Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (10)

X

Полетът до Ню Йорк мина спокойно. Мел си отбеляза някои бележки от последните дни, докато бяха пресни в съзнанието й. Искаше да включи редица неща в коментара на заснетия материал. Накрая изтощена затвори бележника и облегна глава на седалката, притворила очи. Стюардесата няколко пъти й предложи коктейл, вино или шампанско, но тя отказа. Искаше да остане насаме с мислите си. Към края на полета се унесе в дрямка. Пътуването от запад на изток винаги изглеждаше твърде кратко за почивка. С помощта на попътен вятър самолетът измина разстоянието до Ню Йорк за по-малко от пет часа. Тя се събуди от съобщението за кацане и от докосването на стюардесата, която я помоли да затегне предпазния колан.

— Благодаря. — Мел я погледна сънено, потискайки прозявката си, затегна колана и потърси гребен в чантата си. Имаше чувството, че дни наред не е сменяла дрехите си и пак се запита дали ще намери багажа си на летището. Струваше й се, че от предишната вечер, когато Питър й се обади, досега бе изминала цяла вечност. Мислите й отново се върнаха към него. Затвори очи и лицето му оживя пред нея. Когато самолетът се приземи на пистата в Ню Йорк, тя отново отвори очи. Беше у дома. Очакваше я планина от работа по новините и по филма за Питър и Пати Лу, а също така куп проблеми с момичетата. Имаше си свой живот, но изпитваше странно чувство на съжаление, че се връща. Би искала да остане по-дълго в Лос Анжелос, но не се налагаше, а и не би могла да обясни причината на телевизионната компания в Ню Йорк.

Намери багажа си в специалното отделение, взе го, излезе навън, повика такси и се отправи с пълна скорост към Ню Йорк. В шест часа и половина сутринта движението бе минимално. Слънцето хвърляше златисти стрели в небето, отразено в прозорците на небостъргачите. Когато минаха моста и се отправиха на юг по Ист Ривър Драйв, тя усети познат трепет. Ню Йорк винаги й въздействуваше по този начин. Беше великолепен град. Изведнъж й се стори не толкова лошо да се прибере у дома. Тук й беше мястото. Усмихвайки се на себе си, тя забеляза, че шофьорът я наблюдава в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше му позната, но не знаеше откъде. Може би я беше возил и друг път, мислеше си той, или е съпруга на известна личност, политик или филмова звезда, която е гледал в новините. Беше виждал това лице и преди, но не се сещаше къде.

— Дълго ли отсъствувахте? — попита я той, все още напрягайки паметта си.

— Само няколко дни. Бях на Западния бряг.

— Аха. — Той кимна и зави надясно по Седемдесет и девета улица. — Ходил съм веднъж там. Но няма друг град като Ню Йорк.

Тя се усмихна. Нюйоркчани бяха особена порода — лоялни докрай, въпреки кучешките нечистотии, отпадъците, уличните престъпления, замърсяването на въздуха, пренаселеността и неизброимите недостатъци и грехове на града.

Въпреки всичко Ню Йорк имаше едно уникално качество — някакво наелектризиращо напрежение, което докосваше същността на човека. Тя го чувствуваше дори и сега, докато гледаше събуждащия се град.

— Страхотен град — още веднъж подчерта той привързаността си към родното място и Мел кимна.

— Така е. — Наистина бе хубаво, че се връща. В душата й трепна радост, когато спряха пред къщата й.

Радваше се, че отново ще види момичетата. Плати на шофьора, внесе багажа си, остави го в антрето и се втурна нагоре към тях. И двете още спяха. Тя влезе тихо в стаята на Джесика, седна на леглото и я загледа. Пламтящата й коса се разстилаше по възглавницата на тъмночервени вълни. Чула гласа на майка си, Джес се размърда и отвори едно око.

— Здравей, мързеливке. — Мел се наведе и я целуна по бузата.

— Здравей, мамо. Ти си дойде. — Тя седна, протегна се и прегърна майка си със сънена усмивка. — Как пътува?

— Добре. Хубаво е да се прибереш у дома. — Този път тя беше искрена. Наистина й беше хубаво. Бе оставила зад себе си Калифорния, заедно с Питър Халам, Мари Дюпре, болницата и всичко, което бе преживяла след заминаването си от Ню Йорк.

— Направихме страхотен филм.

— Присъствува ли на операцията? — изведнъж се заинтересува Джес. Какво ли не би дала да види това, въпреки че близначката й би пребледнява само при мисълта.

— Да. Снощи останах да присъствувам на трансплантация… не, предната вечер… — Времето се беше объркало в главата й и тя се засмя — както и да е, излезе успешно. Това е изключително нещо, Джес.

— Ще мога ли да видя филма?

— Разбира се. Може да дойдеш в студиото, преди да го излъчим.

— Благодаря, мамо. — Тя бавно стана от леглото. Дългите й крака изглеждаха още по-дълга под късата розова нощница. Мел отиде да види другата близначка. Валери се беше заровила в леглото си и спеше дълбоко. Няколко леки побутвания и потупвания не успяха изобщо да я размърдат. Накрая Мел издърпа одеялото и чаршафите и Вал се събуди със сънливо мърморене.

— Престани, Джес…

Отвори очи и видя Мелани. Изглеждаше изненадана и объркана, забравила, че майка й трябваше да се върне.

— Как така си тук?

— Хубаво посрещане! Доколкото знам, живея тук.

Валери се засмя сънено и се обърна настрана:

— Забравих, че трябваше да се върнеш днес.

— И какво смяташе да правиш? Да спиш цял ден и да не ходиш на училище? — Това не я безпокоеше всъщност, що се отнася и до двете, въпреки че Валери понякога се показваше като по-несъзнателната.

— Добра идея. То училището вече е към края си.

— Тогава ще трябва да издържиш още две седмици.

— Ау, мамо. — Тя се опита да заспи и Мелани я погъделичка. — Престани! — Тя скочи с писък, пазейки се от пъргавите ръце на Мел, която знаеше къде точно й е слабото място. Двете се смееха, Вал пищеше и Джесика нахлу в стаята, скочи на леглото и се присъедини към Мел. Започна бой с възглавници. След малко и трите лежаха изтощени от смях, едва поемайки дъх. Мел почувствува, че на сърцето й олеква. Където и да ходеше, каквото и да правеше, винаги беше хубаво да се върне у дома при децата. Тази мисъл я подсети за Пам в Лос Анжелос. Нейният живот беше толкова различен. Да можеше да е като този тук… Сигурно нямаше да е така самотна. Близначките се облякоха и докато закусваха, тя им разказа за децата на Халам, главно за Пам. Те се изпълниха със съчувствие, когато чуха за смъртта на Ан.

— Сигурно й е много трудно. — Вал, като по-състрадателната от двете, първа я съжали, после се засмя: — А как изглежда брат й? Обзалагам се, че е готин.

— Вал… — Джес я погледна неодобрително: — Само за това мислиш.

— Е, и какво? Такъв ли е?

— Има ли значение? Той не живее тук. В Лос Анжелос вероятно е пълно с готини момичета. Какво те топли това в Ню Йорк? — Джеси изглеждаше ядосана, а Мел се забавляваше.

Тя се обърна към дъщеря си, която пиеше чая си:

— Значи ли това, че си изчерпила резервите си в Ню Йорк?

Вал се разсмя:

— Винаги ще се намери място за още един.

— Не знам как успяваш да запомниш имената им.

— Не мисля, че ги помни — бързо вметна Джесика. Тя не одобряваше поведението на Вал в тази област. Приличаше на майка си — независима, спокойна, понякога прекалено предпазлива в отношенията си с момчетата. Мел дори се тревожеше от това. Явно нейният начин на живот се бе отразил на едната от близначките. А може би и на двете. Вероятно затова Вал постоянно внимаваше да не остане без обожатели. Не искаше да бъде като Мел.

— Тя просто ахка и се усмихва на всички по коридорите в училище и мисля, че тях изобщо не ги е грижа дали е забравила имената им.

Мел разбираше, че това не е ревност, а по-скоро неодобрение. Увлечението на Вал по другия пол изглеждаше лекомислено на Джес, която имаше по-важни интелектуални и научни интереси, но и тя не оставаше без приятели. Когато Вал отиде да си вземе учебниците, Мел напомни това на Джеси.

— Знам. Но тя се държи глупаво. Мисли само за момчета.

— Скоро ще го преодолее.

— Да — сви рамене Джеси. — Може би.

Двете тръгнаха за училище, а Мелани остана да си събере мислите и да оправи багажа си. Искаше да отиде по-рано в службата, за да подреди бележките си. Когато в десет часа излезе от банята, телефонът звънеше и тя го вдигна още мокра. Обаждаше се Грант и Мел се усмихна, чувайки гласа му.

— Значи се върна. Взех да си мисля, че си ни изоставила завинаги.

— Няма такова нещо. Въпреки че последните дни бяха доста драматични. Намери се донор за една пациентка, която едва се крепеше, и аз изпуснах самолета и останах да присъствувам на трансплантацията.

— Определено имаш повече кураж от мен.

— Не съм съвсем сигурна в това, но беше изумително преживяване. — В съзнанието й отново се мерна образът на Питър. — Общо взето, пътуването мина хубаво. А ти как си?

— Нищо ново. Няколко пъти се обаждах на момичетата да проверя как са. Всичко беше наред, но се боя, че не съм в течение на светския им живот.

— Също и аз. Но много мило, че си се обаждал.

— Нали ти обещах. — Той се радваше, че чува гласа й, а тя също. — Как е малкото момиченце?

— Чудесно. Последния път, когато я видях в болницата, беше като нов човек. Това е просто удивително, Грант.

— А добрият чичо доктор също ли е удивителен?

Сякаш беше доловил чувствата й, но тя смяташе, че е глупаво да ги споделя с него. Беше достатъчно стара, за да остави за Вал подобни внезапни пориви.

— Интересен мъж.

— Само толкова? Няма ли да кажеш нещо повече за един от най-изтъкнатите сърдечни хирурзи в страната? — Той се засмя. — Или има нещо друго?

— Няма нищо друго. Просто няколко дни не съм си поела дъх от работа. — Предпочиташе да запази за себе си чувствата си към Питър Халам. Няма смисъл да ги споделя с никого, дори с Грант. Едва ли щяха да се срещнат отново.

— Е, Мел, обади ми се, когато се оправиш, да пийнем по нещо.

— Дадено. — Но в момента не й се правеше нищо. Дори не й се искаше да излезе от мъглата, в която усещаше, че се намира.

— Довиждане, рожбо. — И след миг добави: — Радвам се, че се върна.

— Благодаря ти. И аз. — Но това беше лъжа. Този път дори завръщането в Ню Йорк не я радваше.

Докато излизаше от дома си, тя погледна часовника и видя, че е единадесет часът. По това време Питър трябва да е в операционната. Изведнъж изпита непреодолимо желание да се обади в болницата и да попита как е Мари, но беше време да се заеме с професионалните си задължения. Не можеше да приеме като свои всичките им проблеми — сърцето на Мари, децата на Питър, пустото, самотно съществуване на Пам, малкия Матю с големите сини очи — обхвана я копнеж отново да ги види. Решително отхвърли тези мисли, спря едно такси и се отправи към центъра, като разглеждаше любимия град — забързаната суетня на хората, които препускаха към „Блумингаейл“, слизаха в метрото, спираха таксита, излизаха от небостъргачите. Наблюдателят се чувствуваше като участник във филм. Мел се усети жизнерадостна и енергична, въпреки че не беше спала, и влезе в редакцията щастливо усмихната.

— Какво ти става? — изръмжа редакторът, когато тя профуча край него с две филмови ролки.

— Радвам се, че отново съм тук.

— Будала! — Той поклати глава и изчезна.

На бюрото си намери цяла купчина поща — паметни бележки, резюмета на важни събития, които бе пропуснала. После отиде в коридора при телетипа. В Бразилия бе станало земетресение, при наводнение в Италия бяха загинали сто шестдесет и четири души, президентът заминаваше на риболов на Бахамските острови. Новините за този ден не представляваха нищо особено. Секретарката дойде да й каже, че я търсят по телефона. Мел се върна в кабинета и вдигна слушалката, без да сяда, като разглеждаше разсеяно бележките на бюрото си.

— Адамс е на телефона.

След кратка пауза, като че ли някой се смути от резкия й тон, се чу сигналът за междуградски разговори. Нямаше време да се учуди кой я търси.

— В неудобен момент ли се обаждам? — Тя веднага позна гласа му и изненадана седна на стола. Може би е размислил след заминаването й и се е разколебал за предаването.

— Не, разбира се. Как си? — Гласът й прозвуча нежно и той отново усети необяснимото вълнение, което изпитваше, откакто се запозна с нея.

— Добре съм. Днес приключих по-рано и реших да ти звънна и да разбера как си. Намери ли си багажа в Ню Йорк?

Изглеждаше притеснен.

— Да. Как е Мари? — Дали не й се обаждаше, за да й съобщи нещо лошо.

— Върви отлично. Днес питаше за теб. Също и Пати Лу. Тук тя е истинска знаменитост.

Очите й се насълзиха и Мел отново изпита болката, че не е с тях в Лос Анжелос.

— Поздрави я от мен. Сигурно ще й се обадя, когато се почувствува по-добре.

— Ще й бъде много приятно. А как са твоите момичета? — Той като че ли се чудеше какво да каже.

Мел бе и смутена, и трогната.

— Добре са. Докато ме е нямало, Валери се е влюбила няколко пъти, а Джесика страшно ми завижда, че съм присъствувала на трансплантацията. Тя е по-сериозната.

— Нали тя искаше да учи медицина?

Изненадана, че го е запомнил, Мел се усмихна.

— Точно така. Тази сутрин чете конско на сестра си, че се влюбва шест пъти седмично.

В малкия кабинет на Западния бряг Питър се разсмя.

— Имахме същия проблем с Марк, когато беше на възрастта на Пам. Но после улегна.

— А, почакай да порасне Мат! — рече Мел. — Той ще разбие сърцата на жените.

— Изпитвам ужасното подозрение, че си права.

— Как е Пам?

— Добре е. Нищо ново — въздъхна той. — Мисля, че разговорът й с теб й се е отразил добре. Хубаво е да може да контактува и с някой друг, освен с мисис Хан.

Мел не посмя да му каже какво мисли за тази студена жена. Нямаше право да се бърка.

— Беше ми приятно да разговарям с нея.

Освен силната емоционална потребност Пам имаше нужда да излее и гнева си. Мел не издържа и попита:

— Получихте ли пакетчетата, които им изпратих?

— Пакетчета ли? — изненада се той. — Подаръци ли си им изпратила? Не биваше.

— Не можах да устоя. Видях нещо идеално за Пам, а не исках да пренебрегвам Матю и Марк. Освен това се отнесоха много толерантно към мен. Както казваш, не сте приемали много хора след… през последната година и половина. — Тя побърза да заглади положението. — Моето появяване сигурно им се е видяло странно. Най-малкото, което можех да направя, бе да им изпратя нещо дребно в знак на благодарност за гостоприемството им.

Той бе трогнат и тихо промълви:

— Не биваше да го правиш, Мел. Беше ни приятно, че си с нас.

Думите му сякаш я погалиха и тя се изчерви. Въпреки че ги разделяха три хиляди мили, този мъж обсебваше мислите й противно на волята й. Едновременно уязвим и сияен, скромен и внимателен, извършващ чудеса — тази комбинация силно привличаше Мел. Винаги бе харесвала силните мъже и почти винаги бе страняла от тях. Инстинктивно избягваше да се обвързва с такива светила.

— Знаеш ли, наистина ми беше приятно да работим заедно.

Тя не намираше какво друго да каже, все още не разбираше подбудите му за това обаждане.

— Взе думите от устата ми. Затова ти се обаждам. Опасявах се от това интервю, а ти ме накара да се радвам, че склоних да го направим. Всички тук са доволни.

Но не повече от него, въпреки че не й го каза.

— Е, почакай да го видиш. Надявам се и тогава да ти хареса.

— Убеден съм.

— Благодаря ти за доверието.

Тя изпитваше и нещо друго, но все още не знаеше какво точно.

— Не е само това, Мел. Аз… — Той се затрудни да изрази с думи чувствата си и изведнъж се запита дали е трябвало да й се обади. Тази жена даваше автографи и се появяваше на екрана на националната телевизия. — Просто страшно много ми харесваш. — Чувстваше се неловко като петнадесетгодишен хлапак. Двамата се засмяха.

— Ти също ми харесваш. — Може би всичко е съвсем просто и безопасно? Защо ли се бори така отчаяно с чувствата си? — Хареса ми съвместната ни работа, срещата с децата ти, гостуването в дома ти. — Изведнъж тя прозря още нещо. — Мисля, че най-много ме трогна това, че ме допусна до личния си живот.

— С теб не се побоях да го направя, въпреки че нямах такива намерения. Преди идването ти се бях зарекъл да не говоря никому за себе си… или за Ан… — Гласът му отново утихна.

Мел бързо отвърна:

— Радвам се, че стана така.

— И аз. Ти ме респектира с начина, по който направи репортажа за Пати Лу.

— Благодаря, Питър.

Думите му й харесаха. Бедата беше в това, че твърде много неща у него й харесваха.

Той въздъхна:

— Е, да те оставям да си гледаш работата. Не знаех дали ще бъдеш в службата, след като си пътувала през нощта.

Тя се засмя тихо:

— Шоуто продължава. В шест часа трябва да представя новините. Когато се обади, бях на телетипа.

— Надявам се, че не ти попречих — разкая се той.

— Не, когато следиш телеграфната лента, след време преставаш да виждаш това, което четеш. А и днес не се е случило нищо важно — засега.

— И тук е така. Сега отивам в кабинета си. Трябва да наваксам тези няколко дни, докато не се отделях от Пати Лу и Мари.

И двамата се връщаха към обичайния си начин на живот, към децата, отговорностите и тя отново почувствува, че ги свързват много неща. И на неговия гръб тежеше такъв товар, какъвто и на нейния — дори по-голям. Мисълта, че и други хора носеха бремето на собствените й изисквания и задължения, я утешаваше.

— Знаеш ли, хубаво е да познаваш и друг човек, който работи напрегнато като теб.

Думите й го изненадаха, защото си мислеше същото още от самото начало на запознанството им, понякога се беше тревожил за Ан, която нямаше какво да прави, освен да обзавежда къщата, да купува антики, да вози децата.

— Не искам да изглеждам самонадеяна, защото моята работа не е животоспасяваща, но все пак е адски изискваща, а хората не го разбират. Понякога вечер мозъкът ми е като каша. Не съм в състояние да кажа две свестни думи, дори животът ми да зависи от това.

Това беше една от причините, поради които не се изкушаваше да се омъжи отново. Смяташе, че не би могла да се справи с изискванията на брака.

Той се чувстваше разтоварен, също като нея.

— Напълно те разбирам. Но понякога е тежко, когато няма с кого да споделяш.

— Никога не съм споделяла. Винаги съм била сама. Мисля, че така е по-лесно.

Но не успя да го убеди.

— Да, но няма с кого да споделиш и успехите си.

В това отношение Ан беше незаменима, както и когато споделяше с него скръбта и трагедията. Просто животът й не бе така наситен като неговия, но затова пък имаше възможността да му дава подкрепа. Трудно му беше да си представи, че жена му ще работи, и все пак винаги се е възхищавал от такива двойки — семейства на лекари, на банкери и адвокати, на преподавателки и научни работници. Тези комбинации сякаш взаимно се поддържаха, стимулираха се, въпреки че понякога можеха да се превърнат в двойно бреме.

— Не знам отговорите на всички въпроси, приятелко. Знам само, че невинаги е лесно да бъдеш сам.

— Невинаги е лесно и когато сте двама — уверено каза тя.

— Не, но си има своите плюсове. — Беше убеден в това.

Особено що се отнася до децата му.

— Сигурно е така. И аз не знам отговорите на тези въпроси. Но е хубаво да разговаряш с някого, който разбира какво значи да работиш като вол, и когато се прибереш вкъщи, да трябва да си едновременно баща и майка.

През изтеклите години имаше моменти, когато тя мислеше, че няма да се справи, но бе успяла, и то нелошо. Работата й бе сигурна, успехът — огромен, децата й — щастливи и добри.

— Ти се справяш добре, Мел. — Тези думи означаваха много за нея.

— Ти също. — Гласът й го погали.

— Но аз съм сам едва от година и половина, а ти — петнадесет години. Това вече е друго нещо.

— Няколко бели косъма повече. — Засмя се тихо тя. В този момент един от редакторите й направи знак от вратата. Тя му махна с ръка, че идва и той изчезна.

— Е, май ме викат по работа. Току-що се появи един от редакторите. Надявам се това да означава, че е пристигнал филмът ни от Лос Анжелос.

— Толкова скоро?

— Трудно е да ти обясня, но всичко се прави с помощта на компютри. Получаваме го за един ден. Ще ти се обадя как е станал.

— Много бих искал.

Щеше да й е приятно да го чуе отново.

— Благодаря ти, че ми се обади, Питър. Наистина ми липсвате — всички. — „Всички“ звучеше по-безопасно. Означаваше, че не го отделя от другите. Рече си, че се държи като Вал и Джес, когато го увъртат пред приятелите си по телефона, и се усмихна. — Скоро ще ти се обадя.

— Хубаво. Ти също ни липсваш. — „Ни“ вместо „на мен“. Играеха една и съща игра. И двамата не проумяваха причината, но не бяха готови за нещо повече. — Грижи се за себе си.

— Благодаря. Ти също.

Затвориха. Мел остана дълго на бюрото си, като мислеше за него. Беше глупаво, но обаждането му я развълнува като малко момиченце. Забърза към залата за монтаж с усмивка, която просто не слизаше от лицето й и която остана, докато гледаше филма. Видя себе си, Пати Лу, Пърл, дори Мари и операцията й в два часа през нощта. Усети как пулсът й се ускорява всеки път, когато той започваше да говори, всеки път, когато камерата надникваше в очите му и показваше скритата в тях скромност и грижовност. При запалването на светлините усети, че се е втренчила в екрана с притаен дъх. Филмовият материал бе много дълъг, трябваше да се редактира и монтира, но беше сензационен. А излизайки от залата, тя мислеше само за него…