо и аз трябваше на всяка цена да изляза и да го открия.

Отново хвърлих поглед към професора. Сенките под очите му бяха станали още по-дълбоки, а кожата му изглеждаше още по-сивкава, като че ли в последните няколко часа бе остарял още повече.

— Имам рак на стомаха — каза той — в напреднал стадий. Остават ми още два-три месеца живот, никой не знае колко точно. Странно, древните са вярвали, че всички емоции са съсредоточени в стомаха. Може би са били прави, може би умирам, защото съм потискал емоциите си толкова дълго време.

— Да говорим с факти, професоре — отвърнах хладно, не се поддадох на явната му молба за състрадание. — Обяснете ми така, че аз като геофизик да мога да го разбера.

— Фактите ли? И вие, както и другите англичани, можете да накарате всичко да изглежда съвсем суховато.

Силвио посочи трите стрелки, всяка една по-дълга от предходната, които се въртяха по трите диска като стрелки на часовник.

— Тези стрелки отмерват три различни периода от време. Това са древноегипетските еквиваленти на деня, месеца и годината. Ако правилно тълкувам нещата, сега стрелките показват датата на битката при Акциум.

— Значи астрариумът наистина е принадлежал на Клеопатра?

— От фрагменти, открити в древните магически ръкописи, намирали се някога във великата Александрийска библиотека, знаем, че по време на античността астрариумът се появява в три изключително важни момента. Първият е при създаването му, за да служи на Рамзес III. Второто му появяване е по време на Тринайсетата династия, когато жрицата на Изида, Банафрит, го намира скрит в храма на богинята в същата онази пустиня, в която Моисей и неговият народ са странствали цели четирийсет години. Тя го носи обратно в двора на фараона Нектанебо. След това астрариумът изчезва, макар че за него са изписани много ръкописи, в които подробно се описва изключителната му мощ. После идва Клеопатра, за която се говори, че го е взела със себе си на кораба по време на битката при Акциум. Погледнете тук. — Силвио отново се наведе над инструмента. — Ако завъртите ключа, ще се покажат още две по-малки стрелки. Едната е направена от злато, това е стрелката, която сочи годината на раждането, а другата е от тъмно сребро, тя сочи годината на смъртта.

— Стрелката сочи годината на смъртта? — Не можех да повярвам на ушите си.

— Ако въведете рождената си дата, уредът ще изчисли датата на смъртта ви.

Поех дълбоко въздух. Значи ето какво се бе опитвала да направи Изабела, да промени датата на собствената си смърт.

— Но това далеч не е всичко, което този инструмент може да прави. Той може да изкривява времето и така да изпълнява желания. Няма значение дали тези желания са изказани на глас, или са подсъзнателни, той може да ви донесе слава, богатство и дори самоунищожение. Той представлява много мощно оръжие, но също така е и много опасен. Защото, да си признаем с ръка на сърцето, колко хора знаят какво наистина желаят? Би могъл да се опише като фаустовски инструмент, който сам преценява собственика си.

Силвио се засмя. В смеха му се долови едновременно и страх, и респект.

Не можех да повярвам, че един уред на повече от хиляда години е можел да спаси живота на жена ми, още повече след всичките случили се след това събития. Но бях дълбоко впечатлен, въпреки скептицизма си. Възприемах го по-скоро като метафора, предмет, изпълняващ желанията, в който хиляди хора бяха вярвали в продължение на стотици години и по този начин той бе придобил изключителна мощ.

— Аз не съм религиозен, професор Силвио. Аз вярвам в теорията за Големия взрив, в еволюцията и в свободния пазар. Ясно е, че този уред е някаква загадка. Най-малкото, защото някои негови части са изработени от сплав, каквато не съм виждал никога през живота си. Освен това в сърцевината му има два изключително силни магнита. Въртящите се магнитни полета имат интересни свойства, но чак да могат да влияят на човешките съдби? Това вече е прекалено. Освен това, ако всичко, което ми казахте за този машина, е вярно, вие пръв бихте завъртели ключа, нали така ще се избавите от болестта си.

Нарочно го предизвиквах, надявах се да се хване на думите ми.

Професорът се усмихна тъжно:

— Наистина е така, но аз не се страхувам от смъртта. Аз съм вярващ католик, знам, че Господ е предначертал пътя ми и аз трябва да го следвам. Освен това предполагам, че има някаква уловка в обещанието на астрариума, нещо като жилото в опашката на скорпиона.

— Какво искате да кажете?

— Как мислите, защо ключът е бил държан отделно от механизма преди началото на битката при Акциум? Според мен Клеопатра е била напълно наясно с магическите способности на астрариума, а може и да се е страхувала от тях. Само с едно завъртане на ключа е могла да промени изхода на битката в своя полза, но не го е направила. Основаният въпрос е защо е постъпила така?

Стоях загледан в астрариума на масата, различните нюанси на метала се открояваха на меката светлина на лампата. Докато го наблюдавах, изведнъж съвсем ясно усетих, че и той ме наблюдава. Наведох се да го огледам по-внимателно и в този момент професор Силвио рязко дръпна ключа. Подаде ми го и ме изгледа строго.

— Ключът никога не трябва да бъде завъртян. Разбра ли това, Оливър?

Кимнах, макар че не бях напълно убеден. Но докато гледах изтощеното му лице на светлината на настолната лампа, ми хрумна, че действията му са продиктувани от любов, от любов към Изабела. Усетих, че му вярвам, въпреки първоначалните ми съмнения.

— Обещай ми, че ще го скриеш на сигурно място, не тук в апартамента. — Професорът стисна ръката ми. — Не подценявай Хю Уолингтън. Той има силни съюзници, поддържа близки връзки с принц Маджид и с властите в Египет. Освен това е много амбициозен. Пази се, Оливър.