Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (18)

XVIII

Когато на другия ден Мел се събуди, Питър вече бе излязъл. Тя се качи да оправи леглото му, но намери стаята безукорно подредена. В кухнята й беше оставил бележка:

„Ще се видим тук в шест часа. Приятен ден.“

С любов: Питър

Стана й приятно, когато прочете простичките думи. През целия ден сякаш летеше във въздуха. Излезе и купи някои неща за себе си, за момичетата и за къщата, после се прибра с приятното чувство, че след няколко часа ще бъдат заедно.

Сложи бутилка вино да се изстудява и седна в хола да го чака. Най-после той се появи — измачкан, уморен и въодушевен, че я вижда. Тя скочи и се втурна към него.

— Здравей, скъпи, как беше?

— Сега вече е прекрасно. — Той влезе в стаята, изпълнена със слънчева светлина. — А как мина твоят ден?

— Безкрайно бавно без теб — най-откровено отговори тя и потупа мястото на дивана до себе си. — Седни тук и ми разкажи какво прави днес.

Беше хубаво да разговаря в края на деня с друг, освен с момичетата. Разказа му какво е купила, къде е била, после смутено призна, че е броила часовете до идването му, а той изглеждаше много доволен.

— Изпитвах същото. Можех да мисля само за теб. Звучи идиотски, нали?

Обгърна раменете й и я привлече към себе си. Устните им се срещнаха и се разделиха, едва когато останаха без дъх. Нямаше какво да си кажат. Искаха само да се целуват.

— Може би трябва да приготвя нещо за вечеря? — засмя се Мел, сякаш да отклони вниманието им от това, което изпитваха.

— А какво ще кажеш за един студен душ заедно?

— Не съм сигурна, че ако сме заедно, ще има ефект.

Стана, но той отново я прегърна.

— Обичам те, Мел.

И сякаш за тях времето спря. Беше го казвал само на Ан, а Мел преди години се беше зарекла, че не иска нито да чува, нито да изрича тези думи отново. Но сега те имаха смисъл и за двамата. Когато отново я целуна, сякаш пламък обгърна душата й и тя се вкопчи в него като удавник. Целуваше лицето, устните й, шията и ръцете. Мел се изправи и го поведе нагоре към стаята си.

— И аз те обичам — толкова тихо промълви тя, че ако не я гледаше, не би разбрал думите й.

— Не се страхувай, Мел… моля те… — Той внимателно свали ципа на роклята й, а тя започна бавно да разкопчава ризата му. Когато я съблече, той нежно я положи на леглото и бавно започна да гали копринената й плът, докато тя се устреми към него, копнееща да усети тялото му до своето. Притиснати един до друг, те се наслаждаваха на всеки миг, докато накрая той проникна в нея, а тя застена и постепенно стоновете й преминаха във вик. Лежаха в тишината, а на пода струеше слънчева светлина. Питър я погледна — от очите й тихо капеха сълзи.

— О, скъпа, извинявай… аз… — Той беше поразен, но тя поклати глава и го целуна.

— Обичам те толкова много, че понякога се плаша.

— Аз също.

Тази нощ той я прегръщаше толкова силно, че изглеждаше невъзможно някога да изпитват други чувства, освен радост.

В девет часа слязоха долу голи, хванати за ръка. Тя направи сандвичи, качиха се отново горе, гледаха телевизия и се шегуваха.

— Точно като семейни хора — пошегува се той, тя превъртя очи и се престори, че припада, а той я прегърна по-удобно. Мел разбра, че никога не е била толкова щастлива с друг мъж. Спаха в нейното легло. Няколко пъти се пробуждаха и се любиха. Когато той стана, за да отиде на конференцията, тя също стана да му приготви кафе и яйца. Той излезе, а тя остана сама, копнееща за мига, когато отново ще го види.