Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (8)

VIII

Докато пазаруваше този следобед, Мел установи, че мислите й непрестанно се връщат към Питър Халам. Не беше нормално постоянно да мисли за него. Какъв й е той в крайна сметка? Интересен мъж, за когото правеше предаване — нищо повече, независимо че е толкова привлекателен. Опита се да ангажира съзнанието си с мисли за Вал и Джес, но ненадейно се сещаше за него. В осем часа вечерта тя хвърли куфара си в багажника на таксито, което щеше да я откара до летището, все още в плен на преживяното. Изведнъж в съзнанието й изплува с кристална яснота образът на Пам — разстроено, съкрушено, самотно, малко момиче.

— По дяволите! — промърмори тя на глас и шофьорът я погледна.

— Нещо не е наред ли?

Тя се засмя и поклати глава.

— Извинете. Мислите ми бяха далеч оттук.

Той кимна невъзмутим. Беше ги срещал всякакви. Единственото, което го интересуваше, беше добрият бакшиш.

Когато пристигнаха на летището, тя предаде багажа си, купи си три списания и седна близо до изхода да чака повикването за нейния полет. Вече двадесет минути ще се качат в самолета. Огледа се и прецени, че самолетът ще бъде пълен, но, както обикновено, тя пътуваше в първа класа и вероятно няма да се чувства притеснена. Прелистваше списанията, наострила слух да не изпусне съобщението за повикване към самолета. Това беше последният за деня полет до Ню Йорк, известен под името „Червеното око“, защото пътниците пристигаха в шест часа сутринта със зачервени очи и недоспали, но поне не губеха цял ден в летене.

Изведнъж се стресна. Стори й се, че чу името си, но реши, че бърка. Съобщиха номера на полета й. Тя изчака първоначалната тълпа, взе куфарчето и чантата си и се нареди на опашка с билет и бордна карта в ръка, когато отново чу името си. Този път бе сигурна, че не си въобразява.

— Мелани Адамс, моля обадете се на белия служебен телефон… Мелани Адамс… на белия служебен телефон… моля… Мелани Адамс…

Поглеждайки колко време й остава, тя се втурна към един телефон на отсрещната стена, вдигна го и се представи на телефонистката.

— Здравейте, аз съм Мелани Адамс. Преди малко ме повикахте.

Остави чантата на пода и напрегнато се вслуша.

— Търси ви доктор Питър Халам. Каза, ако можете, веднага да му се обадите. — Тя съобщи на Мел домашния му телефон. Като си го повтаряше наум, Мел се втурна към най-близката телефонна кабина. Започна да рови в чантата си за монета, като държеше под око големия часовник, висящ насреща й. Оставаха й пет минути, а не можеше да си позволи да изпусне полета. На следващата сутрин трябваше да бъде в Ню Йорк. Намери монета, пусна я в апарата и набра номера.

— Ало? — Сърцето й заби силно, когато чу гласа му. Питаше се защо ли я търси.

— Питър, обажда се Мел. Остават ми само две минути, за да се кача в самолета.

— И аз нямам повече време — кратко рече той. — Току-що намерихме донор за Мари Дюпре. Тръгвам за болницата, но реших да ти съобщя, в случай че имаш възможност да останеш.

Мислите й препускаха, докато го слушаше. Само за частица от секундата изпита разочарование. Бе помислила, че я търси, за да й каже довиждане, но почувствува, че адреналинът й се повишава при мисълта за трансплантацията. Сега Мари имаше шанс. Бяха намерили сърце за нея.

— Не знам дали би искала да промениш плановете си, но реших да ти го кажа за всеки случай. Дори не знаех точно с коя авиокомпания летиш, пробвах наслуки.

Интуицията му беше точна.

— Хвана ме в последния момент. — Тя сви вежди. — Може ли да снимаме трансплантацията?

Настъпи дълга пауза.

— Добре. Ще можеш ли да осигуриш веднага снимачен екип?

— Ще опитам. Трябва да получа разрешение от Ню Йорк. — А времето, необходимо да се обади, можеше да й струва изпускането на полета.

— Не знам какво ще успея да направя. Но във всички случаи ще ти оставя съобщение в болницата.

— Добре. Трябва да вървя. Довиждане.

Гласът му беше служебен и рязък и той затвори, без да добави нещо повече.

Мелани постоя за секунда в телефонната кабина, като събираше мислите си. Най-напред трябваше да говори с главния контрольор на изхода. Беше го правила и друг път. Ако имаше късмет, щяха да задържат полета за пет или десет минути, което ще й даде възможност да се обади в Ню Йорк. Надяваше се, че ще успее да се свърже с някой от шефовете, за да получи разрешение. Грабна чантата си и хукна към изхода, намери контрольорката и обясни коя е, показвайки журналистическата си карта от телевизионната компания.

— Моля ви, бихте ли задържали полета за десет минути, трябва да се свържа с Ню Йорк относно един важен репортаж.

Контрольорката не изглеждаше доволна, но за хора от ранга на Мел те често правеха изключения. Намираха им места в пълни самолети дори ако се налагаше да изхвърлят някой неподозиращ нищо пътник или задържаха полета, както в този случай.

— Не мога да ви дам повече от десет минути.

Подобни каскади и закъснения струваха цяло състояние на авиолиниите. Тя се извърна и заговори по радиотелефона.

Мел се втурна обратно към телефонните кабини и използува кредитната си карта за този разговор. Веднага я свързаха с редакцията, но минаха четири скъпоценни минути, докато открият един асистент-режисьор и един редактор, които да обсъдят въпроса с Мел.

— Какво има?

— Рядка възможност. Една от пациентките, които интервюирах, очакваше трансплантация. Току-що ми се обади Халам. Намерили са донор и започват операцията. Мога ли да остана и да взема снимачен екип, за да заснемем трансплантацията?

Беше задъхана от вълнение и от тичане към телефона.

— Не сте ли снимали в операционната?

— Не. — Тя затаи дъх, знаейки, че това би решило въпроса.

— Тогава остани, но утре вечер си идвай.

— Да, сър — засмя се тя, затвори телефона и забърза отново към изхода.

Съобщи им, че няма да лети, после се обади в местната телевизионна компания за снимачен екип. Отправи се към такситата, като се надяваше, че авиокомпанията се погрижи за багажа й в Ню Йорк, както я увериха.

Когато пристигна в болницата, снимачният екип вече я чакаше във фоайето и всички се качиха направо в операционната. Измиха се, сложиха престилки и маски и настаниха техниката си в едно малко ъгълче в залата, което им бяха посочили.

Благодарна, че Питър им бе разрешил да присъствуват, Мел не искаше да злоупотребяват с тази привилегия и държеше да спазват изискванията.

Най-после докараха носилката, на която лежеше Мари. Очите й бяха затворени, изглеждаше бледа като смъртник. Изобщо не се помръдна, докато не се появи Питър с маска и престилка и й заговори. Той дори не забеляза Мел, въпреки че хвърли поглед към снимачния екип и изглеждаше доволен от местоположението им. Операцията започна и Мел загледа като хипнотизирана.

Питър често отправяше поглед към мониторите и постоянно даваше нареждания на екипа. Ръцете на асистентите се движеха в пълна хармония, подавайки му инструменти от една огромна табла, те сякаш изпълняваха сложен танц.

Мелани отклони очи, докато правеха първия разрез, но след това напрежението я погълна. Молейки се наум за живота на Мари, часове наред тя стоеше и наблюдаваше неспирната работа докато подменяха умиращото сърце с новия орган на млада жена, починала само преди броени часове. Когато извадиха старото сърце от гръдната кухина и го поставиха на таблата, Мелани дори не трепна. Гледаше със затаен дъх как сложиха новото сърце и започнаха да свързват клапи, артерии и вени. Изведнъж мониторите отново оживяха, пулсът отекна като барабанен ритъм в ушите на всички, екипът нададе радостни възгласи. Действително бе смайващо. Мъртвото сърце на донора оживя в тялото на Мари.

Операцията продължи още два часа. Най-после бе зашит и последният разрез. Питър се отдръпна. Гърбът и гърдите му бяха мокри от пот, ръцете го боляха от прецизната работа. Внимателно проследи как откараха Мари в съседна кабинка, където щяха да я наблюдават няколко часа.

В следващите седем-осем часа щеше да е наблизо, за да е сигурен, че всичко ще бъде наред. Излезе в коридора и пое дълбоко дъх. Мелани го последва. Краката й трепереха. За нея беше изключително преживяване да го наблюдава по време на операция. Беше му благодарна за това, че я повика. Все още с шапка и престилка, оставил маската си върху едно бюро, той заговори със сътрудниците си.

Снимачният екип се приготви за тръгване. Всички бяха силно респектирани от видяното.

— Господи, този човек е страхотен! — Отговорникът им смъкна синята престилка и запали цигара, съзнавайки, че това е вредно, но не можеше да мисли за друго, освен за заснетия материал — непрестанно движещите се ръце на лекарите, работещи понякога по два чифта едновременно, свързващи миниатюрни снопчета от тъкан или вени, тънки като косъм.

— Когато видиш подобно нещо, наистина започваш да вярваш в чудеса. — Той погледна Мел с благоговение и й подаде ръка. — Приятно ми беше да работя с вас.

— Благодаря ви, че веднага дойдохте — усмихна се тя. Прегледаха някои бележки, той я увери, че ще изпрати филма в Ню Йорк на следващия ден и екипът си тръгна.

Тя се облече и се изненада, когато видя Питър също в цивилни дрехи. Кой знае защо смяташе, че той ще остане в хирургическото си облекло. Струваше й се странно, че се е превърнал отново в простосмъртен.

— Как мина? — попита тя, докато излизаха заедно. Близостта му отново предизвика познатата тръпка.

— Дотук — добре. Но следващите двадесет и четири часа ще бъдат решаващи за нея. Ще видим дали ще издържи. Беше ужасно отпаднала, когато започнахме. Видя ли сърцето й? Твърдо като камък — почти напълно лишено от живот. Мисля, че тя нямаше да издържи още едно денонощие. Извади голям късмет, че намерихме навреме донор.

Донор… донор… без лице… без име… без минало… просто „донор“ — анонимно сърце в скъпо за някого тяло, с лице като на Мари. Все още й беше трудно да го възприеме. Дори след като наблюдава операцията, продължила четири часа.

Мел погледна часовника си и се изненада, че минава шест. Навън слънцето вече бе изгряло. Нощта бе минала и Мари бе жива.

— Сигурно си капнала от умора. — Той внимателно я огледа и забеляза тъмните сенки под очите й. — Да стоиш и да чакаш, е много по-тежко, отколкото да действуваш.

— Съмнявам се. — Но тя не можа да сдържи прозявката си. Запита се как ли ще се чувствува Мари, когато дойде на себе си. Това беше най-лошото от всичко и Мелани не й завиждаше. Предстоят й много изпитания — повече, отколкото бе преживяла досега. Трябваше да свикне с медикаментите, да се бори с отхвърлянето и инфекциите, да преживее болката от раната — бяха я разрязали почти наполовина, за да извършат трансплантацията. Мел потръпна при тази мисъл. Питър видя, че тя пребледня, и без да се бави, я бутна на най-близкия стол. Позна симптомите, още преди самата Мел да разбере, че й прилошава. Със силните си ръце той внимателно приведе главата й към коленете. Мел бе толкова изненадана, че не можа да проговори.

— Вдишай бавно и дълбоко и издишай през устата.

Тя понечи да се пошегува, но внезапно се почувства твърде зле, за да може да говори. Когато й мина, учудено рече:

— Дори не разбрах, че ще ми прилошее.

— Сигурно, приятелко, но за един миг изведнъж придоби странен зеленикав оттенък. Трябва да хапнеш нещо и да се върнеш в хотела да поспиш.

Той се сети, че тя беше освободила стаята си, и реши друго:

— Защо не отидеш у дома? Мисис Хан ще те настани в стаята за гости, децата дори няма да разберат, че си там. — Той погледна часовника си — наближаваше седем. — Ще й се обадя по телефона.

— Не, недей, мога да се върна в хотела.

— Глупости. Защо да не постоиш у нас? Никой няма да те безпокой през целия ден.

Предложението прозвуча любезно, но тя не беше убедена, че е редно да го приеме. Ала когато се изправи, се почувствува твърде изтощена, за да спори или да се обади за стая в хотела. Питър се приближи до бюрото и взе слушалката, а тя го наблюдаваше като уморено дете. Той се извърна към нея бодър, както предишната сутрин, въпреки че не беше спал цяла нощ, но изглеждаше привикнал на безсъние, а и все още успехът го въодушевяваше.

— Тя ще те чака. Децата не стават по-рано от осем часа, освен Марк, който вече е излязъл.

Той се огледа, бързо каза нещо на една сестра и се върна при Мел.

— Мари е добре. Ще те изпратя до таксито, после ще се върна, за да я видя.

— Наистина не е необходимо… глупаво е… — Изглеждаше нелепо — бе отразявала всичко — от масови убийства до локални войни, а сега се чувствуваше като че ли ще се разпадне и се осланяше с благодарност на силната му ръка, докато слизаха надолу.

— Сигурно остарявам — унило се усмихна тя, докато чакаха такси, — не би трябвало да съм толкова уморена.

— Това е от отпущането след голямото напрежение. В крайна сметка всички го усещаме. Сигурно и аз ще го изпитам.

— Какво ще правиш?

— Ще се въртя наоколо, ще поспя няколко часа тук, ако мога. Снощи се обадих на секретарката си и тя е отменила всичките ми ангажименти за днес. Някой от екипа ще ме замести тази сутрин, а аз ще мина на визитация следобед.

Тя разбираше, че той вече едва се държи на краката си, но не му личеше. Беше енергичен и жизнен, както часове преди това.

Докато й помагаше да се качи в таксито, той я погледна с нежност.

— Кога заминаваш за Ню Йорк?

— Тази вечер. Няма да ми разрешат да остана още един ден.

Той кимна доволен, че бе успял да я хване предишната вечер.

— Така или иначе вече няма какво повече да снимате, Мел. Сега ще наблюдаваме, ще жонглираме с дозировката на медикаментите, докато открием онова, което ще й понася. Тази нощ ти видя това, което трябваше да се види.

Тя отново го погледна в очите:

— Благодаря ти, че ни разреши да присъствуваме.

— Хубаво стана, че присъствувахте. Сега иди и се наспи. — Той каза на шофьора адреса и затвори вратата. Таксито изчезна в движението на Лос Анжелос по посока Бел Ер.

Гледайки как се отдалечава, Питър изведнъж изпита благодарност, че тя още е там и че след няколко часа отново ще я види. И той като Мел беше смутен от чувствата си. Но бе сигурен в едно — че изпитва определено влечение към нея.