Т. С. Лърнър
Сфинксът (32)

30

Залата на Археологическото дружество изглеждаше така, сякаш е била проектирана от някой архитект от времето на кралица Виктория и се намираше в Лондон от деветнайсети век. Беше построена в псевдоготически стил, а стените й бяха облицовани с тъмно дърво. Въздухът в нея определено не достигаше. Няколко стари вентилатора, закачени между извитите като дъги греди по тавана, се въртяха мързеливо над главите ни. Беше осветена от множество фенери от ковано желязо, поставени ниско по стените. В единия й край се издигаше нещо като сцена. Прашни пурпурни завеси висяха пред сцената и аз се попитах дали навремето в тази зала не са били изнасяни и аматьорски театрални представления. Над завесите висеше портрет на последния италиански крал Виктор-Емануил III, а под него имаше надпис на латински, който гласеше: „Да знаеш, означава да си предупреден“. По ирония на съдбата през 1946 година самият Виктор-Емануил е бил изпратен в изгнание в Египет. Свободна Италия му е наложила това наказание поради съюза му с Мусолини. По-късно той умира в Александрия. Чувствах се ужасно беззащитен, докато седях сам в почти празната зала. За кой ли път си казах, че се намирам тук, за да събера информация, която е от изключително значение, и това оправдава риска от евентуална среща с преследвачите ми. Но въпреки това през цялото време се оглеждах нервно.

Наближаваше десет часа, а в залата се бяха събрали много малко хора — няколко френски и италиански археолози, които познавах съвсем бегло, един поляк от Ком ел Дика, който ми махна приятелски на влизане в залата, и Хермес, седнал назад, облечен твърде официално, с кафтан и шалче около врата. Кимнахме си един на друг. Той посочи свободното място до себе си. Отклоних поканата му. Исках да седна по-напред, до една малка врата встрани от сцената, която бях забелязал при влизането си. Прецених, че ако се наложи по някое време да побягна, това е най-близкият и безопасен изход. Нямаше и следа от Мосри или Омар, а също и от Амилия, която предположих, че ще се появи при вдигането на завесата. Залата постепенно започна да се изпълва с хора. Около половината от местата вече бяха заети.

Един млад арабин със сериозно изражение на лицето, предполагам студент по археология, се появи и спусна щорите. Залата веднага потъна в слабата жълтеникава светлина на фенерите, която създаваше мрачна атмосфера.

Чувствах се в по-голяма безопасност, когато всичко наоколо беше осветено от сутрешното слънце, но забелязах, че зад гърбовете ни беше поставен прожекционен апарат. Какво друго може да очаква човек от Амилия, освен да създаде театрална обстановка, казах си аз, подразнен от влечението на египтоложката към драматичните ефекти. Точно в този момент завесата се вдигна и публиката вяло изръкопляска. Вдигнах поглед и видях, че Амилия беше застанала на подиума и стискаше в ръка записките си.

Тя постави листовете с театрален жест върху катедрата, оправи перлената огърлица върху вълнения си костюм, сложи очилата, които висяха на верижка на врата й, и започна:

— Някои от вас много пъти са ме слушали да изнасям лекции по тази тема. На всички ви е добре известно, че съм силно привлечена от историята на Банафрит, Нектанебо и Изида и че това ми е коствало не само академичната ми позиция, но и професионалната ми репутация.

Амилия спря и изгледа аудиторията предизвикателно, сякаш търсеше сред нас онези, които биха я охулили. Настъпи гробна тишина. Само младият студент, застанал до прожекционния апарат, нервно се изкашля. Тя сведе поглед и продължи:

— Но преди да започна, искам да кажа само няколко думи за древноегипетските божества, за да може дори и лаикът, който се намира сред нас, да разбере тяхната значимост и огромно влияние, което са имали върху хората. Ако обикновен човек прегреши пред бога или като оскверни нещо, което му принадлежи, или извърши грях, наказанието е лишаване от задгробен живот. Но ако целият народ прегреши пред боговете, техният грях може да разруши целия свят. В древноегипетската митология потопът е често срещана апокалиптична тема, по-късно възприета и от християните. Позволете ми първо да ви представя Изида.

На екрана се появи образът на Изида — огромна гранитна статуя на богинята, която носеше на главата си корона от рога на крава със слънчевия диск между тях, а в ръцете си държеше детето Хор.

— Изида е върховната богиня. Тя е сестра и съпруга на Озирис и майка на Хор, преди Сет да убие Озирис. Надарена е с огромни магьоснически способности, които й били дадени от бога Слънце, който разкрил пред нея тайнственото си име. Тя е единствената, която притежава тези необикновени умения. Това е сила, с която всички трябва да се съобразяват, колкото вдъхновяваща, толкова и ужасяваща. Изида е богинята, която въздава възмездие.

На екрана се появи следващият образ. Озирис държеше фараонския скиптър пред гърдите си.

— Това е Озирис, повелител на подземното царство и владетел на Египет, докато брат му Сет не го убива. Тук го виждате с колоната Джед в ръце, която символично представя гръбнака на Озирис. Той е съдията, който съди душите на умрелите, готов е да накаже грешниците, но е добър към онези, които са водили праведен живот. Той играе основна роля в най-важния от всички религиозни ритуали — ритуала по претеглянето на сърцето. Моля, следващия диапозитив, Абдул…

Апаратът изщрака и на екрана се появи следващият диапозитив. Това беше Тот, любимото божество на Бари. Разпознах го веднага, защото го бях виждал в олтара, който Бари му бе направил в дома си, както и от колоритното описание на бога, което бях чувал от австралиеца. Погледнах божеството с глава на ибис и имах чувството, че виждам свой стар приятел.

— Ето и друг бог, който играе важна роля при ритуала по претеглянето на сърцето. Това е богът на луната Тот, който е дал на хората йероглифите, но дар само за елита на обществото и за свещениците. Главата на ибиса символизира луната, а извитият клюн представлява полумесеца. Можете да го срещнете изобразен като бог с глава на павиан, тъй като е известно, че павианите стават много раздразнителни призори. А това, разбира се, е Хор. — На екрана се появи образът на бога с глава на ястреб. — Той е син на Изида и Озирис и въплъщава в себе си представата за божествената власт на фараона. Ранното му детство е белязано от нападенията на Сет, който безуспешно се опитва да го унищожи, безуспешно, поне до този момент…

Амилия се усмихна. Някой зад мен се разсмя, обърнах се, за да огледам аудиторията и забелязах, че отзад, близо до прожекционния апарат се е появил един нов човек, висок и слаб възрастен мъж, с изключително изящен профил. Присъствието му ме обезпокои, имаше царствено, но и твърде злокобно излъчване. Обърнах се да го огледам по-добре, но не можех да видя лицето му на слабата светлина, без да се приближа до него. Почувствах се неудобно и отново насочих вниманието си към катедрата. Сега на екрана се бе появил образът на Сет.

— А накрая ето и злодеят Сет. Той е най-сложният и непредсказуем от всички богове. Повечето хора се страхуват от него, но онези, които се стремят към властта, го боготворят. Сет е бог на хаоса, войната, конфликтите, бурите, ветровете, мрака и злото, той е богът, пазител на Горен Египет. А това тук е образът му в животинска форма…

На екрана се появи странно митично създание — доста приличащо на едро куче, но имаше извит клюн като на птица, остри уши и това, което най-много ме впечатли, раздвоена опашка. Вперих поглед в него. Приличаше на някои от онези безкрайно древни образи, които се появяват в кошмарите както на вярващите, така и на безбожниците. Гласът на Амилия ме върна отново в залата.

— Изобразяват го също така като черно прасе или хипопотам, особено в сцените, когато се бори с Хор. Понякога са го рисували като мъж с яркочервена коса, защото за древните египтяни червената коса е била символ на злото. Той е враг, който в никакъв случай не трябва да бъде подценяван.

Пред очите ми се появиха рижавите бакенбарди на Хю Уолингтън. Не можех да се отърва от глупавата асоциация, която направих, въпреки че Амилия продължаваше да говори. Помъчих се да се съсредоточа върху думите й. До този момент не бях чул нищо ново за астрариума, но бях сигурен, че скоро щеше да започне да говори по любимата си тема.

— Сет убива Озирис и води битка с Хор, но в крайна сметка Хор излиза победител. Сет, богът на мрака, е принуден да се оттегли, след като богът на слънцето Ре, създателят на света, му дава две близкоизточни богини за съпруги. — Появи се следващият диапозитив. — Ре възлага на Сет да отговаря за гръмотевиците в небето. Някои твърдят, че Сет никога не се отказва от битките, само ги пренася в отвъдния свят. Но това е друга история. А сега се връщам към първоначалната си хипотеза — хората винаги са били силно привлечени от Изида. Тя е върховната богиня, тя е най-висшето въплъщение на магьосничеството, затова не е никак чудно, че съществуват култове, посветени изцяло на нея. В центъра на един от тези култове стои определен предмет, астрариум, който за първи път се появява по времето на царуването на Рамзес III. Ако говорим с езика на юдеохристияните, това са годините от 1198 до 1166 преди Христа. Казвам това, защото аз лично вярвам, че Рамзес има отношение към извеждането на евреите от Египет, оглавявано от Моисей. Освен това смятам, че Моисей става велик магьосник, докато е живял в двора на Рамзес и е бил обучаван от най-добрите магьосници и астролози на онова време. Един от тях създава и изработва „небесната кутия“, посветена на Изида. Това е мощно средство, което помага на фараона да отблъсква набезите на „морските народи“ и да пази населението от чумата, появила се по онова време. Твърдо вярвам, че Моисей открадва именно този астрариум, за да осигури безопасността на народа си при бягството му от армията на фараона и да премине през непреодолимото препятствие на Червено море. Той използва този свещен предмет, за да раздели водите му и народът му да премине по суша.

Прожекционният апарат продължаваше да бръмчи и на екрана се появи друг диапозитив, изобразяващ драматичната библейска картина, при която Моисей, вдигнал високо ръце, стои на брега на Червено море, а морските вълни бушуват от двете му страни.

— След това Моисей най-вероятно оставя астрариума в един малък храм на Изида на Синайския полуостров. Причината за това без съмнение е чувството му за вина, както и все пак останалото в него уважение към богинята и желанието му да я умилостиви. И астрариумът остава там в продължение на цели десет династии, за да се появи по времето на последната — Тринайсетата династия. За астрариума се споменава в пергаментите от времето на царуването на Нектанебо II.

Амилия се огледа, сякаш очакваше някаква реакция от страна на аудиторията. Цареше абсолютна тишина. Чуваше се само звукът от перото на писалката на полския археолог, който усърдно си водеше записки, както и шумът от вентилатора на тавана. Тя направи жест към асистента си и на екрана се появи нов образ. Този път това беше Нектанебо — статуята на фараона, седнал на трон с картуша му под него. Познах го веднага, защото го бях виждал на саркофага му в Британския музей. Обърнах поглед назад, беше ми много любопитно да видя реакцията на Хермес. Той стоеше на ръба на стола си, вперил напрегнато поглед в Амилия. Ако не го познавах добре, щях да си помисля, че погледът му е изпълнен с безмерна злоба. За момент отново се зачудих каква ли бе връзката между двамата египтолози и какво ли криеха те.

— Йероглифите говорят за велика „небесна кутия“, която е унищожила армията на фараона и е помогнала на огромен брой роби да избягат. „Небесна кутия“, способна да причинява смъртта на владетели, да мести морето, земята и небето. „Небесна кутия“, принадлежала някога на Изида, великата богиня на магията. Важно е да знаем, че Нектанебо е управлявал страната във време на граждански бунтове и политически интриги и за да наложи властта си, е трябвало да се обърне към величието на миналото, така че да подчини политическите си противници и да възроди великата египетска държава. Освен това над него непрекъснато е тегнела заплахата от нападение на персите. Нуждаел се е от силно оръжие, което да притежава магическа и духовна мощ. Банафрит, която е била едновременно негова любовница и велика жрица на Изида, е знаела за съществуването на астрариума и е изпратила свои доверени хора, които да го търсят на полуостров Синай. Знаем, че го е открила, защото в един от храмовете на Изида, построен от Нектанебо в нейна чест, може да се прочете стих, в който е описано точно това събитие. Но астрариумът се обръща срещу Нектанебо и предсказва датата на смъртта на фараона. Малко са известните факти по този въпрос, затова повечето от нещата, които ще кажа от тук нататък, са по-скоро догадки. Предсказанието за смъртта на Нектанебо би отслабило властта му, ето защо той направил всичко по силите си да скрие тази ужасна тайна. Има и още една интерпретация — враговете му, а по това време страната е била обхваната от политически размирици, са извлекли от предсказанието максимална изгода, ако въобще те самите не са го измислили, за да предизвикат смъртта на фараона и така да се окаже, че предсказанието се е сбъднало. Последната интерпретация, която може би е най-нереалната от всички, е, че враговете са използвали способността на астрариума да предсказва и са убили фараона, като са принудили астрариума да покаже датата на смъртта на владетеля. След като е дала на своя любим най-мощното оръжие от онова време, с цел да спаси живота му, Банафрит е трябвало да стане свидетел на падението на любимия си фараон. Древният Египет е бил управляван от магьосници и заклинатели, ръководени от капризните, но могъщи богове и богини. Няма невъзможни неща, дами и господа. След това в продължение на столетия никъде не се споменава за „небесната кутия“ или астрариума. Той, както и Нектанебо II, мистериозно изчезват от този свят. След това персите завладяват Египет, а после идва Александър. Астрариумът се появява отново едва по времето на управлението на Птолемей III. Има данни, че във великата Александрийска библиотека, наричана още Храмът на музите, се е пазил папирус, в който е бил описан този механизъм и неговата огромна мощ. Библиотеката е била разрушена през 30-та година след Христа.

На екрана се появи една средновековна рисунка на библиотеката, на която тя бе изобразена така, както най-вероятно е изглеждала, преди да бъде погълната от пламъците заедно с цялото писмено богатство на човечеството от онова време.

— Това е била най-голямата библиотека по време на античността, а може би и изобщо, създадена от човечеството. В нея Птолемей III възложил на седемдесет равини да преведат на гръцки петте книги от Стария Завет, които съставлявали Тората (Петокнижието). Тук се съхранявали и най-великите научни трудове в областта на математиката, астрономията и медицината от онази епоха. Имало ръкописи на много езици — на арамейски, на иврит, на набатейски, арабски и санскрит, както, разбира се, и на египетски. Това е така, защото Александрия по онова време е бил истински космополитен град. Всички важни научни трудове се съхранявали тук. Известно е, че Птолемей III е проявявал огромен интерес към религията и мистицизма.

През публиката премина вълна от напрежение, всички започнаха да си шепнат нещо възбудено. Извърнах се бавно и за свой най-голям ужас видях, че Мосри и Омар стоят в дъното на залата и се взират към сцената на слабата светлина на фенерите.

Всичките ми мускули се напрегнаха, бях готов всеки момент да побягна към страничната врата, когато изведнъж нахлуха четирима полицаи и застанаха по двама от двете страни на залата. С изненада забелязах, че тяхното присъствие възпря Мосри и неговия помощник от по-нататъшни действия. Двамата седнаха на последния ред, скръстиха ръце и впериха злобни погледи в Амилия, която се смути силно и събори част от листовете си от катедрата. Забелязах, че докато ги събираше, ръцете й силно трепереха. Гласът й също трепереше, но тя очевидно бе твърдо решила да изнесе лекцията си докрай. В това време полицаите обхождаха залата и оглеждаха присъстващите. Стоях като парализиран на стола си, не можех да реша какво да предприема.

— Няма съмнение, че Клеопатра VII, която също принадлежи на династията на Птолемеите, е знаела за съществуването на астрариума от документите, намиращи се в библиотеката. Тя също така добре е съзнавала какви са неговите военни и магически способности.

Изведнъж усетих една ръка върху рамото си. Стреснах се и подскочих на мястото си, но тихият шепот на Хермес ми подейства успокоително:

— Не се паникьосвай, Оливър, и не предприемай нищо. Ще те измъкна от тук, просто изчаквам подходящия момент. Последвай ме, когато ти дам знак.

Хвърлих поглед назад. Хермес незабелязано бе седнал на мястото зад мен. Зад него, на последния ред, седеше Мосри. Той улови погледа ми и се усмихна студено и самодоволно, сякаш искаше да ми каже, че най-накрая е успял да ме притисне в ъгъла. Обзе ме неописуем ужас, стоях като закован на стола си. Настойчивият му поглед не ми позволяваше да мръдна. Погледнах към мястото, където се намираше прожекционният апарат, мистериозният мъж с аристократична осанка беше изчезнал, въпреки че не бях забелязал никой да напуска залата. На сцената Амилия вече привършваше лекцията си.

— Предполагам, че Клеопатра се е опитала да използва астрариума по време на последната битка между любовника си Марк Антоний и Октавиан — това е морската битка при Акциум. Тази хипотеза дължа на моята дълбоко уважавана, наскоро починала колежка Изабела Уорнок, по баща Брамбила.

Амилия впери поглед право в мен, очите й горяха.

— Историческите данни показват, че астрариумът се е появявал през различни епохи, като е имало дълги периоди от време, в които той практически се е смятал за изчезнал. Моето дълбоко убеждение е, че по времето на тези периоди той е бил пазен от тайна секта, съставена от поклонници на Изида, чиято единствена цел е била да направят така, че механизмът да бъде използван само за благото на човечеството. Що се отнася до местонахождението на астрариума днес, както и до способностите му да донесе на света хаос или благоденствие, никой не може да даде конкретен отговор. С това приключвам, благодаря ви за вниманието.

Амилия започна да събира листовете с бележките си и най-неочаквано в този момент завесата падна. След това лампите примигнаха и изгаснаха. Залата потъна в непрогледен мрак. Хората започнаха да крещят, да стават от местата си и да блъскат столовете си. Скочих на крака и в същия миг Хермес ме сграбчи за ръката.

— Насам! — прошепна той.

Дръпна ме напред и ние започнахме да се изкачваме по стълбите, които водеха към сцената, като се препъвахме в тъмнината. След това си проправихме път през меките кадифени завеси. Примигнах няколко пъти, когато преминахме от другата страна, очите ми не можеха да свикнат със светлината. Точно пред мен, от пода на сцената, струеше бледа светлина, а Хермес беше коленичил до нея. Там се намираше трапът на сцената. Амилия не се виждаше никъде наоколо.

— Влизай тук, бързо!

Спуснах се нататък и слязох по малката стълба, последван от Хермес, който затвори капака на трапа. Поведе ме през лабиринт от подземни проходи, като осветяваше пътя ни със запалката си. Сигурно навремето това са били тесните каменни улички на древна Александрия, знаеше се, че под повърхността на съвременния град има множество такива лабиринти. Хермес държеше запалката високо над главата си и ме водеше почти на бегом през каменни аркади и тухлени тунели, по чиито стени се стичаше влага, а въздухът беше задушен, миришеше на плесен и сяра. Предположих, че добре познава тези лабиринти, но въпреки това останах изненадан от увереността, с която се движеше. Спънах се и се подпрях на едно коляно. Панталонът ми се намокри от водата, която се стичаше по пода на тунела. Хермес ми помогна да се изправя.

— Добре ли си?

— Ще се оправя. Къде се намираме?

Той вдигна запалката си и освети древния таван. Видях останки от римска мозайка, изобразяваща Зевс, седнал на трон.

— В момента сме точно под стадиона, недалеч от вилата ти — отвърна той.

Изведнъж зад нас проехтяха викове. Двамата се стреснахме и извърнахме глави назад.

— Само на десетина минути зад нас са — каза Хермес и ме дръпна напред. — Трябва да побързаме. Ще те убият, ако ни заловят.

На лицето му бе изписано напрежение. Опитвах се да се движа колкото е възможно по-бързо куцукайки, и само ужасът ме възпираше да не се строполя на земята от болка. Стори ми се, че мина твърде много време, преди да достигнем до една желязна стълба.

— От тук — нагоре. Когато излезеш на улицата, ще се ориентираш къде се намираш.

Изгледах го продължително. Бях му задължен, нямах никакъв друг избор, освен изцяло да му се доверя.

— Благодаря ти.

— Сега вярваш ли в мощта на астрариума, Оливър?

Нищо не можах да му отговоря.

— Когато си готов, донеси го при мен.

Изведнъж чухме изстрел и куршумът, който рикошира в стената. Хермес ме бутна към стълбата.

— По-бързо!

— Ами ти?

— Ще се оправя.

Видях го как потъна в сенките. Пет минути по-късно излязох през отвора на шахтата на една от най-оживените улици на пазара. Яркото следобедно слънце направо ме заслепи. Минута по-късно се слях с тълпата.