Т. С. Лърнър
Сфинксът (46)

44

Изпратих Фахир в апартамента с писмо за Мустафа, в което бях написал предварително уговорената ни кодова дума. Както ми се стори, само няколко минути по-късно той се върна с астрариума. Амилия го извади от опаковката му и по лицето й се изписа същото благоговение, каквото бях забелязал по лицето на Хермес, когато за първи път видя механизма. Беше нещо подобно на религиозен екстаз. Но след миг преклонението й отстъпи на заден план и тя отново се превърна в учен. Взе нещо, което ми заприлича на зъболекарска сонда, и натисна с него основата на астрариума. За моя изненада тя се плъзна навън. Амилия внимателно я извади, взе една лупа и се вгледа в повърхността й.

— Точно както си мислех — каза и ми подаде лупата.

Върху малкия панел се виждаха изписани йероглифи, както и няколко рисунки. Разпознах символите на Озирис, на бога на слънцето Ра, на Тот и това беше всичко.

— Това е Амдуат — обясни ми тя, — карта на задгробния живот, която трябва да помогне на починалия да се превърне в Ах Апер, дух, подготвен за отвъдния свят. Тук е описано как душата трябва да достигне до владенията на Озирис — който е ранен прототип на Хадес — и от там да премине в полята на Хетеп. Това дванайсетчасово пътешествие съответства на пътя, който Ра, или слънцето, изминава в часовете между зората и здрача. Картата ни показва как душата на мъртвия трябва да пътува от изток на запад по синия воден път, прекосявайки вътрешното небе. След това трябва да се върне обратно от запад на изток по черната земна пътека и този път да прекоси външното небе. Накрая душата се превръща в звезда и застава на небето до бог Тот. Подозирам обаче, че значението на точно тази карта е повече от алегорично. Тя е създадена, за да ни подведе. Виждала съм подобна хитрост на гърба на едно огледало, открито в гробницата на чичото на Нектанебо.

Амилия се протегна и извади запалката от джоба на ризата на Фахир. Запали я и прокара пламъка по металната повърхност. Сграбчих я за ръката, бях напълно шокиран.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Тя се усмихна и се освободи от ръката ми.

— Мили боже, разбира се, че не знам. Всичко е десет процента факти и деветдесет процента интуиция. Но пламъкът не може да увреди пластината.

Металната повърхност потъмня и върху нея се изписаха линиите на друга карта. Чух как Амилия рязко си пое дъх. Веднага разпознахме очертанията на Нил, които напомняха на тънките клонки на дърво. В най-долната част беше Асуан. Древният град Мемфис се намираше в горния край. Градовете Луксор и Тива бяха по средата, изобразени с малки светли точки. В метала беше гравиран път, който тръгваше от Александрия, минаваше покрай морския бряг, стигаше до Марса Матрух, след това завиваше навътре в сушата на югозапад, близо до либийската граница.

Амилия кимна няколко пъти. Видях, че очите й се премрежиха.

— Значи наистина е бил убит — промърмори тя. — Това е истинската карта. Предполагам, че е била добавена по-късно, след убийството на Нектанебо. На нея е отбелязан пътят, по който е била пренесена мумията на фараона, преди да бъде положена в тайната гробница. Убийците му никога не биха оставили трупа му непогребан без подходяща церемония. Опасността да разгневят боговете би била твърде голяма. Оливър, най-после разкрихме загадката около изчезването на Нектанебо.

— И как ще ми помогне на мен тази карта?

— Твоята задача е да върнеш астрариума на законния му притежател, да го поставиш в ръцете на мумията на Нектанебо. Душата на астрариума ще се слее с душата на Нектанебо и устройството ще престане да функционира, може би дори ще престане да съществува. Това не само е единствената надежда за благоденствието на Египет, това е и твоята единствена надежда за спасение.

Взрях се в малката карта, покрита със сажди. Изглеждаше ми изключително крехка, като сребърна гравюра на една невъзможна мечта. Все още ми беше трудно да повярвам напълно в мощта на астрариума, но вече бях в плен на магията на стрелката, показваща датата на смъртта ми, с нейното бавно и неумолимо движение напред. И както отбелязах с горчивина, неверието ми до този момент не ме беше предпазило от това да се замеся в събитията. Като оставим настрана моите колебания, беше съвсем ясно, че Амилия вярваше, че попаднал в неподходящи ръце, астрариумът може да причини огромни злини, а и аз вече нямах какво да губя, ако й се доверя. Това беше пресметнат риск, ако се придържах към плана, можех да успея да спра механизма, а можеше и да не се получи. Според астрариума ми оставаха само няколко часа живот.

— Ако проследим тази карта — продължи Амилия, — става ясно, че мумията на Нектанебо се намира някъде в оазиса Сива, близо до границата с Либия. Надписите не описват само пътя на мумията на фараона, те също така ни водят през дванайсетте фази на пътуването към задгробния свят.

Вдигнах учудено вежди и погледнах към Фахир. Той видя изражението ми, загаси цигарата си и каза:

— Египет е пълен с тайни, приятелю. Тук границата между одушевеното и неодушевеното не е същата като на запад. Нашата земя има своите собствени призраци и това съвсем не е нещо ново.

— Ако се съглася да тръгна, ще дойдеш ли с мен? — попитах аз.

Фахир погледна към Амилия, която отговори вместо него:

— Фахир трябва да замине, за да изпълни друга не по-малко важна мисия. Аз ще бъда твоят водач и пазител.

Фахир сложи ръка на рамото ми, за да ме успокои.

— Тя познава района по-добре от всеки от нас, а колкото и странно да ти звучи, е доста по-добър войник от мен.

Сигурно съм изглеждал твърде неспокоен, но Амилия не ми обърна никакво внимание. Вместо това внимателно върна основата на механизма на мястото й.

— Важно е, преди да тръгнем, да разбереш символизма на това пътуване — предупреди ме тя.

— Смисълът не е ли в това, че душата на мъртвия преодолява смъртни опасности и премеждия в опита си да навлезе в задгробния свят? Нещо подобно на деня на Страшния съд?

— В първия час Ра, богът на слънцето, навлиза в Ахет, това е източният хоризонт, мястото, което се намира между деня и нощта. Душата на починалия го следва. През втория и третия час Ра и душата пътуват през водите на Озирис, царството, известно като Уернес. Четвъртият и петият час минават в света на пустинята, наречен Сокар. През петия час душата намира гробницата на Озирис, която може да се разпознае по пирамидата върху нея. Във вътрешността й има скрито огнено езеро.

— Наистина ли ще пътуваме през пустинята?

— Да, както физически, така и духовно. В Новия Завет съществува версия на това…

— Изкушението на Христос ли имаш предвид?

— Твърде добре познаваш Библията за атеист.

— За това е виновна майка ми. И какво става по-нататък?

— Най-критичен е шестият час от пътешествието. Това е часът, в който Бато на бога Слънце трябва да се съедини с тялото му. Ако това не се случи, слънцето няма да изгрее на следващия ден, а такова събитие предвещава края на света. Погледнато в по-малък мащаб, душата, която придружава бога, няма да навлезе в отвъдния живот. Според древните египтяни, това е най-страшното, което може да сполети даден човек. Сливането на Бато с тялото традиционно става в звездния кръг, образуван от змията Мехен. Това е змията, захапала собствената си опашка, която в много култури е символ на безкрайността. В седмия час предстои една още по-трудна трансформация. Врагът на Ра и на възраждането, огромният бог змия Апофис, изчаква, за да нападне и унищожи Ра и душата, която го съпровожда. В този момент трябва да бъде призована Изида, която да защити както Ра, така и душата на починалия. Точно в този час ще бъдеш най-уязвим. Но никой не познава заклинанията на Изида от „Книгата на мъртвите“ по-добре от мен, освен може би Хермес Хемиедес, но сега вече това е без значение.

— И как завършва това метафизично пътуване?

— В осмия час портите на гробницата се отварят, за да позволят на душата да напусне Сокар. В деветия час се преминава обратно през водите. В десетия час душата се възобновява чрез потапяне във водите.

— Колко рисковано ще бъде това пътуване?

Амилия и Фахир се спогледаха.

— То е последната ти надежда — отвърна Амилия. — Мосри те чака там навън, а и Хю Уолингтън е с него. И двамата желаят астрариума повече от всичко на света. Предполагам, че Хю може да се е досетил накъде ще се отправим, макар че все още не знаят, че ще действаме заедно. Ще положа всички усилия да те пазя, доколкото силите ми позволяват.

— А ако остана в Александрия?

— Мосри много скоро ще те убие — отговори ми Факир без всякакви заобикалки.

Обърнах се към Амилия. Тя само повдигна рамене и започна да опакова астрариума.

— Според картата в единайсетия час ще бъдеш на един остров в езерото Арахи и зрението на бога, както и на душата, която го съпътства, е напълно възстановено. В последния, дванайсети, час, с настъпването на новия ден Ра навлиза в източния хоризонт, докато душата на умрелия се изкачва на небето и се превръща в звезда.

— Което означава, че ще успея да занеса астрариума при мумията на Нектанебо и датата на смъртта ми ще се премести в далечното бъдеще, така ли? — попитах аз. — Защото не възнамерявам да се превръщам в звезда на небето.

— Ако такава е волята на боговете, Оливър — отвърна ми Амилия съвсем сериозно. — Според мен в живота на човека има много пътища, които се движат паралелно. Свободната ни воля се изразява единствено в избора, който правим, по кой път да поемем във всеки определен момент, но пътищата са предначертани. Изабела много добре знаеше, че в онзи ден беше напълно възможно да умре. Тя също така знаеше, че ти ще поемеш задачата след нея. Въпросът сега е имаш ли силата и характера да доведеш мисията докрай?

Отново се замислих за брака ни. Мисълта, че Изабела се бе омъжила за мен само заради някакво предсказание, не бе престанала да ме преследва. Наистина ли е била до такава степен обсебена от астрариума?

Хвърлих поглед към механизма, тази древна плетеница от зъбчати колела и пророчества, и си спомних колко отчаян се чувствах поради това, че цялото внимание на Изабела беше насочено към откриването на астрариума. Тогава имах чувството, че нея просто я няма и не е в състояние да обърне внимание на нищо друго около себе си. Започнах да гледам на работата й като на съперник. Може би интуицията ми се е оказала съвсем вярна.

Ами баща ми и Гарет, щях ли да ги видя отново? Погледнах часовника. Бях тук вече повече от час, един безценен час от малкото, които вероятно ми оставаха да изживея.

— Какво ще загубя, ако откажа да тръгна? — попитах аз.

— Нищо друго, освен живота си, ако вярваш на предсказанието или ако вярваш на Мосри.

Фахир посочи към телевизора. В момента показваха кортежа на Садат, който преминаваше границата при Синай и навлизаше в пустинята. Рейчъл също пътуваше с този кортеж.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — продължи Фахир. — Подозираме, че Мосри знае всички подробности за тайната среща между Садат и Бегин, знае дори часа, в който ще се срещнат. Принц Маджид се нуждае от астрариума точно в този момент, Оливър. Той иска да унищожи всички възможности за постигане на съгласие.

Амилия сложи ръката си върху моята.

— Тръгваме след час.