Т. С. Лърнър
Сфинксът (14)

12

На следващата сутрин трябваше да отида в кантората на адвоката на семейство Брамбила за прочитането на завещанието на Изабела. Реших, че след като веднъж бях изгубил астрариума, повече няма да го изпускам от погледа си. Сложих го в раницата и я метнах на гърба си. Точно преди да изляза от къщата, взех илюстрацията на Гарет, сложих я в един прашен учебник по счетоводство и я скрих в дъното на шкафа с книги.

Кантората на „Попнилоголос и син“ се намираше в квартала с банките и беше през две сгради от централния офис на „Александрия Ойл Къмпъни“. Отворих тежките месингови врати, очаквайки със свито сърце срещата с Франческа Брамбила. Секретарката на господин Попнилоголос ме въведе в кабинета му.

— Подранил ли съм?

Огледах се, в шкафовете около тежкото бюро от орехово дърво бяха подредени купчини документи. В средата на стаята стояха два стола, които изглеждаха зловещо празни. Имах чувството, че се намирам на сцена, на която всеки момент трябва да се появят главните действащи лица.

— Не се безпокойте, госпожа Брамбила закъснява както обикновено. Смята, че това е нейно неотменимо право.

Господин Попнилоголос, елегантен мъж на около четирийсет и пет години, с пригладена с брилянтин коса, облечен в безупречен черен костюм и синя вратовръзка въпреки потта, избила по челото му, ми предложи цигара, която аз отказах. Извади една папка от препълнения с документи шкаф.

— Семейство Брамбила… страхувам се, че имотът на съпругата ви не струва особено много. Чух, че Сесилия е дошла за погребението?

Кимнах. Това го окуражи и той продължи да говори:

— Изключителна жена. Нали разбирате, ние всички я ухажвахме, но Паоло беше единственият, който имаше достатъчно смелост да й предложи брак. Той от нищо не се страхуваше, може би само от баща си Джовани. Баща му беше ексцентричен човек, но също така и опасен. — Той се извърна, притиснал папката до гърдите си. — Ето тук е… завещанието на синьора Изабела. — Попнилоголос се настани зад бюрото си и въздъхна замислено: — Каква трагедия, направо ужасна! Най-странното е, че съпругата ви ме посети само седмица преди смъртта си. Тогава си помислих, че това е твърде необичайно. Обикновено хората се сещат да пишат завещания когато са в напреднала възраст, а не на двайсет или трийсет години и при това в цветущо здраве.

Той вдигна поглед към мен и вероятно долови изражението ми. Знаех, че Изабела бе приела предсказанието сериозно, но останах изненадан, че до такава степен се е подготвила да приеме смъртта.

Адвокатът продължи да говори, без да се колебае повече:

— Разбира се, бях готов да изпълня желанието й, но трябва да се отбележи, че е имала невероятна интуиция. Нали знаете, че Джовани Брамбила завеща къщата на внучката си. Това, формално погледнато, прави Изабела хазайка на баба й. А сега вероятно вие ще влезете в тази роля.

Усмивката му остави впечатлението, че изпита известно злорадство при тази мисъл. Преди да успея да попитам каквото и да било, чухме, че секретарката поздравява някой новодошъл.

— Говорим за вълка… — каза адвокатът, намигна ми и стана, за да отвори вратата.

Франческа Брамбила се настани на стола, седеше съвсем изправена и стискаше в скута чантата си от крокодилска кожа, като че ли искаше да се скрие зад нея в очакване на предстоящата буря.

— Удобно ли ви е, госпожо? — попита адвокатът.

— Колкото може да бъде удобно на човек при такива обстоятелства. Всъщност сега трябваше да четете моето завещание, а не това на внучката ми — отвърна тя остро.

Опитах се да уловя погледа й, но тя се държеше така, все едно не съществувах.

— Наистина, животът ни предлага всякакви неприятни изненади и ние, жителите на Александрия, знаем това отлично — отговори Попнилоголос любезно, след което се обърна към мен: — Да започваме ли, господин Уорнок?

— Да, ако обичате.

Той се прокашля и започна да чете:

— „Аз, Изабела Франческа Мария Брамбила, завещавам цялото си имущество, включително вила «Брамбила», книгите си, научните си трудови и сбирката от артефакти на моя съпруг Оливър Патрик Уорнок. Оставям на баба си бижутата, които наследих след смъртта на баща си. 22 април 1977 година.“

И двамата чакахме, имах чувството, че очаквахме да чуем нещо, което да постави край на всичко, може би дори очаквахме опрощение.

— Това ли е всичко? — попитах най-накрая.

Адвокатът кимна, след това се обърна към Франческа:

— Госпожо Брамбила, разбирате ли какво означава това?

Франческа стисна бастуна си с дръжка от слонова кост, ръката й трепереше.

— Това завещание е било написано седем дена преди смъртта й, така ли?

Господин Попнилоголос се усмихна едва доловимо.

— Може би госпожа Уорнок е имала някакво предчувствие.

Възрастната жена се извърна рязко към мен:

— Това има ли нещо общо с теб?

— Нямах никаква представа, че е направила това завещание, казвам ти го съвсем честно, Франческа. Дори не знаех, че Джовани й е оставил къщата.

В стаята настъпи тежко мълчание. Най-накрая то бе нарушено от дълбокия глас на Франческа:

— Между мен и съпруга ми имаше известно неразбирателство към края на живота му. Не одобрявах някои страни от поведението му. Джовани промени завещанието си, за да ме накаже. Мисля, че тогава той не си е представял, че Изабела ще умре преди мен. — Тя отново се обърна към мен: — Това означава ли, че искаш да се изнеса от вилата? Очевидно ти си новият й собственик.

— Очевидно е така.

Докато я наблюдавах в неудобното положение, в което беше изпаднала, ми дойде наум, че мога да извлека известна полза от ситуацията.

— Господин Попнилоголос, бихте ли ни оставили насаме за минута? — попитах аз.

— Разбира се. — Адвокатът се поклони леко и излезе от стаята.

— Нямам нищо против да останеш да живееш във вилата, но при едно условие — заявих аз на Франческа.

— Какво е то? — попита тя и присви очи от гняв.

— Ще ми кажеш истината. Какво се случи с тялото на Изабела? Защо беше погребана без сърце?

Възрастната жена изпусна бастуна си и той изтрополи на паркета.

— Искаш да кажеш, че сърцето й е било извадено?

— Нямаше нито сърце, нито вътрешни органи.

Франческа изглеждаше потресена, но не и изненадана. Докато я наблюдавах, усетих, че в този момент тя като че ли осъзна нещо. Наведох се и вдигнах падналия бастун.

— Знаеш нещо, нали така, Франческа? Какво е? Кажи ми!

— Нищо не знам — отвърна тя троснато. — И аз съм ужасена не по-малко от теб.

Подпря се на страничната облегалка на стола и стана.

— Ако имаш намерение да ме изгониш от вилата, бъди така добър да ме предупредиш двайсет и четири часа по-рано.

Без да каже нито дума повече, тя отвори вратата, мина покрай адвоката и излезе навън.

Отправих се към площад „Мохамед Али“, където някога се е намирала стоковата и памучна борса на Александрия. Под една или друга форма тя бе съществувала от векове. Е. М. Форстър беше писал за нея, дори средновековният арабски писател Ибн Джубайр я споменава в произведенията си. Тя бе символ на стария колониален Египет и бе опожарена по време на гладните бунтове по-рано тази година. Преди това всяка сутрин от там се чуваха виковете на търговците, които се пазаряха. Сега на нейно място имаше празно пространство, което се използваше за паркинг. Струваше ми се, че по някакъв начин това може да се приеме като емблема на новия Египет.

Докато се придвижвах през тесните улички, продължавах да си мисля за изчезналите органи на Изабела. Дали колата, която я чакаше при пристана, наистина беше линейка или се беше случило нещо зловещо? Мислех си за поруганото тяло на Изабела и усетих, че сърцето ми се свива от нова мъка, която като че ли носеше някакво послание. То бе като ново парченце от пъзела, което сякаш нямаше нищо общо с него, но едновременно с това беше изключително важно, защото щеше да насочи следващите ми действия. Беше ми казала, че ще знам какво трябва да направя, и го бе заявила с пълно доверие в мен, затова не можех да я разочаровам. Усещах тежестта на астрариума в раницата, започнах да си мисля на кого от специалистите, които познавах, можех да се доверя да ме насочи какво да правя с уреда. Сетих се за мрачното изражение на Фахир, когато ме предупреди, че има хора, които биха го използвали, за да унищожат политическата стабилност в региона. Дали бе имал предвид, че те ще се опитат да провалят мирната инициатива на президента Садат? И без това Близкият изток беше крайно нестабилен. Съвсем скоро Египет беше водил война с Израел и тази война беше предизвикана от страните, членки на ОПЕК, които в началото на седемдесетте години държаха света в ръцете си, като контролираха цената на петрола. Не бяха необходими много усилия, за да се дестабилизира малкото, постигнато до този момент от президента Садат и американския президент Картър. А и никой не би могъл да предположи как Израел ще посрещне предприетите от Садат стъпки. Доверието и от двете страни на границата беше съвсем малко.

Но как беше възможно притежаването на древния астрариум да повлияе на този процес по някакъв начин? Може би той имаше огромно символично историческо влияние върху арабско-израелските взаимоотношения? Или може би представляваше някакво смъртоносно оръжие? Можех да разсъждавам така в продължение на часове, но в крайна сметка нямаше никакво значение до какви изводи щях да достигна. Очевидно имаше някой, който вярваше в огромната мощ на този уред. И този човек нямаше да се спре пред убийство, за да го притежава. Вървях, накъдето ме водеха краката ми, и почти не забелязвах къде се намирам. Съвсем скоро нямаше да мога да си позволя това удоволствие.

Усетих нечие присъствие и се извърнах. Една забулена възрастна жена бързо изчезна зад магазинче за храна. Намръщих се и се скрих зад една колона. След минутка тя се появи отново, настигна едно дете и му се скара. Облегнах се на стената. Дали не бях започнал да губя способността си да разсъждавам трезво? Бях ли загубил здравия си разум? Съпругата и приятелят ми бяха мъртви. Носех в раницата си безценен артефакт и без да искам навлизах в геополитически сблъсък в страна, разкъсвана от съвременни амбиции и древни религии. Всичко това можеше да накара и най-здравомислещия човек да загуби разсъдъка си. Не, казах си твърдо, астрариумът съществува в действителност, датирането, което Бари бе извършил, не подлежеше на съмнение, а Изабела беше дала живота си за това, в което вярваше, и то заслужаваше цялото ми уважение. Но това без съмнение беше огромна задача. Дали Изабела напълно бе съзнавала на какво ме излага, когато ме помоли да продължа делото й? Прагматикът в мен се съпротивляваше срещу поемането на такава езотерична задача. Имах си своята работа — отговарях за нефтено находище, трябваше отново да изградя собствения си свят. Въпреки това бях дал обещание, което се бе превърнало в най-значимата задача в живота ми. Трябваше да завърша започнатото от Изабела даже ако това означаваше да изгубя всичко, дори живота си. Нямах друг избор. Продължих да се движа с бърза крачка, исках да изляза от малките улички. Каквито и резерви да имах, трябваше да се опитам да извлека колкото е възможно повече информация от възможно повече хора. И Хермес Хемиедес, и Амилия Линхърст ми бяха предложили помощта си, но можех ли да им се доверя? Изабела беше близка с Хермес, но моите отношения с него съвсем не бяха такива. Поведението му някак си ме безпокоеше, а и никога не можех да разбера какви са собствените му планове. Амилия очевидно имаше много познания, но се колебаех заради конфликта й с Изабела. Освен това беше реагирала странно по време на погребението, когато бе срещнала Хермес. Беше ли се уплашила или по някакъв начин се бе почувствала застрашена от него? В средите на археолозите имаше политически разделения и конфликти, които не можех да разбера. Неведнъж бях ставал свидетел на отчаянието на Изабела, когато тя самата се бе оказвала губещата страна в конфликта. От чисто археологична гледна точка астрариумът беше загадка, последиците от чието откриване все още не можех напълно да разбера.

Отново се сетих за дисертацията на Амилия Линхърст и по-специално за онази част от нея, в която се споменаваше статуята на сфинкса, чиято глава приличаше на Банафрит. Започнах да си мисля, че самата Изабела играеше ролята на сфинкс, който ме предизвикваше да реша загадка, чийто отговор не бе по силите ми.

Силно изсвирване прекъсна мислите ми. Стреснах се и се обърнах. Полицаят, застанал на оживеното кръстовище на „Салаймар Юсри“ и „Ел Наби Даниел“ регулираше движението.

Срещу него се намираха разрушените колони на римския амфитеатър. „Ком ел-Дик“ бяха единствените официални археологически разкопки в Александрия. Веднъж Хермес ни беше завел там с Изабела, за да обядваме с полските археолози. Те бяха приятелски настроени хора, които се бяха научили да оцеляват при всякакви условия и се отнасяха към съветския режим в страната си с подигравателно пренебрежение. Спомних си колко приятелски се бяха държали помежду си Хермес и Изабела. Те често разговаряха и ако почувстваше нужда да сподели с някого научните си теории, тя най-често се обръщаше към него. Решението беше взето. Това пътешествие не беше само мое, то също така принадлежеше и на Изабела и щеше да започне именно от тук. Пресякох улицата и се отправих към трамвайната спирка. Знаех, че този трамвай отива на запад, към арабския квартал на града.

Трамваят беше почти празен. Един възрастен мъж, облечен в мръсна джелаба, спеше и главата му се полюшваше. Една ученичка седеше до него и се оглеждаше наоколо, както само момичетата в пубертета могат да го правят. Няколко млади мъже се бяха скупчили в ъгъла и говореха бързо и напрегнато, като непрекъснато размахваха ръце. Предположих, че са студенти. Срещу мен седеше жена на средна възраст, облечена в европейски дрехи. Тя ми се усмихна и повдигна предизвикателно вежда. Не й обърнах внимание, загледах се в улиците, по които се движехме, стиснал здраво раницата с астрариума в скута си.

Изведнъж се чу изскърцването на спирачки и една кола спря до трамвая. Погледнах замислено към нея и замръзнах на мястото си от ужас. За втори път в продължение на двайсет и четири часа виждах Омар, който седеше на задната седалка на колата. Беше ме видял. Усмихна ми се хладно, след това се наведе напред, потупа по рамото мъжа, който седеше на предната седалка, и посочи към мен. Мъжът се обърна и ме изгледа.

Имаше ъгловато лице с тежка, масивна челюст, очите му бяха черни и хлътнали. На лицето му бяха изписани заплаха, жестокост и омраза. За миг като че ли светът около нас изчезна и аз стоях там, вперил поглед в лицето на непознатия. Изпитах необясним страх и ужас. След това светлините на светофара се смениха, трамваят се заклати рязко и тръгна. Възрастната жена, която току-що се бе качила, падна на пода, от пазарската й чанта се разсипаха нарове. Някои от студентите се спуснаха да й помогнат и скриха колата от погледа ми. Възползвах се от настъпилата бъркотия, скочих от трамвая и се затичах по една странична уличка.