Т. С. Лърнър
Сфинксът (45)

43

Металните порти на затвора изтракаха зад гърба ми. Отправих се към главната улица. Вече се бях поуспокоил, но в главата ми се въртяха какви ли не сценарии. Беше около обяд и по тротоарите имаше много хора — жени, връщащи се от пазара, мъже, които се прибираха вкъщи за обяд, ученички, хванати по няколко под ръка. Изабела ме обичаше, повтарях си аз. Но бракът ми сякаш се разпадаше на безбройни частици, чието значение не можех да разбера. Само заради професията ми ли се беше омъжила за мен? Някакъв митичен символизъм ли бе открила в нея? Здравите устои, върху които бе изграден животът ми, бяха силно разклатени. Изабела ме държеше здраво свързан със земята и придаваше смисъл на живота ми през последните пет години. Не можех да си представя, че времето, прекарано заедно, че моментите, в които се любехме, вярвахме един в друг и любовта й към мен не са означавали нищо за нея, че е било само заради професията ми. Тази мисъл направо ме убиваше.

Ако бракът ми с Изабела не беше истински, то какво още неистинско имаше в живота ми? Смятах, че сам съм направил избора какво и за кого да работя, но сега започнах да се питам кои от тези решения в действителност са били взети в резултат на свободната ми воля. Дали несъзнателно бях следвал пътя, предначертан ми от някой невидим повелител? Мисълта, че някои периоди от живота ми са били предопределени, ми се стори направо непоносима. Това беше в разрез с цялата ми житейска философия — с атеизма ми, с вярата ми в свободното волеизявление, с идеята, че човек сам контролира съдбата си. А сега и тази история на Хермес за магьосничество и жертвоприношение. Чувах в съзнанието си звука на астрариума, който отмерваше последните часове от живота ми.

Обзе ме лошо предчувствие. Усещах как времето ми изтича. Светлината се отразяваше във всичко наоколо — в огледалата на колите, във витрините на магазините, дори в металните стремена на конете. Трябваше да се върна в манастира. И после какво?

Чух зад гърба си рева на мотора на една кола. Обърнах се. Един черен мерцедес ме следваше. Видях Мосри на волана, Омар седеше до него, но най-тревожното беше, че на задната седалка се бе разположил Хю Уолингтън. Огледах се с ужас и побягнах в една от страничните улички. Колата ме последва, качи се на тротоара и се насочи към мен. Хората се разпръснаха, жените се разпищяха, по улицата се затъркаляха разсипани плодове, а колата се движеше право към мен. Затворих очи, чувствах се едва ли не доволен, че най-после всичко щеше да свърши, но в последния момент, точно преди колата да ме удари, една ръка се протегна и ме издърпа в един вход. Бях само на няколко сантиметра от предната броня.

Фахир.

— Насам! — каза той, дръпна ме в една уличка и след това ме вкара в нещо, което много приличаше на месарски магазин.

 

 

— Предполагам, че за теб съм била самият Антихрист.

Амилия Линхърст стоеше до бюрото си, огромно викторианско бюро, отрупано с изписани листове и карти. До стената имаше красив шкаф, пълен със снимки, поставени в рамки. На някои от тях се виждаше самата Амилия, доста по-млада, облечена в униформа. На една от снимките тя беше седнала върху един танк, а около него се бяха подредили няколко усмихнати британски войници. В ъгъла бе написано Синай, 1944 година.

— Нещо като богинята демон, облечена в костюм от туид — усмихна се тя и започна да се разхожда из стаята.

Намирахме се в квадратно помещение в дъното на малката месарница. Вратата към него беше скрита зад трупове на овце и кози, които висяха на куки. Бях изненадан колко голяма се оказа стаята зад тежката метална врата.

По стените от пода до тавана бяха подредени полици, наблъскани с книги. Цяла една стена беше посветена на Юнг. Между книгите забелязах „Човекът и неговите символи“, „Психология и алхимия“, „Архетипове на колективното несъзнавано“ и „Структура и динамика на психиката“. На друга полица бяха подредени трудове по физика, включително най-новите изследвания в областта на квантовата физика.

— Обясни ми, моля те, още веднъж, защо трябва да ти се доверя? — попитах отново предпазливо.

— Защото тя ти позволи да задържиш астрариума — отвърна Фахир.

Той седна, извади пакет цигари от джоба си и продължи:

— Можеше да ми каже на мен да го пазя.

— И каква е твоята роля в тази история? — попитах аз. Съзнанието ми беше замъглено, отчаяно се опитвах да направя връзка между всички известни ми факти.

Амилия постави ръката си върху рамото на младия мъж.

— Трябваше да съм сигурна, че някой през цялото време е близо до Изабела и я пази.

— Но не успя да я опази — не можах да сдържа гнева си.

— Това е не само твоя трагедия, но и моя — каза Фахир с мрачно изражение.

— Просто ми кажи кой си!

Вече загубих всякакво търпение. Ударих с юмрук по масата, но Фахир дори не мигна. Беше ми съвсем ясно, че предишната му наивност е била само фасада.

През цялото време усещах присъствието на часовника над бюрото на Амилия, черната стрелка на секундарника непрекъснато се придвижваше напред. До гуша ми бе дошло от тайни, от хора, които се представят за нещо, а в действителност се оказват съвсем друго.

Фахир бавно издиша дима от цигарата.

— Да кажем, че бях обучен в израелската флота.

— От Мосад ли? — настоях аз.

Той замълча.

— За съжаление никой от нас не можеше да предскаже земетресението, Оливър — намеси се Амилия. — Всички вярвахме, че Изабела ще успее да открие астрариума навреме, за да промени датата на смъртта си. Двамата с Фахир се опитахме да предвидим всички възможни усложнения.

— А какво е моето място в плановете ви? Защо трябваше астрариумът да остане при мен?

— Ти си Ясновидецът, ти си олицетворение на Озирис. Ти трябва да занесеш обратно астрариума при мумията на Нектанебо. Това е единственият начин, по който можем да избегнем Маат — политическия и емоционален хаос — и настъпването на ерата на Сет.

Тя посочи черно-белия телевизор в ъгъла. Звукът беше изключен, но веднага ми стана ясно какво предаваха — срещата на Садат с Асад — последната спирка на президента преди тайната му среща с Бегин, на която трябваше да присъства и Рейчъл.

— Това ли означава ерата на Сет — провал на мирната инициатива? — попитах скептично.

— Не се прави на идиот, не ти подхожда — скастри ме Амилия. — Страхът не ти позволява да се откъснеш от ограничения си свят, в който се чувстваш така удобно. Принц Маджид ще използва астрариума не само за да унищожи Садат, но и да предизвика кръвопролитна война в района, която ще дестабилизира всички съседни държави. Ще бъде истински ад, вярвай ми…

Фахир я прекъсна:

— Стига, Амилия, нямаме време. Мосри скоро ще ни открие. Оливър, в теб ли е ключът към механизма?

— Да, благодарение на стария приятел на Амилия, професор Силвио. Но ти го открадна преди това, нали така, Амилия?

— Трябваше да го взема, за да не могат другите да се доберат до него. Страхувах се, че ще злоупотребят с властта, която механизмът можеше да им даде. И се оказа, че съм права.

Изведнъж тя спря, беше разчела правилно тревогата, изписана по лицето ми.

— Значи си използвал механизма. Много глупаво от твоя страна, Оливър. И много самонадеяно.

Строполих се в един стол, чувствах се направо разбит от последните събития.

— Това е грехът на високомерието — промълвих аз.

— Често се среща при учените. Е, кога е датата на смъртта ти?

— Можеш ли да ми помогнеш? — попитах аз. — Знам, че си член на сектата още от самото й създаване.

— Напуснах я след появата на Сет. Ще ми се и Изабела да го бе направила. В онзи момент цялата й кариера беше направлявана от Джовани, може да се каже, че беше така дори и след смъртта му. След това попадна под влиянието на Хермес Хемиедес.

— И той я изпрати в Гоа.

— След като започнах да преподавам в Оксфорд и успях да спечеля доверието й, се опитах да й обясня какви ужасни неща е извършил дядо й и как се бе опитвал да манипулира събитията. Но тя така и не ми повярва. След това, когато и двамата дойдохте в Египет, Хермес вече бе разбрал, че Изабела е на крачка от откриването на астрариума. Той успя да я убеди да присъства на някои от ритуалите и тя с цялата си наивност се съгласи.

— Нямах никаква представа за това. Само ако ми беше казала.

— Щеше ли да й повярваш?

Нямаше смисъл да отговарям на този въпрос.

Амилия ме погледна съчувствено.

— Страхувам се, Оливър, че въпреки цялото си нежелание ще трябва да изпълниш ролята си. Както се опитах да ти обясня, когато бяхме в операта, това е велика любовна история. Разбираш ли, мисля, че когато Банафрит, първата съпруга и сестра на Нектанебо, е разбрала за плана да бъде унищожен, тя е била готова да умре, но да спаси любимия си. Никой не знае дали е успяла, или не. Опитай се да си представиш картината: Банафрит, която е принадлежала към жреческото съсловие, отчаяно е искала да се срещне с Нектанебо, за да го предупреди. Сигурно не й е било лесно. Много хора са участвали в заговора срещу фараона. Някои дори са били членове на собственото му семейство, а бъдещето на цялата нация е зависело от това дали Банафрит ще успее да се срещне с него навреме. Знам със сигурност, че опитът за убийство е бил организиран от религиозна секта, която се прекланяла пред Сет. Именно тази секта Хю Уолингтън иска да възроди. Богът, в който те вярват, е богът на хаоса, олицетворението на злото, сянката на фашизма.

— Чакай, появата му в катакомбите, как я бяха инсценирали?

— Защо смяташ, че е била инсценирана?

Не отговорих. Мисълта, че самият бог би могъл да се появи, ми подейства крайно обезпокоително.

— С опасните си игрички Хермес и приятелите му успяха да призоват от мрака това огромно зло. Хермес все още има известно влияние и е събрал около себе си малка група предани последователи, също както Джовани бе направил навремето.

Пред очите ми се появи образът на младата жена, която изключително много приличаше на Изабела. Сигурно Хермес я бе избрал именно заради тази прилика, знаейки, че непременно щях да я последвам.

— Не трябва да забравяш, че когато се събере група от последователи — продължи Амилия, — тяхната воля се обединява. Тя сама по себе си представлява огромна сила, енергия, от която много харизматични политически лидери са се възползвали. Помисли си само за Хитлер, Сталин и Мао, това са лидери, успели да убедят в идеите си хиляди, милиони хора. Юнг също е вярвал в идеята за масовата хипноза, в алхимията на вярата. Ето, Оливър, дадох ти психологическо обяснение на фактите и сега може би по-лесно ще успееш да ги приемеш.

— Ще трябва да умра след — започнах и хвърлих поглед към часовника на стената — шестнайсет часа и половина. Затова в момента не ми е лесно да приема каквото и да било.

Опитах се да се засмея, но останалите мрачно мълчаха.

— Ами Хю Уолингтън? — попитах аз. — Той за кого работи? Участваше ли в ритуала, с който трябваше да бъда сплашен?

— Да, участваше. Хермес играеше опасна двойна игра. Той ужасно се страхува от Уолингтън, но му беше необходим, за да изпълни ролята на Хор. Най-вероятно щеше да се опита да го изпревари и да вземе астрариума за себе си. Само че той не знаеше, че нищо нямаше да се получи. Уолингтън разполага с прекалено много власт. Предполагам, че е сключил сделка с принц Маджид да получи астрариума, след като Маджид вече не се нуждае от него. И, честно казано, ако Маджид успее да се добере до астрариума, последствията ще бъдат точно толкова разрушителни, колкото и при настъпването на ерата на Сет. Цялата страна ще потъне в хаос, мрак и ужасна бедност под властта на тиранина, дори Сет не би могъл да се справи по-добре. Уолингтън има амбицията да пренапише библейската история. Изобщо той има огромни академични амбиции. Освен това се стреми към безсмъртие, само че по-различно от това, към което се стремят Хермес и Маджид.

Някой почука на вратата и ние се стреснахме. Амилия кимна и Фахир стана, за да отвори. Чухме го да разговаря с някого на арабски. След малко се върна при нас.

— Хермес Хемиедес се е самоубил. Обесил се е в килията си.

Зарових лице в ръцете си.

— Мили боже!

Амилия докосна ръката ми, жестът й ми подейства успокояващо.

— Концентрирай се, Оливър. Трябва да действаме бързо.