Т. С. Лърнър
Сфинксът (36)

34

Стоях като замръзнал на мястото си, докато усетих, че цялото ми тяло се е схванало. Измъкнах се от нишата едва когато бях напълно убеден, че светлината от горящите факли напълно е изчезнала и стъпките на хората вече не се чуваха. Огледах се предпазливо наоколо, очаквах всеки момент някой да сложи ръка върху рамото ми, след това погледнах надолу към тясната стръмна шахта, в която бяха изкопани стъпала. Помислих си, че най-вероятно е от римско време, а можеше да е и много по-стара. Трябваше да разбера какво има там. Спуснах се съвсем безшумно около десетина стъпала надолу. Ръката ми опипваше грубо изсечената стена, по която пръстите ми напипваха следите, оставени от длетото. Малко по-надолу, върху скалата над главата ми, беше издълбан надпис. Опитах се да си припомня познанията си по латински от гимназията и успях да си го преведа. Спускането в тъмнината е самоопознаване. Потреперих.

Светлината от електрическата крушка беше вече съвсем слаба, но въпреки това успях да видя началото на извитата стълба, която се спускаше надолу. Хората, които бяха минали пред мен, са знаели къде отиват. Нямаше никакви перила, само хлъзгавата стена, студена и влажна под дланта ми. Докоснах отново скрития нож, той ми вдъхна увереност, и продължих да слизам. Усещах, че започвам да се потя, въпреки студения въздух. Никога не се бях чувствал толкова беззащитен, нито когато се гмурках, нито когато се спусках в различни пещери. Струваше ми се, че тунелът, в който се движех, е жив, като че ли тези стени са били безмълвни свидетели на вековно насилие и неописуем ужас.

Бях стигнал почти до средата, когато светлината напълно изчезна и бях погълнат от непрогледен мрак. Чувствах се доста притеснен, не виждах абсолютно нищо, усещах само миризмата на мокрия камък и неравната му повърхност под пръстите си. Спрях, опитах се да се преборя с чувството на клаустрофобия. След това започнах съвсем предпазливо да се придвижвам напред, като внимателно опипвах всяка своя стъпка и очаквах всеки момент да чуя някого зад гърба си. Струваше ми се, че шумът от дишането ми е необикновено силен. Постарах се да издишвам въздуха съвсем тихо, което предизвика в мен усещане за задушаване и паника. След няколко минути загубих всякаква представа за време и пространство. Имах чувството, че непрогледният мрак, в който бях попаднал, е станал част от моето тяло, дори от психиката ми. Като че ли бях прекрачил прага, който разделяше реалното от свръхестественото.

Кракът ми достигна края на стълбите и ударът, предизвикан от това, прозвуча като ехо от експлозия. Спрях и зачаках с притаен дъх. Пръстите ми напипаха края на стената, след което следваше празно пространство. Стиснах някакъв дълъг твърд предмет, в първия момент реших, че е пръчка. След това с ужас осъзнах, че стискам в ръката си кост. Сега разбрах какво беше това празно пространство — първата от поредицата хоризонтални погребални ниши, във всяка от които имаше скелет. Дръпнах с погнуса ръцете си, трябваше да разчитам само на краката си, които да ме водят в мрака.

Усетих полъх на вятър, който идваше от вътрешността на катакомбите. Примигнах, очите ми започваха да привикват към тъмнината и да търсят източник на светлина. Не открих нищо, бях изцяло погълнат от непрогледен мрак. Тръгнах по посока на слабия вятър и завих зад един ъгъл. Изведнъж в края на дългия коридор съзрях някакви фигури, които бавно, като че ли изпълняващи хореографията на странен ритуал, се въртяха една около друга. Имах чувството, че наблюдавам танц, изпълнен под вода. Беше зловещ и ужасен. За момент не ми достигна въздух, задушавах се и обхваналата ме клаустрофобия ставаше непоносима.

Плъзнах се покрай стената и се приближих на около петнайсетина метра до групата. Видях, че фигурите се намират в една зала, в ъглите на която горят запалени факли. Фигурите бяха пет на брой, всички облечени като древноегипетски богове. В единия край на залата беше поставена огромна везна. Едното й рамо беше изработено от слонова кост, а другото от злато, а дължината им бе не по-малко от три метра. Към тези рамена със златни вериги бяха прикрепени блюдата на везната, едното беше празно, а върху другото беше поставено бяло перо. Върху централната ос се виждаше изображението на богинята на истината Маат. Познах я, защото върху главата й имаше щраусово перо.

В този момент разбрах какво става пред очите ми. Претеглянето на сърцето — ритуалът, който Изабела беше сънувала нощ след нощ и който Амилия бе споменала в лекцията си. Не можех да го сбъркам. Везната. Издигнатият каменен подиум. Сега разбрах защо двойницата на Изабела или нейната сянка ме бе довела тук. Стоях като вкаменен, все едно бях навлязъл в кошмара на Изабела или в най-съкровените кътчета на психиката й.

Един негър с маска на чакал коленичи до везната, черните му мускулести ръце блестяха на светлината на факлите. Анубис. Държеше златно блюдо, в което имаше сгърчено парче плът. Зад везната се виждаше обширно пространство, покрито с тъмна вода. До него стоеше мъж с маска на ибис, в ръцете си държеше свитък и перо. Тот щеше да запише добрите дела и греховете на мъртвия, чието сърце щеше да бъде поставено в празното блюдо на везната и тежестта му щеше да бъде съпоставена с тежестта на перото. Сърце! С ужас погледнах отново към сгърчения предмет върху златното блюдо. Тъмната изсушена плът се виждаше ясно на светлината на факлите. Това човешко сърце ли беше? Сърцето на Изабела? Усетих как кръвта ми започна да шуми в ушите ми и за миг си помислих, че ще припадна. Възможно ли бе всичко това? Тогава каква беше ролята на младото момиче, което ме бе довело дотук, за да стана свидетел на странния ритуал?

До Тот, там, където беше мястото на умрелия, който изчакваше да бъде съден пред трона на Озирис, се намираха четири канопски вази. Върху тях бяха изобразени главите на синовете на Хор. Усетих, че започва да ми се гади. В канопските вази се поставяха мумифицираните органи на умрелия. Възможно ли бе в тези вази да са органите на Изабела? Изглеждаха съвсем автентични с ярките си цветове и вертикално изписани йероглифи. Цялата постановка беше исторически съвсем достоверна, блестяща и въпреки това мрачна. Тя изобразяваше цялата безкомпромисна строгост на властта, поради която древноегипетската цивилизация въпреки хаотичния си задгробен свят бе просъществувала в продължение на векове. Ужаси ме старанието, с което бяха пресъздадени и най-дребните детайли в тази възстановка. Ако се съдеше по сериозното отношение на участниците в нея, те бяха напълно убедени в мощта на героите, които превъплъщаваха. Това не бяха актьори, които участват в ритуала по претеглянето на сърцето, те съвсем истински се бяха вживели в това, което правеха.

Тронът на Озирис представляваше позлатен стол с резбовани върху него змии и чакали, поставен върху издигната площадка. Зад него бяха застанали в профил две женски фигури — Изида и сестра й Нефтида, и като че ли очакваха всеки момент да се появи богът на отвъдния свят. Изида беше облечена в богато украсена роба, която покриваше ръцете й, а дългите й поли стигаха до земята. Златната плоча върху гърдите й беше оформена като женски бюст, лицето й представляваше изрисувана маска, а косата й бе скрита под черна перука. За разлика от нея сестра й не носеше маска и бе почти гола. Имах чувството, че едната богиня трябваше да представлява изкуството, а другата природата. Нефтида изглеждаше около двайсетгодишна. Вгледах се по-внимателно в нея, питах се дали това е жената, подмамила ме да вляза в катакомбите. Но в лицето й не открих никаква прилика с Изабела.

Промъкнах се напред покрай влажната стена, като внимавах да не вдигам шум. Вече бях стигнал прекалено далече, за да се върна обратно, но нямах никакво съмнение каква щеше да бъде реакцията, ако ме откриеха. Въпреки страха си изпитвах огромно любопитство. Човекът с маската на сокол, Хор, започна с тих глас да напява някакво заклинание на непознат за мен език. Докато го наблюдавах ми се стори, че ми е познат отнякъде. Ролята на Хор в ритуала е да води мъртвия, но засега мъртвият липсваше от сцената. Може би той или тя все още не беше пристигнал? Другите участници се присъединиха към напевното заклинание и ехото отскачаше от варовиковите стени, извиваше се, докато накрая се сля в един тон, който като че ли със свредло пробиваше главата ми. Опитах се да си представя как точно са подредени боговете в стенописите, изобразяващи този ритуал, който бях виждал. Озирис седеше на трона си вдясно, а Изида и сестра й стояха зад гърба му. Тук обаче той липсваше, тронът му беше празен. Хор и Тот стояха до везната, на която се претегляше сърцето. Хор трябваше да прочете какви грехове е извършил мъртвият, а Тот да ги запише. Каква беше ролята на чакала Анубис? Блъсках си главата, за да се сетя, но нищо не ми идваше наум. Освен това липсваше още един бог, който винаги беше изобразен в долната част на стенописите. Това беше огромно същество, приличащо на крокодил, който се опитва да захапе сърцето, поставено на везната. Амут, точно така се наричаше, Амут, която изяжда сърцето на мъртвия, представлява странна смесица от всички същества, от които в действителност древните египтяни са се плашели. Тя има глава на крокодил, тяло на лъв и задница на хипопотам. Задачата на Амут е да поглъща сърцата на онези, за които боговете са преценили, че са виновни, и по този начин завинаги да ги лиши от възможността за задгробен живот. Дали щеше да се появи? Въпреки че чудовището изглеждаше малко смешно, външният му вид винаги предизвикваше неприятно усещане в мен. Имаше нещо ужасяващо в свирепата челюст на влечугото, в острите зъби, които само чакаха да разкъсат грешника.

Чух около себе си някакво шумолене. Отново насочих поглед към сцената. Маскираните фигури не обръщаха никакво внимание на какофонията, която с всеки изминал миг ставаше все по-силна, докато в един момент от дъното на катакомбите се появи нещо, което ми заприлича на облак от черни парцали и се понесе към мен. Гледах с ужас тези древни същества, които размахваха тъмните си крила като пратеници от ада. В последния момент се извиха, така че да избегнат неподвижните фигури върху подиума, а аз усетих силния вятър, предизвикан от размаха на хилядите малки крила. Прилепи. Те завиха покрай мен и продължиха към входа на тунела. Притиснах се плътно до камъните, за да не попадна сред множеството космати телца. В този момент почувствах една ръка, която обви врата ми. Препънах се и залитнах. Някой изви ръцете ми зад гърба ми и забоде игла в рамото ми. Извих се назад, отчаяно се мъчех да се освободя, но човекът, който ме беше заловил ме повлече напред, докато не попаднах в осветения от факлите кръг. Бутна ме силно и аз паднах на колене. Факлите започнаха да пръскат искри наоколо и маскираните фигури бавно се извърнаха към мен. Струваше ми се, че докато се приближават към мен, стават все по-високи.

Хор пристъпи напред, главата на сокола беше украсена с пера, а малките тъмни очички на птицата се извърнаха към мен. Опитах се да кажа нещо, но езикът ми бе така надебелял, че не можеше да се движи. Макар и със закъснение осъзнах, че съм бил дрогиран, но това не намали ужаса ми, когато богът птица пристъпи напред и слезе от подиума, а извитите му нокти започнаха да драскат по каменния под. Това не е истина, това не може да бъде истина, повтарях си непрекъснато, а ужасът отекваше в мен като ехото на кошмарен барабан.

Хор достигна до мен и протегна ръка. В този момент забелязах една малка татуировка — символа Ба. Опитах се да се съсредоточа и да си спомня къде бях виждал този образ, сигурен бях, че съм го видял немного отдавна… Хю Уолингтън. Той ли беше човекът зад маската? Фигурата, коленичила пред мен, изобщо не приличаше на човек. Соколът вдигна глава, отвори клюна си и проговори:

— Поздравяваме те с добре дошъл, господарю Озирис.

Изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, установих, че се намирам седнал на трона на Озирис, а краката и тялото ми са вързани за него. Огромната корона на бога беше нахлупена ниско над челото ми, а инсигниите на фараонската власт бяха завързани за гърдите ми. Бях облечен в блестяща роба, поръбена със злато. Сетивата ми бяха напрегнати в резултат на веществото, което ми бяха инжектирали. Всички движения на съществата пред мен ми изглеждаха съвсем плавни. Един замах с ръка сякаш беше последвано от множество други, така че заприличваше на вълна. Едно завъртане на главата на бога бе последван от много подобни завъртания. Участниците в това представление изглеждаха потресаващо истински, козина и плът, люспи и кожа, всичко се сливаше в едно ужасяващо органично цяло.

Хор и Анубис излязоха напред. Анубис носеше златното блюдо, в което бе поставено сърцето, двете клапи ясно се различаваха в сгърчената морава плът. Анубис повдигна блюдото, ушите му потрепваха, кучешката козина постепенно преминаваше в мъжки мускулест врат. Бях сигурен, че това е сърцето на Изабела. Опитах се да се освободя от въжетата, с които бях завързан, мъчех се да извикам, но от гърлото ми не излизаше никакъв звук.

Соколът Хор заговори с човешки глас:

— О, господи, събрали сме се тук в залата на истината и справедливостта, за да оценим живота на Изабела Брамбила, да претеглим сърцето й, като го поставим от едната страна на везната, а от другата сложим перото на истината, символ на богинята Маат, която не търпи нито грях, нито лъжа. Ако сърцето на покойната е леко като перо, ще й бъде отредено място в Полетата на Хетеп и Иару. Но ако сърцето й е натежало от грехове, Амут ще го погълне и душата на починалата ще бъде обречена на вечно забвение. Като балсаматор на боговете и кралете очаквам твоята благословия, господарю Озирис.

Изида пристъпи пред трона. Сега видях, че богинята носеше върху лицето си изрисувана маска, чийто очи бяха изработени от тюркоази, а устните от яркочервен емайл, който блестеше фантастично на ярката светлина на факлите. Стори ми се, че разпознах гласа й, когато заговори — беше гласът на Амилия Линхърст, само че по-плътен и някак по-властен.

— Господарю, трябва да благословиш Анубис, ако искаш да спасиш душата на своята съпруга.

Голямата черна перука покриваше тялото й под металната плоча на гърдите, но ми се стори, че в цялата й осанка има нещо безполово, раменете бяха прекалено широки, талията — също. Помъчих се да си спомня как изглеждаше фигурата на Амилия и да установя дали има някаква прилика. Бях като парализиран от наркотиците, затова ми беше изключително трудно да се концентрирам и да разбера смисъла на ставащото пред очите ми. От време на време имах халюцинации. Опитах се отново да кажа нещо, но успях само да изпъшкам. Изида изгуби търпение, издърпа скиптъра, който беше завързан за гърдите ми, и сама благослови Анубис.

Анубис отнесе сърцето до везната и с церемониален жест го постави в празното блюдо. За момент везната се поколеба, след това рязко се наклони в посока на сърцето.

— Сърцето е натежало от измами! — извика Хор, гласът му ми напомни граченето на птица.

Тот вдигна високо перото, което държеше, и започна да записва нещо в свитъка. В това време Изида и Нефтида, които стояха от двете ми страни, започнаха да вият, както правят арабските оплаквачки.

Внезапно по гладката повърхност на водата зад везната премина вълничка. Това движение ме накара да се извърна, то проехтя в дрогирания ми мозък и предизвика ужасяващо видение — Амут, която поглъща сърцата на грешниците. Опитвах се отчаяно да се освободя от връзките, които ме държаха за стола, помещението се изпълни с отвратителна воня на риба. По водната повърхност премина още една вълна и този път бях напълно убеден, че на светлината на факлите видях да проблясват очите на крокодил.

Чу се плясък и покритата с люспи глава на крокодил се показа от водата, огромните му жълти зъби понечиха да захапят сърцето. От люспите по врата на влечугото висеше мокра сплъстена козина, която вероятно трябваше да представлява лъвска грива.

Усетих, че отново започна да ми се повдига.

От сянката зад горящите факли се отдели една фигура и се отправи към мен, нормална човешка фигура, облечена в проста памучна дреха. Без съмнение това беше Изабела. Страхът стисна гърлото ми, сърцето ми блъскаше като лудо. Опитах се да се изправя, да се приближа към нея, въжетата разкъсаха кожата на ръцете ми и те започнаха да кървят.

— Ще спасиш ли съпругата си, като предадеш „небесната кутия“ на Нектанебо? — прошепна Изида.

Изведнъж съзнанието ми се проясни и осъзнах цялата пародия, която се разиграваше пред очите ми.

— Какво общо има кутията с всичко това?

Изговорих думите наведнъж, като се стремях да не обръщам внимание на образа на жена си, странно блестяща в обикновените си дрехи. Сега можех да забележа разпростиращото се тъмно петно по гърдите й, кръвта се стичаше от раната, причинена при изваждането на сърцето й. Чие болно въображение бе родило всичко това?

— Откажи се от астрариума. — Гласът на Изабела звучеше в главата ми, но устните й не се движеха. — Ако не го направиш, за мен няма да има живот в отвъдното. Дори в паметта ти няма да живея вечно. Така ще ме прокълнеш, ще ме убиеш.

Беше изрекла на глас това, от което най-много се страхувах, а именно, че не бях успял да я спася, и което ме тревожеше не по-малко — че ще я забравя напълно. Но, по дяволите, какво общо можеше да има всичко това с астрариума? Макар и замаян от наркотиците, напълно съзнавах, че човек не може да се противопостави на решението, взето от боговете при ритуала по претеглянето на сърцето. Надявах се, че болката ще ме накара да започна да мисля по-трезво, затова притиснах разранените си ръце към въжетата. Въпреки това се чувствах замаян от наркотиците.

— Чакаме присъдата ти, Озирис. Сърцето е тежко, мъртвата е виновна! — излая Анубис.

Огромното тяло на влечугото Амут се измъкна от водата. Виждах как по средата на тялото й лъскавата лъвска козина преминава в задница на хипопотам. Създанието се отръска като огромно куче, този познат жест го накара да изглежда още по-ужасяващо. Огромната крокодилска глава се люшкаше, докато по тялото на богинята преминаха тръпки.

— Спаси ме! Кажи им къде е астрариумът! — прошепна настойчиво Изабела.

Сега разбрах защо хората вярват във всякакви видения. Реалността на халюцинацията се бореше със здравия ми разум, който настойчиво ми подсказваше, че в момента участвам в някаква наркотична шарлатания.

— Не! — изкрещях аз.

Викът ми бе съвсем реален в сравнение с фантасмагорията, която се разиграваше пред очите ми.

Влачейки се, Амут се приближи до сърцето, положено в едно от блюдата на везната, крокодилските й нокти дращеха по каменния под.

Изабела притисна ръце към гърдите си, все едно изпитваше неописуема болка.

— Умолявам те, кажи им!

— Не! Всичко това е измислица! — изкрещях отново.

Опитах се да се освободя от въжетата. Само ако можех да достигна скрития в колана ми нож.

Амут се спусна напред и грабна с уста сърцето, все едно беше къс вмирисано месо. Извърна глава към Изида в очакване на заповед, а сърцето се подаваше между зъбите й.

— Измислица ли, господарю? Какво тогава е действителност? Светът на будните или светът на спящите? Светът, който разумът ни не разбира или хаосът, който се крие зад реда? — Думите на Изида се забиваха в мен като ледени игли. — Трябва да изпълниш ролята си или съпругата ти завинаги ще бъде лишена от живот в отвъдното.

Светлината започна силно да примигва, когато една огромна сянка падна върху горящите факли. Богинята млъкна и впери поглед в дъното на подземието. По тавана, чак дотам, докъдето тъмната вода достигаше до варовиковите стени, се очерта огромен силует. Представляваше подобно на куче същество с четири тънки крака, дълга опашка, раздвоена в края си, изострена, приличаща на клюн муцуна и вирнати уши. Всички участници наоколо коленичиха и допряха чела в земята. Никой не гледаше към мен. В същото време всички бяха прекалено ужасени, за да погледнат към огромната сянка.

С огромно усилие успях да изпъна въжетата докрай и да се добера до ножа си. Започнах отчаяно да режа въжето и най-накрая то поддаде. Скочих от стола, прескочих просналите се на земята фигури, грабнах сърцето от устата на Амут и се затичах с всичка сила по дългия коридор, който водеше към повърхността. Зад гърба ми настъпи суматоха, чувах викове и стъпки на бягащи хора.

Изкачих се бързо по каменните стъпала. Безмерният ужас и мисълта, че бягам, за да спася живота си, ми даваха сили да продължа напред. Спънах се, но някакъв човек с факла в ръка ме хвана и ме дръпна в една ниша. Фахир.

— Насам! — извика той и размаха расото, което бях оставил при входа на катакомбите.

Спуснахме се към една отворена врата, от която струеше светлина. Навън ни чакаше кола. Отпуснах се на задната седалка и едва успях да изговоря името на бръснарницата, преди отново да загубя съзнание.