Т. С. Лърнър
Сфинксът (31)

29

Театърът „Сайед Дервиш“, който през колониалната епоха по време на най-големия си разцвет се е наричал „Мохамед Али“, беше малка, но богато украсена неокласическа сграда, боядисана със златна боя и с ронещи се гипсови тавани. От средата на деветнайсети век до 1952 година европейската диаспора бе поддържала в нея бурен културен живот, като бе канила за гастроли оркестри, балетни трупи и певци. Това е бил един от културните центрове на стара Александрия. След революцията театърът беше загубил много от предишните си почитатели и се бе превърнал в културен анахронизъм сред новото висше общество на богатите араби.

Оркестърът засвири, а аз започнах да оглеждам хората, които седяха на същия ред, на който се бяхме настанили и ние с Франческа. Публиката беше най-разнообразна — различни европейски знаменитости, някои представители на египетските власти, както и известен брой туристи. Хенриз и съпругата му бяха седнали пред нас. Консулът усети погледа ми, обърна се и не успя да прикрие неудоволствието си, че ме вижда.

Чувствах се неудобно в смокинга, колосаната риза и пояса, които Франческа бе настояла да облека. Тези дрехи бяха принадлежали някога на Джовани Брамбила. Яката на ризата дразнеше врата ми, сатенената папийонка, която Адел умело бе вързал, притискаше адамовата ми ябълка. Освен това не можех да се правя, че не забелязвам погледите на хората, привлечени от нараняванията и синините по лицето ми. Усещах, че ставам център на вниманието, но нали точно това беше целта ми.

На сцената Орфей, облечен в цветно трико, стоеше пред Хадес и Персефона, царят и царицата на подземното царство, и подръпваше струните на златната си лира. Соловото му изпълнение, изобилстващо от пируети и скокове, беше изключително емоционално, изпълнено с мъка и копнеж и ми въздейства особено силно. Чрез него той изразяваше отчаяната си молба да му бъде позволено да изведе Евридика от отвъдния свят.

Някакво раздвижване вляво от мен привлече вниманието ми. Амилия Линхърст беше закъсняла, извини се шепнешком на хората, които трябваше да вдигне, и седна на едно празно място на същия ред, на който седяхме и ние. Когато си мислех за хората, които ме преследваха, бях склонен да се страхувам повече от Мосри и Уолингтън, но човек никога не знаеше какво може да очаква от Амилия. Може би фактът, че мястото й беше съвсем близо до моето, беше знак, че в бъдеще трябваше да се съобразявам и с нея. Изабела имаше своите съмнения относно нея и това ме караше и аз да не й се доверявам. Освен това Хермес беше изкоментирал, че има „опасни амбиции“ и че може би си въобразява, че тя самата е превъплъщение на Изида. Знаех и историята на ключа на астрариума, как Амилия го беше открила, а Енрико Силвио го бе откраднал от нея. А очевидно и Франческа нямаше доверие в Амилия. Презрителните й думи, че тази жена „все крои нещо“, още отекваха в съзнанието ми. Усетих напрежението в старата дама, когато забеляза, че египтоложката приближава към нашия ред. По лицето й пробягна уплаха, след което тя демонстративно съсредоточи вниманието си върху сцената. Въпреки това знаех, че трябва да се изправя лице в лице с Амилия. По време на разговора ни на погребението на Изабела тя съвсем ясно ми бе показала, че знае, че астрариумът е у мен. И което беше още по-важно, тя изглежда знаеше за него много повече от мен, дори и след разговорите ми с Хермес, Уолингтън и Силвио. Нейното мнение можеше да се окаже изключително важно парче от пъзела, който се опитвах да подредя, за да разгадая загадката на астрариума. Трябваше да се помъча да изкопча от нея колкото е възможно повече информация без аз самият да разкривам картите си. Вече бях допуснал подобна грешка в разговора си с Хю Уолингтън.

Музиката прекъсна разсъжденията ми. Евридика, облечена в прозрачен воал, следваше стъпките на Орфей с изключителна грациозност и се приближи заедно със съпруга си към входа на пещерата, откъдето щеше да премине от света на мъртвите в света на живите. Огромното желание на Орфей да се обърне и да види жена си бе изразено чрез скоковете, които правеше, уж се обръщаше, но не съвсем. Хореографията създаваше напрежение в публиката и подклаждаше ужасната мисъл, че ако Орфей се поддаде на желанието си да погледне жена си, ще я обрече на повторна смърт и ще я загуби завинаги.

Усещах напрежение в цялото си тяло, защото и аз изживявах подобна трагедия. Неговият копнеж напълно съответстваше на моето желание да видя Изабела жива. И в този момент, извръщайки се мъчително бавно, Орфей се обърна, разтвори ръце, за да прегърне жена си, тя се изправи на палци, огъна се като стебло, застана на границата между смъртта и повторния живот — и той я загуби завинаги.

Колкото и да ми е неудобно трябва да призная, че извиках, когато Евридика се отпусна мъртва на земята под погледа на съпруга си. Смутен от реакцията си продължих да наблюдавам Орфей, който, съсипан от постъпката си, изрази агонията си чрез няколко последователни скока.

Във фоайето на театъра беше организиран коктейл. Огледах морето от хора около мен. Видях Амилия в далечния край на залата до величественото мраморно стълбище, полускрита зад огромна саксия. Минах покрай някои от руските балерини, които разговаряха с местните знаменитости, както и покрай една маса, отрупана с брошури, рекламиращи екскурзии в Съветския съюз. Без всякакви любезности потупах египтоложката по рамото и заявих:

— Трябва да поговорим.

Заведох Амилия в една малка ниша, украсена с мраморна статуя на Мохамед Али с обичайния фес на главата.

— Какво знаеш за убийството на Бари Дъглас, както и за разпитите, на които бях подложен? — не успях да прикрия агресията в гласа си.

Амилия леко се стресна от въпроса ми, след това се огледа и се приближи към мен.

— Доколкото разбрах, господин Дъглас се е самоубил. А що се отнася до ареста ти, аз те предупредих, но ти така и не ми обърна внимание — отговори тя тихо.

— Бари не се е самоубил и ти много добре знаеш това. Защо да ти вярвам? И Изабела ти нямаше никакво доверие.

— Изабела се свърза с погрешните хора. В това се състоеше нейната трагедия, а сега и твоята.

— Имаш предвид, че не е останала в сектата, към която ти самата принадлежиш, така ли? — попитах я остро.

За моя най-голяма изненада тя избухна в смях:

— Какво разбираш под „секта“?

— Група от хора, които сляпо вярват в една и съща философия или религия, за разлика от всички останали — отвърнах аз съвсем сериозно. — Човек би могъл да ги нарече дори фанатици. С други думи, опасни хора.

— Бъдещето принадлежи на фанатиците, независимо дали това ни харесва, или не. Но аз не членувам в никаква „секта“, както ти се изрази преди малко.

Бързо смених тактиката си. Трябваше да получа отговор на въпросите си, а съдейки по изражението на Амилия бях убеден, че тя крие от мен нещо изключително важно за по-нататъшното ми разследване.

— Искам да знам кой уби Бари.

— Ако не е било самоубийство, то тогава, предполагам, са същите хора, които стоят зад ареста ти. За всичко това е необходимо твърде голямо влияние пред египетските власти. Помисли си добре върху думите ми.

Стиснах ръката й за китката.

— Знаеш ли, че трупът на Изабела е бил похитен?

Повиших глас и няколко души наблизо се обърнаха и ни изгледаха. Забелязах, че Хенриз разговаря оживено с Франческа Брамбила близо до бялото мраморно стълбище.

Амилия се дръпна и освободи ръката си.

— Мога да ти помогна, Оливър. Трябва да знаеш, че и Нектанебо, също като Орфей, е изживял велика любовна история. Представи си само в каква тайна е трябвало да пазят любовта си. Нектанебо е имал няколко съпруги и те всички са мразели Банафрит. А тя е била неговата тайна любов. Тази жена е имала достъп до всички висши свещенослужители и е имала възможността да шпионира за своя любовник и да му съобщи в случай, че се готви заговор срещу него. Трябва да е била наистина изключителна — интелигентна, властна и без съмнение, красива. Както Нектанебо, така и Банафрит са рискували не само репутацията си, а вероятно и живота си, като са се отдали на любовта си един към друг.

— Стига с тези митове, Амилия. Прочетох дисертацията ти. Това, което искам да разбера, е, защо и ти, както и всички останали, копнееш да го притежаваш?

— Астрариумът сам избира кой да го притежава, а мой дълг е да бдя над притежателя му. Също както Орфей и Банафрит е била готова да слезе в царството на мъртвите, за да спаси любимия си. Както може би и ти си готов да го направиш, Оливър.

— Казах ти, престани с тези загадки!

През рамото на Амилия забелязах Хенриз, който си проправяше път през хората в залата и се бе насочил към нас. Заговорих бързо и тихо, в гласа ми ясно звучеше заплаха:

— Кажи ми тогава, защо астрариумът не е спасил Нектанебо от сигурна смърт?

— В началото на своето управление Нектанебо потушил възможен преврат, който идвал откъм делтата. В това време Египет все повече затъвал в упадък. Свещениците, които разполагали с много власт твърдели, че Нектанебо е обидил самата Изида и че единственият начин да умилостиви богинята и да спаси Египет е бил да й построи необикновен храм и да открие „небесната кутия“, която била изнесена от Египет преди стотици години, когато могъщият еврейски магьосник Моше бен Амрам ха-Леви, т.е. Моисей, я откраднал от Рамзес III.

— Знам всичко това, Амилия. Моля те, говори по същество — прекъснах я нетърпеливо.

Видях, че Франческа беше вперила поглед в нас.

— Изида е била почитана заради магьосническите си способности, а когато Моисей откраднал астрариума, това се е сметнало за обида не само към Рамзес III, но и към самата Изида. — Амилия се огледа нервно наоколо и продължи: — „Небесната кутия“ вече е имала репутацията на страховито оръжие и на свещен предмет и когато разбрала, че свещениците твърдят, че Изида си я иска обратно, Банафрит съзряла в това възможност да помогне на Нектанебо, като върне „небесната кутия“ на богинята. Тя открила астрариума и отново го посветила на Изида. Една могъща магьосница се поклонила пред богинята, за чиито магьоснически способности се разказвало в митовете. Сигурно е била величествена церемония. Но има и още нещо. Има една история, изписана върху наос, който датира от около петдесет години след изчезването на Нектанебо.

— Наосът на професор Силвио?

Амилия се стъписа, но бързо дойде на себе си.

— Как е професорът?

Не успя да ме заблуди с небрежния начин, по който попита.

— Умира.

Тя отвори широко очи. Не можах да разбера дали отговорът ми наистина я шокира, или само се престори на ужасена.

— Съжалявам за това, едно време беше честен човек. Върху наоса, който професор Силвио откри, е описано предсказанието на „небесната кутия“ за смъртта на фараона. След като Банафрит е посветила повторно астрариума на Изида, той се е насочил към Нектанебо. Получил е душа.

Поне по този въпрос и двамата с Хермес бяха на едно и също мнение.

— И преди съм чувал тази теория, според мен тя е направо абсурдна. Неодушевените предмети нямат души, а и защо повторното посвещаване би предизвикало такова нещо? — възразих сопнато, бях твърдо решен да не се оставя да бъда въвлечен в мъглявото царство на мистицизма.

— Изида представлява неосъзнатата воля, скритите желания. Функцията на астрариума е да разговаря направо с боговете, ето защо той станал въплъщение на тяхната воля. Така че за древните египтяни той имал душа, независимо дали вярваш в това, или не. Ако искаш прозаично материалистическо обяснение мога да ти дам такова, но то с нищо няма да ти помогне. Да си представим, че един ден, докато е бил пренасян нанякъде, нещо го е ударило, една пружина, намираща се вътре в механизма се е разхлабила и втората стрелка се е показала. Случайният инцидент не носи никакво значение, смъртта на фараона е изписана на небето. Това би бил изключително важен в политическо отношение знак, от който враговете на фараона не биха пропуснали да се възползват. Освен това на преден план излиза възможността астрариумът да притежава истински магически способности, които могат да бъдат употребени така, че да предизвикат смърт. Но за това трябва да вярваш в него, а ти не вярваш. — Тя ме изгледа замислено. — Виж какво, Оливър, утре сутринта в десет ще чета лекция в Археологическото дружество точно на тази тема. Може би ще е полезно да я чуе дори такъв закоравял скептик като теб.

— Възможно ли е астрариумът да е бил използван, за да причини смъртта на Нектанебо?

— Ето, вече започваш да схващаш.

Амилия видя Хенриз, който се приближаваше към нас, и се отдръпна от мен. Сграбчих я за ръкава и я задържах.

— Значи няма от какво да се страхувам?

Подозрението ми отстъпи на чувството на облекчение и без да се усетя, бях започнал да говоря по-открито, отколкото възнамерявах.

Амилия се отскубна от ръката ми.

— Стига астрариумът да не бъде активиран. Надявам се, че не си го направил?

Хенриз се приближи до нас, преди да успея да й отговоря.

Амилия се извини и изчезна в тълпата.