Т. С. Лърнър
Сфинксът (18)

16

В деня на отпътуването си посетих вилата на семейство Брамбила. Когато пристигнах, заварих Франческа в оградения вътрешен двор, беше полегнала с притворени очи на слънце в един шезлонг до изкуственото езерце. Няколко шарана, вероятно отглеждани за храна, се въртяха в златистата вода и се събираха в сенчестия край на басейна.

Макар и позанемарена, градината все още беше много красива. Клоните на дърветата се издигаха към небето, а лозите се виеха над пътеките. Някой, най-вероятно малкият син на наемателите, беше нарисувал със спрей някакво подобие на футболна врата върху каменния зид и беше надраскал Viva Al Olympi! Тук беше спокойно и човек се чувстваше в безопасност.

Седнах на свободния стол до Франческа, колебаех се дали да я събудя.

— Значи си дошъл да ме изгониш? — попита тя рязко, без да отвори очи. Гласът й отекна и прозвуча като реплика на драматична актриса.

Не й отговорих. След малко тя отвори очи и се загледа в плуващите риби.

— Дойдох, за да получа някои отговори, Франческа.

— Какви отговори?

— Защо е бил поруган трупът на Изабела?

— Ако трупът на внучката ми е бил поруган, аз не знам нищо за това.

Опитах се да прочета нещо по изражението на лицето й, но тя се беше затворила в себе си и здраво стискаше ръце една в друга.

— Бих искал да ти повярвам, но не мога — отвърнах предпазливо.

Тя въздъхна, все още вперила поглед в рибите.

— Имаш ли представа колко ужасно е да се родиш в неподходящия исторически момент? — Едва сега вдигна поглед към мен, в очите й се четеше горчивина. — Разбира се, че нямаш, нали си англичанин.

— Роден съм в неподходяща социална прослойка.

— Това е съвсем различно. Можеш да се измъкнеш от там, ако имаш пари, и ти си го направил, Оливър — отговори ми тя рязко.

След това извади от джоба си една пурета.

Бръкнах в джоба си и поднесох към нея златната запалка „Гучи“, която един клиент от Саудитска Арабия ми беше подарил. Франческа наведе лицето си към пламъка и връхчето на пуретата заблестя. Тя издиша шумно, белият облак дим застина в неподвижния въздух.

— Не — продължи тя, — да си роден в неподходящия исторически момент означава да попаднеш в капана на историческите събития, които те помитат и ти не можеш да имаш никакъв контрол над тях. Точно това се случи в нашата страна. Мохамед Али^[1] лично покани дядо ми, който беше строителен инженер, и го взе в кабинета си. И дядо ми построи пътища, водопроводи и сгради, истински постижения на архитектурата. Но дори сърцата на членовете на моето семейство да принадлежаха на Египет, душите им бяха в Италия. Така бях възпитана аз и в това нямаше никакво противоречие.

Започваше да изпада в истерия. Адел изскочи от вилата, предполагам, че ни беше подслушвал от там, и се завтече към възрастната жена.

— Госпожо, наемателите — каза тихо той и сложи в ръката й едно синьо хапче.

— Проклети да са — измърмори тя, постави хапчето в устата си и отпи от водата, която Адел й беше донесъл. — Ние всички смятахме, че Мусолини също като Цезар ще присъедини Александрия към останалия средиземноморски свят. Не бяхме единствените заблудени. И гърците мислеха като нас, само че тяхната голяма мечта беше да се възстанови редът от времето на Птолемеите — Атина и Александрия да станат едно. Има какво да подхранва подобни мечти — икономическите различия и амбицията да се създаде нов ред, при който всеки ще попадне на естественото си място.

Философските възгледи на Франческа подразниха хуманиста в мен.

— Няма такова нещо като естествено място — обадих се аз.

Но старата дама бе твърдо решила да довърши тирадата си.

— Войниците навлязоха в пустинята с ясното съзнание, че там могат да намерят смъртта си и много от тях наистина го направиха. Останалите бяха заловени и затворени като животни. Тогава за първи път нашето семейство се оказа в неподходящия исторически момент. Вторият път беше по времето на Насър и революцията. Дори тогава синът ми стоеше с гордо вдигната глава. „Времената ще се променят, мамо, ще видиш. Пак ще дойде нашето време, само трябва да изчакаме.“ Така ми говореше той, какъв глупак беше. Третият път беше по време на Суецката криза. Тогава англичаните отново ни предадоха. Знаеш ли как тук в Египет наричат участниците в тези събития? Тримата страхливци — французите, англичаните и евреите. Ние, италианците, както и всички останали европейци, само за една нощ загубихме всичко. Първи се измъкнаха евреите, още през нощта изчезнаха нанякъде. Останалите ги последваха. Но не и нашето семейство. Паоло беше твърдо решен. „Сега съм управител в собствената си компания, но един ден тя отново ще бъде моя, ще видиш, мамо.“ Неподходящият исторически момент, Оливър, той го уби, а беше само на трийсет и седем години. А ние, неговите родители, стояхме отстрани и го наблюдаваме как умира от унижение.

Отново забелязах Адел да се навърта в притъмнелия двор. Без да обръща внимание на притеснението му, Франческа продължи да говори:

— След смъртта на Паоло Джовани се превърна в отчаян глупак. А отчаяните хора са готови да повярват във всякакви измамни надежди. Въобрази си, че може да прибегне към старите методи, към древните методи и така да възстанови нещата каквито бяха. Нямах никакъв избор, трябваше да се преструвам, че нищо не забелязвам. Накрая само това му остана на Джовани.

Зачаках да каже още нещо, но тя замълча.

— Това има ли нещо общо с „представленията“, за които си писала на Сесилия? — опитах се да я подпитам аз.

— Със Сесилия ли си говорил?

— Спомена ми някои неща…

— Лъже! Джовани обожаваше Изабела. За нея ние бяхме родители, а не баба и дядо. — Франческа се отпусна назад, изтощена от гнева си. — Казах ти достатъчно. Ако искаш, изхвърли ме от тази къща, но няма да разкрия тайните на съпруга си.

— Ами внучката ти? Тя не заслужава ли уважение? — Стиснах ръката й. Сбръчканата й кожа със старчески петна беше тънка като оризова хартия. — Та те са откраднали сърцето й, Франческа!

Тя отдръпна ръката си от моята, лицето й беше безизразно като камък.

— Трябваше да предпазиш Изабела. Нали това е ролята на съпрузите — просъска тя тихо и злобно.

В клоните на дърветата над нас един гълъб започна да гука. Тази идилична картина беше съвсем не на място. Бях бесен, идваше ми да ударя възрастната жена.

— Казах ти, че не знам нищо — заяви тя и се опита да стане. Лактите й силно трепереха, докато се мъчеше да се подпре на страничните облегалки на шезлонга. — Адел, започни да събираш вещите ни! Гонят ни от тази къща!

Виковете й подплашиха гълъба, който шумно излетя от дървото, няколко листа се отрониха и паднаха върху раменете на старата жена. Тя не ги отърси от себе си.

Адел ми хвърли един поглед.

Изправих се.

— Всичко е наред. Никой не ви гони от къщата. Дойдох само да кажа „довиждане“. Заминавам за няколко седмици.

Франческа отново се отпусна в стола си. Изчаках, не можех да си тръгна, преди да съм се сбогувал с нея.

— Разбира се, че си тръгваш. Англичаните винаги така правят — измърмори тя в падащия здрач.

Седях в старото бентли на компанията, отпуснат на кожената седалка. Миризмата от вътрешността на автомобила се смесваше с дима от цигарата на шофьора. По-рано през деня бях отишъл до малкото летище, след като съзнателно бях минал по заобиколни пътища и бях оставил астрариума, който трябваше да лети заедно с оборудването на Андерсън. Мисълта, че астрариумът щеше да пътува преди мен, ми действаше успокоително, сякаш част от Изабела щеше да ме чака при пристигането ми в Лондон. Сгушен така в колата имах чувството, че мъчителните събития от изминалия месец остават зад гърба ми като дирята след кораб.

Смъкнах прозореца и се заслушах в шумовете на града — в клаксоните на колите, виковете на уличните продавачи, звънчетата по юздите на конете. Падаше здрач. Улиците вече се изпълваха с хората, излезли вечерта на покупки, уличните продавачи предлагаха смокини, фурми, фъстъци и уловената през деня риба. Стоките им бяха внимателно подредени върху брезентови платнища. Млади жени с екстравагантни прически и европейски дрехи бързаха да се приберат вкъщи от офисите и магазините, в които работеха. Възрастните мъже бяха насядали покрай масите в кафенетата.

В мен като светлина на неонова лампа проблесна споменът как Изабела с детинска гордост ми показваше родния си град от същата тази кола, държейки ме за ръка.

— Летището ли? — Шофьорът се опита да надвика шума от уличния трафик. — Към летището отиваме, нали така?

— Shukran — благодаря ти.

Отново насочих погледа си навън. Опитах се да потисна надигащата се в мен мъка. Няма да я изгубя, като заминавам, споменът е като вечен живот, повтарях си аз, но тези думи никак не ме утешаваха.

Колата се отправи към летището, мина покрай каналите и сателитните градчета, които бяха почнали да се появяват в покрайнините на Александрия, и навлезе в изстиващата пустиня. Кулите на петролната рафинерия горяха като факли на фона на смрачаващото се небе и най-после усетих, че страхът започна да ме напуска. Докато гледах пламтящото небе и се носех в набиращата скорост кола, си помислих колко много би харесала Изабела тази гледка.