Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (1)

I

— Доктор Халам… Доктор Питър Халам… Доктор Халам… Кардиологична реанимация, доктор Халам… — монотонно повтаряше гласът, докато Питър Халам тичаше през фоайето на болницата „Сентръл Сити“, изобщо, без да спира за отговор на повикването, тъй като екипът му вече знаеше, че е на път. Сбърчил чело, той натисна бутона с цифрата шест, а съзнанието му изцяло бе заето от данните, съобщени му преди двадесет минути по телефона. Седмици наред бяха чакали този донор, а сега можеше да е вече твърде късно. Почти. Мислите му препускаха, докато вратите на асансьора бавно и със скърцане се отвориха и той забърза към стационара с надпис „Кардиологична реанимация“.

— Откараха ли вече Сали Блок горе?

Една сестра вдигна очи и сякаш застана мирно, срещайки неговия поглед. Нещо в нея трепваше винаги при вида му. У този мъж имаше нещо безкрайно внушително. Висок, строен, с прошарена коса и сини очи, любезен, той приличаше на лекар от някой женски роман. У него имаше някаква вродена добрина и благост, но също и сила. Излъчването му беше като на отлично обучен расов кон, постоянно опъващ юздите, копнеещ да се втурне по-бързо, по-далече… да направи нещо повече… да се пребори с времето… да победи въпреки безнадеждните изгледи… да отскубне от смъртта още един живот… един мъж… една жена… едно дете… още един човек. И често печелеше. Често. Но невинаги. И това му тежеше. Нещо повече — измъчваше го. Това беше причината за бръчките около очите му, за дълбоката печал, която личеше у него. Фактът, че почти ежедневно вършеше чудеса, не му беше достатъчен. Той искаше нещо повече, по-добри шансове, искаше да спаси всички, но нямаше начин.

— Да, докторе — бързо кимна сестрата. — Току-що я качиха горе.

— Беше ли подготвена?

Това също бе характерно за него и сестрата се удиви от въпроса му. Веднага разбра какво има предвид. Не интравенозната инжекция в ръката на пациентката или слабото успокоително, дадено й, преди да я откарат в операционната. Той питаше за мислите, за чувствата й, за това кой е разговарял с нея, кой я придружава. Искаше всеки пациент да знае какво му предстои, колко старание ще положи екипът, колко много означава това за всички тях и колко отчаяно се стараят да спасят всеки един живот. Желаеше всеки пациент да е готов да се бори заедно с него.

— Ако не вярват, че имат шанс да се преборят, когато влизат там, ние предварително сме ги загубили — бе го чула да казва на студентите си и той наистина го мислеше. Бореше се с всяка своя фибра и това му струваше много, но си заслужаваше. Резултатите през последните пет години бяха изумителни — с няколко изключения. Изключения, които имаха голямо значение за Питър Халам. За него всичко имаше значение. Той беше забележителен, емоционален и много способен… и толкова хубав — с усмивка си помисли сестрата, когато Халам бързо се отправи към малкия асансьор в коридора зад нея. Бързо изкачи един етаж до операционните, където той и екипът му извършваха байпас, трансплантации, а понякога, но не често, и по-обикновени сърдечни операции. В повечето случаи Питър Халам и хората му правеха трудни операции като тази, която им предстоеше.

Сали Блок беше двадесет и две годишно момиче, прекарало по-голямата част от живота си като инвалид след ревматична треска в детската възраст, изстрадало многократни подмени на клапите и десет години медикаментално лечение. Още преди седмици, когато Сали бе приета в болницата, доктор Халам и сътрудниците му стигнаха единодушно до извода, че единственото й спасение е трансплантацията. Но досега нямаха донор. До тази нощ в два и половина, когато група малолетни закононарушители си бяха уредили състезание за най-скоростно каране в Сан Фернандо Вали. Трима от тях бяха загинали при сблъскване. След серия от служебни телефонни разговори с отлично функциониращата организация за издирване и осигуряване на дарители Питър Халам разбра, че предлагат подходящ донор. Беше се обаждал на всички болници в Южна Калифорния и сега вече разполагаха с донор — само дано Сали издържи операцията и тялото й не ги саботира, отхвърляйки новото сърце, което щяха да й дадат.

Без бавене той смъкна дрехите си, облече мек памучен комплект на хирург, старателно се изтърка с четка, а асистентите му помогнаха да сложи престилка и маска. Същото направиха още трима лекари, двама специализанти и цяло ято сестри. Но Питър Халам сякаш не ги забеляза, влизайки в операционната. Незабавно потърси с поглед Сали, която лежеше тиха и неподвижна на операционната маса, приковала очи като хипнотизирана в ярките светлини над нея. Дори в стерилното облекло с прибрана в зелена памучна шапчица руса коса, тя изглеждаше хубава. Беше не само красива млада жена, но и умно същество. Ужасно й се искаше да стане художничка… да постъпи в колеж… да иде на бал… да я целуват… да има бебета… Въпреки шапката и маската му тя го позна и сънено му се усмихна през мъглата, предизвикана от медикаментите.

— Здравей.

Беше крехка на вид с огромни очи и нежно лице като счупена порцеланова кукла, която очаква от него да я поправи.

— Здравей, Сали. Как се чувстваш?

— Странно. — Тя примига и се усмихна на познатите й очи. През последните няколко седмици го бе опознала по-добре, отколкото който и да е друг. Той й открехна врати към надеждата, към нежността и обичта, тя вече не усещаше така остро самотата и изолацията, които изпитваше от години.

— В следващите няколко часа ще бъдем доста заети. Ти трябва само да си лежиш тук и да дремеш. — Докато я наблюдаваше, хвърли поглед към близките монитори и отново се взря в нея. — Страхуваш ли се?

— Малко.

Но той знаеше, че тя е подготвена добре. Седмици наред й беше обяснявал операцията, сложния процес, опасността и лечението след това. Сега тя знаеше какво да очаква, важният момент беше дошъл. Бе почти като при раждане. Той щеше да я роди сякаш от самата си душа, с върховете на пръстите си, които се бореха да я спасят.

Анестезиологът зае позиция до главата й и потърси погледа на Питър Халам. Той бавно кимна и отново се усмихна на Сали:

— Скоро пак ще се видим.

Само че нямаше да бъде много скоро. Щяха да минат пет или шест часа, докато тя отново дойде в съзнание, и то отчасти. Тогава щяха да я наблюдават в реанимационната зала, преди да я преместят в интензивното отделение.

— Ще бъдете ли при мен, когато се събудя? — Тя боязливо сбърчи вежди и той бързо кимна.

— Разбира се. Ще бъда до теб, когато се събудиш. Точно, както и сега. — После направи знак на анестезиолога и очите й за миг се затвориха от успокоителното, което й бяха дали. Вкараха натриевия пентанол чрез интравенозната тръбичка, прикрепена към ръката й, и след миг Сали Блок заспа, а няколко минути по-късно започна сложната операция.

В следващите няколко часа Питър Халам се бори непреклонно, за да свърже новото сърце и когато то започна да пулсира, на лицето му се изписа удивителен победоносен израз. За частица от секундата погледът му срещна този на сестрата срещу него и той се усмихна под маската.

— Готова е.

Но той съзнаваше напълно, че бяха спечелили само първия рунд. Предстоеше да видят дали тялото на Сали ще приеме новото сърце или ще го отхвърли. И както при всички пациенти с трансплантация, шансовете не бяха много големи. Но изглеждаха по-добри, отколкото ако изобщо не бяха я оперирали. В нейния случай, както и при останалите му пациенти, това беше единствената й надежда.

В девет и петнадесет сутринта откараха Сали Блок в реанимационната зала и за пръв път от четири и половина часа през нощта Питър Халам си отдъхна. Действието на упойката все още не беше преминало и той имаше време за чаша кафе и няколко мига за собствените си мисли. Трансплантации като тази на Сали го изтощаваха докрай.

— Беше поразително, докторе. — Пред него стоеше един от младите специализанти, изпълнен с благоговение. Питър си наля чаша кафе и се обърна към младежа.

— Благодаря — усмихна се той и си помисли, че младият лекар много прилича на собствения му син. Щеше да бъде безкрайно доволен, ако Марк проявяваше наклонности към медицината, но плановете на сина му бяха други: бизнес школа или право. Той искаше да бъде част от един по-широк свят, а години наред беше наблюдавал колко много дава баща му от себе си и колко чувства му коства смъртта на всеки един пациент. Тази работа не беше за него. Докато отпиваше от тъмната запарка, Питър присви очи, размишлявайки, че може би така е по-добре. После се вгледа в младия специализант:

— За пръв път ли присъствувате на трансплантация?

— За втори. И първия път пак вие я изпълнихте.

„Изпълнихте“ беше точно подходящата дума. И двете трансплантации представляваха най-внушителните операции, на които младежът бе присъствувал. В операционната царяха такова напрежение и драматизъм, каквито не бе срещал в живота си, а да наблюдаваш как оперира Питър Халам се равняваше на това да гледаш как танцува Нижински. В тази област той беше най-добрият.

— Какви са изгледите според вас?

— Твърде рано е да се каже. Да се надяваме, че всичко ще бъде наред.

Той се молеше наистина да е така, докато обличаше нова стерилна престилка върху операционното си облекло, за да иде в реанимационната зала. Остави кафето си отвън, влезе и тихо седна на един стол близо до Сали. Всеки неин дъх се наблюдаваше от специална сестра и цяла батарея от монитори. Засега всичко беше нормално. Ако възникнеше някакъв проблем, това щеше да стане по-късно, освен ако нещата не се объркат от самото начало. Имаше и такива случаи. Но не и този път… не този път… моля те, Господи… не сега… не на нея… толкова е млада — не че чувствата му щяха да бъдат други, ако тя беше на петдесет и пет, вместо на двадесет и две години.

Не беше по-различно и когато загуби жена си. Сега седеше и гледаше Сали, като се опитваше да не вижда едно друго лице… в друго време… и все пак винаги го виждаше… виждаше я в последните й часове — отхвърлила борбата, надеждата… и него. Дори не му позволи да опита. Нямаше никакво значение какво й говореше и колко упорито се опитваше да я убеди. Имаха и донор. Но тя отказа. Онази нощ той удряше с юмрук по стената на стаята й, после потегли към къщи със сто и петнадесет мили в час по магистралата. А когато го спряха за превишена скорост, му бе все едно. Тогава нищо не го интересуваше… освен нея… и това, което тя не му позволяваше да направи. Когато полицаите го спряха, изглеждаше толкова отнесен, че го накараха да слезе от колата и да върви по права линия. Но той не беше пиян, бе вцепенен от болка. Пуснаха го след строго предупреждение и той се прибра у дома. Обикаляше из къщата, мислейки за нея, страдайки за нея, нуждаейки се от всичко, което тя би могла да му даде, но вече нямаше да получи. Питаше се дали е в състояние да понесе живота без нея. Тогава дори децата му се струваха далечни… можеше да мисли само за Ан. Много дълго тя му бе такава опора, благодарение на нея израсна през тези години. Тя му вливаше сила, от която той непрекъснато черпеше, така, както от собственото си умение. И изведнъж това вече го нямаше. В онази нощ седеше ужасен, самотен и изплашен като малко дете. На зазоряване внезапно изпита непреодолим порив. Трябваше да се върне при нея… трябваше да я прегърне още веднъж… трябваше да й каже неща, които никога не й беше казвал… Втурна се обратно към болницата, тихо се вмъкна в стаята й, освободи сестрата и я загледа, уловил нежно ръката й, приглаждайки светлата й коса над бледото й чело. Приличаше на крехка порцеланова кукла. Точно преди пукването на зората тя отвори очи…

— Питър… — В тишината гласът й бе по-слаб и от шепот.

— Обичам те, Ан… — Очите му се изпълниха със сълзи, искаше му се да извика: „Не си отивай!“. Тя се усмихна с вълшебната усмивка, която винаги стопляше сърцето му, и угасна леко като въздишка, а той седеше, сломен от ужас, и втренчено я гледаше. Защо не бе пожелала да се бори? Защо не му бе позволила да опита? Защо не бе приела това, което другите всекидневно получаваха от него? Стоеше, гледаше я и тихо ридаеше, докато един от колегите му не го изведе. Откараха го вкъщи, сложиха го да легне и в следващите дни той някак вършеше онова, което се очакваше от него. Но всичко беше като в страшен сън, от който изплуваше от време на време, докато най-после разбра, че децата му отчаяно се нуждаят от него. Бавно дойде на себе си, а след три седмици започна пак работа, ала вече нещо липсваше. Нещо, което за него означаваше всичко. Това беше Ан. Тя никога не напускаше задълго съзнанието му. Хиляди пъти на ден мислеше за нея — когато тръгваше на работа, когато влизаше и излизаше от стаите на пациентите, в операционната или когато късно следобед се отправяше към колата си. И когато се прибираше вкъщи сякаш нож се забиваше в сърцето му всеки път, щом стигнеше до външната врата, знаейки, че нея вече я няма.

Бе минала повече от година и болката поотслабна, но не изчезна. И той се съмняваше, че някога ще изчезне напълно. Можеше само да продължи да работи, да дава всичко, на което е способен, на хората, потърсили помощта му… и, разбира се, имаше Матю, Марк и Пам. Благодареше на бога, че ги има. Без тях не би могъл да го преживее. Но бе успял. Бе стигнал дотук и ще продължи нататък… но толкова по-различно… без Ан…

Седеше в тишината на реанимационната зала, изпружил дългите си крака, с напрегнато изражение следеше дишането на Сали, докато най-сетне очите й се отвориха и със замъглени очи огледа стаята.

— Сали… Сали, аз съм Питър Халам… тук съм, а ти си добре.

Засега. Но той не й каза това, дори не си позволи да го помисли. Беше жива. Бе издържала. Щеше да живее. Той ще се погрижи за това, правейки всичко, което е по силите му.

Седя още час до леглото й, като я наблюдаваше, говореше й, когато тя идваше на себе си, дори успя да получи лека, бегла усмивка от нея, преди да я остави малко след един часа по обяд. Отби се в бюфета за сандвич и се върна за кратко в кабинета си, преди отново да иде в болницата, за да види в четири часа пациентите си. В пет и половина вече пътуваше по магистралата към къщи, а мислите му отново бяха обзети от Ан. Все още не можеше да повярва, че когато се прибере, тя няма да е там. Преди шест месеца попита един приятел кога ще престане да очаква, че пак ще я види. Кога най-после ще го проумее? Болката, с която живееше вече година и половина, бе белязала лицето му с някаква уязвимост — видимо отражение от загубата, скръбта и покрусата. По-рано познаваше само силата, вярата, сигурността, че никога няма да се случи нищо лошо. Имаше три идеални деца, идеална съпруга, кариера, с каквато малцина можеха да се похвалят. Беше се издигнал до върха не брутално, а благородно и това му харесваше. А сега? Накъде и с кого?