Т. С. Лърнър
Сфинксът (47)

45

Шейхът беше облечен в традиционна раирана берберска джелаба и седеше с кръстосани крака върху килима, постлан на пода на кирпичената къща. Изглеждаше около седемдесетгодишен и по едната му буза, та чак до носа му, имаше голям зигзаговиден белег. Той спря по средата на изречението, погледна ме пренебрежително и отново се обърна към Амилия, с която разговаряше още от момента, в който пристигнахме в древното селище Сива. И двамата говореха на диалект, който ми беше непознат. От време на време долавях думата „сестро“, която ме караше да се замисля каква точно е връзката помежду им.

Отпих от черния чай, който ми бяха донесли. Вкусът му бе силно подправен със сироп от рози. Зачаках Амилия да ми обясни какво точно се случва в момента. Най-после тя ми обърна внимание:

— Шейх Сюлейман е бербер, той е мой стар приятел. Тази общност живее тук от 10 000 години преди Христа. Те, както и няколко търговци бедуини, са единствените хора, които постоянно живеят в Сива.

Шейхът каза нещо и двамата се разсмяха.

— Каза ми много да внимаваш, когато се разхождаш сред берачите на фурми — обясни Амилия.

Бях объркан и очевидно ми бе проличало.

— Има един древен закон, според който берачите на фурми, а те са само мъже, трябва да останат девствени до четирийсетата си година. Той смята, че сините ти очи могат да им завъртят главите.

Почувствах се леко обиден, погледнах към шейха, а той ми се подсмихна.

— Не трябва ли вече да тръгваме? — попитах Амилия.

Усещах тежестта на астрариума в раницата си и през цялото време чувах тиктакането на огромния електронен часовник, който изглеждаше някак не на място до богато украсеното наргиле. Времето ми изтичаше. Сърцето ми се свиваше всеки път, когато погледът ми се спираше върху стрелките на часовника, които бавно се придвижваха.

Амилия постави ръката си на коляното ми.

— Търпение. Шейхът има за нас подарък, който трябва да вземем със себе си.

Шейхът кимна, след това се изправи и напусна стаята.

— Защо непрекъснато те нарича „сестро“? — не се сдържах да попитам.

— Защото наистина съм му сестра — каза Амилия и се приближи до малкия шкаф, поставен в една ниша. — Това някога принадлежеше на съпруга ми.

Отвори шкафа, извади отвътре снимка и ми я показа. Пред едно езеро, заобиколено от палми, бе застанала млада жена в камуфлажна униформа, а до нея стоеше млад бербер с пушка в ръка. Усмихваха се към обектива, а той бе обгърнал жената през кръста, но лицата им бяха напрегнати, като че ли някой насила им бе дал почивка.

— Мъжът, когото обичах, е погребан тук — продължи тя. — Беше местен шейх. Загина през 1943 година. От десет седмици се биехме срещу Ромел, а от две бяхме женени. Немските войски се прочуха с това, че тук, в Сива, оскверниха езерото, известно като банята на Клеопатра, като се къпаха в него голи. Местните хора твърдят, че това е една от причините за поражението им.

Амилия докосна снимката, сякаш я погали.

— Той беше любовта на живота ми.

Сега разбрах защо, докато вървяхме по улиците на древния град, с неговите бели глинени къщи, с покриви от палмови листа, с ревящи магарета, много от възрастните хора поздравяваха Амилия така, сякаш бе мъж на особена почит. Тук още се разказваше за времето, когато бе участвала в сраженията в този регион по времето на Втората световна война.

— Убиха го само няколко дни след като беше направена тази снимка — каза тя и прибра снимката в шкафа.

— Съжалявам.

— Обичай, докато можеш. „Нищо в живота не е сигурно, освен това, че нищо в живота не е сигурно.“ Стара арабска поговорка.

Шейхът се върна, носеше нещо, увито в тънък плат. Седна на килима, разви плата и се оказа, че вътре има два пистолета, които побутна към Амилия. Тя взе единия. Аз се протегнах към другия, но тя ме спря.

— Не трябва да бъдеш въоръжен.

— Но може да стане опасно, нали така? — настоях аз, без да отдръпвам ръката си от пистолета.

— За бога, престани да се тревожиш толкова. Аз съм отличен стрелец.

Тя пъхна единия пистолет в колана си и върна другия на шейха.

Той се подсмихна и сложи ръката си върху рамото ми.

— Вярвай ми приятелю, наистина е отличен стрелец.

Това бяха първите думи, които изрече на английски, откакто бяхме пристигнали.

 

 

Стояхме в подножието на белите руини на Храма на оракула и наблюдавахме долината, покрита със зелените финикови палми, които се полюшваха в краката ни като водорасли. Въпреки тревогата ми не можех да не призная, че мястото наистина беше красиво. Сива или Сехтам, оазисът с финикови палми и маслинови дръвчета изглеждаше точно такъв, какъвто е бил още от библейски времена. Потреперих и се огледах наоколо, надявах се, че никой не ни е проследил.

Амилия беше с панталони в цвят каки, риза и с кърпа на главата. Махна с ръка, за да отпъди мухите, и посочи към водите на Биркет Сива:

— Виж оазиса така, както са го виждали и боговете…

Още докато летяхме от Александрия ми направи впечатление, че местността е забележителна. Малкият самолет, с който пътувахме, беше завил навътре към сушата и бе поел на югозапад през падината Катара, след това бяхме прелетели над изумрудения оазис Кара, преди да пристигнем в Сива. Огромното солено езеро Биркет Сива проблясваше на слънчевата светлина, засенчено само от планините, приличащи на женски гърди, които оформяха драматичния пейзаж на Западната пустиня — Великото пясъчно море, което се простираше като грамадна бяла пелена, насечена от керванските пътеки, или както тук ги наричаха Мастаби.

— От тук започва пътешествието ни — каза Амилия и посочи към храма.

Неговата външна стена, която много приличаше на укрепление, се издигаше над нас. Тук-там в стената имаше по някой квадратен прозорец.

— По времето на Александър Велики оракулът в Сива е бил един от шестте най-известни оракули в древния свят. Това е било първото място, което Александър е посетил, след като стъпил на египетска земя. Дошъл е тук, за да получи благословията му като син на Амон и син на Нектанебо II, с други думи, като син на Бога. По онова време много амбициозни мъже са постъпвали по този начин. Този храм е първият ключ към загадката. Според картата на астрариума оттук започва пътешествието на фараона към задгробния свят.

Тя извади един лист от раницата си и го постави върху парче паднала мазилка.

— Тук е древният град Агхурми, а това е езерото Зейтан, което в древността е имало малко по-различна форма. Ето тук, от другата страна са планините — Гебел ал-Дакрур, Гебел ал-Маута и планините близнаци Гебел Хамра и Гебел Байдай. Нас ни интересува ето тази. — Амилия посочи към йероглифа на Анубис — богът чакал, пазител на пустинните гробници. — Гебел ал-Маута, планината на мъртвите. Но първо трябва да отидем в храма на Амун Ре, построен от самия Нектанебо II. За съжаление от него е останала само една стена, след като през 1896 година някакъв отомански генерал го взривил, за да използва камъните за строежа на къщата си. Но йероглифите, които ни трябват, все още са тук. Астрариумът на сигурно място ли е?

Кимнах и посочих раницата на гърба си. Вече бе започнало да се здрачава и тревогата ми нарастваше все повече. Колкото и да е странно, в мен се бе зародило и още едно чувство — увереност, че най-после има план. Той можеше и да не проработи, но все пак беше някакъв план за действие.

— Не трябва да позволяваш на никого и на нищо да ти отнеме астрариума. Разбра ли ме, Оливър? Независимо от това, което ще видиш или което си мислиш, че виждаш.

Огледах внимателно платото с разлюлените финикови палми и след това насочих погледа си по-нататък, към мястото, където започваха дюните. Единствените хора, които видях, бяха няколко берберски момчета, които беряха фурми. Още по-нататък, през огромното пясъчно море, като черна змия се извиваше бедуински керван, отправил се към средновековния град Шали. Ако Мосри и Хю Уолингтън ни бяха последвали, то те се бяха скрили много добре.

Амилия погледна часовника си, след това заслони очите си с ръка и хвърли поглед към слънцето. Яркочервеният диск бе започнал да се спуска към върховете на палмите.

— Има още двайсет минути до началото на пътешествието ни. Да се приготвим.

Загледах се в хоризонта. Дали това нямаше да бъде последната ми нощ? Дюните бяха започнали да хвърлят големи закръглени сенки, които с падането на нощта започваха да изглеждат все по-зловещи. Изведнъж над главите ни се разнесе странен птичи писък, който проехтя над цялата долина. Загледах се в смрачаващото се виолетово небе. Не успях да видя нищо. И въпреки това имах неприятното, но вече добре познато усещане, че някой ни наблюдава — не само скритите ни врагове, но и самите планини.

Последвах Амилия към купчината пръст и чакъл в основата на храма. Сградата, учудващо малка, се намираше на върха на хълма. Очевидно бе изградена там, за да впечатлява тълпата, застанала в ниското, наблюдавайки жреците, провеждащи церемониите пред входа на храма. Шоу, пълно с измами, чиято цел е била да вдъхва страхопочитание. Опитах се да разсъждавам разумно и да си внуша, че това, което предстои да преживея, е нещо подобно. Щях да се сблъскам с призраците на собственото си подсъзнание. Нищо лошо не могат да ти направят, казвах си аз, но в съзнанието ми изплуваха спомени за ужаса, който бях преживял, виждайки картините на ада, нарисувани в ученическата ми Библия. Погледнах широкия гръб на Амилия, която вървеше пред мен. Сивата й коса ми заприлича на косата на майка ми и това ми подейства успокояващо. Тя щеше да бъде моята здрава връзка с реалността.

Амилия спря за момент, за да си поеме въздух.

— Знаеш ли, че повечето богомолци всъщност никога не са влизали в храма? Представяш ли си как са се чувствали военачалниците, които са идвали тук, за да получат благословия? Катерили са се нагоре сами, прашни, изморени, потънали в пот в церемониалните си доспехи, вече унизени от самото изкачване, и е трябвало да се изправят пред някой малоумен гадател, от чиято благословия е зависело цялото им бъдеще. Аз самата дойдох тук през април 1943 година заедно със съпруга си, за да се помоля на боговете за победа — каза тя и се усмихна иронично. — Предполагам, че откликнаха на молитвата ми, но за това трябваше да заплатя прекалено скъпо.

Класическият портик на храма с колоните от двете му страни бе започнал да се руши под въздействието на вятъра и пясъка. Бяха запазени само няколко ниши, в които навремето сигурно са били наредени статуи. Вътре имаше поредица от малки стаи, построени така, че чрез играта на светлината и сенките да създават мистериозна атмосфера. Това ми напомни картините на Де Кирико и аз едва ли не очаквах Изабела или някоя гръцка богиня да се появи от някое тайнствено помещение.

Амилия клекна до входа и извади от раницата си шишенце, чаша и малък кафяв плик. Отвори шишенцето, напълни чашата с нещо, което ми заприлича на вино, и след това изсипа в нея синкавия прах, който се намираше в плика.

— Това е за теб. Тази церемониална чаша ще ти помогне да погледнеш през очите на бога — заяви тя и ми я подаде. — Ти си щастливец.

Изгледах съдържанието на чашата подозрително, бях станал много предпазлив след последните ми преживявания в катакомбите.

— Изпий това, Оливър. Нямаш избор, трябва да отвориш сетивата си, за да можеш да възприемеш всичко по по-различен начин.

— Нямам намерение още веднъж да се подлагам на подобно нещо. Ами ако бъдем нападнати?

— Аз ще те пазя.

Изгледах я внимателно. Въпреки че беше въоръжена и въпреки някогашната й военна подготовка, ми беше трудно да си представя, че може да се справи със закоравели престъпници.

— На моя страна е елементът изненада, Оливър, а освен това познавам местността много по-добре от Мосри и Уолингтън.

Поклатих глава.

— Миналия път имах късмет и оцелях. Не мислиш ли, че е прекалено опасно?

— Слушай какво, мислиш ли, че Фахир и всички, които работят за Садат, биха ни оставили да се справим с това сами, ако не бяха убедени, че мога да те защитя? Трябва да можеш да видиш онова, което жреците са виждали, да разпознаеш символите, когато се появят пред очите ти. Моля те… вече е прекалено късно да се откажеш.

Амилия бутна чашата под носа ми, усетих острата миризма на червено вино, примесена с аромата на цветя.

— Това е червено вино, подправено със смес от мандрагора и син лотос. Сигурно си ги виждал изрисувани по стените на гробниците. Египетските жреци са пиели такава смес, за да изострят сетивата си. И ти трябва да я изпиеш.

Аз стоях нерешително.

Амилия изведнъж се ядоса и се изправи на крака.

— Добре тогава, тръгвам си, а ти реши какво ще правиш от тук нататък. Можеш да рискуваш живота си, като си мислиш, че всичко това е някакво безвкусно представление, което се разиграва за твое удоволствие. Или можеш поне веднъж в живота си да се посветиш изцяло на някоя кауза!

Тя ме изгледа ядосано и си тръгна. Вдигнах поглед към слънцето, сърцето ми блъскаше като лудо. Знаех, че трябва да изпия сместа. Амилия се отдалечаваше с решителна стъпка.

— Чакай! — изкрещях аз и се затичах към нея, препъвайки се по пясъка.

Тя все още държеше чашата в ръката си. Подаде ми я и аз изпих горчивата течност в нея.