Т. С. Лърнър
Сфинксът (34)

32

Барът „Сентро ди португезе“ беше едно от новите и доста изискани заведения, които се намираха в Рушди, същият скъп квартал, в който беше и вилата на нефтената компания. Барът се помещаваше в една преустроена вила, като в двора се сервираха напитки, а горният етаж беше превърнат в дискотека. Входът не се откриваше много лесно, а пред вратата стояха двама охранители с внушителни осанки. Клиентите на заведението бяха най-различни хора, които споделяха две общи неща — богатство и самота.

Седнахме под навес от преплетена тръстика с лице към двора. На една от масите се бе настанила група италиански морски офицери, вече доста пияни, които шумно спореха кой е по-велик изпълнител — Майкъл Джексън или Карузо. На съседната маса бе седнал един бял мъж от Уганда, за когото се говореше, че е търговец на оръжие. Той отклони поглед от закръглената руса жена, с която флиртуваше, обърна се към мен и едва забележимо кимна. Погледна ме с онзи съучастнически поглед, с който един мъж гледа друг, когато си мисли, че го е хванал в изневяра. Напълно съзнавах, че е възможно да съм бил проследен дотук, затова не преставах да се оглеждам нервно наоколо. По-късно осъзнах, че може би тук съм в по-голяма безопасност откъдето и да било другаде в Александрия. В това заведение се допускаха само отбрани хора и беше невъзможно да подкупиш охраната да те пусне вътре.

Въпреки че в началото Рейчъл не искаше да дойде с мен, вече пиеше третото си уиски. Единственият ефект на алкохола върху нея се състоеше в това, че я правеше по-разговорлива. Това ни най-малко не ме притесняваше. Откакто пристигнахме тук, аз самият бях станал необичайно мълчалив. Имах огромна нужда да обсъдя случилото се през последните седмици с някого, който би ми помогнал да погледна на събитията обективно, но въпреки това се притеснявах, че ако й се доверя, тя може в най-добрия случай да се отнесе скептично към разказа ми. Вече бях пропилял половината вечер в празни приказки за политика, но Рейчъл ме бе оставила да говоря, долавяйки неочаквано обхваналото ме нежелание да споделя личните си проблеми. Разговорът ни ме върна отново към онзи свят, който познавах, преди да дойда в Египет и преди смъртта на Изабела. Спомних си какъв бях, когато бях млад и изпълнен с надежди. И докато стоях и я слушах, изведнъж си спомних за една демонстрация, в която бяхме участвали като студенти преди повече от осемнайсет години. Демонстрирахме против участието на Франция в борбата на Алжир за независимост, бяхме изцяло запленени от тази идея и напълно убедени в моралната си позиция, носени от ентусиазма на младостта, който, както си мислехме, щеше да продължи цял живот. Усетих отново емоциите, които бях изпитал тогава, докато гледах младата американка да скандира лозунги по улиците. Обичах Рейчъл заради енергията и политическата й ангажираност. Все още притежаваше и двете. Усещах, че въпреки самоувереността, която демонстрираше, тя беше изпълнена с човечност и милосърдие и това ми харесваше. Освен това беше развила чувство за самоирония, каквото навремето не притежаваше. С годините бе станала по-наблюдателна и по-хаплива. Имаше нещо мъжко в начина й на мислене, което не ми допадаше, и имах чувството, че докато спорим, всъщност водим сексуална битка, която щеше да завърши с оргазъм, поражение или смърт.

— Разкажи ми какво стана с брака ти — попитах аз.

— О, много е сложно. Арон през цялото време твърдеше, че харесва еманципирани жени, но на практика не искаше да е женен за такава. Ами с твоя?

— Ние сме… бяхме ужасно щастливи.

Това не беше напълно вярно и въпреки че нямах намерение да прелъстя Рейчъл, струваше ми се, че ще изневеря на Изабела дори само ако произнеса името й.

— Кажи ми защо ме напусна тогава.

— Честно казано, Оливър, ние с теб бяхме възможно най-неподходящата двойка на света. От връзката ни просто нищо нямаше да излезе.

— Вероятно си права, но тогава ужасно ме заболя.

Направих болезнена гримаса, когато си спомних първата сърдечна болка, която бях преживял като възрастен мъж.

— Така беше редно, тогава ти беше само на двайсет и три — отвърна тя с усмивка.

Погледите ни се срещнаха, и двамата си спомнихме преживяното.

Над главите ни се разнесе поредният дискохит. Вдигнах поглед. Диджеят, млад слаб арабин, облечен в жълта копринена риза на флорални мотиви, бе вперил замислен поглед в празния дансинг. Пушек от тамян се издигаше над бара, а откритото звездно небе ни наблюдаваше развеселено. Нощният бриз донесе до мен аромата на парфюма на Рейчъл и изведнъж, въпреки всичко, въпреки мъката и умората ми, страховете ми се стопиха и изчезнаха.

— Това бяха невинни години — въздъхна Рейчъл. — Сега често се сещам за онова време. Особено когато ме обземе екзистенциален скептицизъм. И тези спомени ме карат да се чувствам ужасно стара. А ти как си?

— Аз ли? Едва преживявам.

Тя ме изгледа. Знаех, че си мисли, че едва преживявам загубата на Изабела. Допи уискито си, след това се премести по-близо до мен и въздъхна. Поколеба се за момент, след това реши, че може да ми се довери, и започна да ми разказва интимни подробности от живота си.

— Бракът ни се провали, защото изгубихме детето си. Беше мъртвородено. Арон успя да се справи с мъката доста по-добре от мен. Аз просто се потопих в работата си. И един ден, докато закусвахме, го погледнах и установих, че вече не го познавам. Това беше всичко — краят на една мечта.

Стиснах ръката й.

— Съжалявам.

— Ето ни сега тук двамата.

Забелязах, че не отдръпна ръката си от моята. Погледнах я и изведнъж ме обзе огромно желание да се разтоваря, да й разкажа всичко. Предполагам, че Изабела бе изпитвала същото и затова бе отишла при отец Карлото. Когато бе пожелала да се изповяда, всъщност е искала да свали огромното бреме от плещите си.

— Чудя се, Рейчъл, дали си достатъчно широко скроена, за да приемеш сериозно всичко, което ще ти кажа, независимо колко невероятно може да ти прозвучи.

— Ако има нещо, с което все още се гордея, то е, че съм достатъчно широко скроена…

 

 

Заведох Рейчъл във вилата и докато тя ме чакаше в хола, аз се промъкнах до кучешката колиба и взех раницата. След това я преметнах през рамо и двамата се отправихме към „Шератон“, където тя бе отседнала. Трябваше да й покажа астрариума и да й разкажа цялата история.

Докато се качвахме с асансьора към стаята й, усетих как напрежението между нас расте и атмосферата се изпълва с еротика. Усещах уханието й, топлината на тялото й, допряно до голата ми ръка. Питах се дали сетивата ми не ме заблуждават и дали евентуална връзка с Рейчъл не би била за мен начин да се отърся от мъката си по Изабела. Тази мисъл едновременно ме тревожеше и привличаше.

Улових погледа на Рейчъл и осъзнах, че и тя изпитва подобни чувства. Придърпах я към себе си и без да разсъждавам повече, впих устните си в нейните. Имах чувството, че през тялото ми премина електричество. Едва сега осъзнах колко много ми е липсвал допирът на женска ръка през последните седмици. Потопих се в кожата й, усещането беше съвсем различно от това, когато бях с жена си. Рейчъл имаше зелен вкус, ако изобщо подобно усещане може да се опише по този начин. Вкусът на Изабела беше с по-дълбок нюанс. Движехме се бавно, внимателно и с удоволствие се откривахме един друг, усещах твърдите й гърди под дланите си. Асансьорът леко се разтресе и спря, ние се отдръпнахме и някак стеснително се разсмяхме.

Тръгнахме, препъвайки се по празния коридор, като в същото време се целувахме и се мъчехме да се отървем от дрехите си. Влязохме в стаята й и изведнъж гледката на зелените стени и мебели с пластмасово покритие ме накара да се върна към реалността. Но Рейчъл отново ме прегърна и ме поведе към леглото.

— Следвай ме — засмя се тя.

След това свали широката си блуза и видях малките й стегнати гърди. Тесните й бедра се извиваха като екзотичен музикален инструмент, очертани от прилепналите й плитки джинси.

— Толкова отдавна никой не ме е докосвал, че направо започвам да се побърквам. Не мога да си спомня кога за последен път някой ме е прегръщал. Все бързам за някъде — хотели, пресконференции, летища. Господи, наистина те желая.

Приближих се към нея, след това спрях. В този кратък миг на колебание осъзнах, че се заблуждавам. Знаех, че дори и да правя любов с Рейчъл, няма да успея да забравя Изабела. В момента нямах нужда от любовница, а от приятел, на когото да се доверя. Някой, който да ме увери, че не съм започнал да се побърквам. Всичко останало, независимо дали включваше чувства или секс, би усложнило нещата твърде много. А много добре знаех, че при Рейчъл никога нищо не е просто.

На шкафчето до леглото се виждаше черно-бяла паспортна снимка, на която Рейчъл изглеждаше много по-млада — лицето й грееше от сляпата й вяра в идеализма, къдравата й коса беше сплетена на дълга плитка, преметната през рамо. Познавах това изражение. Докоснах лъскавата хартия. В съзнанието ми изплува един далечен спомен за това как тя ми се усмихна в антрето на апартамента, в който живеехме в Лондон. До снимката беше оставена мидена черупка и една метална пластина с изписано върху нея име, като тези, които носят военните. Взех мидената черупка и я погледнах срещу светлината. Беше малка, перленобяла и с набраздена повърхност, блестяща подземна катедрала, обречена да блести завинаги.

Рейчъл се бе излегнала на леглото, погледна ме и се усмихна. Косата й се бе разпиляла около нея, приличаше на извиващи се змии. Медузата Горгона.

— Мидената черупка е от плажа, където изгубих девствеността си — започна тя. — Снимката е от баджа, който носех по време на първата кампания на Демократическата партия, в която участвах, а металната пластина принадлежеше на един войник, когото интервюирах във Виетнам, а същия ден го убиха. Любов, вяра и съдба — нося ги навсякъде със себе си, за да ми напомнят колко много съм постигнала и колко безценен е животът. Но мисля, че ти така или иначе знаеш всичко това, права ли съм?

Погледнах я, беше толкова красива и така силно ме привличаше в този момент. Идваше ми да изстена. Отлично осъзнавах, че не трябва да се поддавам на желанието, но от друга страна, знаех, че няма да успея да му устоя.

Вместо да й отговоря, сложих мидената черупка в устата си и внимателно я положих с език върху пъпа й. Соленият вкус на кожата й ми подейства неочаквано еротично и усетих тръпки в слабините си. Дръпнах джинсите и бикините й и започнах да си проправям път надолу. Рейчъл пое дълбоко въздух, усетих, че се възбужда. След това изпъшка, протегна се към ципа на панталона ми и ме придърпа към себе си. Седна в леглото, затвори очи и се отдаде на удоволствието. Имах усещането, че твърдо е решила да ме погълне, а не да ми се отдаде.

Опитвах се да контролирам внезапния прилив на желание, подпрях се с една ръка на леглото и я притеглих към себе си. „Не“ изстена тя и се опита да ме отблъсне, но аз я държах здраво, усещах мириса й, който изцяло ме поглъщаше. Най-накрая двамата се изтърколихме на пода и тя бавно се намести върху мен. Усетих как леко ме ухапа по врата, бавно прокара езика си по ухото ми, а ръцете ми през цялото време стискаха твърдите й гърди.

Последва сборичкване, успях да я обърна по гръб и след това и двамата се отдадохме един на друг. В един момент тя изпищя и за моя най-голяма изненада избухна в неистов смях. Смехът й ми подейства заразително и след малко и двамата се търкаляхме по килима. Може би бяхме замаяни от интимността, която току-що бяхме изпитали, а може би и двамата тайно се страхувахме от неизреченото споразумение, че дълбоко в себе си съзнавахме, че връзката между нас е невъзможна.

Една картина, на която бе нарисуван „Корниш“, се плъзна по стената и падна на килима само на няколко сантиметра от главата на Рейчъл.

— Виждаш ли, духовете ни наблюдават — заяви тя.

След това стана, уви се в халата и излезе на балкона. Сложих си боксерките и отидох при нея.

Тесният балкон гледаше към градините „Монтаза“. Светлините на двореца проблясваха в далечния край на парка, а върховете на високите палми покрай булеварда се поклащаха на фона на тъмното нощно небе. По-нататък се виждаха призрачните светлини на яхтите, хвърлили котва на пристана. Беше една от онези особени нощи, в които човек губи усещането за време. Атмосферата е като наелектризирана, а бризът носи със себе си някакво особено вълнение и глупаците като мен започват да си мислят, че са безсмъртни. Чувствах се грешен и слаб. Не можех да се отърся от усещането, че съм предал Изабела. Обзе ме огромна празнота, както често става след безсмислен секс. Но долавях и още нещо във въздуха, нещо, което силно ме тревожеше и необяснимо защо всяваше ужас в мен.

— Не съм правила секс от повече от три години, откакто се разведох.

Изявлението на Рейчъл се понесе над грозните железни перила надолу към улицата под нас и се изгуби сред шума от минаващите коли и обидните думи, които двамата мъже на ъгъла си разменяха.

— Това е доста дълго време — отбелязах аз, разтворих затопления й халат и се обвих в него.

Почувствах обич към нея, все едно беше част от семейството ми. Чувствах се добре, докато я държах в прегръдките си, но в този момент съвсем ясно осъзнавах, че ние с нея няма да станем любовници и че и двамата го знаем много добре, макар и да не си го бяхме казали.

— Рейчъл, не мога да ти бъда любовник, просто не мога. Имам нужда от теб като приятел. Смяташ ли, че това е възможно?

Тя кимна и сложи горещата си буза върху голите ми гърди. Долу двамата мъже продължаваха да се карат, това беше реалният живот. Направих й знак да ме последва вътре в стаята, протегнах се и взех раницата.

 

 

Седяхме на леглото с астрариума между нас. Бях й разказал цялата история, с всички невероятни подробности. Не можех да вдигна поглед към Рейчъл, имах чувството, че след като й разкрих цялата истина, бях напълно обречен. Ръката й се плъзна по покривката на леглото и се приближи към моята.

— Всичко е наред, Оливър, вярвам ти. В това отношение си късметлия. Ако ми беше разказал същата история преди пет години, щях да си кажа, че си още един западняк, побъркан на тема мистицизма на Изтока. Но аз самата съм виждала някои доста странни неща. Когато бях в Кампучия (дн. Камбоджа), видях как „Червените кхмери“ набират шамани, които да всяват ужас в обикновените селяни и между другото системата им работеше. А преди няколко години бях прокълната от един папуаски вожд, защото фотографът ми имаше неблагоразумието да снима съпругите му. Но освен това има още нещо, което ме кара да вярвам в силата на този… астрариум, или както там се нарича. И това е Мосри. И към него наистина бих се отнесла съвсем сериозно.

Кимнах в знак на съгласие, колкото и да ми се искаше, беше невъзможно да подмина заплахите от страна на Мосри. Усещах присъствието му навсякъде и това ме караше да подскачам при всяка мярнала се пред очите ми сянка.

Рейчъл се загледа внимателно в изражението на лицето ми и след това постави ръка върху моята.

— Сигурна съм, че зад всичко това стои принц Абдул Маджид.

Спомних си заплашителния му поглед по време на онази телевизионна програма в Лондон. От него се излъчваше арогантността на тиранин.

Рейчъл продължи да говори бързо, сякаш искаше с всичка сила да ми внуши в каква голяма опасност се намирам:

— Той е религиозен фанатик и много опасен. Именно човек като него би повярвал в силата на нещо такова. Изпитва жестока омраза към Запада и би направил всичко по силите си, за да провали мирната инициатива на Садат. От известно време в този регион има атаки срещу обекти, които представляват интерес за Запада — срещу една морска база в Турция, срещу американското посолство в Дамаск и други, за които дори не сме чували. Не се споменава официално, но тези, които трябва да знаят — знаят. Маджид стои зад всичко това. Напоследък е започнал да действа още по-решително. Случват се все повече неща, които на пръв поглед нямат връзка помежду си. А Мосри е човекът, който върши черната му работа. Мога да се обзаложа, че щом се говори, че астрариумът може по такъв невероятен начин да въздейства върху събитията или дори само ако се смята за талисман от времето на могъщата арабска цивилизация, то Маджид би искал да го притежава и би изпратил Мосри да му го намери дори и с цената на убийства.

Представих си Мосри, който бе вперил поглед в мен, докато ме разпитваха в полицейското управление. След това си спомних как Мосри ми се усмихна в полутъмната зала по време на лекцията. Потреперих.

— Но какво биха могли да направят с него? — попитах аз.

— Не знам — отвърна Рейчъл. — Може би да се опитат да установят контрол или да завземат цялата власт? Да превърнат страната отново в нещо като феодална държава с Маджид начело? Честно казано, Оливър, Маджид не би се спрял пред нищо. Най-добре е да вземеш всички предпазни мерки и много да внимаваш — заяви Рейчъл мрачно и закима с глава, за да подчертае думите си. — Може би не е лошо да си намериш някакво оръжие, пистолет например, или да изчезнеш за известно време.

Тя отново обърна поглед към астрариума, който бях опаковал добре, докато тя говореше.

— Но това тук е направо невероятно… самата история стои пред нас. Само като си помисли човек, че древните египтяни са имали такива огромни познания по астрономия. Ще ми се да познавах Изабела, сигурно е била изключителна личност.

Погледите ни се срещнаха. Рейчъл се усмихна и бързо отклони очи.

— Но какво ще правим с астрариума? — попита тя.

За моя изненада установих, че ми стана много приятно, когато чух, че използва множествено число, но въпреки това ме побиха тръпки от страх. Почти всеки, който по някакъв начин се докоснеше до него, страдаше от това.

— Изабела ми беше споменала, че астрариумът си има своя съдба, място, на което в крайна сметка трябва да се озове — отвърнах с въздишка. — Но все още ми липсват някои парчета, така че да видя цялата картина. Все още не съм установил какво е станало с липсващите органи на Изабела и какво Джовани и археолозите около него всъщност са правили. Освен това остава и загадката за истинското значение на шифъра. Надявам се, когато събера цялата информация, да разбера къде трябва да отнеса астрариума, в някой храм, в гробница или където и да било. Дължа го на Изабела. Искаш ли да разработим по-нататъшната си стратегия, докато закусваме?

— Звучи добре — отвърна Рейчъл. — Ще взема набързо душ и след това ще излезем.

Тя се протегна и се изправи.

— Идвам след десет минути — каза и изчезна в банята.

Лъчите на ранното слънце бяха започнали да се процеждат през тънките пердета. Погледнах часовника до леглото. Показваше 6:30. Станах и излязох на балкона. Сред птичия хор чух странния зов на някаква непозната птица. Не знам защо, но ми напомни за Лондон и за ястреба врабчар, който се бе блъснал в стъклото на колата ми. Почувствах се притеснен. При този спомен ме обзе някакво лошо предчувствие. Опитах се да се разсея, затова хвърлих поглед към балкона на стаята в съседство с нашата. Пердетата бяха дръпнати, изглежда там в момента нямаше никого. Чух шума на един микробус, който паркираше в алеята пред хотела и погледнах надолу. Мъжът от охраната, който ми се стори странно неспокоен, излезе от будката в която седеше и се приближи към прозореца на микробуса. Видях, че взе някакви пари и след това за моя най-голяма изненада се отдалечи от хотела. Микробусът спря пред главния вход и двама мъже, облечени в бели униформи, изскочиха от него. Нещо в прибързания им начин на движение ме накара да примижа, за да видя по-добре накъде са се отправили.

Единият от тях, усетил погледа ми, вдигна глава и ме изгледа право в очите, преди да успея да се отдръпна. Когато отново погледнах надолу, те вече бяха изчезнали. Влязох в стаята, притеснението ми все повече нарастваше. Рейчъл стоеше в средата на стаята и подсушаваше къдравата си коса. Поколебах се за миг и след това казах:

— Не знам, може би трябва да тръгнем веднага…

Изведнъж чух, че някой тича в коридора. Направих на Рейчъл знак да мълчи, след това отидох до вратата, открехнах я съвсем тихо и надникнах навън. В единия край на коридора стояха двамата мъже от микробуса с пушки в ръце. Затворих вратата съвсем тихо, сграбчих Рейчъл и я дръпнах встрани.

— Тихо! — прошепнах аз и грабнах раницата с астрариума с другата си ръка.

Рейчъл хвърли поглед към вратата, взе сака си, прибра предметите от нощното шкафче, пусна ги в джоба си и изтича след мен на балкона. Прехвърлихме се през ниския парапет и се озовахме на балкона пред съседната стая. Вратата беше отключена и ние тихичко влязохме вътре.

Притиснахме се до стената, която ни отделяше от стаята на Рейчъл, чувах силното биене на сърцето си и усещах как тя трепери до мен. И двамата затаихме дъх. През тънката стена чухме, че се тропа на вратата на съседната стая, след това някой разби вратата и влезе вътре. Бяха съвсем близо до нас, чувах ядосаните им викове, очевидно бяха бесни. Рейчъл ме изгледа учудено. И двамата едновременно отправихме погледи към вратата. Трябваха ни само няколко секунди, за да стигнем до нея. Коридорът беше съвсем празен. Измъкнахме се бързо и след това се понесохме по него. Когато завивахме се сблъскахме с едно момче, което носеше купчина хавлиени кърпи. То се обърна и ни изгледа продължително.

Вече бяхме стигнали до средата на празното фоайе на хотела, когато чухме някой да вика след нас. Служителите на рецепцията ни изгледаха учудено, когато профучахме покрай тях.

— Какво, по дяволите, става, Оливър? — изкрещя Рейчъл, докато тичаше до мен.

— Тичай! След нас са!

Минахме тичешком през главния вход, прекосихме градината на хотела и излязохме на все още заспалите улички. Изтичахме покрай няколко паркирани коли и завихме в една странична уличка. Зад гърба си чувахме шума от тичащи крака.

Огледах се отчаяно наоколо. До една сергия беше спряла покрита каруца. Слабото конче, впрегнато в нея, преживяше наръч сено. Дръпнах брезента, каруцата беше празна, само дъното й беше покрито с някакъв прах, който приличаше на цимент. Имаше достатъчно място да се скрием.

— Влизай тук! — прошепнах на Рейчъл, но тя поклати глава и трескаво се заоглежда наоколо.

Точно срещу нас магазинът за дрехи току-що беше отворил и собственикът му закачаше дългите роби и кафтани с една кука. Рейчъл махна с ръка по посока на магазина.

Бутнах на собственика солиден подкуп и съвсем скоро се озовахме скрити сред дългите редици висящи дрехи. Чувахме, че съвсем близо до нас някой тича и крещи. Сгушихме се още по-навътре сред дрехите, като отчаяно се опитвахме да сдържим дъха си. След малко чухме мъжете, които влязоха в същата уличка.

— Сигурен ли си, че беше той? — попита един груб глас.

Говореше арабски със саудитски акцент.

— Напълно. Мосри ми го показа на снимка — отговори другият.

Когато чу името, Рейчъл силно заби нокти в китката ми. Стояхме съвсем неподвижно, дори не смеехме да си поемем дъх, когато чухме, че се приближават към собственика на магазина за дрехи.

— Виждал ли си двама европейци? — попита единият с нескрита заплаха в гласа.

Стоях като вцепенен, опитвах се да потисна желанието си да побягна, молех се възрастният мъж да не ни издаде. Видях как Рейчъл до мен пребледня като платно.

— Нищо не съм видял. Тук е тихо като в гроб — отвърна възрастният мъж спокойно.

— Насам! — викна другият главорез.

Погледнах между дрехите. Видях как двамата отметнаха брезента на каруцата и започнаха да я претърсват.

— Сигурно са избягали нататък — заключи по-пълният от двамата и те продължиха по улицата.

Останахме скрити още пет минути. Усещах как сърцето на Рейчъл бие до пръсване и мириса на страх, въпреки напарфюмирания плат, от който бяха изработени кафтаните. Внимателно се огледах наоколо, уличката беше празна. Измъкнахме се от редицата закачени дрехи.

— Чу ли го, че спомена името на Мосри? — попита Рейчъл съвсем тихо.

Шепотът й беше заглушен от мощен трясък, последван от ярка светлина и след миг усетихме как земята под краката ни се разлюля. Паднахме на земята и останахме да лежим там, а около нас се сипеха парчета мазилка и всякакви други отломки. Измина известно време, преди да успея да се ориентирам какво става. Възрастният собственик на магазина, който бе паднал на земята до нас се надигна и веднага започна да се моли, по лицето му се стичаше кръв.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Рейчъл и също се надигна.

По лицето й имаше няколко незначителни драскотини, но като че ли това беше всичко. Опипах ръцете и лицето си, пръстите ми напипаха няколко кървящи драскотини, след това станах и помогнах на възрастния мъж да се изправи на крака. Той плачеше и нареждаше, но въпреки това успях да чуя воя на линейките, които се приближаваха. Помогнах на мъжа да седне близо до каруцата, след това извърнах поглед към хотела, който се виждаше в края на уличката. Едното му крило беше напълно разрушено, стените липсваха, вместо тях се виждаха купчини развалини и изкривени железни трегери. През разбитите прозорци и врати се виждаше небето. Рейчъл стоеше до мен безмълвна.

— Мисля, че с един куршум убиха два заека — промълвих аз тихо. — Търсеха мен и астрариума, но след като не успяха да ме открият, решиха да направят един символичен акт. Предполагам, че това също е част от опитите на Мосри да сложи край на мирната инициатива на Садат. Този път се целеха в журналистите, в чуждата преса, в хора като теб.

— О, боже мой! — Рейчъл стоеше вцепенена от ужас.

Зад гърба си чухме викове на мъже, които се приближаваха към нас. Отново се спуснахме да тичаме. Полуоблечени и покрити с прахоляк, ние се понесохме като духове из все още празните улици на града. Хората се отдръпваха от нас ужасени. Притисках астрариума до гърдите си, спомнях си най-различни случки от живота си, като се опитвах по този начин да отвлека вниманието си от бесните удари на сърцето си и от тътена в ушите си, чийто слух бе временно увреден от взрива. Не осъзнавах напълно накъде отивам, но изглежда някакъв инстинкт за ориентиране ме водеше. Това беше компасът на човека, който бяга, за да спаси живота си. Изведнъж видях, че се намираме пред една бръснарница, чийто собственик познавах добре. Посещавах Абдул редовно от момента, в който с Изабела бяхме пристигнали в Александрия. Той беше на около шейсет и пет години, социалист и поет по душа. Двамата бяхме прекарали много време в разискване на положителните и отрицателните страни на различните режими. Освен това обсъждахме произведенията на поети като Сеферис, Рилке и Лорка. Знаех, че ще ни помогне.

Абдул и помощникът му се бяха проснали на пода и изпълняваха ритуала по сутрешната молитва. Много се изненадаха, когато ни видяха.

— Господин Уорнок, изглеждате ужасно! — каза Абдул, като се изправи и отупа праха от коленете си.

— Трябва ни стая, Абдул! Моля те, помогни ни! — казах аз и го изгледах настоятелно.

Абдул хвърли бърз поглед към ужасеното лице на Рейчъл и ни отведе навътре, като междувременно викна на помощника си да затвори магазина. Чух в далечината воя на линейките и пожарните, които се бяха отправили към „Шератон“.