Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (15)

XV

На следващата сутрин Мел пристигна в болницата и направи кратко интервю с първата дама, докато подготвяха президента за пътуването. В десет часа трябваше да тръгнат от болницата, към единадесет да пристигнат на летището и да излетят възможно най-бързо. Президентът беше добре, но съпругата му явно много се безпокоеше. Състоянието му се бе стабилизирало, ала бе трудно да се предвиди какво може да се случи при пътуването. Въпреки всичко той искаше да се върне във Вашингтон и лекарите се бяха съгласили.

Мел завърши интервюто и почака четиридесет и пет минути, докато се появи носилката с президента. Той помаха с ръка на сестрите и техниците, наизлезли в коридора. Усмихваше се бойко и ги поздравяваше с тих глас, но все още бе смъртноблед, целият омотан в бинтове, а към ръката му беше включена система. Носилката бе обградена от ято телохранители, лекари и сестри, които щяха да пътуват с него до Вашингтон.

Мел ги последва на почетно разстояние, слезе с друг асансьор във фоайето и се присъедини към неколцината репортери, определени да летят с президентския самолет. За тях бе ангажирана кола и Мел се качи, хвърляйки последен поглед към болницата. Искаше й се да остави бележка на Питър, преди да тръгне, но нямаше нито възможност, нито време.

— Как ти се видя той? — попита я седящият до нея репортер, докато преглеждаше бележките си и палеше цигара. Бяха приятна група професионалисти, но въпреки това в атмосферата витаеше едва доловим полъх на напрежение. За всички седмицата се оказа безкрайна. С нетърпение очакваха да се приберат по домовете си и да си починат. Телевизионната компания на Мел й беше запазила място в самолета, който излиташе в десет часа същата вечер от Вашингтон за Ню Йорк. Щяха да я посрещнат на летището и да я откарат до дома й. Имаше чувството, като че ли се завръща от друга планета. Но не бе сигурна, че й се иска да си иде вкъщи и в мислите й изплуваха думите на Питър, лицето му, предишната вечер.

— А? — не бе чула въпроса на колегата си.

— Попитах те как изглежда президентът — с раздразнение повтори репортерът и Мел присви очи, представяйки си го на носилката.

— Зле, но е жив.

Ако по време на полета не се случи нещо драстично или не настъпят големи усложнения, вече нямаше опасност за живота му. Беше голям щастливец, както всички подчертаваха в предаванията си. Други президенти нямаха подобен късмет при опитите за покушения върху тях.

По пътя към летището журналистите си разменяха обичайните закачки, мръсни вицове, клюки и стари вести. Никой не казваше нищо важно, но пътуването не бе така напрегнато като това до Лос Анжелос. Мел си припомни какво преживя преди седмица, както и първата й среща с Питър. Запита се кога ли ще го види отново. Не очакваше такава възможност в близко бъдеще и тази мисъл я потискаше.

Репортерът, който седеше до нея, я погледна:

— Изглеждаш паднала духом, Мел.

— Не — поклати глава тя, извърнала очи. — Просто съм уморена.

— Кой ли не е уморен?

След половин час се настаниха в пътническото отделение на самолета. В предната част бяха приспособили нещо като болнична кабина за президента, където не допускаха никого. По време на полета секретарят по печата идваше и ги уведомяваше за състоянието му.

След четири часа и половина пристигнаха във Вашингтон без произшествия, а час по-късно президентът бе настанен в болницата „Уолтър Рийд“. Изведнъж Мел осъзна, че за нея всичко бе приключило. Кореспондентът на компанията във Вашингтон ги посрещна на летището и пое щафетата. До полета й за Ню Йорк имаше един час и Мел седна, изпаднала почти в шок. Изминалата седмица започна да й се струва като сън — питаше се дали не си е въобразила Питър и прекараните с него часове.

Бавно отиде до една телефонна кабина, пусна монета и се обади у дома си. Отговори й Джеси и за миг Мел почувствува, че очите й се насълзиха. Изведнъж разбра колко е изтощена.

— Здравей, Джес.

— Здравей, мамо. Тук ли си? — Гласът й прозвуча като на развълнувано дете.

— Почти, миличко. На летището във Вашингтон съм. Ще си бъда вкъщи към единадесет и половина. Боже, имам чувството, че съм отсъствуваща цяла година!

— Адски ни липсваше. — Тя дори не я упрекна, че не се бе обадила. Разбираше, че програмата й е била ужасно натоварена. — Добре ли си?

— Едва се държа от умора. Нямам търпение да се прибера. Но не ме чакайте. Ще долазя и тутакси ще заспя.

Не беше само умората — обзе я и някакво униние при мисълта, че е толкова далеч от Питър. Беше глупаво, но тя вече не можеше да владее чувствата си.

— Шегуваш ли се? — Джес беше възмутена. — Не сме те виждали цяла седмица. Разбира се, че ще те чакаме. Ако трябва, ще те носим по стълбите.

Очите на Мел се изпълниха със сълзи и тя се усмихна.

— Обичам те, Джес. Как е Вал?

— Добре е. Липсваше ни и на двете.

— На мен също ми беше мъчно за вас, скъпа…

Но в Калифорния й се бе случило нещо важно. Трябваше да си изясни много неща. Близначките бяха единствените, които искаше да види в този момент.

Чакаха я в хола и се хвърлиха в прегръдките й една след друга, доволни, че тя отново си е у дома. Мел се озърна — никога домът и децата не са й се стрували по-хубави.

— Господи, колко е хубаво да се върнеш вкъщи!

Малка частичка от нея обаче искаше да бъде на три хиляди мили оттук — при Питър. Но това вече беше минало и трябваше да го забрави. Поне засега.

— Ужасно ли беше, мамо? От това, което гледахме, имахме чувството, че изобщо не напускаш фоайето на болницата.

— Само за да поспя няколко часа.

И да бъде с Питър. Тя ги погледна, очаквайки да се види променена в очите им. Но това усещане се таеше единствено дълбоко в нея и тя старателно го криеше.

— Добре ли се държахте тази седмица?

Вал й донесе чаша кока-кола и Мел й се усмихна.

— Благодаря ти, скъпа. Пак ли си влюбена, госпожице?

— Още не — засмя се тя. — Но се старая.

Мел затвори очи. Седяха и бъбриха до един часа. После близначките целунаха майка си и се прибраха в стаите си, а Мел оправи багажа и си взе душ. Когато отново погледна часовника, беше два часът… единадесет в Калифорния… изведнъж се запита къде ли е той и какво прави. Непрекъснато се чувствуваше раздвоена. Животът й е тук — в Ню Йорк, но бе оставила частица от себе си там — на три хиляди мили. Трудно е да се живее така, поне в момента, а и все още не бе наясно със себе си… какво е за нея Питър Халам… но тайно в душата си вече знаеше.