Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (7)

VII

На следващия ден снимките на Пати Лу в реанимацията преминаха гладко. Въпреки операцията и тръбичките тя изглеждаше много по-добре отпреди и Мелани бе смаяна. Като че ли Питър бе постигнал вълшебно изцеление и тя не си позволи да мисли колко време ще трае това. Дори и да й оставаха само няколко години, пак е по-добре, отколкото няколко дни. С живия пример на Пати Лу Питър Халам я спечели изцяло.

Малко след като излезе от стаята на Пати Лу, Мел го срещна в коридора. Екипът си беше тръгнал, а тя отиваше да се сбогува с Пърл. Трябваше да освободи хотела, да изпълни няколко поръчки в Бевърли Хилс, включително да купи нещо дребно за момичетата. От години това беше станало традиция. Сега щеше да открадне един час за пазаруване по Родео Драйв.

— Здравей! — Изглеждаше красив и бодър, като че ли не беше работил цял ден. — Какво смяташ да правиш днес?

— Привършвам — усмихна се тя. — Току-що видях Пати Лу. Изглежда страхотно.

— Да, така е. — Той засия, горд като петел. — И аз я видях тази сутрин.

Всъщност беше ходил два пъти при нея, но не го спомена пред Мел, за да не си помисли, че нещо не е наред.

— Щях да ти се обадя следобед, за да ти благодаря за вечерята снощи. Прекарах чудесно. — Тя внимателно потърси очите му, питайки се какво ще види в тях.

— На децата им беше много приятно да се запознаят с теб, Мел.

— И на мен също — но не можеше да не се чуди дали Пам е реагирала зле, когато се е прибрал.

Забеляза, че той я гледа замислено, и се запита какво ли се е случило. Той се поколеба, после рече:

— Бързаш ли?

— Не. Полетът ми е чак в десет вечерта.

Не спомена пазаруването за момичетата по Родео Драйв. Струваше й се твърде лекомислено да говори за това тук, където водеха борба за човешкия живот.

— Защо?

— Искаш ли да се отбиеш да видиш пак Мари Дюпре?

Виждаше се, че той вече държи на това момиче. Тя беше последната му ранена птичка.

— Как е тя днес? — Мел се взираше в очите му и се чудеше как някой може да проявява такава грижа. Но той можеше — личеше си от всичко, което прави и говори.

— Все така. Звъним и търсим донор за нея.

— Дано скоро намерите. — Самата мисъл й се стори жестока, докато вървеше след Питър към стаята на Мари. Момичето изглеждаше по-бледо и по-отпаднало, отколкото предишния ден. Питър седна и спокойно заговори с нея — почти интимно, изключвайки останалите присъстващи в стаята. Като че ли между тях съществуваше особена духовна връзка и за част от секундата Мелани се усъмни дали той не я харесва. Но в отношението му нямаше сексуален оттенък, просто той много държеше на това момиче и човек имаше чувството, че двамата се познават от години, а Мел знаеше, че не е така. Помежду им съществуваше изключително разбирателство. Не след дълго Мари стана по-спокойна и очите й се устремиха към Мел.

— Благодаря, че пак минахте да ме видите, мис Адамс.

Изглеждаше отпаднала и бледа. Ставаше ясно, че няма да живее дълго, ако не й се направи така необходимата трансплантация. Положението й се беше влошило и Мел почувствува как й се свива сърцето, когато се приближи към нея.

— Довечера се връщам в Ню Йорк, Мари. Но ще очаквам добри новини за вас.

Призрачно бледата млада жена дълго мълча, после тъжно се усмихна.

— Благодаря ви.

После тя се поддаде на чувствата си и две сълзи се отрониха по бузите й.

— Не знам дали ще намерим донор навреме.

Питър се намеси:

— Тогава просто ще трябва да издържиш, нали?

Очите му напрегнато се впиха в момичето, като че ли й внушаваха да живее, а Мел имаше чувството, че може да докосне магнетичната сила, протекла между двамата.

— Всичко ще бъде наред. — Мелани докосна ръката й и се изненада колко е студена. Момичето практически нямаше кръвообращение, което бе причината за синкавата й бледност. — Знам, че ще бъде така.

Тя обърна очи към Мел, твърде слаба, за да се движи.

— Наистина ли?

Мелани кимна, борейки се със сълзите си. Имаше ужасяващото чувство, че момичето няма да издържи. Докато излизаше от стаята, тя мълчаливо се молеше за него, а в коридора се обърна разтревожено към Питър:

— Ще може ли да издържи, докато намерите донор? — Сега Мел се съмняваше, дори Питър изглеждаше неуверен. Изведнъж й се стори изтощен, което бе рядкост за него.

— Надявам се. Зависи кога ще намерим донор.

Мелани не зададе очевидния въпрос: „А ако не намерите?“, защото отговорът беше ясен от състоянието на момичето. То беше най-крехкото, най-деликатното същество, което Мелани бе виждала някога, и изглеждаше цяло чудо, че все още е жива.

— Надявам се, че ще издържи.

Питър я погледна втренчено, после кимна:

— И аз. Понякога емоционалният фактор помага. По-късно пак ще мина да я видя. Сестрите я наблюдават отблизо, не само чрез мониторите. Проблемът е, че тя няма семейство, нито други близки. Понякога толкова самотни хора не виждат смисъл да се борят. Ние трябва да им внушим този смисъл, доколкото можем. Но в крайна сметка това, което става, не зависи от нас.

А от нея? Можеше ли това крехко момиче да си внуши да живее? Беше прекалено да очакват от Мари и Мелани мълчаливо тръгна след Питър, почти влачейки краката си. Нямаше причини да продължава да се мотае тук. Питър го очакваше работа, а тя трябваше да тръгва, независимо че не й се искаше. Предпочиташе да остане — да наблюдава Пати Лу, да говори с Пърл, да се моли за Мари, да се отбие при другите пациенти. Но вече разбираше, че онова, което я задържа, не е никой от тях, а Питър. Наистина не искаше да се раздели с него. Той като че ли също го усещаше. Остави сестрите и картоните и се приближи до нея.

— Ще те изпратя до долу, Мел.

— Благодаря. — Прие тя. Искаше да бъдат сами, въпреки че не знаеше защо.

Може би бе трогната от стила му, от маниера му към болните, от топлотата, но имаше и още нещо. Този мъж изключително много я привличаше, но какъв смисъл имаше? Тя живее в Ню Йорк, а той в Лос Анжелос. А ако живееха в един град? Не беше сигурна дори и в този случай. Той я изпрати до колата и тя се обърна към него:

— Благодаря за всичко.

— За какво? — мило й се усмихна той.

— За това, че спаси живота на Пати Лу.

— Направих го заради Пати Лу, не заради тебе.

— Тогава за всичко друго. За интереса, за времето, за съдействието, за обяда, за вечерята… — Изведнъж думите не й стигнаха и на него му стана забавно.

— Нещо да си забравила? Кафето в коридора?

— Добре де, добре… — засмя се тя, а той взе ръката й.

— Аз трябва да ти благодаря, Мел. Ти направи много за мен. Ти си първият човек, пред когото разкрих душата си от две години насам. Благодаря ти за това. — Преди тя да успее да отговори, той продължи. — Мога ли да ти се обаждам понякога в Ню Йорк, или ще бъде неуместно?

— Съвсем не. Ще се радвам. — Сърцето й биеше в гърдите, тя се чувствуваше като съвсем младо момиче.

— Тогава ще ти се обадя. Приятно пътуване. — Той стисна още веднъж ръката й, после се обърна, махна и изчезна. Всичко бе съвсем просто. Докато караше към Родео Драйв, тя се питаше дали някога ще го види отново.