Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (3)

III

— Сали?… Сали?…

През целия ден тя ту идваше в съзнание, ту отново заспиваше. Питър Халам я посещаваше вече пет-шест пъти. Беше едва вторият й ден след операцията и все още не можеше да се каже какво ще стане, но той трябваше да признае пред себе си, че не е напълно доволен. Най-после тя отвори очи, позна го и го поздрави с топла усмивка. Той придърпа един стол, седна и взе ръката й.

— Как се чувстваш днес?

— Не съвсем добре — прошепна тя.

Той кимна:

— Още е твърде рано. С всеки изминал ден ще укрепваш.

Сякаш искаше да й внуши от своята сила чрез думите и чрез гласа си, но Сали бавно поклати глава.

— Лъгал ли съм те някога?

Тя отново поклати глава и проговори въпреки неудобната назалностомашна тръба, дразнеща гърлото й:

— Няма да стане.

— Ако го желаеш, ще стане.

Всичко у него се напрегна. Тя не биваше да си позволява такива мисли. Не сега.

— Ще го отхвърля — прошепна отново тя.

Но той упорито поклати глава, един мускул на челюстта му заигра. По дяволите, защо се предава?… Откъде може да знае?… От това се страхуваше през целия ден. Но тя не може да се откаже от борбата… не може… по дяволите, беше както с Ан… защо изведнъж се предаваха? За него това бе най-трудната битка. По-трудна от тази с медикаментите, с отхвърлянето, с инфекциите. С всичко друго донякъде можеха да се справят, но само ако пациентът е съхранил волята си да живее… вярата, че ще остане жив. Без това всичко би било загубено.

— Сали, ти се справяш добре.

Думите му прозвучаха непоколебимо и твърдо и той седна до леглото й повече от час, уловил ръката й. После отиде на визитация, като във всяка стая отдаваше цялото си внимание на пациента пред него, отделяйки необходимото време, за да обясни предстоящи хирургически процедури или вече минали, да отговори на въпросите на болния, какво чувства, защо го чувства и какво е действието на медикаментите и стероидите. После отново се върна в стаята на Сали. Но тя пак спеше. Той дълго стоя и я гледа. Това, което виждаше, не му харесваше. Беше права — той го усещаше вътрешно. Тялото й отхвърляше сърцето на донора, а нямаше причини за това. Съвместимостта беше добра. Но инстинктът подсказваше, че за нея то бе дошло твърде късно. Излезе от стаята с усещане за предстояща загуба, което го притискаше като оловна тежест. Отиде в малката стаичка, която използваше в отделението, и се обади в кабинета си да провери имат ли нужда от него.

— Всичко е наред, докторе — увери го експедитивен глас. — Току-що ви търсиха от Ню Йорк.

— Кой беше?

Обаждането не го заинтересува особено. Вероятно някой хирург искаше консултация за тежък случай, но мислите му бяха заети със Сали Блок и той се надяваше, че другото може да почака.

— Мелани Адамс от новините по Четвърти канал.

Дори Питър знаеше коя е тя, колкото и да беше изолиран от света. Нямаше представа за какво го е търсила.

— Знаете ли защо?

— Не каза, поне не в подробности. Каза само, че е спешно, отнасяло се за момиченце.

Той повдигна вежди. Телевизионните журналистки също имат деца, а може би се отнася за собственото й дете. Записа номера, който бе оставила, погледна часовника си и го набра. Свързаха го веднага и Мелани дотича до другия край на стаята да вдигне телефона.

— Доктор Халам? — задъхано прозвуча гласът й.

— Да. Съобщиха ми, че сте се обаждали.

— Да. Не очаквах да ви чуя толкова скоро. Дадоха ми името ви от нашия справочен отдел.

Тя също често бе чувала за него, но тъй като той се намираше на Западния бряг, не се сети да го потърси, а с четиримата хирурзи, чиито имена й даде Грант, нищо не се получи. Никой от тях не искаше да оперира черното момиченце — публичността ги плашеше, а операцията трябваше да се направи. Мелани се обади и на един известен хирург в Чикаго, но той четеше лекции в Англия и Шотландия. Тя бързо обясни на Халам състоянието на момиченцето, а той й зададе няколко въпроса във връзка с това. За един ден тя бе научила доста неща, разговаряйки с останалите четирима.

— Случаят изглежда интересен. А вие какво печелите от всичко това? — направо я запита той.

Тя рязко пое дъх, трудно й беше да обясни.

— На пръв поглед, докторе, предаване за нашата телевизионна компания — за състрадателен лекар, тежко болно момиченце, за това как се извършват трансплантациите.

— Разбирам. Не съм убеден, че ми харесва рекламният аспект. Освен това да се намери донор за дете е адски трудно. По всяка вероятност при нея ще опитаме нещо по-необичайно.

— Какво например? — заинтересува се Мел.

— Зависи от това колко тежко е състоянието й. Най-напред бих искал да я прегледам. Бихме могли да ремонтираме нейното сърце и отново да й го върнем обратно.

Мел смръщи чело.

— Това помага ли?

— Понякога. Смятат ли лекарите й, че ще понесе пътуването?

— Не знам. Ще трябва да проверя. Ще го направите ли наистина?

— Може би. Заради нея, не заради вас — отново безцеремонно заяви той, но Мел не можеше да го вини. Той приемаше да оперира детето, а не да прави представление. Уважаваше го за това.

— А ще ни дадете ли интервю?

— Да. — Той говореше без стеснение. — Просто искам да сте наясно защо изобщо го върша. Аз съм лекар, хирург и съм отговорен за това, което правя. Нямам намерение да го превръщам в цирк за никого.

— Не бих постъпила с вас по такъв начин.

Той бе гледал нейни предавания и предполагаше, че казва истината.

— Но бих искала да направя интервю с вас. А ако извършите трансплантация на Пати Лу, това ще ни даде възможност за много интересно предаване.

— За какво? За мен? — Изглеждаше шокиран, сякаш и не бе помислял за това досега и Мел се усмихна. Нима е възможно да не съзнава колко е известен? Може би е толкова погълнат от работата си, че действително не го разбира? Или не го интересува? Това възбуди любопитството й.

— За сърдечната хирургия и за трансплантациите изобщо, ако предпочитате.

— Бих го предпочел.

Тя усети усмивка в гласа му и продължи:

— Това може да се уреди. А сега какво да правим с Пати Лу?

— Дайте ми името на лекаря й. Ще се обадя да видя какво ще ми кажат. Ако може да бъде оперирана, изпратете я и ще решим. — Той се сети за друго. — А родителите й съгласни ли са?

— Мисля, че да. Но трябва да говоря и с тях. Аз съм просто нещо като посредник.

— Очевидно. Е, поне каузата е добра. Надявам се да можем да помогнем на детето.

— Аз също. — За миг настъпи тишина и Мел почувства, че и тя и Пати Лу като по чудо са попаднали в добри ръце. — Да ви се обадя ли отново, или вие ще ме търсите?

— Имам критичен случай. Аз ще ви потърся. — Той стана отново много сериозен, сякаш бе разстроен от нещо. Мел му благодари и той затвори.

Същия следобед тя отиде да види семейство Джоунс и тежко болното им дете. Пати Лу бе храбро дребосъче, а родителите й бяха обзети от треска дори при слабата надежда, която Мел им даде. Малките им спестявания стигаха да платят пътя до Лос Анжелос поне за единия от родителите и бащата настоя да замине жена му. Имаха още четири деца, по-големи от Пати Лу, и мистър Джоунс бе сигурен, че ще се оправят сами. Когато Мел си тръгна, мисис Джоунс се разплака, а очите на съпруга й се насълзиха. Два часа, след като се върна на работа, Халам й се обади. Бе говорил с лекарите на Пати Лу и те смятаха, че си заслужава да се поеме риска на пътуването. Това бе единствената й надежда. Питър Халам бе готов да се заеме със случая.

Понеже следобед Мел вече бе видяла Пати Лу очите й изведнъж се навлажниха, а гласът й прозвуча дрезгаво, когато проговори.

— Вие сте адски добър човек.

— Благодаря — усмихна се той. — Кога смятате, че можете да подготвите пътуването й?

— Не знам точно. Ще се погрижа компанията да уреди всички подробности. Кога я искате при вас?

— Според нейните лекари и утре може да бъде късно.

— Ще видя какво мога да направя. — Тя погледна часовника си. Беше време за вечерните новини. — Ще ви се обадим след няколко часа… и, доктор Халам… благодаря ви.

— Няма защо. Това ми е работата. Надявам се, че се разбрахме. Ще го направя безплатно заради детето, но в операционната няма да допусна камери. А вие ще получите интервю, след като всичко мине. Съгласна ли сте?

— Ясно. — Ала не устоя и опита още веднъж. Все пак имаше задължения и към телевизионната компания, и към спонсорите си. — А ще можем ли да ви интервюираме и за някои други случаи?

— В какъв аспект? — Стори й се недоверчив.

— Много бих искала да направя репортаж за сърдечните трансплантации, щом ще идвам при вас, докторе. Възможно ли е?

А може би той има някакво предубеждение към нея? Надяваше се, че не е така, но човек никога не е сигурен. Може би не харесва начина, по който тя представя новините? Все пак ги препредаваха и в Калифорния, така че не може да му е съвсем непозната. Но нямаше основания за такива опасения. Той кимна на своя край на линията:

— Разбира се. Добре.

Настъпи тишина, после той замислено проговори:

— Странно е да се подхожда към човешкия живот като тема за репортаж. — Мислеше за Сали, която бе на ръба на тотално отхвърляне на чуждото сърце. Тя не е „тема за репортаж“, а едно двадесет и двегодишно момиче, един човешки живот, както и онова дете в Ню Йорк.

— Може и да не ми вярвате, но дори след толкова години на мен също ми е трудно да подхождам по този начин. — Тя дълбоко въздъхна, питайки се дали му се струва коравосърдечна. — Ще се свържа с вас по-късно, за да ви съобщя кога ще пристигнем.

— Ще подготвя посрещането ви тук.

— Благодаря ви, докторе.

— Това ми е работата, не е нужно да ми благодарите, мис Адамс.

Мел си каза, че това е много по-благородна мисия в живота, отколкото да правиш репортажи за разни събития. Тя затвори телефона и се замисли върху думите му, докато уреждаше заминаването на Пати Лу и майка й за Калифорния. Само за час успя да се погрижи за всичко — за линейката от дома до летището, за специално обслужване по време на полета, за наета от телевизионната компания медицинска сестра, която да пътува с тях, за снимачен екип, който да снима от заминаването до пристигането в Калифорния, за друг екип, който да продължи снимките в Лос Анжелос, за хотелски резервации за нея, за екипа и за майката на Пати Лу. Оставаше само да се обади на Питър Халам и тя уведомяваше сътрудниците му. Не можа да го открие и след няколко часа, а вечерта съобщи на близначките, че заминава за няколко дни в Калифорния.

— Защо?

Тя обясни случая на момичетата.

— Господи, мамо, ти си станала половин доктор!

На Вал й беше забавно. Мел се обърна към нея с уморена въздишка:

— Тази вечер се чувствувам точно така. Дано да стане добър репортаж.

Отново тази дума „репортаж“ — в смисъл на човешки живот. Ами ако се отнасяше за Валери или за Джеси? Как ли би се чувствувала тогава? Дали би го приела като „репортаж“? При тази мисъл нещо в нея се сви и тя напълно разбра реакцията на Питър Халам. Беше любопитна да се срещне с него. Питаше се дали ще бъде любезен, дали ще работи лесно с него или ще е ужасно самовлюбен. По телефона не й се стори такъв, но знаеше, че повечето хирурзи имат подобна репутация. Все пак си мислеше, че е по-различен. Без да го е виждала, той й хареса, а готовността му да помогне на Пати Лу Джоунс предизвикваше нейното дълбоко уважение.

— Изглеждаш уморена, мамо. — Тя забеляза, че Джесика я гледа втренчено.

— Уморена съм.

— Кога заминаваш утре? — Бяха свикнали с пътуванията й, когато тя отсъстваше, те се чувствуваха добре с Ракел.

— Трябва да тръгна оттук преди шест и половина. Полетът ни е в девет часа, но трябва да се срещна със снимачния екип пред дома на семейство Джоунс. Ще трябва да стана към пет.

— Уф! — И двете момичета направиха гримаса.

Мел се усмихна.

— Така е. Невинаги е така блестящо, както изглежда, нали, момичета?

— И още как! — бързо отвърна Вал. Момичетата знаеха, че Мел полага много труд за своята кариера. Знаеха колко често бе стояла пред Белия дом, мръзнеща при снеговалеж, бе отразявала ужасни събития в далечни джунгли, политически убийства и други потресаващи случки. Това ги караше още повече да я уважават, но не й завиждаха за работата, нито копнееха за такава кариера. Вал просто би искала да се омъжи, а Джес страстно желаеше да стане лекар.

След вечеря Мел се качи горе заедно с тях, приготви си багажа за пътуването до Западния бряг и си легна рано. Тъкмо загаси лампата, когато й позвъни Грант да я попита дали списъкът на лекарите, който й бе дал сутринта, й е свършил работа.

— Никой от тях не пожела да помогне, но от справочния отдел ми дадоха телефона на Питър Халам. Обадих му се в Лос Анжелос и утре заминаваме.

— Ти и детето? — изненада се той.

— И майката, и медицинската сестра, и снимачен екип.

— Целият цирк.

— Струва ми се, че и Халам прие така нещата.

Дори бе употребил същата дума.

— Изненадан съм, че е приел.

— Стори ми се симпатичен човек.

— Така казват. Положително не му трябва рекламата, въпреки че не се перчи толкова, колкото другите. Но смятам, че това е въпрос на избор. Ще разреши ли да снимате операцията на детето?

— Не. Но ми обеща интервю след това, а знае ли човек — може да промени мнението си, когато пристигнем.

— Може би. Обади се, щом се върнеш, детето ми. И гледай да не загазиш.

Това бе обичайното му предупреждение и тя се усмихваше, докато гасеше светлината няколко минути по-късно.

В противоположния край на страната Питър Халам не се усмихваше. При Сали Блок започна тотално отхвърляне и след час тя изпадна в кома. Той стоя при нея почти до полунощ, като излизаше от стаята, само за да говори с майка й и накрая позволи на страдащата жена да стои до Сали заедно с него. Нямаше причина да й откаже. Вече не се страхуваше от инфекция. В един часа през нощта Сали Блок умря, без да дойде в съзнание и да види майка си или лекаря, на когото имаше толкова голямо доверие. Съкрушена от мъка, майката тихо излезе от стаята. Сълзите течаха по бузите й. Войната на Сали бе приключила. Питър Халам подписа смъртния акт и се прибра вкъщи. Седеше на тъмно в кабинета си, взираше се в нощта и мислеше за Сали, за Ан и други като тях. Два часа по-късно, когато в Ню Йорк Мел излезе от дома си, за да иде у семейство Джоунс, той все още седеше така. В този миг Питър Халам изобщо не мислеше за Пати Лу Джоунс или за Мел Адамс… а само за Сали… за хубавото двадесет и двегодишно русо момиче… отишло си… като Ан… като редица други. После много, много бавно, сякаш носеше на раменете си цялата тежест на света, той влезе в спалнята си, затвори вратата и седна на леглото.

— Съжалявам… — Думите бяха само шепот и той дори не знаеше на кого говори… на жена си… на децата си… на Сали… на нейните родители… на себе си… тогава дойдоха сълзите, потекоха леко, докато лежеше в тишината и душата му страдаше за това, което този път не бе успял да направи… не и този път… но следващия път… следващия път… може би следващия път. И тогава най-после той си спомни за Пати Лу Джоунс. Нямаше друг изход, освен отново да опита. При тази перспектива дълбоко в него нещо трепна.