Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (31)

XXXI

Докато го чакаше на летището, Мел почувствува, че дланите й сякаш се овлажниха и че се притеснява, както преди една година. Сякаш всичко започваше отначало, но този път щеше да бъде по-добре. Той слезе трети от самолета и тя се хвърли в прегръдките му. Седмицата беше безкрайно дълга.

— О, Мел… — Очите му се навлажниха и той не можеше да продума, докато я притискаше към себе си. Дори не го интересуваше какво смята да прави с бебето. Искаше нея и само нея… както и тя него.

— Господи, колко ми липсваш! — Тя се отдръпна, усмихвайки се през сълзи, и той видя, че изглежда по-добре, отколкото през последните месеци.

— Изглеждаш прекрасно, Мел.

— Също и ти.

Тя погледна ципа на панталоните си, който вече едва се закопчаваше.

— Напълняла си на определени места. — Той не знаеше какво да каже и тя се засмя. — Реших, че…

Тези думи й се сториха странни. Коя бе тя, че да взема решение за един живот? Беше му го казала отдавна. Това беше божа работа, не можеше да се месят нито той, нито тя.

— Бебето ще бъде добре.

— Така ли? — Искаше да се увери, че я разбира правилно.

— Да — сияеше тя.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Заради мен ли? — Не искаше това от нея. Трябваше тя също да го желае, защото съвсем не беше дреболия, като се вземат предвид останалите пет деца и нейната свръхвзискателна професия.

— Заради мен, заради теб, заради нас… за всички нас… — Тя се изчерви и той взе ръката й. — Но главно заради самата мен.

Разказа му какво се бе случило в гората и той я прегърна със сълзи на очи.

— О, Мел.

— Обичам те. — Можеше да му каже само това и ръка за ръка двамата излязоха навън. Прекара уикенда, както никога досега.

В неделя следобед потеглиха обратно по шосе номер пет, което бе най-краткият път. Пристигнаха в десет часа вечерта. Мел имаше чувство, че е отсъствала години наред. Поспря отвън за миг и се усмихна. Питър я хвана за ръката и я въведе вътре.

— Хайде, детето ми, трябва да си легнеш. Пътят беше твърде уморителен за теб.

Отнасяше се към нея, сякаш бе от венецианско стъкло.

— Ще го преживея.

Щом влезе в къщата, сякаш предизвика експлозия. Децата бяха чули колата, Пам надзърна навън и нададе ужасяващ крясък:

— Дойдоха си!

Полетя първа по стълбите и прегърна Мел.

— Добре дошла!

Не беше „Добре дошла вкъщи“, но почти. Близначките и Марк също я прегърнаха, а Матю се събуди от шума и пожела да спи при нея. Когато след един час — след много шум, трясък и приказки — всички се прибраха по стаите си, Мел се отпусна на леглото с щастлива усмивка.

— Те са добри деца, нали?

— Имат добра майка. — Той седна на леглото и я хвана за ръка. — Обещавам ти, Мел, че ще правя всичко, за да ти бъде по-лесно.

Но възможностите му не бяха безгранични, а в два часа през нощта го извикаха в болницата. Беше дежурен, а един от пациентите, на който бе направен байпас, се нуждаеше от спешна помощ. Мел го видя отново на обяд, когато той се върна да се преоблече. Тя отново бе поела контрола над къщата, бе наредила на мисис Хан какво да сготви за вечеря и Питър забеляза с усмивка, че мисис Хан не изглежда доволна, но не му се оплака. Той се преоблече и тръгна отново на работа заедно с Мел. На магистралата тя се усмихна и му помаха, а колите им потеглиха в различни посоки. Този ден Пам щеше отиде сама при психиатъра, както през миналата седмица, когато Мел я нямаше. Марк каза, че ще се прибере след вечеря, но не много късно, защото на другия ден имаше изпит. Близначките щяха да играят тенис с приятели и да се върнат в пет часа. Мисис Хан щеше да прибере Матю от училище, както преди една година.

След едноседмично отсъствие от работа дори проклетията на Пол Стивънс не можеше да развали настроението на Мел. Всичко вървеше прекалено добре.

Но в шест и четиридесет и пет, след като представи новините и се прибра в кабинета си, при нея дойде продуцентът. Мел си нахвърляше някои бележки, когато той влезе и затвори вратата. Тя вдигна глава.

— Здравей, Том. Какво има?

Той се поколеба и Мел изтръпна. Нима я уволняваха? Биха ли могли? Нима Стивънс бе победил?

— Мел, трябва да поговорим.

О, боже!

— Разбира се, седни. — Тя му посочи стола. В кабинета не се чувстваше като у дома си, но все пак беше неин.

— Не знам как да ти го кажа, Мел…

Сърцето й замря. Господи, уволняват я! Тя бе телевизионна звезда на информационната емисия в Ню Йорк, бе спечелила четири награди за телевизионни филми, а тоя ужасен тип успя да я уволни!

— Да? — По-добре да не му създава трудности, само да не се разплаче. Искаше просто да си иде вкъщи при Питър. По дяволите и работата, и новините. Тя ще се прибере у дома, ще роди бебето и ще се грижи за децата.

— Не искам да те стряскам. — Не можеше да го разбере. — Но получихме няколко заплахи… — Гледаше го и не проумяваше. — Започнаха през седмицата, докато те нямаше. Днес се получиха отново.

— Какви заплахи?

Не разбираше. Нима този негодник ги заплашваше, че ще напусне? Ами нека! Рейнингът веднага ще скочи нагоре. Но все още не искаше да го казва на Том.

— Заплахи срещу живота ти, Мел.

Тя го зяпна.

— Срещу мен?

Веднъж й се случвало — преди години в Ню Йорк някакъв луд не бе харесал неин репортаж и месеци наред се бе обаждал, заплашвайки, че ще я удуши, но накрая или му омръзна, или просто се отказа. Мел изглеждаше развеселена.

— Значи поне някой ме гледа!

— Говоря съвсем сериозно, Мел. Имали сме подобни проблеми и друг път. Тук е Калифорния — не Ню Йорк. Тук са правени няколко покушения срещу президенти.

Тя не се сдържа и се засмя:

— Поласкана съм, Том, но едва ли влизам в тази категория.

— За нас ти си важна.

Тя се трогна.

— Благодаря, Том.

— Наехме ти телохранител.

— Какво? Това е смешно… да не би наистина да си мислите…

— Мел, вие имате деца. Нима искаш да рискуваш?

Въпросът му я накара да онемее за миг.

— Не, но…

— Не искахме да плашим съпруга ти, докато те нямаше, но мислех, че това е сериозно.

— Защо?

В тяхната професия това се случваше често.

— Защото миналата седмица той се обади, че в бюрото ти има бомба. Щеше да избухне точно след един час, когато би трябвало да отвориш чекмеджето на бюрото си, ако беше тук. И всички щяхме да хвръкнем на оня свят.

Изведнъж й прилоша.

— Предполагат, че са на ясно кой го е направил. Но докато се оправят с него, искаме да си в безопасност. Много се радвахме, че миналата седмица не беше тук.

— Аз също.

Тя усети, че лявото й око заигра. Вдигна поглед, когато в стаята влезе мъж със строго изражение. Том веднага го представи. Това беше нейният телохранител. Бяха наели още двама, за да я придружават, когато идва или си отива на работа, и оставяха тя да реши, но смятаха, че трябва да има охрана и в дома й. Не беше тайна за кого е омъжена и всеки можеше да я открие. Телохранителят й се казваше Тимоти Франк и когато излезе с него от сградата на компанията, тя имаше чувството, че се движи със стена. Той беше най-едрият, най-широкоплещестият, най-якият мъж, когото беше срещала. Благодари му, когато я закара до дома й. Бяха я помолили да остави колата си в службата и да се прибере с лимузината, придружена от Тим. Щом пристигна, тя видя, че Питър си е вкъщи.

— Здравей.

Той вдигна поглед от материалите, които четеше, и се усмихна. Беше хубаво, че тя отново е тук. Но между веждите й отново имаше бръчка, а и изглеждаше изключително напрегната.

— Неприятности ли имаш?

— Може и така да се каже.

Изглеждаше зашеметена. Тим си бе тръгнал с лимузината.

— Какво има?

И тя му разказа за бомбата. Гледаше я смаян.

— Господи, Мел. Не можеш да живееш така, нито пък ние.

— Какво очакваш да направя?

Не искаше да му го казва, но тя беше бременна, а напрежението — твърде голямо. Дори и да заловят този тип след една-две седмици, само представата, че това може да се случи отново, щеше да е прекалено голям товар за нея, а и за него. Не искаше тя да преживява подобно нещо. А ако не го хванат… — Той потръпна при мисълта и стана да затвори вратата на кабинета. Отиде до нея и я погледна.

— Мисля, че трябва да напуснеш.

— Не мога. — Лицето й се превърна в камък. — Веднъж в Ню Йорк се случи нещо подобно, но аз не напуснах. Не бих го направила заради това.

— Ами ако сложи бомбата в тази къща и убие някое от децата?

При тези думи тя потрепери и като че ли презеленя.

— Ще имаме постоянно охрана.

— За пет деца?

— По дяволите, не знам… — Тя скочи. — Ако предпочиташ, ще отида на хотел, но няма да напусна работата си заради някакъв психопат! Откъде да знам дали Пол Стивънс не се опитва да ме сплаши?

— Това ли е предположението на полицията?

Тя трябваше да бъде честна към него:

— Не. Но смятат, че знаят кой е.

— Тогава си вземи отпуска, докато го хванат.

— Не мога, Питър. По дяволите, не мога!

Той се приближи и я хвана за ръката.

— Ще те убият!

— И преди съм рискувала.

Очите й горяха. Не можеше да я застави да напусне след всички тези години. Това беше част от същността й, а той бе обещал да я зачита — в добро и в лошо.

— Но не си рискувала и живота на моето дете. Помисли за това.

— Вече не мога да мисля за нищо.

— Освен за себе си.

— Върви по дяволите!

Тя излезе от стаята, тръшна вратата и се качи горе. Тази вечер той не й проговори повече. Положението отново бе застрашително и децата усещаха напрежението вкъщи. Тя се обади на продуцента, че приема предложението за охрана и на съпруга си, и на децата. Щеше да им е необходима цяла армия, но телевизионната компания бе готова да плати за всичко. Когато си легнаха, тя предупреди Питър.

— Застъпват от шест часа утре сутрин.

— Това е абсурдно. Да не би да трябва да правя визитация с телохранител?

— Мисля, че проблемът не си ти. Сигурно ще те придружава само навън. Целта съм аз.

— Това ми е ясно.

При тази мисъл му прилоша.

На другата сутрин, докато закусваха, тя обясни ситуацията на децата. Те се ококориха, но Мел ги увери, че им е осигурена безопасност, а след няколко дни този тип ще бъде заловен. Просто трябваше да се примирят за известно време. Мат смяташе, че е фантастично, Марк се притесняваше, че трябва да ходи с телохранител в колежа, а момичетата изглеждаха ужасени. Всички тръгнаха с определените от полицията придружители.

Мисис Хан се качи горе при Мел.

— Мисис Халум? — Винаги произнасяше името по този начин.

Мел се обърна.

— Да, мисис Хан?

От време на време Питър я наричаше Хилда, но Мел — никога. Нямаше и „мисис Мел“, както беше с Ракел в Ню Йорк.

— Искам да ви кажа, че поради обстоятелствата напускам.

Мел я зяпна.

— Така ли?

Питър ще бъде шокиран, а може и да се ядоса. Тя причини бъркотия в къщата, но вината не беше нейна.

— Наистина не мисля, че тук сте в опасност, както казах на децата тази сутрин, къщата ще бъде охранявана постоянно.

— Никога досега не съм работила в къща, в която се е налагало да има полиция.

— Сигурно, мисис Хан. Но ако проявите малко търпение…

Трябваше да опита — дължеше го на Питър.

— Не — решително поклати глава тя. — Не искам. Веднага напускам.

— Така, без предупреждение?

Тя поклати глава, като гледаше Мел с укор.

— Нищо подобно не се е случвало преди, когато жената на доктора си беше тук.

„Жената на доктора“, разбира се, беше Ан, истинската мисис Халам, за разлика от Мел. Мел не се сдържа да я подразни, едва прикривайки усмивката си. Това че мисис Хан напуска, хич не я трогна. Не можеше да я понася от самото начало.

— Тогава тук сигурно е било адски тъпо.

Тя изглеждаше безгрижна, а Хилда Хан явно бе ужасена. Дори не подаде ръка на Мел.

— Довиждане. Оставила съм писмо за доктора в моята стая.

— Ще се погрижа да го получи. Не искате ли лично да се сбогувате с децата?

Мел смяташе, че това е дребнаво, но знаеше, че ще го преживеят.

— Не искам да оставам в тази къща нито час повече.

— Чудесно.

Мел остана невъзмутима. Когато външната врата се затвори, тя почти извика „ура“.

Вечерта Питър беше много недоволен.

— Кой ще се справя с къщната работа, Мел? Ти нямаш време.

Тя потърси укор в очите му, но видя повече загриженост.

— Ще намерим друга.

Беше се обадила на Ракел, но тя отново отказа и напомни на Мел да внимава с момичетата.

— През това време аз и децата ще се справим.

— Страхотно! Някой там ти подготвя бомба, а ти трябва да се грижиш за прането и оправянето на леглата.

— И ти можеш да помагаш — усмихна се тя.

— Аз си имам друга работа.

Питър трябваше да се примири и с телохранители. Цялата ситуация му опъваше нервите. Дните минаваха, а терористът не беше заловен. Получиха още четири заплахи, а в бюрото на Мел откриха неизправна борба. Най-накрая дори Пол Стивънс я съжали. Знаеше вече, че е бременна. Под очите й имаше тъмни кръгове, защото нощем лежеше будна и се чудеше дали още заловят този пит. След време — да, винаги ги залавяха, но още колко ще продължи всичко това?

Един ден Стивънс най-после обяви примирие и й подаде ръка:

— Съжалявам, че ти се случи това, Мел.

— Аз също.

Тя уморено се усмихна. Бяха привършили емисията. Телохранителят през цялото време стоеше наблизо. Тя постоянно усещаше присъствието му, а сутрин, когато децата тръгваха на училище, къщата бе пълна с полицаи. Това влудяваше Питър и двамата постоянно се караха. Почти бе свикнал със своя придружител, но останалите му идваха множко.

— Рисковете на професията — рече тя на Пол.

Той унило я погледна:

— Знаеш ли, аз ти завиждах.

— Знам — усмихна се тя. Знаеше и защо. — Но поне затова няма защо да се бориш.

— Не знам как издържаш на това напрежение, по дяволите.

— Безпокоя се главно за децата — моите… неговите… ако нещо се случи с някое от тях, никога няма да си го простя.

Това продължаваше вече месец и тя сериозно се замисляше дали да не се откаже от всичкото и да напусне. Още нищо не би казала на Питър, защото не искаше да му дава повод да започне отново или да реши, че вече е сигурно. Но си обеща, че ако до две седмици не заловят терориста, тя ще напусне.

Пол Стивънс изглеждаше ужасен.

— Ако бих могъл да помогна с нещо…

Тя поклати глава, пожела му лека нощ и се прибра при семейството си, но то вече не бе онази безгрижна група. Навън имаше полицейски коли без отличителни знаци, а вътре всички съзнаваха опасността, която ги дебне ежедневно.

— Мислиш ли, че ще го заловят, мамо? — попита я Матю същата вечер.

— Надявам се да, Мат.

Тя го държеше на коленете си, молейки се да не му се случи нищо… на никого от тях… погледна Пам, после близначките. Марк беше излязъл. По-късно Питър отново заговори с нея по този въпрос.

— Защо не се откажеш?

Не искаше да му се признае, че и тя мисли за това.

— Защото не съм малодушна. — Но тя мислеше за друго. — А защо да не заминем?

— Къде?

Вече беше юни. Въздъхвайки, тя погледна Питър с надежда.

— Да идем всички за известно време на Мартас Винярд.

Не бяха запазили къщата тази година, но сигурно ще могат да уредят нещо за седмица — две или да наемат друга. Той обаче поклати глава.

— Много е далеч за теб.

Тя вече беше в четвъртия месец и започваше да й личи.

— Ако идем там, изобщо няма да мога да те видя. Защо да не е някъде наблизо?

— Та нали точно в това е смисълът?

Тя се чувствуваше изтощена от самата мисъл и бе смаяна от сумите, които телевизионната компания плащаше за охраната им, но никой не й се сърдеше за това. Не беше тяхна вината, че й опъваха нервите. Когато сутринта сипваше на Матю чаша мляко, един от полицаите я бе помолил да се отдръпне от прозореца. Непрекъснато — денем и нощем — им се напомняше, че животът им е в опасност.

— А какво ще кажеш за Аспен? — Тя погледна отчаяно Питър.

— Мисля, че голямата надморска височина не е подходяща за теб. Нито пък напрежението тук.

— Не знам. Днес ще си помисля. — Тя наистина се замисли. Изведнъж й се прииска отново да избяга. Цял месец с този кошмар и вече не издържаше. Следобед отиде на работа, седнала бюрото си, а телохранителят й остана до вратата. Вдигна поглед и видя, че продуцентът я гледа с усмивка.

— Мел, имаме добра новина за теб.

— Да не ме изпращате в Европа за една година?

Усмихна се и за пръв път й стори, че усеща бебето. Не бяха споменали в предаването за бременността й, защото се страхуваха, че лудият й преследвач може да направи нещо лошо, ако разбере. Така нейната тайна остана скрита под масата в студиото.

— По-хубава новина.

Усмивката му стана по-широка, а тя видя в коридора Пол Стивънс, който наблюдаваше доброжелателно.

— Дали сте моята работа на Пол.

Пол се усмихна и закима одобрително, а Мел се разсмя. В резултат на агонията през този месеци бяха станали едва ли не приятели.

— Хванали са психопата, които те заплашваше.

— Наистина ли? — Очите й се отвориха широко, в тях се появиха сълзи. — Значи всичко свърши?

Той кимна, а тя се разтрепери.

— О, господи!

Мел отпусна глава на бюрото си и се разрида.