Т. С. Лърнър
Сфинксът (10)

8

Миризмата на кошерие — местно ястие от ориз, леща и макарони — достигна до мен откъм кухнята и ме разбуди. Усетих, че умирам от глад, и се изправих. Моментално обаче се отпуснах обратно в леглото, имах ужасен махмурлук и главата направо ме цепеше. Полежах така известно време, след това извиках на Ибрахим, който потвърди подозрението ми, че минава обяд.

Предпазливо се отправих към банята. По талка, който предишната вечер бях разпилял по перваза на прозореца, се виждаха следи, оставени от птици. Прозорецът беше открехнат, макар че бях сигурен, че го бях затворил. Възможно ли беше някоя птица да е влетяла през отворените щори на спалнята, докато съм спял?

Сетих се за татуировката на глезена на Изабела, която изобразяваше нейното Ба. След това си припомних събитията от предишната вечер. Присъствието на Изабела беше толкова живо. Наистина ли се бе случило? Ужасът ми бе съвсем истински. Бях обзет от спомени за предупрежденията, които моята майка ми отправяше, и за историите за душите, останали завинаги в чистилището, защото не са изповядали греховете си. Като дете мразех тези истории, защото винаги ме караха да изпитвам страх. Те бяха причината за твърдото ми решение да изживея живота си необременен от всякакви суеверия. Но Изабела бе изживяла своя живот „правилно“. Изведнъж се сетих отново за странната среща с Деметриус ал-Масри след погребението на Изабела и ужасът ми от това, че органите й липсвали. Възможно ли бе да сме я обрекли, след като я бяхме погребали по този начин?

Откачени католически кошмари, казах си аз, докато стоях гол в средата на банята. В това няма нищо рационално, просто съвпадение между съня и факта, че птицата бе влетяла в стаята посред нощ. Мъката беше тази, която ме караше да търся някаква връзка между тези две неща.

Пуснах душа и влязох под студената вода, като я оставих да пада върху лицето и тялото ми. По този начин се опитвах да се освободя от кошмарите от предишната нощ. Но погледът на Изабела, изпълнен с молба и смущение, се бе запечатал в съзнанието ми.

Излязох от душа, увих една кърпа около кръста си и отидох в библиотеката.

Стените на малката стая бяха облицовани с ламперия от тъмно орехово дърво с месингови орнаменти. Покрай тях бяха наредени шкафове с книги, много от които принадлежаха на Изабела. Книгата, която търсех, беше на най-горната полица, между трудовете на Робърт Грейвз и Джовани Белцони и се казваше „Значението на Ба“.

На страницата, на която отворих, имаше снимка на дървената фигура на Тутанкамон на погребалното ложе. От двете му страни стоеше по една дървена птица. Първата имаше човешко лице, това беше неговото Ба, а втората изобразяваше бога на слънцето Хор, което показваше, че това е Ба на фараон, на жив бог. Отгърнах на следващата страница и се зачетох:

Йероглифът, с който се означава Ба, представлява щъркел, но в погребалното изкуство може да се използва всяка птица с човешка глава, а понякога и с човешки ръце. Без значение какъв точно е образът, винаги се е смятало, че Ба е свързан с тялото, освобождава се след смъртта на човек и може да отлети навсякъде, дори и към слънцето.

Около гробовете често се садили дръвчета, които да осигурят сянка за душата — птица, преди да се извиси към звездите, отнасяйки със себе си всички човешки качества на мъртвия. Древните египтяни улеснявали излитането й като правили фалшиви врати и прозорци в стените на гробниците.

Спомних си, че татуираното Ба върху крака на Изабела имаше нейния профил. Беше ми казала, че си е направила тази татуировка, за да си осигури път към задгробния живот. Беше изключително сериозна, когато говореше за това, а в самата татуировка имаше нещо, което ме безпокоеше — уязвимият й профил с ярко изразен нос и голямо око. Краката на птицата с големите нокти бяха извити като за полет.

Възможно ли е през нощта да съм бил посетен от Бато на Изабела и да се окаже, че Деметриус е бил прав? За момент ми хрумна тази мисъл, но в следващия миг я отхвърлих. Казах си, че това е нелепо. Въпреки това някакво съмнение се загнезди у мен. Бях преследван от странното видение на оскверненото й тяло и знаех, че на всяка цена трябва да узная какво се бе случило и защо.

Стреснах се от настойчиви удари по входната врата, последвани от стъпките на Ибрахим, който изтича да отвори. Сърцето ми се разтуптя силно, спомних си за предупреждението на Фахир. А може би беше полицията, дошла да претърси вилата под някакъв измислен претекст. Вместо това чух гласа на Бари да гърми по стълбището.

— Хайде, приятелю, обличай се, ще те водя навън!

 

 

Ресторант „Юнион“ беше един от последните бастиони на колониален Египет. Преди национализацията това беше любимото заведение на висшето общество в Александрия, а и до ден-днешен ресторантът бе успял да запази част от предишния си блясък. Главните келнери носеха черни костюми (вече доста овехтели и протрити на ръкавите и яките) и папийонки, докато помощниците им бяха облечени в кафяви джелаби, а на главите си носеха малки бели шапчици. Пищните тапети в розово и кафяво бяха започнали да се отлепват от стените, кадифените завеси бяха покрити с петна, но пианото бе полирано до блясък, а копчетата за ръкавели на пианиста бяха с истински диаманти. В най-добрите си дни в „Юнион“ се сервираше черен хайвер, докаран със самолет от Иран, гъши пастет от Франция и сьомга от Шотландия. Днес менюто изцяло зависеше от черната борса. При повечко късмет можеше да си поръчаш австралийски агнешки котлети с ментов сос и кускус и неочаквано за самия себе си да изпиташ носталгия, докато оберкелнерът ти показва къде обикновено е седял Монтгомъри и ти посочва любимата маса на Чърчил.

Бари беше близък приятел с оберкелнера Фотиос Фотарос, който знаеше всички светски клюки и познаваше добре не само големите играчи от едновремешната европейска диаспора, но и техните деца и внуци. Той беше човекът, който знаеше всички истории. Тъй като беше чул, че Изабела се е удавила, той ни настани на най-добрата маса в едно сепаре близо до пианиста, който изпълняваше „Морето“. Освен това бе успял да осигури на Бари обичайната бутилка „Джони Уокър“, черен етикет.

В началото си помислих, че Бари има да ми съобщи нещо ново за астрариума, но се оказа, че има среща с американска журналистка, която искала да чуе мнението му относно реакцията на местните хора по отношение на мирната инициатива на Садат и американския президент Джими Картър. Бари беше убеден, че човек като мен, претърпял тежка загуба, не трябва да остава дълго време сам и затова беше настоял да го придружа по време на срещата. В това време астрариумът беше в апартамента му, където в продължение на няколко дни трябваше да бъде почистен от солената вода.

— Вярваш ли в духове? — попитах го аз.

Беше рано следобед, а вече пиех третото си уиски.

— Вярвам във всичко, приятелю, освен в планински тролове и джуджета. Но сега, като си помисля, всъщност съм виждал тролове и джуджета, само че не вярвам в тях. Духове обаче никога не съм виждал, нито докато съм бил пиян, нито докато съм бил дрогиран. Защо питаш?

Допих си уискито. Топлината му ме удари в главата, след това се разнесе надолу към стомаха ми. Имах нужда от нещо, което да ми помогне да забравя всичко около себе си, било то и за кратко време.

— Няма нищо. Според теб може ли да има някаква психологическа причина, която да предизвиква у човек чувството, че е преследван от духове?

Бари ме погледна внимателно.

— Не знам… може би чувството за вина, тъгата, мисълта, че не си си свършил работата, знам ли? Но ако има нещо общо с Изабела, просто не му обръщай внимание. По-вероятно е след внезапната й смърт да е останала някаква сянка, като че ли все още очакваш тя да е до теб. Едно време, когато бях в Сан Франциско, често по време на халюцинации имах такова усещане. Освен това трябва да имаш предвид, че времето не се движи по права линия.

Почувствах се обезкуражен, беше много глупаво от моя страна да очаквам австралиецът да ми даде някакво рационално обяснение.

— Разкажи ми за журналистката — казах уморено.

Бари по никакъв начин не изкоментира явното ми желание да сменя темата на разговора.

— Тя е кореспондент на списание „Тайм“ за Близкия изток. Отразява разговорите между Картър, Садат и Бегин и смята, че Садат може да поеме инициативата в мирния процес, което според мен е абсурдно. Някой умник й е казал, че трябва да се обърне към мен, ако иска да научи местните клюки.

— И сигурно е абсолютно отдадена на работата си и ужасно наивна?

— На кого му пука, щом черпи.

В същия момент през мъжката част от посетителите на заведението премина вълнение. Това е обичайна реакция, която съпровожда появяването на всяка привлекателна жена. Двамата с Бари вдигнахме погледи. Една изключително красива дребна блондинка, облечена в черна коктейлна рокля, стоеше до вратата и оглеждаше масите. В следващия миг Фотиос се озова до нея. Той й посочи нашата маса и я поведе към нас. И двамата с Бари гледахме смаяно.

— Мили боже, само я погледни! Стегни се, Оливър, имаме компания. — Бари отметна дългата си рошава коса и се изправи на стола си.

Журналистката се приближи към нас и тогава успях да я огледам добре. За моя най-голяма изненада се оказа, че я познавам. Имах чувството, че някакъв фантом бе изскочил от миналото ми. Не можах да прикрия вълнението си, когато видях лицето й. Преди време бях пленен от същото това лице. Тя се приближи до масата ни и протегна ръка, за да се здрависа с Бари. Очевидно все още не ме бе разпознала — нищо чудно, бяха минали почти двайсет години, откакто бяхме любовници.

— Вие ли сте Бари Дъглас? — познатият ми дълбок глас породи в мен почти болезнени спомени.

Не можех да откъсна очи от нея. До този момент тя все още не бе погледнала към мен.

— Възможно е да съм аз — пошегува се Бари.

— Аз съм Рейчъл Стърн от списание „Тайм“.

Двамата се ръкуваха.

— Това е Оливър Уорнок — представи ме Бари, — най-добрият геофизик в петролната индустрия. В момента е в ужасна форма, но надявам се нямате нищо против да се присъедини към нас.

Рейчъл Стърн ме погледна право в очите и забелязах как изражението й се промени, когато ме позна. За мое най-голямо удоволствие тя се изчерви за момент.

— Но ние се познаваме. Как си, Оливър? — По лицето й вече не беше изписано нищо друго, освен любезност.

Рейчъл беше поостаряла — бяха се появили бръчици около леко дръпнатите й тъмносини очи, които показваха наличието на монголски гени въпреки руския й произход. Но като изключим това, беше точно такава, каквато я помнех — все същите ясно изразени нос и брадичка, вечната усмивка на несъразмерно пълните й устни и бухналият рус бретон. Но интелигентното излъчване и видимото самочувствие бяха заменили любопитството към живота, толкова типично за студентката, която познавах навремето.

— Рейчъл Стърн ли? — попитах аз.

— Стърн е фамилията на съпруга ми, на бившия ми съпруг — обясни тя, седна на масата и повика келнера. — Момчета, да ви поръчам ли още една бутилка?

Бари хвърли бърз поглед към замаяната ми физиономия и каза на келнера:

— „Джони Уокър“, черен етикет и чиния с маслини, моля. — След това се обърна отново към Рейчъл. — Предполагам, че списание „Тайм“ черпи?

— Точно така — усмихна се тя.

Опитвах се да отместя поглед от нея, все още не можех да повярвам на очите си. Може би вече бях доста пиян, може би беше странно съвпадение, но в този момент усетих, че в съдбата ми бе настъпил неочакван обрат.

За първи път срещнах Рейчъл Роузен, както тя се наричаше тогава, на един коктейл в Лондон в началото на шейсетте години. Домакинът, наш общ приятел, беше ерудиран марксист с доста хаплив език, когото познавах от партийната организация към Империал Колидж, част от Социалистическата партия на Великобритания. Бях второкурсник, а Рейчъл, която беше няколко години по-голяма от мен, завършваше магистратурата си по международни отношения в Лондонския икономически университет. Връзката ни започна след един ожесточен спор за Сталин. След това повече от година живяхме заедно. Тя беше първата по-възрастна жена в живота ми и първата ми истинска любов. Показа ми много от страните на охолния живот и ме запозна с хора, които все още ми бяха приятели. Но тогава бях много млад и много напорист и подозирам, че в края на краищата точно това я отблъсна от мен. Връзката ни приключи неочаквано, когато тя замина по семейни дела в Ню Йорк, поне така ми каза тогава. Но бях безкрайно благодарен на Рейчъл за едно нещо — тя бе единственият човек, който повярва в мен, както в професионалните ми качества, така и в способността ми да надскоча произхода си. А това беше най-ценната подкрепа, която един двайсет и три годишен младеж от работническо семейство можеше да получи.

Келнерът постави новата бутилка на масата, Рейчъл се обърна към мен, изражението й беше спокойно и открито:

— Радвам се да те видя, Оливър. Едно птиченце ми каза, че работиш в Близкия изток, но не очаквах да те срещна в Александрия.

— Всъщност работя на нефтеното находище в „Абу Рудиз“. И сега щях да бъда там, само че…

Гласът ми ми изневери, не можах да произнеса думите.

— Оливър изгуби жена си наскоро, ужасна трагедия — каза Бари без всякакви заобикалки.

— Съжалявам.

Съжалението в гласа на Рейчъл беше съвсем искрено. Извърнах глава, страхувах се да не се разплача. Помещението пред мен леко са разлюля. Осъзнавах, че съм пиян, и въпреки това ужасно ми се искаше да разкажа на Рейчъл как се бе удавила Изабела. Струваше ми се, че ако споделя историята с някого, когото познавам отдавна, това щеше да придаде нов смисъл на смъртта на Изабела. Преди да се усетя, бях започнал да разказвам надълго и нашироко.

— Изабела е, беше, подводен археолог, една от най-добрите в тази професия. Беше направила поредица гмуркания в залива. Мисълта за астрариума, това странно парче метал, направо не й даваше покой. Не успях да я възпра да не се гмурка онзи ден… — Допих четвъртото си уиски. — Бях с нея, когато… когато се удави.

Бари се изкашля и магията изчезна. Рейчъл се протегна, стисна ръката ми и след това я пусна.

— Дори не мога да си представя колко ужасно си се чувствал — каза тя. — А си и толкова далече от дома.

— Домът ли? Пътувам толкова много, че вече дори не си спомням какво означава това.

Не можех да потисна горчивината в гласа си. Налях си още едно уиски.

Бари сложи ръка на рамото ми.

— Карай по-полека, приятелю.

— Не и тази вечер, тази вечер съм решил да се напия до забрава.

— Може, но забави малко топката — заяви Бари, след което се обърна към Рейчъл: — Та, оня смешен англичанин Хенриз ми каза, че ще пишеш за реакцията на египтяните за посредничеството на Картър в мирния процес, така ли? Слушай какво ще ти кажа. Президентът Садат се оказа смело копеле, щом изобщо е готов да разговаря с израелците. Знаеш ли, че местните хора никак не одобряват това? Половината от тях са загубили синовете и братята си в последните две войни. Да не говорим за Саудитска Арабия и Сирия. Те с удоволствие биха набучили главата на Садат на кол, ако подпише мирен договор. Там има достатъчно луди хора, които биха жертвали и собствената си майка, само и само да саботират мирния процес. Тези хора са готови на всякакви крайни действия, за да го предотвратят. Ами младият полковник Кадафи в Либия? В момента египтяните протестират пред либийското посолство, а либийците нападат египетското посолство в Либия. Вярвай ми, ако съм на твое място, бих се замислил сериозно, преди да започна да задавам въпроси по тази тема. В момента целият този регион е като заредена бомба, която може да експлодира всеки миг.

— Май съм попаднала на правилния човек. Готов ли си да ми помогнеш?

— Виж какво ще направим. Ела тук в четвъртък вечер, когато възрастните мъже се събират, за да играят табла, и тогава ще те запозная с местните лидери. Те всички много уважават стария Бари.

— Добре, така ще направим.

Двамата вдигнаха чашите си и се чукнаха. Наблюдавах ги, усещах как от изпития алкохол започвам да се държа войнствено.

— Не може да си толкова наивна да вярваш, че Картър ще успее да постигне нещо. — Наведох се към Рейчъл и леко се олюлях.

— Мисля, че този път играчите са решили да доведат нещата докрай — отвърна тя предпазливо. — Това означава, че битката е наполовина спечелена.

— И двамата с теб знаем, че за да постигнат нещо Садат и Бегин, трябва да бъдат подкрепени от народите си. А израелците не харесват Картър особено много.

— Те и Кисинджър не харесваха. Виж какво, Картър вече разговаря със Садат, Хюсеин и Рабин. Следващата седмица ще се срещне и със сирийския президент в Женева. Срещата в Кемп Дейвид ще даде резултат. Садат иска мир. Той е египетски националист, не е привърженик на панарабизма. Освен това е практичен човек, няма да се поддаде на сантименталности. Има икономически причини, поради които Египет би искал установяването на мир с Израел.

— Всички знаем колко е практичен. Войната от 1973 година — помниш ли тази мирна инициатива? Садат отиде при крал Фейсал и го накара да използва единственото оръжие, което имаше срещу Израел и западния свят.

— Точно така. Може би сега иска да си възстанови загубите. Може би и той като теб е започнал да се занимава с петролен бизнес — опита се да ме подразни Рейчъл.

— Аз само откривам петрола. Това е моето призвание.

— Прахосваш таланта си на вятъра. Може и да познаваш региона добре, но грешиш по отношение на Садат. Освен това той загуби войната през седемдесет и трета година, а това е още една причина да се стреми към мир.

Продължих да споря с нея, имах усещането, че наблюдавам сам себе си отстрани.

— Египет беше твърде близко до победата и всичко това се случи съвсем скоро. Хората още не са го забравили. Беше само преди четири години и много младежи и от двете страни загубиха живота си.

— Затова им е дошло до гуша от убийства — заяви Рейчъл и допи уискито си. — Защо избра петрола, Оливър? Мислех си, че като се има предвид произходът ти, би предпочел да се занимаваш с нещо със социална насоченост, като например опазването на околната среда.

— Пазарните взаимоотношения надделяха. Случва се и с най-добрите от нас. Нали така, Бари?

— Не, приятелю. Твоят покорен слуга е запазил социалните си възгледи, да не говорим за вярата си в Буда.

— Пълни глупости. Както и да е, да пием за американския оптимизъм — предложих аз и вдигнах чашата си. — Нека властва вечно.

Другите двама не обърнаха никакво внимание на наздравицата ми и от изражението на Рейчъл разбрах, че вече ме бе преценила и не ме бе одобрила. В онзи момент това изобщо не ме интересуваше.

— Сърдит си — каза тя.

— Просто съм реалист. Повече от десет години работя в този регион. Не е достатъчно да накараш политиците да се съгласят по даден въпрос, трябва да промениш предразсъдъците и страховете на народите им. Всичко е толкова объркано, че не може да бъде разрешено от един фермер, отглеждащ фъстъци^[1] — не можах да сдържа сарказма си.

— Старата история може да завърши по нов начин. Продължавам да съм оптимистично настроена. Много се радвам, че се видяхме, и още веднъж моите съболезнования за смъртта на съпругата ти. Сигурно скоро ще се срещнем отново.

Рейчъл се обърна към Бари и му подаде една картичка.

— Отседнала съм в този хотел. Ще се видим в четвъртък.

След това за моя най-голяма изненада се наведе и ме целуна по бузата.

— Довиждане, Оливър.

Мирисът на парфюма й ме накара отново да се превърна в някогашния сприхав младеж, готов на всичко само за да направи впечатление.

Наблюдавах я, докато излизаше от ресторанта. Самоувереното й държане я правеше толкова различна от напористата млада жена, която някога познавах.

— Пи достатъчно, приятелю. Време е да те водя вкъщи. — Бари издърпа полупразната чаша от ръката ми.

— Ние с Рейчъл някога имахме връзка — казах аз.

— Забелязах това. Не очаквах такава проява на вкус от сухар като теб.

— Приемам го като комплимент. Не е необходимо да ме изпращаш, ще си взема такси.

— Трябва да ти кажа нещо, преди да си тръгнеш… — Бари ме придърпа към себе си и заговори шепнешком: — Снощи се срещнах с един стар приятел, местен човек. Съвсем случайно се оказа, че е син на градинаря, който е работил за семейство Брамбила през петдесетте години, когато бабата на Изабела е управлявала цялото имение.

— И какво от това?

— Стана въпрос за смъртта на Изабела и той ми каза, че всъщност Джовани е убил внучката си.

— Пълни глупости. Джовани е умрял преди години.

— Нищо не разбираш. Човекът ми каза, че дядото е проклел внучката си и така я обрекъл да умре млада. Очевидно местните хора са смятали, че е велик магьосник.

— Джовани Брамбила магьосник?

— Само ти предавам думите на онзи човек. Но ще ти кажа и още нещо. Докато ми говореше всичко това, човекът се тресеше от страх.

— Това са глупости и суеверия. Дядото на Изабела я обожавал. Беше инцидент, Бари. Бях там. Глупав инцидент, който можехме да избегнем.

— Въпреки това, ако бях на твое място, бих задал няколко въпроса на баба й. Имало е нещо странно в детството на Изабела, дори местните хора мислят така.

Замислих се колко добре Бари познаваше Изабела. Може би доста по-добре, отколкото си представях.

— Колко време ще ти отнеме да определиш възрастта на астрариума посредством въглеродния метод? — попитах аз.

— При повечко късмет, около седмица.

Отговорът му никак не ми хареса. Смятах, че заради Изабела съм длъжен да държа астрариума под око.

— Утре трябва да се върна в „Абу Рудиз“.

— Какво да направя, ако се наложи да се свържа с теб?

— Имаме сателитен телефон на обекта, в случай че възникне нещо непредвидено. Ибрахим има номера му. Бари, според мен е най-добре да не разправяш на никого за астрариума, разбра ли ме? Просто го дръж на сигурно място.

Бари отново ме дари с една от мечешките си прегръдки.

— Не се тревожи, приятелю. Можеш напълно да разчиташ на мен.