Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (9)

IX

В къщата в Бел Ер мисис Хан стоеше до един прозорец и я чакаше. Без много приказки тя отведе Мел в стаята за гости. Мел й благодари и се огледа. Беше гладна, изтощена, копнееше за гореща вана, но бе прекалено уморена, за да предприеме каквото и да е. Остави чантата и куфарчето си на пода, питайки се дали ще намери багажа си в Ню Йорк, но в този момент това не я притесняваше. Легна облечена на леглото и започваше да се унася в дрямка, мислейки за Питър и Мари, когато на вратата се почука. Тя се обърна стресната и дойде бавно на себе си.

— Да?

Появи се мисис Хан с малка табла.

— Докторът каза, че трябва да хапнете нещо.

Докато гледаше чинията с бъркани яйца и препечени филийки и чашата шоколад, чийто аромат долавяше от другия край на стаята, Мел се почувствува като пациентка.

— Не ви донесох кафе, за да можете да спите.

— Много ви благодаря. — Беше й неловко да я обслужват, но храната изглеждаше чудесно и тя седна на края на леглото с измачкани сако и блуза, с разрошена от лежането коса. Без да каже дума повече, мисис Хан остави таблата на шкафчето до леглото и излезе.

Докато поглъщаше лакомо яйцата и печените филийки, Мел чу леко топуркане от горния етаж и се запита дали Матю и Пам се стягат за училище. Ала нямаше сили да прояви любезност, като се качи да ги види. Изпи на един дъх топлия шоколад, изяде и последната препечена филийка и отново легна — сита, изтощена, доволна от свършената през нощта работа. Затвори очи и когато се събуди, беше три часът следобед. Изумена погледна часовника си и скочи от леглото, но изведнъж се сети, че няма закъде да бърза. Чудеше се какво ли ще си каже мисис Хан затова, че е проспала целия ден. Децата скоро щяха да се приберат. А когато легна, те тъкмо тръгваха на училище. Докато обикаляше из стаята, се замисли как ли е прекарала Мари тези седем часа. Видя телефона на бюрото и се приближи по чорапи, като оглеждаше измачкалите си дрехи. Обади се в болницата, поиска кардиологичното отделение и потърси Питър. Жената, която й отговори, каза, че той не може да дойде на телефона. Мелани се запита дали и той не спи.

— Обаждам се да проверя как е Мари Дюпре — пациентката с трансплантацията. — От другия край мълчаха. — Тук е Мелани Адамс. Снощи бях в операционната. — Нямаше нужда да обяснява повече. Всички в болницата я познаваха и знаеха, че прави предаване за Питър Халам и за Пати Лу Джоунс.

— Момент, моля. — Мел почака и след малко чу познатия глас.

— Събуди ли се?

— Почти. Чувствувам се виновна, че спах толкова.

— Глупости. Имаше нужда от сън. Когато тръгна оттук, беше на ръба на припадъка. Мисис Хан даде ли ти нещо за ядене?

— Разбира се. Това е най-добрият хотел в града — засмя се тя, като оглеждаше удобната, хубаво обзаведена стая и си представи, че и тук всичко е дело на Ан. — Как е Мари?

— Страхотно! — Той изглеждаше доволен. — Снощи нямах време да ти обясня, но опитахме нова технология и успяхме. По-късно ще ти го начертая. Засега всичко е наред. За отхвърлянето ще сме наясно най-рано след една седмица.

— Кога ще бъде вън от опасност?

— След известно време.

Мел знаеше, че така ще бъде до края на живота й.

— Смятаме, че ще се справи добре. Отговаря на всичките ни критерии за евентуален успех.

— Дано да издържи.

— Дано.

Отново й направи впечатление, че той не си приписва никаква заслуга и не можеше да не му се възхити още веднъж.

— Успя ли да поспиш?

Той отговори уклончиво:

— Малко. Реших да мина на визитация сутринта, след което легнах за кратко. Довечера сигурно ще се прибера за вечеря. Ще оставя някой да ме замества. Тогава ще се видим, Мел. — Гласът му прозвуча приятелски и сърдечно и тя изведнъж почувствува нетърпение отново да го види.

— На децата ти ще им дойде до гуша от мен.

— Съмнявам се. Те страшно ще се зарадват, че си още тук. Както се радвам и аз. В колко часа ти е самолетът?

— Ще замина със същия полет. — Тя се чувствуваше отпочинала и можеше да лети, след като спа през целия ден. Трябва да тръгна оттук в осем часа.

— Чудесно. Мисис Хан по правило сервира вечерята в седем часа, а ако тук всичко е наред, аз ще се прибера към шест. Ако възникне проблем, ще ти се обадя.

За миг тя си представи, че той е казвал същите неща на Ан. Странно е да ги слуша — сякаш се опитва да заеме мястото на мъртвата. Но веднага се укори за глупавото си хрумване. В думите му нямаше нищо необичайно. Тя отново се ядоса на фантазията си. Сякаш да пропъди тези мисли, отиде и пусна душа докрай, хвърли дрехите си на леглото и застана под струята. Сети се, че би могла да поплува в басейна, но още не й се излизаше. Трябваше й време да се разсъни и да й се проясни главата. Беше тежка нощ. Когато излезе от банята, реши, че трябва да позвъни в студиото в Ню Йорк и на Ракел. Предишната вечер бе помолила редактора да се обади в дома й и се надяваше, че го е направил. Когато се свърза с Ракел, тя потвърди, че са им казали. Момичетата бяха разочаровани от оставането й, но тя им обеща на следващата сутрин да бъде при тях. След това се обади в редакцията и ги увери, че всичко е наред. Обясни им, че трансплантацията е минала изключително успешно и всеки миг от операцията е заснет.

— Страхотно предаване ще стане, момчета. Ще видите.

— Не се съмняваме. Радваме се, че се връщаш, Мел.

Но тя не изпитваше особено нетърпение да напусне Лос Анжелос и Питър, Пати Лу и Мари… това бяха просто извинения, знаеше го, но не й се заминаваше.

Затвори телефона, облече се и отиде да потърси мисис Хан. Намери я в кухнята да готви задушено за вечеря. Още веднъж й благодари за закуската и се извини, че е спала целия ден.

Мисис Хан я изслуша равнодушно.

— Докторът каза, че идвате точно за това. Искате ли нещо за ядене?

Беше изпълнителна, но не и сърдечна. В начина, по който говореше и се движеше, имаше нещо заплашително. Мел положително не би избрала такава жена да се грижи за децата й и се учудваше на Питър. Той изглеждаше по-чувствителен, а и без майка… но Мел си спомни, че тя е била наета от Ан. Святата Ан.

Мел си наля чаша черно кафе и си препече филийка. После седна в светлата стая към градината, пълна с бели плетени столове. Това бе най-слънчевото помещение в къщата и тук тя се чувствуваше най-удобно. Официалността на другите стаи я сковаваше. Легна на един шезлонг и изяде филийката, загледана към басейна. Изобщо не чу стъпките, нито усети, че има някой.

— Какво правиш тук?

Стресна се и разля кафето си, но благодарение на черния габардинен панталон не си изгори крака. Обърна се и видя Пам.

— Здравей. Адски ме изненада — усмихна се тя, но Пам не отвърна на усмивката й.

— Мислех, че си в Ню Йорк.

— Щях да бъда там, но останах да наблюдавам трансплантацията, която баща ти направи тази нощ. Беше изумително. — Очите й заблестяха при спомена за сръчните ръце на Питър, но дъщеря му изглеждаше безразлична и недоволна.

— О, да.

— Как мина училището, Пам?

Тя гледаше Мел втренчено.

— Това беше любимата стая на майка ми.

— Разбирам. И на мен ми харесва. Много е слънчева.

Забележката засили чувството за неловкост между двете — точно това бе целта на Пам.

Тя бавно седна срещу Мел и погледна навън.

— Седеше тук и ме наблюдаваше как играя в басейна.

Мястото беше удобно за тази цел и освен това приятно.

Мел изучаваше лицето на момичето, видя тъгата му и реши да бъде пряма.

— Тя ти липсва много.

Лицето на Пам стана по-строго и тя дълго мълча.

— Можеше да се оперира, но нямаше доверие на баща ми.

Ако тя разбираше така решението на Ан, това бе жестоко.

— Не смятам, че е толкова просто.

Пам скочи:

— Какво знаеш ти, освен това, което той ти е казал?

— Тя е имала правото на избор. — Мел разбираше, че темата е деликатна. — Понякога е трудно да се разберат причините.

— Така или иначе, той не би могъл да я спаси. — Пам закрачи нервно из стаята. — Дори и с трансплантация, вече нямаше да е жива.

Мел бавно кимна — това бе истина.

— Какво смяташ, че е трябвало да направи?

Пам сви рамене и се извърна. Мел видя, че раменете й потръпват. Без да се колебае, тя отиде до нея.

— Пам… — Нежно я прегърна и видяла, че по лицето на момичето се стичат сълзи, я остави да си поплаче. Няколко мига Пам стоя, облегната на Мел, а тя внимателно я галеше по косата. — Толкова съжалявам, Пам…

— И аз. — Най-после тя се отдръпна и изтри лице с ръкава си. Погледна Мел с израз на страдание. — Толкова я обичах!

— Сигурна съм, че и тя те е обичала.

— Тогава защо не се опита? Поне щеше да е с нас досега.

— Не мога да ти отговоря на това. Може би никой не може. Мисля, че и баща ти непрекъснато си задава този въпрос. Но животът продължава. Нямате друг избор, колкото и да ви боли.

Пам мълчаливо кимна и я погледна.

— За известно време престанах да се храня. Мисля, че и аз исках да умра. — Поне така казваше психиатърът. — Марк смята, че съм го направила само за да дразня татко, но не е така. Просто не можех иначе.

— Баща ти го разбира. Сега по-добре ли се чувствуваш?

— Понякога. Не знам… — Тя изглеждаше ужасно тъжна и Мел не можеше да й помогне. Пам просто имаше нужда от някой друг. Двамата братя не й даваха особена подкрепа, трезвомислещата немска икономка не й предлагаше никаква топлота, а баща й беше зает да спасява живота на чужди хора. Без съмнение това дете се нуждаеше от друг човек, но кой? За миг Мел пожела да е тя, но нейният живот бе на три хиляди мили оттук със собствените й деца, проблеми, работа.

— Знаеш ли, Пам, бих искала някога да ми дойдеш на гости в Ню Йорк.

— Сигурно дъщерите ти ще решат, че съм тъпа. Както мислят братята ми. — Тя подсмърчаше силно и приличаше на малко момиченце.

Мел нежно й се усмихна:

— Мисля, че те не са толкова глупави, а момчетата невинаги разбират нещата. Марк също си има своите проблеми, а Мат е твърде малък, за да може да ти помогне.

— Не, не съм малък — звънна гласчето му. Не бяха забелязали, че е влязъл в стаята. Той току-що се бе върнал от училище. — Сам си оправям леглото, сам се къпя и мога да сваря супа.

Дори Пам се разсмя на това.

— Ти се върна. — Доволен, той се приближи и седна до нея.

— Не, просто ще замина малко по-късно от предвиденото. Как мина денят ти, приятелче?

— Доста добре. — Той погледна Пам. — Защо плачеш пак? — Преди тя да успее да му отговори, Мат се обърна към Мел. — Непрекъснато плаче. Момичетата са тъпи.

— Не, не са. Всеки може да плаче. Дори големите мъже.

— Татко ми никога не плаче — каза той с огромна гордост и Мел се запита дали Питър се прави на мъжкар пред него.

— Обзалагам се, че и той плаче.

— Не — рече твърдо Мат, но Пам се намеси:

— Да, така е. Веднъж го видях. След… — но тя не довърши. Не беше необходимо. Всички разбраха, но Мат я гледаше гневно.

— Не е истина. Той е силен. И Марк е силен.

В този момент се появи мисис Хан и отмъкна Матю да си измие ръцете и лицето. Той се съпротивляваше, ала тя беше непреклонна. Мел и Пам отново останаха сами.

— Пам — докосна ръката й Мел, — ако някога мога да ти помогна с нещо, ако имаш нужда от близък човек, обади ми се. Ще ти оставя моя телефон. Обаждай се за моя сметка, когато искаш. Умея да изслушвам, а и Ню Йорк не е толкова далече.

Пам изпитателно я погледна, после кимна:

— Благодаря.

— Казах го сериозно. По всяко време.

Пам отново кимна и се изправи:

— Сега трябва да си напиша домашните. Скоро ли ще си тръгваш? — Гласът й бе наполовина изпълнен с надежда, объркан, както и чувствата й към Мел.

— Заминавам за Ню Йорк довечера. Сигурно ще остана тук до осем часа.

— Ще вечеряш ли с нас? — Изглеждаше подразнена и Мел си припомни това, което бе казала.

— Може би. Не съм сигурна. Ще имаш ли нещо против?

— Не. — На прага Пам се обърна и попита: — Искаш ли пак да ти услужа с бански костюм?

— Днес — не, но ти благодаря.

— Няма защо. — Тя кимна и излезе.

След няколко минути Матю нахлу в стаята с две книжки и поиска от нея да му чете. Явно и двамата копнееха за внимание и за обич. Мат я забавлява, докато Питър се прибра. Видът му показваше, че денят беше взел своето. Изглеждаше блед и уморен. Тя го съжали. И тук го чакаха много проблеми — децата имаха различни нужди, а работата поглъщаше голяма част от енергията и времето му. Беше чудо, че изобщо му остава нещо, което да им даде.

— Как е Мари? — Очите й изразяваха безпокойство и той уморено се усмихна.

— Много е добре. Подлуди ли те Матю днес?

— Съвсем не. Имахме хубав разговор с Пам.

Той се изненада.

— Е, това е нещо. Искаш ли да изпием по чаша вино в кабинета ми?

— Разбира се. — Тя го последва и отново се извини, че се е възползувала от дома му.

— Това е нелепо. Изминалата нощ бе тежка. Защо да не останеш тук през деня?

— Беше много мило от твоя страна.

— Хубаво. И ти си такава — усмихна се Питър и й подаде чаша вино. Отново стана по-сърдечен с нея. Като дъщеря си и той бе ту хладен, ту мил с Мел, но и тя изпитваше същите противоречиви чувства и не знаеше как да се държи. Потърси очите му и отпи от виното. Заговориха за болницата, която вече й се струваше като втори дом. Пиеха втора чаша, когато мисис Хан енергично почука на вратата:

— Вечерята е сервирана, докторе.

— Благодаря.

Той се изправи, Мел го последва и двамата се отправиха към трапезарията, където скоро дойдоха Пам, Мат и Марк, завърнал се току-що. Мел отново се включи в закачките им. Чувствуваше се изненадващо добре сред тях и съжаляваше, когато стана време за тръгване. Тя прегърна Пам, целуна Мат, стисна ръката на Марк, благодари на мисис Хан. Сякаш се разделяше със стари приятели. Обърна се към Питър и му подаде ръка:

— Още веднъж благодаря. Днес действително беше най-хубавият ми ден. — Погледна застаналите наблизо деца и каза на Питър: — Сега по-добре да извикам такси, за да не остана пак.

— Не ставай смешна. Ще те закарам до летището.

— Не бих си и помислила такова нещо. Ти също не си спал цялата нощ. А и целия ден — за разлика от мен.

— Спах достатъчно. Хайде, без глупости. — Тонът му беше почти рязък. — Къде е багажът ти?

Мел се засмя:

— Чака ме в Ню Йорк, надявам се. — Той изглеждаше объркан и тя обясни. — Когато се обади снощи, вече бях предала багажа си.

— Ти наистина си мъжко момиче! — разсмя се той.

— Поизмачкано, но все пак мъжко момиче, а и не бих изпуснала тази възможност за нищо на света. — Тя погледна измачканата копринена блуза, която бе забравила през последните часове. Тук видът на дрехите й като че нямаше особено значение. — Както и да е, недей да упорствуваш. Нека повикам такси. — Тя погледна часовника си. Беше осем и петнадесет. — Наистина трябва да тръгвам.

Той извади ключовете от колата от джоба си и ги размаха пред нея:

— Хайде да вървим. — Обърна се към децата и към мисис Хан: — Ако се обадят от болницата, ще се върна след час-два. Взел съм си устройството за повикване, така че, ако се налага, могат да ме открият.

За всеки случай той се обади да провери как са Мари и Пати Лу. Дежурният лекар каза, че са добре. Мел помаха на децата за последен път и се качиха в колата. Имаше чувството, че друг взема решенията вместо нея, но промяната беше приятна.

— И теб си те бива, докторе. Решаваш всичко на своя глава, а аз дори не мога да възразя.

Той се засмя.

— Сигурно съм свикнал да се разпореждам непрекъснато. И да ми се подчиняват.

— Също и аз. Но понякога не е неприятно да се подчиняваш, дори за нещо толкова просто като повикването на такси.

— Това е най-малкото, което мога да направя. През последните четири дни ти беше моя сянка и подозирам, че си свършила чудесна работа.

— Не бързай да го кажеш, преди да си видял готовия филм.

— Съдя просто по начина ти на работа.

— Не съм сигурна, че заслужавам толкова голямо доверие.

— Заслужаваш го. — Той се намръщи. — Как мина разговорът с Пам?

Мел въздъхна:

— Трогателно. Тя не е особено щастливо дете, нали?

— Така е, за съжаление.

— Тя се измъчва заради Ан. — Името на жена му звучеше странно от нейните уста. — Мисля, че след време ще се оправи. Има голяма нужда да разговаря с някого.

— Пратих я на психиатър — каза той, оправдавайки се.

— Нужно й е нещо повече. И… — Тя се поколеба, после решително довърши: — Мисис Хан не изглежда много сърдечна.

— Не, поне външно, но обича децата. И е изключително компетентна.

— Пам има нужда да разговаря с някого, както и Мат.

— И какво предлагаш? — попита хапливо той. — Да си намеря нова жена заради тях?

— Не. Ако водиш нормален живот, след време ще намериш жена заради себе си.

— Нямам такива намерения. — Тя видя, че той стисна зъби и разбра, че и двамата са по-уморени, отколкото предполагат.

— Защо не? Имал си щастлив брак, но отново можеш да го имаш.

— Никога няма да бъде същото — тъжно я погледна той. — Наистина не искам да се женя отново.

— Не можеш да останеш сам цял живот.

— Защо не? Ти как не си се омъжила отново? Защо аз да го направя?

Въпросът беше основателен.

— Аз не съм семеен тип. Но ти си такъв.

Той се изсмя:

— Това си го бива. Защо да не си семеен тип?

— Просто не съм. Прекалено съм отдадена на професията си, за да се обвързвам с някого.

— Не ми се вярва. Мисля, че се страхуваш.

Тя трепна. Беше улучил болното й място. Но все пак се изненада:

— Да се страхувам? От какво?

— От отговорността, от любовта, от сближаването. Не знам точно. Не те познавам достатъчно добре.

Въпреки всичко я беше разбрал. Тя мълча дълго, взирайки се в нощта, после рече:

— Сигурно си прав. Но вече съм твърде стара, за да се променя.

— На тридесет и две или три, четири, колкото и да са. Глупости!

— Не, не са глупости. И съм на тридесет и пет. Но предпочитам да живея така.

— Когато дъщерите ти пораснат, няма да мислиш същото.

— И ти би трябвало да помислиш за това. Но в случая децата ти имат нужда от някого сега, а и ти също. — Внезапно тя се разсмя и го погледна. — Това е лудост. Крещим си един на друг, че всеки от нас би трябвало да се ожени, а почти не се познаваме.

Той я погледна с особено изражение:

— Странно, имам чувството, че се познаваме отдавна. Като че ли си тук от години.

Тя се замисли:

— И аз чувствувам същото, а не разбирам защо.

Изведнъж се озоваха сред тълпи от хора и ярки светлини.

Той даде бакшиш на един носач и остави колата си до тротоара. Двамата влязоха в сградата на летището, съжалявайки, че нямат повече време за разговор. След изминалата нощ той я чувствуваше по-близка. Бяха преживели заедно нещо важно — спасяването на човешки живот. Бяха като бойни другари и той я изпращаше с по-голямо нежелание, отколкото предишния ден.

— Е, обади се как е станал филмът.

Стояха неловко до изхода, а на нея ужасно й се искаше той да я прегърне.

— Добре. Бъди внимателен и предай поздрави на децата.

Сякаш вече бяха преживели тази сцена, но този път бе по-мъчително.

— А също и на Мари, и на Пати Лу. — Гласът й бе тих.

— Пази се и не се преуморявай от работа, Мел.

— Ти също.

Очите му я гледаха, но той не намираше думи и в объркването си не знаеше какво да прави. Тук не бяха сами, а и той все още не бе сигурен какво изпитва към нея.

— Благодаря ти за всичко. — Тя изненадващо го целуна и мина през изхода, махна му за последен път и изчезна.

Той стоеше, загледан след нея, и в този миг устройството за повикване иззвъня. Питър се отправи към телефона. Не можеше да изчака излитането на самолета. Обади се в болницата. Дежурният лекар искаше да се консултира за Мари, която бе вдигнала лека температура. Питър нареди да се промени дозировката на лекарствата и се върна при колата. Не мислеше за Мари, а за Мел.

Точно в този момент гигантската сребърна птица се издигна във въздуха и Мел се взря надолу към огромния паркинг, питайки се къде ли е той, дали някога ще види отново него и децата му. Този път определено изпитваше тъга, че заминава, че се връща у дома. Не се опитваше да се убеждава в противното. Седеше и се взираше навън. Мислеше за него, за изминалите четири дни, разбираше, че твърде много го харесва, но че това няма да я доведе доникъде. Водеха различен живот в различни светове, в градове, отдалечени на три хиляди мили един от друг. И нищо от това нямаше да се промени.