Т. С. Лърнър
Сфинксът (3)

1

Нефтеното находище „Абу Рудиз“,

Западен Синай, Египет, 1977 година

Далече на хоризонта се появи пясъчен вихър и започна да се движи на зигзаг, като че ли бе обладан от свръхестествен разум. Бедуините вярват, че тези пясъчни бури са предизвикани от неспокойните духове на непогребаните мъртви, чиито кости лежат разпръснати из суровата пустиня. Дали това не беше лошо знамение? Огледах се наоколо, обезпокоен да не би работниците да го приемат така. Тези едри, смели мъже, облечени в покрити с нефт и мръсотия гащеризони, стояха по местата си с инструменти в ръка, вперили изпълнен със страхопочитание поглед в природното явление.

Боботенето на генераторите се носеше над пясъците като ръмженето на огромно животно, преминаваше над находището „Абу Рудиз“, чиито нефтени помпи и сондажни кули стърчаха като стражи на фона на светлото небе. Това нефтено находище е било окупирано от Израел през 1967 година и само преди две години — през ноември 1975 година — е било върнато на Египет, затова територията му все още се охраняваше от танкове. И сега виждах един, който бавно се движеше в далечината. Районът наистина беше взривоопасен, като се има предвид, че границата с Израел се намираше съвсем близо. Въпреки неотдавнашните опити на президента на Египет да нормализира отношенията между двете страни, атмосферата тук си оставаше напрегната и нажежена до краен предел. Човек имаше чувството, че всяко по-рязко движение, като джип, излязъл от обичайните коловози, или виковете на група работници, можеше да предизвика ожесточени престрелки.

Останалата част от екипа, с който работехме, се суетеше в контролната кула и чакаше да им дам знак да започнат сондирането. Наблизо беше паркиран един джип, вратите му бяха отворени, а шофьорът вътре настройваше радиото. Пистолетът, скрит под якето му, се очертаваше при всяко негово движение. Кънтри музиката, която звучеше до този момент, бе заменена от меланхоличния глас на Мохамед Абдел Уахаб и тъжната арабска балада се понесе заедно с жегата над ослепителнобелите равнини.

— Господин Уорнок! — извика шофьорът и посочи с пръст фалшивия ролекс, който се показваше изпод ръкава на джелабата му^[1].

Кимнах и се обърнах с лице към новопостроената сондажна кула. Тя се издигаше над каменистата земя, хората, събрани около контролния панел, бяха вперили напрегнати погледи в мен и очакваха да насоча палеца си към земята. Това беше знакът, че сондирането може да започне. Моят помощник Мустафа Сахеер улови погледа ми, усмихна се и кимна.

В момента, в който вдигнах ръка, за да дам знак „започвайте“, се чу страхотна експлозия. Хвърлих се на земята, а около мен прокънтяха изстрели.

През съзнанието ми премина образът на съпругата ми Изабела. Представих си я как излиза от душа с мокра и дълга до кръста коса, видях я как се усмихва едновременно изкусително и сърдито. Бяха минали точно осем седмици, откакто за последен път бяхме заедно.

Вдигнах внимателно глава и хвърлих поглед през рамо. Само на няколко метра встрани от мен издигащият се нагоре нефтен стълб се беше запалил и приличаше на пламтяща колона.

— Има пробив! — изкрещях аз, страхувайки се, че пламъците ще се разпространят и ще достигнат до нашия кладенец.

Хората от екипа ми вече се спускаха надолу като обезумели, блъскайки се един в друг. Близо до мен един войник, изпаднал в паника, тичаше към огнения ад, като съвсем безсмислено стреляше с автомата си във въздуха.

— Качвай се! Качвай се! — крещеше шофьорът към мен.

Спуснах се към джипа, бягайки с всички сили, за да спася живота си.

Пътувахме мълчаливо към лагера, покрай пътя се издигаха огромни кълба дим. Мустафа бе вперил поглед в задния прозорец на колата и наблюдаваше пламтящия нефтен кладенец, приличащ на огнена кула, която все повече се отдалечаваше от нас.

Той беше следвал в Будапеща и говореше чудесен английски, с акцент като на ученик от частно училище. Но това, което най-силно ме бе впечатлило в него, бе способността му методично да анализира данните, както и приятелското му държане към работниците, нещо изключително важно в тези сложни политически времена. Това беше третият проект, по който го бях наел да работи за мен. Разбирахме се отлично, защото се познавахме добре и знаехме какви са възможностите на всеки от нас, а това беше извънредно важно при работа на открито, където често е толкова шумно, че е изключително трудно да чуеш какво ти казва другият.

— Толкова месеци изчислявахме, а сега всичко отиде на вятъра. — Думите на Мустафа прозвучаха мрачно.

— Хайде, стига, поне новият кладенец не гори. Компанията ще изпрати хора да загасят огъня и след няколко седмици ще продължим със сондирането.

— Няколко седмици означават много пари за страната ми.

След като през 1956 година президентът Насър национализира египетската петролна индустрия, по негово настояване италианците, французите и гърците, които до този момент бяха работили по нефтените находища, бяха заменени от местни хора. Но когато през 1977 година Насър неочаквано почина от инфаркт, неговият наследник Ануар Ел Садат отново започна да води политика на отворени врати. Компанията, за която работех, „Гео Консалтънси“, беше част от тази политика. Бях извикан тук от „Александрия Ойл Къмпъни“ да преценя дали трябва да се правят сондажи на юг от съществуващото нефтено поле и да се разработи по-дълбоко новото, но още непроучено находище. Пейзажът около мен се бе превърнал в моя втора природа и изпадах в трескаво вълнение, когато попаднех на място като това. Можех да разчитам знаците по терена така както слепите четат Брайловата азбука. Наричаха ме „Ясновидеца“, имах репутацията на най-добрия геофизик в областта на петролната индустрия и бях известен със способността си да откривам нефтени залежи. Прякорът ми ме караше да се чувствам малко неудобно, сякаш от мен се очакваше да притежавам някаква мистична дарба. В действителност правех изключително прецизни научни изследвания, но едновременно с това бях готов да поема и известни рискове, от които другите се бояха.

След шестмесечна работа с помощта на Мустафа най-после убедихме останалите, че това нефтено находище си заслужава да бъде разработено.

Експлозията все още кънтеше в ушите ми, но поне сърдечният ми ритъм бе започнал да се нормализира. Обърнах поглед към хоризонта, падналият здрач бе превърнал морето в тъмна мастиленосиня маса, по която от време на време проблясваха вълни. Небето бе станало тъмнооранжево, на хоризонта се извисяваха силуетите на крайбрежните сондажни кули, които изглеждаха странно огромни, като острови на индустрията и техниката. Тази гледка винаги предизвикваше вълнение в мен. Доближих пръсти до носа си, те миришеха на дим и изгорял нефт. Пробивът бе предизвикал няколко образа в съзнанието ми. На първо място — този на Изабела. Скарахме се при последната ни среща и от тогава не си бяхме говорили. Когато се хвърлих на пясъка, за да се спася от бушуващите пламъци, изведнъж ми мина през ума, че никога няма да имаме възможността да се сдобрим. Мисълта, че няма да я видя повече, ме съкруши.

Геолозите, които разработват нефтени находища, прекарват много време сами, докато на място анализират сеизмичните данни и проучват пробите от сондажите. Човек постепенно се научава да живее сам, шумът на собствената му кръв изпълва главата му и в един момент осъзнава, че е оглушал за останалите хора около него. Но след петгодишен брак аз и Изабела се бяхме превърнали в едно неделимо цяло. И двамата принадлежахме към една и съща порода, и двамата бяхме силно привлечени от начина, по който историята бе оставила своите следи в земята, от отпечатъците от предишните цивилизации.

Изабела беше подводен археолог и нейните ловни полета бяха долините и възвишенията по морското дъно. Сега, докато шофирах по източния бряг на Суецкия канал, се питах дали бе продължила с подводните проучвания дори след ожесточения спор, който бяхме провели на тази тема. Обект на нейните търсения беше един древен предмет, астрариум, който според Изабела беше прототип на механизма от Антикитера, артефакт, който датираше от времето на Клеопатра, а може би дори и още по-рано и бе открит край бреговете на Родос през 1902 година. Самият механизъм от Антикитера представляваше необяснима аномалия. Човечеството не познаваше толкова прецизен механичен предмет, сътворен през следващите хиляда години след създаването на този механизъм. Въпреки това Изабела беше убедена, че могат да бъдат открити негови предшественици. Съпругата ми беше ненадмината в своята област. Тя беше известна с това, че откритията, които правеше, се основаваха на поредица от научни факти, но най-вече на интуицията й относно точното местоположение на предмета, който търси. Понякога предчувствията й се оказваха обезпокоително точни, а това често тревожеше колегите й. Тя издирваше астрариума от години и сега беше убедена, че краят на дългото търсене наближава. Беше съсредоточила проучванията си в района на залива Абукир, недалеч от Александрия, където се намираше покритото с вода предградие на Хераклион, близо до малкия остров Антиродос. На този остров е бил изграден дворецът на Клеопатра, но преди хиляда и двеста години е бил разрушен от цунами. Въпреки настойчивия ми съвет, който породи поредица от ожесточени спорове, напоследък тя бе направила няколко незаконни подводни спускания. Като че ли към натрапчивата й мания се бе прибавило и чувство на отчаяние и безнадеждност, а това ме плашеше.

Когато пристигнахме в лагера и спряхме в близост до няколкото ламаринени бараки, в които живееха работниците, вече бях взел твърдото решение, че независимо дали от компанията ще се съгласят, или не, утре сутрин ще летя за Александрия.

Осем часа по-късно, въпреки непрестанните усилия на работниците, кладенецът продължаваше да гори. Дигите от пясък, които тракторите бяха издигнали около него, бяха ограничили огъня, но ценният петрол, който струваше стотици долари, продължаваше да се издига към небето във вид на пушек.

— Невъзможно е да се загаси огънят, приятелю — обърна се към мен Мохамед, управителят на нефтеното находище.

Този обикновено весел човек сега изглеждаше напълно съкрушен. Голямото му лице, кръгло като месечина, сякаш се беше смалило и изцапаният му работен гащеризон изглеждаше прекалено голям. Очите му светеха, а по веждите му бяха полепнали сажди.

— В момента работят четирийсет мъже, включили сме цялата техника. Бог знае колко десетки литра от онази скъпа пяна изляхме, а проклетникът продължава да гори. Всеки момент могат да пламнат и другите кладенци и тогава вече ще настъпи истинска катастрофа. Проклети да са тези израелци.

— Това не беше саботаж — обадих се аз. — Просто имахме лош късмет, а може и някой да не си е свършил работата както трябва.

— Някой да не си е свършил работата! Правим каквото можем с наличната техника, но все още не можем да възстановим всичко, след като израелците унищожиха кладенците. Да не искаш да кажеш, че аз съм виновен за това?

— Мисля, че е време да потърсим помощ отвън — предложих аз много внимателно.

— Никога! Нашите работници все някога ще успеят да потушат пожара.

— „Все някога“ може да отнеме доста дълго време.

Опитах се да сдържа гнева си. Мохамед беше готов да жертва наличната техника, само и само да не се изложи. Докато управителят продължаваше да ме гледа намръщено, Мустафа, който до този момент слушаше разговора ни, се приближи тихо. Не се опитах да го възпра. И двамата знаехме, че той най-добре можеше да се справи с гневните изблици на управителя, които бяха насочени едновременно както към правителството, така и към частните компании. След едно такова избухване Мохамед беше уволнил трима от най-добрите ми работници.

— Господин Уорнок не подлага на съмнение твоя професионализъм, Мохамед — опита се да ни помири Мустафа. — Пожарът е много голям и само най-добрият екип би могъл да се справи с него. Господин Уорнок просто искаше да ти предложи да обмислиш дали не е разумно да се посъветваш и с външни хора.

Погледнах през прозореца на офиса, в който стояхме. Над огромните пламъци се издигаше отровен дим, който се разнасяше във всички посоки и замърсяваше всичко по пътя си.

— Знам една компания, която се занимава с гасенето на такива пожари. Шефът й е тексасец, казва се Бил Андерсън — започнах аз. — Взема доста пари, но само той може да свърши тази работа. Може да пристигне тук до четирийсет и осем часа.

С Бил Андерсън се бяхме запознали в Ангола. След неуспешните преговори между един бунтовнически водач и самопровъзгласил се петролен магнат, от компанията, за която работех, бяха наели един малък самолет, който да ме изведе възможно най-бързо от страната. По това време Бил се намираше в съседна Нигерия и гасеше пожара в държавен нефтен кладенец, подпален от същия бунтовнически водач. И двамата споделяхме едни и същи чувства към региона, в който се намирахме. С Бил успяхме да убедим шефа на местното летище да ни скрие в мазето, докато изчакаме пристигането на следващата чесна. Не разполагахме с нищо друго, освен с една кофа, каса уиски и тесте карти. В края на втората нощ вече бяхме на непримирими позиции по всички възможни философски, религиозни и политически въпроси, но на сутринта бяхме станали приятели за цял живот.

— Четирийсет и осем часа! Нямаме четирийсет и осем часа! — Мохамед отчаяно удари с юмрук по бюрото.

— Има трийсет кладенеца, които още не са засегнати. Плюс една съвсем нова сонда, която чака да започне работа. Имаш четирийсет и осем часа. — При тези думи надрасках на едно листче телефонния номер на Андерсън. — Заминавам за Александрия, докато всичко тук се уреди. Не мога да отворя нов нефтен резервоар, докато на повърхността бушуват пламъци — твърде рисковано е.

— Това няма да се хареса на компанията.

— Това, приятелю, е твой проблем.

Мохамед въздъхна дълбоко:

— Обещавам ти, Оливър, че след една седмица пожарът ще бъде загасен, всички кладенци ще работят нормално и ти отново ще почнеш да сондираш, иншаллах.

— Наистина, само ако е рекъл господ — съгласих се с него и пъхнах листчето с телефонния номер в джоба му. — Знаеш къде можеш да ме намериш.

Докато стигна до Александрия, беше станало пет сутринта и времето бързо се разваляше. В служебната вила, в която живеехме, нямаше телефон — това не бе нещо необичайно. По онова време телефоните в Египет все още бяха рядкост и повечето хора трябваше да отидат до пощата, ако искаха да се обадят. Ето защо не успях да предупредя Изабела, че се връщам, и очаквах срещата ни с известна тревога. Въпреки опасните гмуркания, които извършваше по време на проучванията, тя негодуваше срещу рисковете, на които аз се излагах по време на работата си. Но засега не знаеше нищо за експлозията, а и аз нямах никакво намерение да й разказвам. Единственото, за което копнеех с цялото си сърце, бе да я взема в обятията си и да се помирим.

Прекарах багажа си по калдъръмената пътека в задния двор на колониалната вила, стараейки се да не вдигам шум. Смяната на нощния пазач тъкмо привършваше и той ме пусна да вляза през задната порта, изработена от ковано желязо. Вътрешната градина бе същинско убежище от бурята, която сега блъскаше палмите. Когато дочу стъпките ми, Тинин, нашата немска овчарка, започна да лае. Повиках го по име, той клекна на земята и заръмжа радостно, прибрал уши до главата си.

Извадих ключа и се загледах продължително в прозореца на нашия иконом. Ибрахим беше внимателен, мълчалив човек, освен това имаше много дълбок сън. Затворих тежката орехова врата зад гърба си и влязох на пръсти в голямото антре. Канарчетата, затворени в старомодната си телена клетка, пищяха неистово, докато вятърът блъскаше щорите на големия френски прозорец. Затворих бързо прозорците и се върнах, за да успокоя разтревожените птици.

Къщата е била построена през двайсетте години на миналия век и представляваше странна смесица от кубизъм с ислямски архитектурни мотиви. Някога в тази вила бе живял представителят на първата британска компания „Бел Ойл“, както се е наричала тя, преди Насър да я национализира. Някога това е бил един от най-желаните постове, на които човек е можел да бъде назначен в колониален Египет. Там амбициозните английски служители са имали възможността да общуват с европейските фамилии, които са управлявали както памуковата, така и нефтената индустрия. И с фамилии като тази на Изабела — италианци, преселили се тук в средата на деветнайсети век и изградили мощна династия през последното столетие. Сега портретът на Насър висеше там, където някога се е намирал портретът на първия собственик на вилата — каква по-добра метафора за падението на управляващата класа. Една вечер Ибрахим, усмихвайки се плахо, ми показа сваления и скрит портрет. От него ме гледаше мъж с тежка челюст и кацнал на главата фес — възрастният патриарх приличаше на истински колониален паша, на принц, свален от трона и изпратен в изгнание от революцията.

В настъпилия политически хаос голяма част от старите мебели са били изоставени тук. По време на Суецката криза през 1956 година управителят, както много други европейски семейства, живеещи в Александрия, беше избягал, но оставил след себе си мебелите в стил арт деко, диваните и стенните гоблени. Ибрахим се грижеше с любов за тези свидетелства на огромното богатство на собственика.

Вратата на спалнята беше открехната. Пердетата бяха спуснати и вътре беше съвсем тъмно. За малко да се спъна в кислородната бутилка, захвърлена на пода до неопреновия костюм и акваланга. На слабата светлина видях очертанията на тялото на Изабела, която бе заспала върху покривката на леглото.

Влязох съвсем тихо и запалих една настолна лампа. Навсякъде по пода имаше разхвърлени карти, на които бе изобразено морското дъно. Този подводен пейзаж изглеждаше едновременно привлекателен и мистериозен. Сред картите имаше и лист хартия, на който бе нарисуван метален уред. Това фантастично устройство се състоеше от дискове и зъбци, поместени в дървена рамка. По дисковете имаше гравирани различни знаци и символи и те много приличаха на циферблати на часовници. Знаех, че това е измисленият образ на астрариума, нарисуван от брат ми Гарет, който бе студент по изобразително изкуство. Изабела бе близка с Гарет, всъщност много по-близка от мен. Тя го бе накарала да направи тези рисунки въз основа на откъслечните данни, които бе събрала през годините. Сега пред мен се намираше образът на най-големия ми враг, който бе станал повод за толкова ожесточени спорове — поставен като светиня в центъра на пода.

Изабела бе заспала облечена, очевидно напълно изключила света около себе си. Докато стъпвах внимателно между разхвърлените листове хартия, си я представих как изморена след целодневното гмуркане се е хвърлила на леглото и е заспала. Сърце не ми даваше да я събудя.

Вместо това седнах на старото ожулено кожено кресло и я загледах. Лунната светлина се процеждаше през пердетата и осветяваше силното й лице.

Изабела не беше красива жена в общоприетия смисъл на тази дума. Чертите на лицето й бяха малко по-ъгловати и трудно можеха да се нарекат женствени, а устните й бяха прекалено тънки. Бюстът й не беше нищо забележително, а ханшът й лесно можеше да се обхване с една ръка. В позата й се усещаше един непрестанен стремеж, държеше тялото си леко приведено напред, като че ли във всеки момент бе готова да се спусне да бяга. Очите й обаче бяха прелестни. Ирисите им бяха черни, имаха цвета на абанос и ако ги наблюдаваш по-дълго време, добиваха виолетов нюанс. Очите й бяха най-впечатляващото нещо, бяха несъразмерно големи и караха останалите части на лицето й просто да не се забелязват. Освен това имаше красиви ръце с дълги пръсти — потъмнели и изхабени от дългите часове прекарани във водата и от внимателното подреждане на останките от древни предмети, намерени там.

Навън в двора се обади птица. Изабела се раздвижи, изпъшка и се обърна на другата страна. Усмихнах се и въздъхнах, съжалявайки за кавгата ни и за последвалите седмици в сърдито мълчание. Изабела беше моята връзка с всичко — с културата, с емоциите, с това място. А аз бях човек, който имаше ужасна нужда да се чувства свързан с нещо. Бях израснал в едно миньорско село в Къмбрия^[2] и дори днес понякога в сънищата си виждах широките равнини, покрити с ордовикски варовик. Това беше пейзажът от моето детство. Привличаше ме монолитността в природата. Ако трябва да опиша себе си, ще кажа, че съм добър слушател, човек, който не обича да говори много. Изабела беше съвсем различна. Тя се самоопределяше чрез езика и така улавяше момента и го пренасяше в историята. Въпреки това умееше правилно да разчита мълчанието, особено моето. Това бе втората причина, поради която се бях влюбил в нея.

Изабела продължаваше да спи неподвижно. Не се сдържах, наведох се над нея и тя се събуди, като постепенно осъзна какво става и се усмихна. Мълчаливо се протегна и обви ръце около мен. Наведох се и легнах до нея.

Сексуалността при Изабела беше неделима част от нейната природа. Внезапните й изблици възбуждаха и двама ни. Правили сме любов на най-различни странни места — в телефонна кабина, под брезента на една лодка, която се намираше пред погледа на всички в оживеното пристанище Кочи в Индия, в блатистите местности на Шотландия. Но където и да се намирахме, Изабела обичаше да контролира ситуацията. Миглите й докоснаха бузата ми, целунахме се и аз я погалих. В този момент за мен всичко изчезна, останаха само пламъкът в очите й, твърдите зърна на гърдите й и желанието й.

След това останах да лежа до нея, прегърнах я и тя отново се унесе в сън. Вперил поглед пред себе си, слушах шума на дъжда, който биеше по прозорците. Последните ми мисли бяха изпълнени с благодарност — за брака ми, за живота ми, за това, че бях оцелял. Беше едно от онези просветления, които човек получава посред нощ — усещането, че това е щастието.