Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (16)

XVI

На другия ден към обяд я събуди телефонен звън. Тя се усмихна, когато чу гласа на Грант и видя, че е ярък слънчев юнски ден.

— Добре дошла, стара приятелко. Как беше в Лос Анжелис?

— О, прекрасно — отвърна тя, като се протягаше. — Само си седях край басейна и поглъщах слънчевите лъчи.

Двамата се разсмяха, защото знаеха каква лудница беше там.

— А ти как си?

— Зает, луд, както обикновено. А ти?

— Как смяташ — при тези ненормални обстоятелства?

— Сигурно си страшно преуморена. — Но гласът й не звучеше толкова зле.

— Прав си, съсипана съм.

— Днес ще бъдеш ли на работа?

— Да. За новините в шест часа. Няма да успея по-рано.

— И това е добре. Ще чакам да те видя. Липсваше ми, рожбо. Ще имаш ли време да пийнем по нещо?

Време — да, но желание — не. Трябваше й време, за да изясни нещата за себе си. Все още нямаше намерение да споделя нищо с Грант.

— Не тази вечер, скъпи. Може би другата седмица.

— Добре. Довиждане, Мел.

Тя стана и се протегна, като мислеше за Грант. Беше късметлийка, че има такъв приятел. Тръгна към банята, но телефонът отново иззвъня и тя се запита дали не е пак той. Малцина я търсеха вкъщи, а почти никой не знаеше, че вече се е върнала от Калифорния. Щяха да го разберат чак вечерта от новините. Смръщи озадачено вежди и вдигна телефона на бюрото, загледана към градината зад къщата.

— Ало?

— Здравей, Мел. — Гласът му прозвуча притеснено, а тя усети, че сърцето й се обърна. — Не бях сигурен, че си вкъщи. Имам само няколко минути и реших да ти се обадя. Как се прибра?

— Да… добре… — Езикът й се заплете и тя притвори очи, заслушана в гласа му.

— Имам почивка между операциите и реших да ти кажа колко много ми липсваш. — Сърцето й отново се преобърна от това кратко изречение и тя не отговори.

— Мел?

— Да… замислих се… — После запрати по дяволите всякаква предпазливост и с въздишка седна пред бюрото. — И на мен ми е мъчно за теб. Наистина обърна живота ми с главата надолу, докторе.

— Така ли? — Сякаш му олекна. Тя му въздействуваше по същия начин. Почти не спа през цялата нощ, но не посмя да й се обади и да я събуди. Знаеше колко е изтощена.

— Разбираш ли, че това е лудост, Питър? Един господ знае кога ще се видим пак, а се държим като две хлапета, хлътнали до уши.

Чувствуваше се отново щастлива, бе й достатъчно само да го чуе.

Той се засмя на думите й.

— Така ли го приемаш? Хлътване? Едва ли.

— А ти как мислиш? — Не знаеше какво очаква да й отговори и малко се плашеше. Не бе готова да чуе уверение в пламенна любов, но и той не бе готов да й го даде. Все още се намираше в безопасност, ала не бе сигурна, че иска да е така.

— Мисля, че сигурно си права. Хлътнал съм по теб, Мел, така ли го рече?

Разсмяха се и Мел се почувствува отново като малко момиче. Винаги я караше да се усеща така, а бе само девет години по-възрастен от нея.

— А как са децата?

— Добре. А твоите?

— Горе-долу. Снощи Матю се оплака, че почти не ме вижда. В събота и неделя сигурно ще отидем на риболов, ако успея да се освободя. Зависи от следващата операция.

— Каква е тя?

— Троен байпас, но не би трябвало да има усложнения. — Той погледна часовника. — Като стана дума за това, вече ще трябва да вървя да се мия, но ще мисля за теб, Мел.

— По-добре недей. Мисли за пациента. — Но тя се усмихваше. — Може би трябва да завършвам новините с думите „Лека нощ, Питър, където и да си“.

— Знаеш къде съм. — Гласът му беше толкова нежен, че я изпълни с копнеж.

— Да, на три хиляди мили оттук.

— Защо не дойдеш някоя събота и неделя?

— Да не си луд? Току-що се върнах. — Идеята й хареса, въпреки че бе неосъществима.

— Това беше по-друго, имаше работа. Вземи си отпуск и ела на гости.

— Просто така, а? — развесели се тя.

— Разбира се. Защо не?

Тя предполагаше, че ако го направи, и двамата ще бъдат ужасени, а и не беше готова за такава стъпка.

— Може да ви дойде като шок, доктор Халам, но аз живея тук и имам две деца.

— И през юли и август излизаш в отпуск. Каза ми го. Доведи момичетата в Дисниленд или нещо подобно.

— А защо ти не ни гостуваш в Мартас Винярд?

Знаеха, че това е игра, но тя им харесваше.

— Преди това, приятелко, ще трябва да направя троен байпас.

Край на рунда.

— Успех! И благодаря, че се обади.

— Пак ще ти се обадя, Мел. Довечера ще си бъдеш ли вкъщи?

— Да, между двете емисии.

— Ще позвъня.

Той удържа на обещанието си и сърцето й отново подскочи. Тя бе приключила вечерята с момичетата, а той току-що се бе прибрал. Тя изпадна в нервна възбуда и чак когато тръгна за емисията в единадесет часа, се упрекна, че това е лудост. Съзнателно насочи вниманието си към новините и докато ги представяше, успя да се концентрира. Пред студиото я чакаше Грант. Тя изглеждаше съвсем объркана.

— Здравей, Мел. Случило ли се е нещо? — Неговото предаване започваше след петнадесет минути и нямаха много време.

— Не. Защо?

— Просто изглеждаш странно. Добре ли си?

— Разбира се.

Но очите й бяха замечтани и тя сякаш не присъстваше. Изведнъж той разбра. И друг път бе виждал подобен израз в очите й. Но сега изглеждаше съвсем отнесена. Запита се кой ли е той и кога ли е намерила време. И къде? В Ню Йорк или в Лос Анжелос? Беше заинтригуван — Мел сякаш не беше на този свят.

— Иди се наспи, рожбо. Изглеждаш полумъртва.

— Сигурно е така — усмихна му се тя и си тръгна. Усещаше, че обажданията на Питър отново я връщаха назад. Как, за бога, можеше да се съсредоточи в работата си? Почти не разсъждаваше нормално.

Прибра се с такси. Момичетата вече си бяха легнали, а Ракел бе взела няколко дни компенсация за изминалата седмица. Мел се изтегна на дивана в дневната, разсъждавайки за живота си. Сети се за предложението на Питър да отиде в Лос Анжелос, но това бе лудост. Единственият изход бе да издържи още няколко седмици в Ню Йорк и после да заминат на почивка. Може би тогава ще подреди всичко в главата си, както всяка година. Нещата ще придобият отново нормален вид със слънцето, морето и спокойното съществуване там.