Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (4)

IV

Самолетът излетя от летище „Кенеди“ с Мел, снимачния екип, медицинската сестра и майката на Пати, благополучно настанени в отделна секция на първа класа. Пати бе на система, сестрата изглеждаше доста опитна по отношение на сърдечноболни пациенти. Лекарят на Пати я препоръча и Мел се молеше да не се случи нещо непредвидено, преди да кацнат в Лос Анжелос. Пристигнали веднъж там, тя знаеше, че ще бъдат в компетентните ръце на доктор Питър Халам, но дотогава представата й за кошмар бе наложително кацане в Канзас с умиращо дете, получило сърдечен пристъп, преди да стигнат в Калифорния. Тя се молеше да не се случва нищо такова и наистина полетът се оказа спокоен. В Лос Анжелос Халам бе изпратил линейка и двама лекари от своя екип, които ги чакаха и незабавно откараха Пати Лу и майка й в болницата. Съгласно предварителната договорка с доктор Халам Мелани нямаше да отиде с тях. Той искаше да даде възможност на детето да се настани без сътресения и се съгласи да се срещне с Мел на следващата сутрин в седем часа в бюфета. Тогава щеше да й обясни накратко състоянието на Пати Лу и как смятат да я лекуват. Тя можеше да носи бележник или касетофон, но на срещата не трябваше да идва снимачен екип. Официалното интервю щеше да стане по-късно. Мел установи, че е благодарна за дадения отдих след напрежението в самолета. Настани се в хотела, обади се на близначките в Ню Йорк, взе душ, преоблече се и се разходи около хотела. В ароматния пролетен въздух мислите й постоянно се връщаха към Питър Халам. Беше адски любопитна да се запознае с него. В шест часа на следващата сутрин тя стана бързо и се отправи с взетата под наем кола към болницата.

Токчетата на Мелани ритмично тракаха по застлания с плочки под. Тя зави наляво по един безкраен коридор и мина покрай двама санитари, влачещи мокри парцали зад себе си, които проследиха одобрително отдалечаващата се фигура. Тя спря пред бюфета, прочете надписа и бутна двойната врата. Ноздрите й поеха силния аромат на прясно кафе. Докато се оглеждаше из ярко осветената зала, тя се изненада, че по това време има толкова много хора.

По масите седяха медицински сестри, пиеха кафе и закусваха между смените. Специализанти ползваха почивката си, стажант-лекари приключваха дългата нощ с топла храна или сандвич. Един-двама посетители седяха умърлушени на крайните маси — очевидно бяха чакали цяла нощ сведения за близки или приятели в критично състояние. Една жена тихо плачеше, изтривайки очите си с кърпичка, друга, по-млада, бършеше сълзите си и се опитваше да я утеши. Това бе странна сцена на контрасти — мълчаливата умора на младите лекари, бодрото бъбрене на сестрите, тъгата и напрежението на посетителите, а като звуков фон на всичко това тракането на табли и бълбукането на водата в машините за миене на съдове. Приличаше на оперативен център в някакъв странен, модерен град, на команден пункт в космически кораб, летящ в пространството, изцяло откъснат от околния свят.

Мелани се оглеждаше и се чудеше кой ли от облечените в бели престилки е Питър Халам. На една маса няколко мъже на средна възраст с колосани бели престилки се съвещаваха тържествено пред понички и кафе, но никой от тях не отговаряше на представата й за него, а и никой не се обърна към нея. Все пак той знаеше как изглежда тя.

— Мис Адамс? — стресна я глас точно зад нея и тя се завъртя на токчетата си.

— Да?

— Аз съм Питър Халам. — Той протегна силната си, хладна ръка. Тя я пое и погледна красивото му, набраздено лице с остри черти. Очите му бяха сини, косата — прошарена, а усмивката, която трепереше в очите му, не стигаше до устните. Въпреки усетеното от разговорите по телефона, той съвсем не бе такъв, какъвто тя очакваше. Бе много по-висок, с крепко телосложение, раменете му изопваха бялата престилка, облечена върху синя риза, тъмна връзка и сиви панталони. Веднага се познаваше, че в колежа е играл футбол.

— Отдавна ли чакате?

— Съвсем не.

Тя го последва до една маса, усещайки, че не владее положението така, както би желала. Беше свикнала да прави определено впечатление на събеседниците си, а сега имаше чувството, че просто е въвлечена в орбитата му. У него имаше нещо невероятно магнетично.

— Кафе?

— Да, благодаря.

Погледите им се срещнаха. Всеки се питаше какво ли ще открие у другия — приятел или враг, привърженик или противник. Но в момента едно нещо ги свързваше — Пати Лу Джоунс, и Мел бе нетърпелива да го разпита за нея.

— Сметана и захар?

— Не, благодаря.

Тя понечи да тръгне с него, но той махна с ръка към един празен стол.

— Не се безпокойте. Веднага ще се върна. Пазете масата.

После се усмихна и тя почувствува почти осезаема ласка.

Изглеждаше мил човек. След миг той се върна с табла, на която имаше две вдигащи пара кафета, две чаши с портокалов сок и препечени филийки.

— Не знаех дали сте закусили.

У него се долавяше вродена доброта и грижовност и тя веднага реши, че й харесва.

— Благодаря. — И тъй като не можеше повече да се сдържа, попита: — Как е Пати Лу?

— Снощи бе настанена добре. Смело хлапенце — дори няма нужда майка й да стои при нея.

Мел предполагаше, че това се дължи на милото посрещане от страна на Питър Халам и екипа му, и бе права. За него доброто душевно състояние на пациентите му бе от най-голямо значение, което е рядко изключение при хирурзите. След пристигането на Пати Лу той прекара няколко часа с нея, опознавайки я като личност, не само като сбор от данни. След смъртта на Сали не бе имал друг критичен случай и сега мислеше само за Пати.

— Как преценявате шансовете й, докторе? — Мел нямаше търпение да чуе мнението му и се надяваше, че прогнозата ще бъде добра.

— Бих искал да кажа, че има добри шансове, но не е така. Мисля, че в случая е по-точно, ако ги наречем задоволителни.

Мел кимна унило и отпи глътка кафе.

— Ще направите ли трансплантация?

— Ако намерим донор, което е малко вероятно. При децата много рядко се намират донори, мис Адамс. Смятам, че първоначалната ми идея е правилна — да ремонтираме, доколкото можем, собственото й сърце.

— Кога?

Той въздъхна и замислено присви очи, докато тя го наблюдаваше.

— Днес ще й направим серия от изследвания и утре бихме могли да я оперираме.

— Достатъчно силна ли е да издържи операцията?

— Мисля, че да.

Те размениха дълъг поглед. В тази работа нямаше гаранции. Победите никога не бяха сигурни. Сигурни бяха само загубите. Не бе лесно да се живее с това ден след ден и тя се възхищаваше от работата му. Изпита силно желание да му го каже, но й се стори прекалено лично, затова се отказа и заговори за Пати Лу и репортажа. Скоро той я загледа изпитателно. Тя проявяваше интерес, но и човечност. Не бе просто репортерка.

— Какъв интерес имате вие от всичко това, мис Адамс? Просто един репортаж или нещо повече?

— Пати е необикновено момиченце, докторе. Човек не може да остане безразличен към нея.

— Винаги ли се вживявате така? Сигурно е уморително.

— А нима при вас не е същото? Не държите ли на всеки един пациент, докторе?

— Почти.

Бе съвсем искрен и тя му вярваше. Би било много, много голямо изключение да не се тревожи за някой пациент. Беше усетила това. Той я погледна с любопитна усмивка — ръцете й лежаха кръстосани в скута.

— Нямате бележник. Значи ли това, че записвате разговора ни?

— Не — поклати глава тя и се усмихна, — не го записвам. Предпочитам да се опознаем така.

Това го заинтригува и не се въздържа да я попита:

— Защо?

— Защото ще мога да направя по-добър репортаж за работата ви, ако науча нещо повече за вас. Не написано или записано, а като гледам, слушам и ви опознавам.

Тя си знаеше добре работата и той го почувства. Бе известна, всъщност бе звезда, истински професионалист, и то изключително добър. Това му харесваше. Бе като спортно състезание между достойни противници. Предизвикваше въодушевлението му и изведнъж, без да е имал предварително намерение, той предложи:

— Искате ли да ме придружите при визитацията тази сутрин? Просто ако лично ви интересува.

Очите й светнаха. Неочакваното предложение я поласка, надяваше се то да означава, че я харесва или нещо повече — че е започнала да печели доверието му. Това е важно, за да свърши работата си по-леко.

— Много бих искала, докторе. — Очите й говореха колко е трогната от предложението.

— Може да ме наричате Питър.

— Ако вие ми казвате Мел.

Двамата се усмихнаха.

— Дадено. — Той се изправи, докосвайки рамото й, и тя скочи на крака, въодушевена от перспективата да го придружи на визитацията. Това бе рядка възможност, не можеше да не му е признателна. На излизане от бюфета той се обърна към нея с усмивка:

— Пациентите ми ще бъдат много впечатлени от присъствието ви, Мел. Сигурен съм, че всички са ви виждали по телевизията.

Кой знае защо тази забележка я изненада и тя се засмя:

— Едва ли. — Тези, които я познаваха — особено Грант и дъщерите й — винаги се шегуваха със скромността й.

Сега той се засмя:

— Знаете ли, едва ли може да се каже, че сте неизвестна. А сърдечноболните също гледат новините по телевизията.

— Просто винаги смятам, че хората не ме познават, когато не съм пред камерата.

— Обзалагам се, че не е така.

Отново се усмихна и Мелани кимна в отговор. Беше му любопитно, че не бе позволила успехът й да я главозамае през тези години. Той бе очаквал съвсем друга личност.

— Във всеки случай, доктор Халам, тук звездата сте вие, и то съвсем заслужено — продължи тя. В очите й блестеше искрено възхищение. Сега стана ясно, че и той притежава подобна скромност.

— Едва ли съм звезда, Мел — сериозно отвърна той. — Просто работя тук като част от един забележителен екип. Вярвайте ми, че пациентите ми ще бъдат много по-въодушевени, че виждат вас, а не мен и с основание. Ще им се отрази добре. — Натисна бутона на асансьора, а когато той дойде, двамата влязоха сред група лекари, облечени в бяло, и сестри със свежи лица. Смените току-що започваха.

— Знаете ли, винаги съм харесвал възгледите ви и начина, по който поднасяте темата — тихо каза той, докато асансьорът спираше на всеки етаж. Мел забеляза, че две сестри я зяпаха любопитно.

— В подхода ви има нещо много прямо и правдиво. Сигурно затова се съгласих на всичко това.

— Радвам се, че се съгласихте, независимо от причината. Пати Лу има страшна нужда от вас.

Той кимна — тя казваше истината. Но имаше и друго — бе приел да даде интервю за телевизионните новини. Когато след няколко минути седнаха в кабинета му на шестия етаж, той искрено се опита да обясни на Мел рисковете и опасностите при трансплантациите. Предупреди я, че в процеса на подготвянето на репортажа, отношението й по този въпрос може да се окаже негативно. Бе обмислил тази възможност, преди да се съгласи, но бе готов да поеме риска. Ще има повече полза, ако нищо не се крие от пресата. А ако тя подходи правилно, би могла в значителна степен да повлияе положително върху общественото мнение. Но Мел изглеждаше стъписана от рисковете, които той описа.

— Смятате, че бих могла да реша, че трансплантациите не са много добра идея? Това ли искате да кажете, Питър?

— Възможно е, въпреки че би било много глупаво. Факт е, че пациентите, на които се прави трансплантация, са обречени да умрат, и то твърде скоро. А ние им даваме шанс, макар и не много добър понякога. Рискът е голям, често шансовете са малки, но все пак има някакъв шанс. А пациентът решава сам. Някои хора просто не желаят да се подлагат на всичко това и предпочитат да се откажат от тази възможност. Аз уважавам решението им. Но ако ми позволят, правя опит да им помогна. Това е единственото, което може да се направи. Не препоръчвам трансплантация на всички пациенти — би било лудост. Но за някои тя е идеалното решение, а точно сега все още се налага да отваряме нови врати. Не можем да работим само с човешки донори. Трябва ни много повече от това, което получаваме, затова търсим нови пътища. Именно този процес обществеността не приема. Смятат, че искаме да влезем в ролята на господ, но не е така. Опитваме се да спасим всеки един живот и правим всичко възможно. Толкова е просто.

Тя го последва, когато той стана и я погледна от височината на своя ръст.

— В края на деня ще ми кажете какво мислите и дали сте съгласна със средствата, които прилагаме. — Той я погледна, присвил очи. — Всъщност вашето мнение особено ме интересува. Вие сте интелигентна жена, но въпреки това относително неподготвена в тази област. Ще подходите непредубедено. Ще ми кажете дали сте шокирана, ужасена или одобрявате. — На излизане от кабинета му хрумна още нещо. — Кажете ми, Мел, създали ли сте си предварително мнение по въпроса?

Напрегнато наблюдаваше лицето й, докато вървяха. Тя намръщи чело:

— Честно казано, не знам. Мисля, че всичко, което правите, има смисъл, разбира се. Но трябва да призная, че изгледите за успех, които ми описахте, ме плашат. Шансовете за оцеляване, независимо за какъв период от време, са толкова нищожни.

Той я гледа дълго и изпитателно.

— Това, което за вас изглежда неприемливо, може да е последният лъч надежда за някоя умираща жена, мъж или дете. Може би за тях дори два месеца… два дни… два часа повече са нещо ценно. Признавам, че шансовете за успех плашат и мен. Но имаме ли друг избор? Засега това е най-доброто.

Тя кимна, следвайки го по коридора, обзета от мисълта за Пати Лу. Наблюдаваше го как чете съсредоточено картоните на пациентите, смръщил вежди, как задава въпроси и преглежда резултатите от изследванията. Отново и отново Мелани чуваше имената на лекарства, давани на пациентите с трансплантации, за да се ограничат възможностите за отхвърляне на новото сърце. Започна да си води бележки, записваше въпроси, които да му зададе, когато има време, за риска от тези лекарства, за ефекта им върху личността и съзнанието на пациента.

Изведнъж Питър Халам стана и тръгна по коридора. Тя го последва няколко крачки, после спря, несигурна дали би искал да го придружава. Сякаш усетил нерешителността й, той се обърна и махна с ръка.

— Хайде, елате.

Посочи й да вземе от купа бели престилки върху тясната метална количка. Тя грабна една и го настигна тичешком, обличайки я. Ръцете му бяха пълни с картони, двама специализанти и една сестра вървяха почтително зад него. Денят на Питър Халам бе започнал.

Той се усмихна на Мел и отвори първата врата. Влязоха при възрастен мъж, на когото преди две седмици бе направен четворен байпас. Той каза, че се чувствува отново като момче. Не изглеждаше съвсем момче — все още бе уморен, блед и изпит, но когато излязоха навън, Питър я увери, че ще се оправи. Влязоха в съседната стая и Мел изпита жалост, когато се озова пред малко момченце. То имаше вродено заболяване на сърцето и белите дробове, но още не бяха опитали хирургическа интервенция. Дишаше с ужасно хриптене и на вид бе пет или шестгодишно, но поглеждайки в картона му, Мел видя, че е на десет години. Обмисляха трансплантация на сърце и бели дробове, но засега това се правеше много рядко и считаха, че е твърде рано да го приложат при толкова малко дете. Предприемаха междинни мерки, за да го поддържат живо. Мелани наблюдаваше Питър, който седна до него и двамата дълго разговаряха. Неведнъж й се налагаше да се бори със сълзите си и се обърна така, че момчето да не вижда мокрите й очи. Когато излязоха от стаята, Питър успокояващо я докосна по рамото.

Следващият бе един мъж, на когото бяха поставили изкуствено пневматично сърце, задействано чрез въздух. Той страдаше от обща инфекция, която очевидно бе често срещан проблем. После влязоха при друг пациент, изпаднал в кома, и след като поговори кратко със сестрата, Питър не се застоя в стаята. Посетиха двама мъже с кръгли като луни лица, на които бяха направени трансплантации през последната година. От прочетеното Мел вече знаеше, че често се получаваше такъв страничен ефект от стероидите, които вземаха, но в края на краищата това можеше да се овладее. Изведнъж всички тези хора оживяха за нея. Сега тя чувстваше още по-реално и минималните шансове за успех. Питър отговори на някои от въпросите й, когато отново седнаха в кабинета му. Тя погледна часовника си и с изненада откри, че е почти обяд. Визитацията бе продължила четири часа в около двадесет стаи.

— Шансовете? — Той я погледна над чашата с кафе. — Шестдесет и пет процента от пациентите със сърдечна трансплантация имат шанс да изкарат една година след операцията. Грубо казано, в два от три случая те може да живеят още една година.

— А по-дълго?

Той въздъхна. Ненавиждаше тази статистика. Именно с нея се бореше всеки ден.

— Най-дългият период е горе-долу пет години.

— А повече от това? — Тя си водеше бележки, ужасена от статистическите данни, разбирайки предизвикателството в тона му.

— Засега възможностите са тези. Ние просто не можем да направим нищо повече — каза той със съжаление и двамата едновременно помислиха за Пати Лу, желаейки й по-големи изгледи за успех. Тя заслужаваше много повече. Всички го заслужаваха. Човек би се запитал има ли смисъл, но ако ставаше дума за собствения му живот или за този на детето му, не би ли поел всички рискове за още един ден, за седмица, дори за година?

— Защо умират толкова скоро? — Мел бе мрачна.

— Главно поради отхвърлянето — под най-различна форма. Или направо тотално отхвърляне, или се получава втвърдяване на артериите, което води до сърдечна недостатъчност. Трансплантацията ускорява процеса. Другият голям проблем пред нас е инфекцията, към която те са по-податливи.

— И нищо ли не можете да направите? — Сякаш всичко зависеше от него. Тя му определяше ролята на Господ, както правеха и някои от пациентите му. И двамата знаеха, че не е справедливо, но изглеждаше, че всичко е в неговите ръце, въпреки че не беше така. В известен смисъл тя искаше да е така, щеше да е по-просто. Той е чудесен човек и би оправил нещата… ако можеше.

— Засега не сме в състояние да направим нищо повече. Въпреки че някои от новите лекарства може да променят положението. Напоследък използваме някои нови препарати, които може да помогнат. Това, което не бива да забравяме, е, че тези хора нямат изобщо никакъв шанс без ново сърце. — Той й говореше внимателно, като на дете. — Така че всичко, което получават, е като дар за тях. Те го разбират. Щом искат да живеят, би трябвало да са готови да опитат всичко.

— Какво искате да кажете?

— Някои не искат. Просто не искат да се подложат на това. — Той махна с ръка към картоните и се облегна назад с чаша кафе в ръка. — Знаете ли, необходим е голям кураж.

Но сега тя разбра и още нещо. Голям кураж се изискваше и от самия него. Той беше като матадор, излизащ на арената с бик, наречен „Смърт“, и се опиваше да спаси от него мъже, жени и деца. Питаше се колко ли често е бил пробождан от разбити надежди, от умиращи пациенти, на които е държал. Усещаше се, че е човек, който наистина взима всичко присърце.

Сякаш прочел мислите й, той изрече с тих глас:

— Жена ми отказа да поеме този риск.

Той наведе очи, а Мел го гледаше, прикована към стола. Какво бе казал? Неговата жена? Той вдигна глава, усетил, че е шокирана, и я погледна право в очите. В неговите нямаше сълзи, но Мел видя скръб, което й помогна да разбере още нещо за него.

— Тя имаше първична белодробна хипертония, ако това ви говори нещо. Увреждат се дробовете, а в крайна сметка и сърцето. Изисква се трансплантация на сърце и бели дробове, но по онова време бяха направени само две такива операции в света, и то не тук. Не бих го извършил аз самият — той въздъхна и се наведе напред, — щеше да оперира някой от колегите ми заедно с целия екип или можехме да я отведем, при когото и да е от големите световни специалисти, но много спокойно тя отказа. Искаше да си отиде нормално, без да подлага себе си, мене или децата на страданията, които виждаше, че преживяват пациентите ми, за да умре и така, и така след шест месеца или след година-две. Прие всичко с ужасяващо хладнокръвие.

Сега Мел видя, че очите му са навлажнени.

— Не съм срещал друг човек като нея. Беше съвършено спокойна до самия край. — Гласът му пресекна, после той продължи: — Отиде си преди година и половина, а бе само на четиридесет и две.

Той погледна Мел право в очите, без да се страхува от чувствата си. Тишината в стаята бе оглушителна.

— Може би щяхме да променим нещата. Но не задълго. — Говореше вече като професионалист. — През последната година самият аз направих две трансплантации на сърце и бели дробове едновременно. Естествено това предизвиква особено силни чувства у мен. Няма причина те да не са успешни и един ден това ще стане. — За неговата жена бе твърде късно. Но дълбоко в себе си той не се бе отказал от борбата, сякаш все още можеше да я убеди да му разреши да опита. Мел го гледаше и сърцето я болеше за преживяното от него, за чувството на безпомощност, което все още се четеше в очите му. Когато проговори, гласът й бе много тих:

— Колко деца имате?

— Три. Марк е на седемнадесет, Пам ще стане на четиринадесет през юни, а Матю е на шест. — При мисълта за децата си Питър Халам се усмихна и погледна Мел. — Всичките са страхотни, но Матю е особено забавно хлапе. — Въздъхна и се изправи. — За него е най-тежко, ала всъщност и за тримата не е леко. Пам е във възрастта, когато действително има нужда от Ан, а аз не мога да й дам това. Всеки ден се опитвам да се прибера рано, но винаги възниква някаква критична ситуация. Адски трудно е да им даваш всичко, от което имат нужда, когато си сам.

— Знам. И аз имам същия проблем — тихо рече тя.

Той се обърна и я погледна, сякаш нечул думите й.

— Можеше поне да ни позволи да опитаме.

Гласът на Мел бе тих:

— И по всяка вероятност вече пак щеше да си е отишла. Сигурно е много трудно да се приеме това.

Той кимна, гледайки я тъжно.

— Така е. — После сякаш внезапно шокиран от всичко, което бе казал, взе в ръце всичките картони, като че ли отново искаше да издигне преграда между себе си и нея. — Съжалявам. Не знам защо ви разказах това.

Но Мелани не бе изненадана, хората често разкриваха сърцата си пред нея, просто този път то бе станало по-бързо. Той се опита да го отмине с усмивка:

— Защо не идем да видим Пати?

Мел кимна, все още дълбоко развълнувана от чутото. Трудно й бе да намери подходящи думи в момента и почти изпита облекчение при вида на детето, което бе довела от Ню Йорк. Пати Лу явно се зарадва и на двамата, а това напомни на Мел защо е дошла. Прекараха приятно половин час, бъбрейки с детето. Питър изглеждаше доволен от резултатите от изследванията й. Накрая се обърна към нея, гледайки я бащински:

— Знаеш ли, че утре е нашият голям ден?

— Така ли? — Ококори очи тя. Изглеждаше едновременно и въодушевена, и неуверена.

— Ще поработим по старото ти сърце, Пати, и ще го направим като ново.

— Тогава ще мога ли да играя бейзбол?

Мел и Питър се засмяха на желанието й.

— Това ли искаш да правиш?

— Да, сър! — засия тя.

— Ще видим.

Внимателно той й обясни процедурата за следващия ден, с термини, които тя можеше да разбере, и въпреки че изглеждаше притеснена, очевидно не изпитваше голям страх. Явно бе, че Питър Халам вече й харесва и че съжали, когато двамата си тръгнаха. Питър погледна часовника си. Минаваше един и половина.

— Какво ще кажете да обядваме? Сигурно умирате от глад?

— Почти — усмихна се тя. — Но бях така погълната от всичко, че не се сетих за ядене.

Той изглеждаше доволен.

— Аз също.

Изведе я навън и изведнъж почувствуваха облекчение от свежия въздух. Питър предложи да хапнат набързо и Мел се съгласи. Отправиха се към колата му.

— Винаги ли работите толкова усилено? — попита го тя и той сякаш се развесели.

— Обикновено — да. Тук нямаме много свободно време. Не мога да си позволя да обърна гръб на работата си дори за един ден.

— А екипът ви? Не може ли да си поделяте задълженията? — Иначе товарът би бил прекалено голям за него.

— Разбира се.

Но нещо в начина, по който го каза, я накара да се усъмни в думите му. Имаше чувството, че той поема по-голямата част от отговорността и че така му харесва.

— А децата ви как се отнасят към работата ви?

Той се замисли за миг, преди да отговори:

— Знаете ли, не съм съвсем сигурен. Марк иска да учи право, Пам променя мнението си по въпроса всеки ден, особено сега, а Матю е твърде малък и не знае какъв иска да бъде, когато порасне, като се изключи това, че миналата година бе решил, че ще стане водопроводчик. — Питър Халам се засмя, поглеждайки Мел. — Предполагам, че и аз съм нещо като водопроводчик.

Пролетният въздух бе топъл, слънцето грееше и Мелани забеляза, че навън той изглежда по-млад. Изведнъж тя си го представи с децата му съвсем ясно.

— Къде да отидем да обядваме? — усмихнато попита той. Очевидно се чувствуваше добре в царството си, но не беше само това. Имаше нещо повече. Вече ги свързваше нова близост. Той бе разкрил сърцето си пред нея, разказа й за Ан. След което се почувствува по-свободен от много време насам. Като че ли искаше да отпразнува лекотата, която усещаше в сърцето си. Мел долови настроението му и се усмихна. Странно — работата му бе свързана с живота и смъртта, а тя доведе при него тежко болно дете. И въпреки всичко това те са живи, млади и постепенно се сприятелиха. И то доста бързо. Общуването с него й напомняше внезапната откровеност, възникнала при запознаването й с Гранд, но разбираше, че към този мъж изпитва нещо повече. За нея той притежаваше огромна вътрешна привлекателност — това бе силата му, нежността, уязвимостта, искреността, скромността, съчетани с огромния му успех. Той бе необикновен човек. Питър Халам я гледаше и си мислеше почти същите неща за нея. Бе доволен, че я покани на обяд. Заслужиха си почивката. И двамата работеха упорито и си плащаха данъците — не е неуместно да прекарат известно време заедно. Мел си рече, че то ще й помогне при интервюто.

— Познавате ли добре Лос Анжелос? — попита я той.

— Не особено. Винаги идвам тук по работа — тичам от едно място на друго, докато си замина. Не съм имала време за спокоен обяд.

Той се усмихна, мислейки си, че и при него е така, но чувствуваше, че днес постъпва правилно. Освен това усещаше, че е срещнал нов приятел.

— Подозирам, че обикновено не обядвате навън, нали? — усмихната попита тя.

— Рядко. Обикновено ям тук — той махна с ръка назад към болницата и спря пред колата си. Тя беше голяма, просторна, сребристосива лимузина марка „Мерцедес“, което я изненада. Колата не отговаряше на представата й за него. Сякаш той прочете мислите й:

— Купих я преди години за Ан. — Каза го тихо, но сега в гласа му имаше по-малко болка. — Обикновено карам своето беемве, но в момента то е в гараж. Тази кола оставям на нашата икономка и на Марк.

— Имате ли добра помощничка за децата? — Пътувайки към Уилшир булевард, те бяха обикновени хора.

— Страхотна е — усмихнат, той й хвърли бърз оглед, докато шофираше. — Без нея наистина съм загубен. Немкиня е и е у нас, откакто се роди Пам. Ан гледаше сама Марк, но когато Пам се роди, тя вече имаше проблеми със сърцето и наехме жена да се грижи за бебето. Щеше да остане при нас шест месеца — това бе преди четиринадесет години… — Той леко се поколеба. — Сега, когато Ан си отиде, сякаш ни е пратена от бога. — Вече свикваше с тези думи.

Мел бързо подхвана темата:

— Аз имам чудесна латиноамериканка, която ми помага за момичетата.

— Колко са годишни?

— През юли ще станат на шестнадесет.

— И двете ли? — Той изглеждаше изненадан и този път Мел се засмя.

— Да. Те са близначки.

— Еднояйчни?

— Не. Двуяйчни. Едната е стройна и червенокоса. Казват, че прилича на мен, но не съм убедена. А с другата нямаме нищо общо — пищна блондинка, която ми причинява сърдечен пристъп винаги, когато излиза. — Тя се усмихна, а Питър се разсмя.

— През последните две години стигнах до извода, че е по-лесно да имаш синове. — Усмивката му угасна при мисълта за Пам. — Дъщеря ми беше на дванадесет години и половина, когато Ан умря. Мисля, че тази загуба, съвпаднала с началото на пубертета, й дойде прекалено много — въздъхна той. — Предполагам, че юношеството не е лек период за всички деца, но Марк бе по-лесен на нейната възраст. Разбира се, той имаше и двама ни.

— Предполагам, това е от значение.

След дълга пауза той потърси погледа й.

— Сама ли сте с близначките? — Тя май бе споменала такова нещо.

Мел кимна:

— От самото им раждане съм сама.

— Умрял ли е баща им? — Сякаш изпитваше страдание заради нея. Просто бе такъв човек.

— Не — отвърна спокойно Мел. — Напусна ни. Каза, че изобщо не иска деца, и не се шегуваше. Още щом му съобщих, че съм бременна, всичко свърши. Дори не е виждал близначките.

Питър Халам изглеждаше поразен. Не можеше да си представи, че някой може да постъпи така.

— Било е ужасно за вас, Мел. Трябва да сте била много млада.

Тя кимна с лека усмивка. Това вече не й причиняваше мъка. Всичко бе неясен спомен. Просто един факт от живота й.

— Бях на деветнадесет години.

— Господи, как се справихте сама. Помогнаха ли ви родителите?

— Да, известно време. Когато момичетата се родиха, напуснах колежа „Барнард“, после започнах работа, с какво ли не се захващах — усмихна се тя, — и в крайна сметка станах секретарка в приемната на телевизионна компания в Ню Йорк, после машинописка в новинарската редакция, останалото е история.

Сега тя си го спомняше с лекота, но той усещаше колко мъчително е било издигането й. Бе чудесно, че това не я е опустошило. Не е станала озлобена и груба, спокойно и реалистично приемаше миналото и в крайна сметка бе успяла. Тя бе на върха и не се чувствуваше унизена от изкачването.

— Днес го представяте много просто, ала понякога сигурно е било кошмарно.

— Май да — въздъхна тя, разглеждайки града, докато пътуваха. — Всъщност сега ми е трудно да си спомня. Странно — докато го преживяваш, има моменти, в които си мислиш, че няма да издържиш, но някак успяваш и когато по-късно си го припомняш, не ти изглежда толкова трудно.

Заслушан в думите й, Халам се питаше дали един ден и той ще се примири със загубата на Ан, но в момента се съмняваше в това.

— Знаете ли, Мел, за мен най-трудното е да приема, че не мога да бъда и баща, и майка за децата си. А те имат нужда от двама, особено Пам.

— Не бива да искате толкова много от себе си. Вие сте това, което сте, и давате най-доброто от себе си. Не бихте могли да направите нищо повече.

— Сигурно. — Но гласът му не прозвуча убедително. Той отново я погледна. — Никога ли не сте мислили да се омъжите отново заради момичетата?

Казваше си, че за нея е по-различно — тя не трябваше да превъзмогва болката по любим човек, а дори и да го е обичала, можеше да се опре на гнева си и това й даваше повече свобода. Освен това при нея бе минало много повече време.

— Струва ми се, че бракът не е за мен. Мисля, че и момичетата вече разбират това. По-рано, когато бяха малки, много ми досаждаха по този въпрос. Разбира се, понякога съм се чувствувала виновна. Но по-добре сами, отколкото с неподходящ мъж. — Тя смутено му се усмихна. — Странното е, че предпочитам да живея така. Не знам как бих приела някого, с когото да деля момичетата. Сигурно е ужасно, но признавам, че понякога изпитвам силно собственическо чувство към тях.

— Това е разбираемо, след като толкова време сте сами с тях. — Той се облегна назад, загледан в нея.

— Може би. Джесика и Вал са най-хубавото нещо в живота ми — две страхотни деца.

Тя бе същинска квачка и двамата се засмяха. Той слезе от колата и й отвори вратата. Бяха в луксозния квартал Бевърли Хилс, само на две пресечки от знаменитата улица Родео Драйв. Мелани се огледа. „Бистро Гардънс“ бе хубав ресторант, съчетал стила „арт деко“, с изобилна растителност, която водеше към вътрешния двор. Наоколо седяха все изискани, богати, модно облечени хора. Обядът бе в разгара си. На няколко маси тя видя познати лица — кинозвезди, възрастна кралица на телевизионния екран, литературен титан, чиито книги неизменно влизаха в списъка на бестселърите. Докато се озърташе, изведнъж забеляза, че хората я гледат. Видя как две жени прошепнаха нещо на трета. Когато салонният управител се приближи с усмивка към Питър, погледът му обгърна и Мелани.

— Здравейте, докторе. Здравейте, мис Адамс, радвам се да ви видя отново.

Мел не си спомняше да го е виждала някога, но очевидно той я познаваше и искаше да й го покаже. Развеселена, тя го последва навън към една маса с чадър и Питър я погледна въпросително:

— Винаги ли ви разпознават?

— Невинаги. Зависи къде се намирам. Тук например това им е занаятът.

Тя погледна към заетите маси наоколо. „Бистро Гардънс“ обслужваше богатите, изисканите, известните — хората с име. Тя отново се усмихна на Питър:

— В болницата ми харесваше да бъда около доктор Халам, където всички зяпаха вас. Зависи къде се намира човек.

— Предполагам. — Но той не бе забелязал, че го зяпат. Сега виждаше как няколко души гледат Мелани, ала тя го приемаше много добре. Сякаш изобщо не долавяше любопитните погледи.

— Това място е чудесно. — Тя вдъхна ароматния въздух и се обърна, подлагайки лице на слънчевите лъчи. Тук наистина бе като лято. Човек нямаше чувството, че е затворен в града, както бе в Ню Йорк. Тя притвори очи, наслаждавайки се на слънцето.

— Прекрасно е — продума Мел. — Благодаря, че ме доведохте тук.

Той се облегна назад с усмивка:

— Реших, че бюфетът не подхожда особено на вашия стил.

— Знаете ли, много често стигам само до него. Но точно затова мога да оценя случаи като този. Когато работя, нямам достатъчно време да ям или да се наслаждавам на такива ресторанти.

— Аз също.

Засмяха се и Мелани вдигна въпросително вежда:

— Мислите ли, че ние двамата работим прекалено усилено, докторе?

— Подозирам, че е така. Но също така смятам, че и двамата обичаме работата си. Това помага.

— Разбира се. — Тя излъчваше спокойствие, а той се чувствуваше по-добре от когато и да било през последните две години. Докато го гледаше, тя отново установи, че се възхищава от стила му.

— Днес ще се връщате ли отново в болницата?

— Разбира се. Искам да направим още някои изследвания на Пати Лу.

При тези думи Мел се намръщи, спомняйки си за детето.

— Ще й бъде ли много тежко?

— Ще гледаме да я облекчим, доколкото можем. Наистина операцията е единственият й шанс.

— Все още ли възнамерявате да извадите сърцето й, да го коригирате и отново да й го върнете?

— Така мисля. От седмици не сме имали донори, подходящи за нея. Може да нямаме такива и след месеци. Донорите са твърде малко и за възрастните, а при тях е по-лесно да се постигне съвместимост. Средно на година правим двадесет и пет — тридесет трансплантации. Както видяхте днес при визитацията, повечето от операциите, които правим, са байпас. Останалите са твърде специални и не ги извършваме често, въпреки че пресата пише само за това.

С озадачен вид Мел отпи глътка от бялото вино, което келнерът донесе. Работата му я омайваше и независимо от репортажа, за който бе дошла, искаше да научи нещо повече.

— Защо използувате свински клапи?

— При животинските клапи не са необходими разредители за кръвта. А в нейния случай това наистина е един плюс. Непрекъснато използуваме животински клапи, при които не се наблюдава отхвърляне.

— А не можете ли да използувате цяло животинско сърце?

Той бързо поклати глава:

— Изключено е. Незабавно ще бъде отхвърлено. Човешкото тяло е нещо странно и прекрасно.

Тя кимна, мислейки за чернокожото момиченце.

— Надявам се, че ще можете да й помогнете.

— Аз също. В момента имаме още трима пациенти, които очакват донори.

— Как определяте кой да бъде пръв?

— Този, при когото има най-добра съвместимост. Стараем се разликата между донора и реципиента да не е по-голяма от тридесет фунта. Не може сърце на момиче с тегло деветдесет фунта да бъде присадено на мъж с тегло двеста фунта или обратното. В първия случай то не би издържало на теглото на мъжа, във втория — не би паснало.

Тя поклати глава, обзета от истинско страхопочитание.

— Това, което правите, е изумително, приятелю.

— И мен все още ме смайва. Не толкова моята роля във всичко, а чудото на самия механизъм. Обичам работата си и предполагам, че това помага.

Тя хвърли поглед към бляскавата тълпа наоколо и отново се обърна към него. Той носеше морскосин ленен блейзер и светлосиня риза. Видът му бе небрежен, но изискан, реши Мел.

— Човек се чувства добре, когато харесва това, което прави, нали?

Очевидно и тя имаше същото отношение към работата си. Изведнъж Мелани се сети за Ан.

— Жена ви работеше ли?

— Не — поклати глава той, припомняйки си постоянната подкрепа, която тя му даваше. Бе съвсем различен тип жена от Мел, но навремето му харесваше точно такава, каквото бе.

— Не, не работеше. Седеше си вкъщи и се грижеше за децата. Затова смъртта й бе още по-тежък удар за тях.

Сега той полюбопитствува да научи нещо за Мелани.

— Мислите ли, че дъщерите ви се чувствуват пренебрегнати заради професията ви, Мел?

— Надявам се, че не. — Тя се опита да бъде искрена с него. — Понякога — може би, но мисля, че харесват това, което върша. — Тя се засмя и заприлича на младо момиче. — Сигурно прави впечатление на приятелите им, а това им допада.

Той се усмихна. Професията й правеше впечатление дори и на него.

— Чакайте да видите, когато децата ми разберат, че съм обядвал с вас! — Двамата се разсмяха. Той плати сметката и станаха със съжаление. Не им се искаше да тръгват, нито да прекъснат приятния разговор. В колата Мел се протегна:

— Чувствувам се мързелива. — Тя радостно му се усмихна. — Тук направо е лято.

Беше едва май, но с удоволствие би се излегнала край някой басейн.

Той запали колата, мислейки за лятото.

— Тази година, както обикновено, ще отидем в Аспен. Какво правите през лятото, Мел?

— Всяка година ходим в Мартас Винярд.

— Как е там?

Тя присви очи, подпряла брадичка на дланта си.

— Там се чувствувам като малко дете или като че ли си играя на Хъкълбери Фин. Цял ден тичаме боси и по шорти, децата лудуват на плажа, а къщите са от времето на баба ми. Харесва ми, защото, ако не искам, не е нужно да правя впечатление никому, мога просто да се излежавам или да се шляя. Всяка година прекарваме там по два месеца.

— Можете ли да отсъствувате толкова дълго от работа? — изненада се той.

— Това вече е включено в договора ми. По-рано беше един месец, но от три години станаха два.

— Не е лошо. Може би и аз имам нужда от това.

— От два месеца в Мартас Винярд? — Тя изглеждаше очарована от идеята. — Страшно ще ви хареса, Питър! Това е чудесно, вълшебно кътче!

Той се усмихна и изведнъж забеляза косата й, блеснала като сатен на слънцето, и внезапно се запита каква ли е при докосване.

— Имах предвид договор за моята работа.

Той се опита да откъсне мислите и очите си от лъскавата й медна коса. А очите й имаха зелен цвят, какъвто не бе срещал досега — почти изумрудени със златисти точици. Тя бе красива жена и той усети, че дълбоко в него нещо трепна. Откара я обратно в болницата, опитвайки се да ограничи разговора само за Пати Лу. През последните няколко часа двамата бяха станали доста близки, дори прекалено, а това го безпокоеше. Започваше да изпитва чувството, че изневерява на Ан с интереса си към Мел. Докато влизаха в болницата, тя пък се запита защо ли изведнъж той стана по-сдържан.