Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (19)

XIX

В петък Мел отиде заедно с Питър на конференцията и с интерес изслуша изказването му. Реакцията на публиката я зарадва. Коментарът му, диапозитивите и обясненията на използуваната техника се посрещнаха с продължителни ръкопляскания. Когато завърши, колегите му го наобиколиха и почти цял час Мел с гордост го наблюдаваше от дискретно разстояние.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той, когато най-после останаха сами. Предпочетоха да вечерят в дома й, тъй като той заминаваше на другия ден.

— Мисля, че беше сензационен — щастлива му се усмихна тя.

Беше купила големи омари, които поднесе студени със салата, чеснови филийки и изстудено бяло френско вино.

— Хареса ми и реакцията на публиката.

— И на мен. — Наведе се и нежно я целуна по устните. — Радвам се, че присъствува.

— Аз също.

Очите й помръкнаха при мисълта, че той заминава на следващия ден. Щяха да тръгнат заедно за летището в осем часа сутринта. Полетът му беше в десет, а в Лос Анжелос щеше да приетите в един часа местно време. Щеше да се види с Пам, преди да я изпрати на лагер на другата сутрин. А Мел щеше да се върне при своите момичета.

— Какво има, любима? — Той взе ръката й. — Изведнъж стана тъжна.

Вече за стотен път си задаваше въпроса дали тя не съжалява, че се е обвързала с него. Все пак утре заминава и никой не знае кога ще се видят отново. Изглежда, че непрекъснато трябва да живеят с тази несигурност.

— Просто си мислех, че утре заминаваш.

— И аз мислех за същото. — Той остави чашата с вино. — И твоят, и моят живот са пълна лудница. — Тя кимна. — Но ще измислим нещо.

— Той отново се върна към старата си идея. — Какво ще кажеш да дойдете с момичетата в Аспен? Заминаваме след три седмици. На Валери и Джесика много ще им хареса. Там е чудесно за децата, за нас… за всички. — При тази мисъл очите му заблестяха. — Така ще можем отново да бъдем заедно.

— Но не като сега — въздъхна тя и срещна погледа му с печална усмивка. — Децата ни сигурно ще се побъркат, ако разберат какво става.

Поне неговата дъщеря със сигурност, но Мел знаеше, че това ще стресне и нейните. Изобщо нямаше време да ги подготви. За тях Питър беше чужд човек, бяха чували името му само във връзка с работата й. И изведнъж — хоп! Заминаваме с него и децата му в Аспен! Знаеше, че ще изпаднат в истерия.

— Ще свикнат. А и не е нужно да знаят всички подробности.

Изглеждаше толкова сигурен, че Мел се облегна и го загледа с доволна, ленива усмивка. Въпреки че двадесет години не бе познавал друга, освен жена си, сега изглеждаше необикновено самоуверен. Мел се питаше дали това бе показателно за чувствата му към нея или резултат на постоянната му уравновесеност.

— Приемаш всичко съвсем спокойно, скъпи господине.

Той се усмихна на думите й:

— Никога не съм се чувствувал по този начин, Мел, но ми е много хубаво.

Поне така беше в Ню Йорк — сам с нея в хубавата й, изпълнена със слънце къщичка. Може би, заобиколени от децата, щяха да се чувствуват по-различно, но той се съмняваше.

— Мисля, че децата ни ще могат да го приемат, нали?

— Бих искала и аз да съм толкова уверена. А какво ще кажеш за Пам?

— В Лос Анжелос тя те хареса. А в Аспен всеки е зает с нещо — катерене, разходки, плуване, тенис, риболов, и вечер — музикални фестивали. Децата имат приятели и свои занимания. — На Мел това й звучеше прекалено идилично. Той я прегърна по-силно. — Освен това не бих издържал повече от няколко седмици без теб.

— Изглежда цяла вечност, нали? — Гласът й беше тих и тъжен. Склони глава на гърдите му и почувствува как топлината му я обгръща.

— Но не знам дали трябва да идваме в Аспен. Изведнъж ще им дойде прекалено.

— Кое? Че сме приятели? — Той беше изненадан и ядосан. — Не търси нещо, което те не разбират.

— Те не са слепи, Питър. С изключение на Мат, всички са достатъчно големи. Не можеш да ги излъжеш.

— Кой ги лъже? — Винаги, когато погледнеше лицето й, когато я видеше да влиза в стаята… когато мислеше за нея, това чувство го заливаше.

— Ще им го кажеш ли?

— Рано или късно — усмихна се той.

— И после? Ще продължим — всеки по пътя си, на три хиляди мили един от друг, след като те знаят за връзката ни. Помисли си как ще го приемат. — В съзнанието й изплува измъченото лице на Пам.

Тя беше откровена.

Той въздъхна:

— Мислиш твърде много.

— Сериозна съм.

— Ами не бъди толкова. Просто ела в Аспен и нека да се забавляваме, без да се безпокоим за децата. Те ще се оправят. Вярвай ми.

Наивността му я смайваше. Но въпреки резервите си много й се искаше отново да се видят, а Аспен беше отлична възможност. Стига да можеше да убеди близначките да заминат за седмица или две. Замисли се какво ще им каже, когато се върне при тях, и се намръщи.

— Не се тревожи толкова, Мел. Елате и това е!

Целунаха се и тя замислено отпи от виното си.

— Просто не знам какво да кажа на момичетата.

— Кажи им, че планинският климат е по-добър за здравето им.

Тя се разсмя и го погледна, наклонила глава.

— Не харесваш ли морето?

— Напротив, но повече обичам планините — хубавия въздух, прекрасните гледки, катеренето.

Не го възприемаше като спортен тип, но при напрегнатата му работа беше обяснимо, че се нуждае от по-сериозен отдушник. Намираше го в планината. Докато тя от дете обичаше морето и Мартас Винярд беше идеално място за почивка с момичетата.

— Бих могла да им напомня за Марк — засмя се тя. — Това ще убеди поне Вал, но не ни трябва и такава беля.

— Може би аз ще трябва да му разкажа за близначките.

Тази вечер той не посмя да я пита отново дали е съгласна, но на другата сутрин настоя да узнае решението й, докато пиеха кафе. След час трябваше да тръгнат за летището и багажът им вече бе готов. Тя нямаше намерение да се връща чак до септември.

— Е, Мел, ще дойдете ли?

— Бих искала.

Той остави чашата си и се наведе да я целуне по устните.

— Ще дойдете ли в Аспен в края на месеца, Мел?

— Ще се опитам. Трябва да го обмисля. — Тя все още не можеше да се реши. Но ако не отидат, няма да го види с месеци, а това не й се искаше.

Остави чашата си с въздишка и го погледна в очите.

— Не знам дали е разумно да забъркваме и децата в чувствата си.

— Защо не? — Той изглеждаше разтревожен.

— Може да им дойде прекалено много.

— Мисля, че ги подценяваш.

— Как ще обясниш нашето идване?

— Трябва ли да го обяснявам?

— А как смяташ, за бога? Разбира се! Може ли да не кажеш нищо?

— Добре, добре! Тогава ще им кажем, че сме стари приятели.

— Много добре знаят, че това не е вярно.

Тя започваше да се безпокои. Той погледна часовника си — оставаше им още половин час. Нямаме много време да я убеди. А ако не дойдат, кой знае кога ще я види отново.

— Изобщо не ме е грижа какво ще кажеш на твоите или на моите деца, но искам да дойдеш в Аспен.

Той проявяваше твърдоглавие и тя започна да се ядосва.

— Трябва да го обмисля.

— Не, не трябва. — Той се изправи пред нея, непоклатим като каменен стълб. — Твърде дълго си взимала решенията сама и сега не можеш да се отпуснеш и да се довериш някому.

— Това няма нищо общо.

И двамата повишиха глас.

— Много си наивен по отношение реакцията на децата.

— И какво от това, за бога! Нямаме ли право на свой живот? Нямам ли право да те обичам?

— Да, но нямаме право да съсипваме децата си с нещо, което няма да ни доведе доникъде.

— А защо мислиш така? — Той вече викаше. — Или имаш други планове?

— Ако не знаеш, аз живея в Ню Йорк, а ти — в Лос Анжелос. Или забрави?

— Знам го отлично и точно затова искам да се срещнем след три седмици по средата. Или искам прекалено много?

— О, за бога… добре! — викна тя. — Добре! Ще дойда в Аспен.

— Хубаво.

Той погледна часовника си — беше осем и пет. Посегна и привлече Мел към себе си. Времето летеше. Трябваше да тръгнат преди пет минути за летището, но сега той не можеше да се раздели с нея. Целуна я по главата и погали косите й, като се усмихваше на мислите си.

— Това беше първото ни скарване. Ти си адски упорита жена.

— Знам. Съжалявам. — Тя го погледна и пак се целунаха.

— Просто искам да постъпя правилно и не желая да тревожа децата ни.

Той кимна:

— Разбирам. Но сега трябва да мислим за себе си.

— Дълго не съм го правила. Само когато внимавах да не пострадам.

— Няма да те нараня, Мел. Надявам се, че никога няма да го направя. — Гласът му бе тъжен. Мисълта, че тя се брани и от него, го потискаше.

— Това не зависи от теб. Когато хората се обичат, те също и страдат. Освен ако винаги са на безопасно разстояние един от друг.

— Това не е живот.

— Не. Не е. Но е безопасно.

— Майната му на това безопасно. — Той я погледна сериозно — Обичам те!

— Аз също те обичам. — Тя все още произнасяше тези думи с трепет. — Иска ми се да не трябваше да тръгваме.

Трябваше да бързат като луди, за да хванат самолета му. Той погледна първо часовника си, после — нея.

— Имам едно предложение.

— Какво е то?

— Ще се обадя и ще помоля някой да ме замества. Ще се оправят без мен още един ден. Какво ще кажеш?

Тя се усмихна като момиченце и се притисна към него с цялото си тяло.

— Чудесна идея. — После се сети. — А Пам? Не искаш ли да я видиш, преди да замине за лагера?

— Да, но за пръв път от две години ще направя това, което искам. Ще я видя, когато се върне след три седмици. Ще се оправи и без мен.

— Сигурен ли си?

Той я погледна много сериозно.

— А ти? Можеш ли да се върнеш при дъщерите си утре?

— Сериозно ли говориш, Питър? — Тя се обърна и го погледна смаяна от решението му, но веднага видя, че не се шегува.

— Да. Не искам да се разделям с теб. Нека да прекараме заедно уикенда.

В очите й бавно изгря усмивка и тя се притисна до него.

— Ти си забележителен човек.

— Влюбен в една изключителна жена. Бих казал, че сме внушителна двойка, нали?

— Да. Ако няма да заминавате, доктор Халам, не бихте ли се качили с мен горе?

— Отлична идея, мис Адамс.

Тя се качи, а той остана да се обади на лекаря, който го заместваше. Помоли го да го замества още два дни. Колегата му се пошегува, но явно нямаше нищо против. След две минути Питър се втурна нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж и нахълта в стаята на Мелани с момчешка усмивка:

— Оставам!

Тя не отвърна нищо. Приближи се към него и започна да смъква една по една дрехите му. Паднаха на леглото й, погълнати от страстта, подсилена и от факта, че бяха направили още една стъпка един към друг.