Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (28)

XXVIII

Съгласно условията на новия й договор рано следобед за Мел дойде кола, която я откара в сградата на телевизионната компания. Когато влезе, забеляза, че всички я зяпат с невероятно любопитство. Мел Адамс започваше работа. Представиха й продуценти, режисьори, асистент-режисьори, оператори, редактори, сценични работници и въпреки новата обстановка Мел се почувствува в позната атмосфера. Не беше по-различно от Ню Йорк, Чикаго или Бъфало. Студиото си е студио. Тя огледа кабинета си и седна с въздишка. Сякаш отново се завръщаше у дома. Прекара целия следобед, запознавайки се с различни хора, с най-новите им предавания и интервюта. Пиха по чаша вино с режисьора и снимачния екип. В пет и половина пристигнал Пол Стивънс. Режисьорът веднага ги представи един на друг и Мел се усмихна, докато се ръкуваха:

— Радвам се, че ще работим заедно, Пол.

— Жалко, че не мога да кажа същото. — Той се отдалечи, а режисьорът се опита да заглади неловкото положение.

Мел вдигна вежда и се обърна.

— Е, поне съм наясно — унило се усмихна тя. Нямаше да й е лесно да работи с него. Той беше бесен от яд, че трябва да подели ролята си на водещ с някаква жена и имаше намерение да накара Мел да си плати за това. Тя го разбра още в мига, в който двамата се включиха в ефир същата вечер. Обръщаше се към нея със сладникаво-любезен тон, но я засичаше и я поставяше в неизгодно положение по всякакъв начин, опитвайки се да я притесни, да я извади от равновесие и, общо взето, да я влуди. Оскърбителното му поведение бе толкова явно, че веднага след края на новините тя се изправи пред него и го погледна в очите:

— Не смяташ ли, че трябва да си поговорим незабавно, преди да са преминати всички граници?

— Разбира се. Какво ще кажеш да поделиш заплатата си с мен? В крайна сметка аз поделям предаването си с теб — така ще е най-справедливо.

Очите му злобно блестяха. Мел разбра, какъв е проблемът. Вестниците отдавна бяха разгласили договора й, но не бе нейна вината, че й плащаха три пъти повече, отколкото на него.

— Нямам вина за условията, които са договорени с компанията, Пол. Това беше търговска конкуренция с Ню Йорк. Знаеш как е.

— Не, но бих искал да опитам.

От години той се стремеше към Ню Йорк, а тя го бе отхвърлила с лека ръка, за да дойде да му се бърка в предаването. Мразеше я, независимо че я смятаха за много добра професионалистка. Не му трябваше друг водещ. Изправи се и направо й се сопна:

— Просто не ми се мотай пред очите и всичко ще бъде наред. Ясно ли е?

Тя го погледна тъжно, обърна се и си тръгна. Няма да й бъде лесно да работи с него. Мислеше за това през целия път към къщи. Тук представяше новините само в шест часа срещу същото възнаграждение като в Ню Йорк, където водеше и новините в единадесет. В Лос Анжелос наистина се бяха отнесли много добре към нея. А Пол Стивънс я мразеше точно затова.

— Как мина? Изглеждаше прекрасно — похвали я Питър, горд с нея, когато тя се прибра. Всички седяха около телевизора, но Мел не преливаше от доволство.

— Другият водещ не може да ме понася. Ще е много приятно да се работи така.

Не само това, ами и Пам, която й напомни, че живее в къщата на Питър и Ан, помисли си тя, докато окачваше палтото си.

— Ще омекне.

Тя не изглеждаше толкова сигурна.

— Не смятам. Той се надява да пукна или да се върна в Ню Йорк.

Погледът й се спря на Пам изпитателно, но очите на момичето бяха безизразни. Когато погледна стената и видя, че портретът го няма, Мел се зарадва. Обви с ръце врата на Питър и му прошепна:

— Благодаря, мили.

Пам разбра за какво говорят. Стана и излезе от стаята. С обичайния си тон Питър каза:

— Закачих портрета на Ан в антрето.

Мел се вцепени:

— Така ли? Каза, че ще го махнеш.

— Там няма да пречи на никого.

Нима? Очите им се срещнаха.

— Нямаш нищо против, нали?

Много спокойно тя рече:

— Имам. Не се разбрахме така.

— Знам… — Той се обърна към нея: — На децата им дойде прекалено много изведнъж. Всички снимки са махнати.

Мел не каза нищо и се качи да се измие, преди да седнат да вечерят. След вечерята почука на вратата на Пам.

— Кой е?

— Злобната ти мащеха — усмихна се тя на затворената врата.

— Кой?

— Мел.

— Какво искаш?

— Да ти дам нещо. — Когато Пам предпазливо отвори вратата, Мел й подаде една дузина снимки на Ан, поставени в сребърни рамки. — Мисля, че ще искаш да ги сложиш в стаята си.

Пам ги погледна, после ги взе:

— Благодаря.

Не каза нищо друго. Обърна се и затвори вратата под носа на Мел. Тя слезе долу.

— При Пам ли беше? — Питър изглеждаше доволен. Отново четеше медицинските си списания. Трябваше да бъде в крак с новостите.

— Да, занесох й някои снимки на Ан.

— Не разбирам защо правиш толкова голям въпрос от това, Мел.

— Така ли?

Той наистина не я разбираше, а тя бе прекалено изморена, за да се разправя с него.

— А защо не?

— Защото нея я няма. — Каза го толкова тихо, че Мел се напрегна да го чуе.

— Знам. Но не ми е лесно навсякъде да ме гледа от снимките, щом вече живея тук.

— Преувеличаваш. Не бяха чак толкова много.

— Снощи прибрах двадесет и три нейни снимки в кабинета ти. Това не е малко. Дадох част от тях на Пам. Мисля да сложа някои в стаите на Мат и Марк. Там ще бъдат на мястото си.

Питър не отговори и отново се зачете в списанията, а Мел се изтегна на леглото. Режисьорът й предложи да направи колкото може повече специални репортажи през следващия месец. Полагаха големи усилия за повишаване на рейтинга си, а в миналото интервютата й бяха допринесли изключително много за успеха на предаването й в Ню Йорк. Тя обеща да направи всичко възможно и си нахвърли бележки за пет-шест интересни теми. Представи си реакцията на Пол Стивънс, когато разбере за това. Може би просто не трябва да му обръща внимание. На следващата вечер той се държа грубо с нея в студиото и въпреки че, щом ги включиха в ефир, пусна в ход чара си, когато привършиха, тя изпитваше чувството, че му се иска да я просне с един удар. Наистина беше непоносимо да се работи така, а и съвсем не бе свикнала на такова отношение. Но същата вечер тя предложи на режисьора списък на планираните интервюта. Той прие почти всички, което беше и добро, и лошо. Това означаваше, че през следващите два месеца ще трябва да работи извънредно, но може би това бе начин да привикне по-бързо. Работата на ново място винаги изискваше привикване в началото, но този път тя трябваше да се приспособи същевременно и към новия си дом.

— Беше ли много натоварена днес? — Разсеяно я погледна Питър, когато се прибра. Тя си дойде в седем и петнадесет, а той — още по-късно. Вече наближаваше осем.

— Доста. — Не й се приказваше. Кавгите й с Пол Стивънс я изтощаваха.

— Онзи тип не се ли държи по-добре?

Тя се усмихна. Всички в Лос Анжелос му знаеха името, независимо дали го харесват.

— Не. Дори по-зле.

— Кучи син!

— А как мина при теб?

Децата бяха започнали училище и вечеряха в шест часа. Мел и Питър се хранеха сами в осем.

— Три байпаса един след друг. Нищо особено.

— Ще направя интервю с Луиза Гарп. — Това беше най-известната звезда в Холивуд.

— Наистина ли?

— Да.

— Кога?

— Следващата седмица. Тя се съгласи днес.

Мел изглеждаше доволна. Питър очевидно бе впечатлен.

— По дяволите, веднъж интервюирах дори доктор Питър Халам.

Тя се засмя, а той се пресегна и взе ръката й. И двамата бяха много заети, не можеха да си поемат дъх от работа. Надяваше се, че жена му ще бъде до него, когато му потрябва. Както и той до нея.

— Липсваше ми днес, Мел.

— И ти на мен.

Тя знаеше какви ще бъдат следващите два месеца. Ще се виждат много рядко. А може би след това нещата ще дойдат по местата си. След вечеря седяха и разговаряха в хола, когато влезе Пам. Питър протегна ръка към нея:

— Как е, моето момиче? — Тя се приближи към него с усмивка. — Знаеш ли, че Мел ще прави интервю с Луиза Гарп?

— Е, та? — Напоследък тя непрекъснато се държеше заядливо и Питър изпита раздразнение.

— Не си много любезна.

— Така ли? — Търсеше си го, но Мел не каза и дума. — И какво от това? Имам отличен на есето си по история на изкуството.

— Чудесно!

Питър пренебрегна забележката й, а Мел се ядоса и когато момичето излезе, му го каза.

— Какво искаш? Миналата година едва завърши училище, а сега е получила отличен.

— Страхотно. Но това не оправдава грубостта й към мен.

— За бога, Мел, дай й време да свикне.

Беше уморен. Имаше тежък ден и не искаше да се кара с Мел.

— Хайде да се качим в стаята си и да затворим вратата.

Но щом се качиха, пристигна Джес. Мел внимателно я помоли да ги остави.

— Защо? — Джес изглеждаше шокирана.

— Защото не сме се видели цял ден и искаме да поговорим.

— Аз също не съм те видяла. — Явно бе обидена.

— Знам. Ще поговорим утре сутринта, Джес. Тогава Питър ще бъде в болницата.

Той отиде да си вземе душ и Мел целуна Джес по бузата, но тя се дръпна.

— Остави това…

— Хайде, Джес… не мога да се разкъсам на части. Влез ми в положението.

— Да, разбира се.

— Как е Вал?

— Откъде да знам? Питай я. Вече не разговаря с мен, а и ти нямаш време за нас.

— Не е честно.

— Така ли? Но е истина. Доколкото разбирам, той е на първо място. — Тя кимна към вратата на банята.

— Джес, вече съм омъжена. Ако бях омъжена през всичките тези години, щеше да е по-различно.

— Предполагам. Лично аз предпочитам да си беше, както по-рано.

— Джеси… — Мел усети, че сърцето й се сви. — Какво ти става?

— Нищо. — Но очите й се изпълниха със сълзи и тя седна на леглото на майка си, като се мъчеше да не се разплаче. — Просто… не знам… — Отчаяно поклати глава и вдигна поглед към Мел. — Всичко… ново училище, нова стая… никога вече няма да видя приятелите си… трябва да живея с Вал, а тя е такова прасе. Взима ми всичко и нищо не ми връща. — За нея това бяха сериозни проблеми и Мел я съжали. — И през цялото време реве.

— Така ли? — Мел се замисли. През последните седмици Вал често плачеше. Може би Питър е прав — дали не е болна? — Добре ли е тя, Джес?

— Не знам. Държи се странно. И непрекъснато е с Марк.

Мел си спомни, че отново трябва да каже нещо по този въпрос.

— Ще поговоря с тях.

— Това няма да промени нищо. Постоянно седи в неговата стая.

Мел се намръщи.

— Изрично й забраних това.

Мел й беше забранила и други неща, но Джес знаеше, че въпреки това Вал ги прави, но никога не би го казала на майка си. Мел я прегърна и я целуна по бузата.

Джес я погледна с тъжна усмивка:

— Извинявай, че се държах лошо.

— В началото е трудно за всички ни, но ще свикнем. Сигурно и на Пам, Марк и Мат им е трудно с нас. Трябва да дадем време на всички да се успокоят.

— Какво става? — Питър излезе, увил хавлиена кърпа около кръста си, и се усмихна на Джес.

— Здравей, Джес. Наред ли е всичко?

— Разбира се. — Тя се усмихна и стана. Знаеше, че трябва да ги остави сами. Обърна се към Мел: — Лека нощ, мамо — и излезе от стаята.

Сърцето на Мел се късаше, като я виждаше толкова тъжна. Не каза нищо на Питър за разговора им, но това й тежеше. На другия ден в службата си отново трябваше да се оправя с Пол Стивънс. Когато се прибра, Питър се обади, че има спешен случай и ще закъснее. Върна се към единадесет часа.

Въртележката ги пое и през следващите три седмици тя непрекъснато правеше интервюта, разправяше се с Пол Стивънс, преди или след предаването, слушаше оплакванията на Джеси и Вал, когато се прибереше. Мисис Хан не ги пускаше да хапнат нещо в кухнята. Пам им взимаше дрехите. Джес казваше, че Вал и Марк постоянно се заключват в неговата стая. И като капак на всичко в края на януари позвъниха на Мел от училището на Мат. Паднал от люлката и си счупил ръката. Питър ги посрещна в отделението за бърза помощ с негов приятел ортопед и Мел уморено се пошегува, че се срещат за първи път от няколко седмици. Почти всяка нощ той имаше спешен случай, безброй операции, двама пациенти, очакващи трансплантация, умряха поради липса на донор.

— Ще оцелеем ли, Мел?

Една вечер тя се строполи от изтощение на леглото.

— Има дни, когато не съм сигурна. Цял живот не съм правила толкова много проклети интервюта!

Все още имаше чувство, че живее на чуждо място, което не й помагаше, но нямаше време да се занимава с това. Нямаше време да се захване с ледената мисис Хан.

— Бих искала да я освободиш — призна най-после Мел на Питър.

— Мисис Хан? — Той изглеждаше ужасен. — Тя е при нас от години.

— Но прави живота на Вал и Джес много труден, а и определено не е любезна към мен. Може би сега е моментът нещо да се промени.

Тя искаше да промени много неща в този дом, но нямаше време.

— Това е налудничава идея, Мел. — Той се ядоса само при мисълта за това. — Тя е като член на семейството.

— И с Ракел беше така, но трябваше да я оставя в Ню Йорк.

— И аз ли съм виновен за това?

Вече се питаше дали преместването на Мел е било разумно. Непрекъснато се отнасяше сприхаво с него, а знаеше, че и в работата си не е доволна. Не можеше да се отрече, че възнаграждението й е фантастично, но условията не бяха така добри и имаше безкрайни проблеми с Пол Стивънс.

— За всичко обвиняваш мен, нали?

Той търсеше кавга. Тази сутрин без обяснима причина бе умрял един пациент със съвсем сполучлива операция за байпас.

— Не те обвинявам за нищо. — Тя изглеждаше ужасно уморена. — Истина е, че професиите ни изискват огромни усилия, освен това имаме пет деца и многобройни задължения. Искам, доколкото е възможно, да улесня нещата. А мисис Хан ги усложнява.

— За теб може би, но не и за нас. — Той я погледна упорито и на Мел й идваше да закрещи.

— А аз не живея ли също тук? Господи, между теб и Пам…

— Сега какво? — Забележката бе улучила целта.

— Нищо. Тя просто не може да понася присъствието ни. Очаквах го.

— А да не мислиш, че твоите дъщери ме понасят? Много се лъжеш. Свикнали са да получават цялото ти внимание и се дразнят винаги, когато затворим вратата на спалнята си.

— Не мога да направя нищо, както и ти не можеш да промениш Пам. На всички им трябва време, за да свикнат, но Джес и Вал преживяха най-голямата промяна в живота си.

— Сигурно! А Пам загуби майка си.

— Съжалявам.

Не можеше да говори с него по въпроса за свещената Ан. Бе забелязала, че някои от снимките й отново са се появили, но не повдигна въпрос. Портретът й все още беше в антрето.

— И аз.

— Не, ти не съжаляваш. — Мел не прекъсна разправията, въпреки че не бе разумно. — Ти очакваш само ние да се опитваме да се приспособим.

— Така ли? А какво трябваше да направя според теб? Да се преместя в Ню Йорк?

— Не. — Тя го погледна право в очите. — Да се преместиш в нова къща.

— Това е абсурдно.

— Не е, но промените те ужасяват. Когато се появих аз, ти си седеше, без да промениш нищичко, и чакаше Ан да се върне. А сега ме накара да се преместя в нейния дом. Няма значение, че целият ми живот трябваше коренно да се промени, ти искаш за теб всичко да си остане, както е било. Но знаеш ли, така няма да се получи нищо.

— Може би не ти харесва бракът, Мел, а не къщата?

Тя го гледаше втренчено, обзета изцяло от чувство на безсилие и отчаяние.

— Готов ли си да се откажеш?

Той се отпусна тежко на любимия си стол.

— Понякога — да. — Той я погледна открито. — Защо искаш да промениш всичко, Мел? Мисис Хан, къщата, защо не оставиш нещата такива, каквито са?

— Защото тук всичко се е променило, независимо дали го признаваш, или не. Аз не съм Ан. Аз съм Мел и искам да живеем нашия си живот, а не да продължавам нечий чужд.

— Това е нов живот. — Но той не бе съвсем убедителен.

— В старата къща. Джес, Вал и аз се чувствуваме като натрапници тук.

— Може би просто търсиш извинение, за да се върнеш в Ню Йорк?

Лицето му бе мрачно и на Мел й се доплака.

— Така ли мислиш?

— Понякога. — Той беше откровен.

— Нека да ти обясня нещо. Имам подписан договор. Ако двамата с теб се разделим още тази вечер, аз все пак трябва да остана тук още две години, независимо дали ми харесва или не. Не мога да се върна в Ню Йорк.

— И затова ме мразиш. — Той изразяваше своето мнение.

— Не те мразя. Обичам те. — Тя се приближи и клекна до стола му. — Искам нещата да се оправят, но това няма да стане от само себе си. И двамата трябва да сме готови да се променим.

Тя нежно докосна лицето му.

— Предполагам… — Изведнъж очите му се насълзиха, той извърна глава, после отново я погледна. — Мислех… че можем да запазим много неща… същите…

— Знам. — Тя го целуна. — Толкова те обичам, но се случва какво ли не и понякога ми се завива свят.

— Разбирам.

След скарване те винаги намираха път един към друг, но напоследък кавгите им зачестиха.

— Трябваше да те накарам да подпишеш договора си в Ню Йорк. Не беше честно да те домъкна чак тук.

— Напротив. — Тя се усмихваше през сълзи. — Не си ме домъквал. Аз не исках да остана в Ню Йорк. Исках единствено да бъда тук, до теб.

— А сега? — Той очакваше отговора й със страх.

— Радвам се, че дойдохме. След известно време всичко ще си дойде на мястото.

Той я хвана за ръка, отведе я до леглото и се любиха, както преди. Мел съзнаваше, че отново го открива. Тя не съжаляваше за стореното, но то си взимаше своя данък и всички усещаха напрежението. Надяваше се, че ще се справят. А когато усещаше силата на Питър до себе си, бе убедена, че ще успеят.

Но Питър не можеше да й помогне за неприятностите в службата й. Една привечер през февруари тя се прибра почти разплакана.

— Господи, не можеш да си представиш какъв негодник е тоя тип!

Пол Стивънс я влудяваше.

— Някоя вечер ще го убия, докато сме пред камерата!

— Е, това вече ще е голяма новина. — Той я погледна съчувствено. Тези дни при него бе сравнително по-спокойно. — Имам едно предложение.

— Снайперист! Не искам да чуя нищо друго.

— Нещо по-добро.

— Камък на шията.

Питър се изсмя.

— Хайде да отидем на ски в събота и неделя. Ще ни се отрази добре на всички. Не съм дежурен, а снегът бил чудесен.

Мел не изглеждаше особено въодушевена. Дори самата мисъл, че трябва да им приготви багажа, я изморяваше.

— Какво ще кажеш?

— Не знам. — Не искаше да разваля удоволствието на останалите, а и този път Питър беше в добро настроение. Усмихна му се и той я прегърна. — Добре. — Поне ще се махнат от проблемите вкъщи.

— Съгласна ли си?

— Да, докторе.

Тя се качи да го съобщи на децата, но намери Вал на легло с доста болнав вид. Беше смъртнобледа, унесена, челото й гореше ужасно. Марк седеше разтревожен до леглото й. Не изглеждаше по-различно от грипа, който често прекарваше в Ню Йорк. Тя не беше така издръжлива като Джес.

— Имам добра новина — обърна се Мел към Марк и близначките. — В събота и неделя отиваме на ски.

Сториха й се доволни, но реакцията им бе въздържана. Марк изглеждаше ужасно загрижен за Вал, а Джес погледна сестра си със съмнение.

— Много хубаво. — Първа проговори Вал, но гласът й звучеше страшно отпаднал.

— Добре ли си, мила? — Мел седна на леглото, а момичето трепна от болка.

— Нищо ми няма. Просто този грип!

Мел кимна, все още обезпокоена за Вал.

— Мислиш ли, че ще оздравееш до събота?

— Разбира се.

Мел отиде да каже на Пам и Мат, после донесе аспирин и сок на Вал и отново слезе долу.

— Доволни ли са всички?

— Мисля, че да. Но Вал е болна.

— Какво й е? — Изглеждаше загрижен. — Да отида ли да я видя?

Мел се усмихна, познаваше добре дъщеря си.

— Това само ще я притесни. Изглежда, че е грип.

Той кимна.

— Ще се оправи до края на седмицата.

— И все пак трябва да я заведа на лекар.

Но всеки път, когато споменеше за това на Вал, тя избухваше в сълзи и твърдеше, че се чувствува добре.

Когато кацнаха в Рино и се качиха в микробуса за Скуо Вали, Вал все още бе много бледа, но другите й оплаквания бяха изчезнали, а Мел си имаше нови грижи. Предната вечер, точно преди началото на емисията им, Пол Стивънс направи ужасна сцена. Работата й се превръщаше в мъчение за нея и тя се страхуваше все повече, но твърдо бе решила да издържи. Съботите и неделите сега й се струваха благословена почивка, особено тази ски ваканция в Скуо Вали.

На летището в Рино Питър нае микробус и всички се натовариха в него в добро настроение, като пееха и си помагаха за ските и багажа. Преди да се качат, Питър спря и целуна Мел, а децата се надвесваха през прозорците, викаха и дюдюкаха. Дори Пам не бе толкова кисела, колкото последния месец, а по бузите на Вал се появи лека руменина. По пътя всички се смееха и шегуваха и Мел се радваше на промяната. Беше добре, че се махнаха от Лос Анжелос и от къщата, която се бе превърнала в постоянен повод за раздор между нея и Питър.

Той бе наел приятна малка къщичка в едно селце, където бе идвал с децата си и по-рано. Настаниха се, както в Мексико — момичетата в една стая, момчетата в друга, а Мел и Питър — в трета. Към обяд вече бяха на пистата — викаха, смееха се и се надпреварваха надолу по склона. Както обикновено, Марк не се отделяше от Вал, но като че ли отношенията им не бяха вече така лекомислени. Джес и Пам се спускаха по най-стръмните писти, а Мат ги следваше неотстъпно.

След първото спускате Мел спря задъхана в подножието на склона и редом с Питър зачака останалите. Свежият планински въздух я ободри и Мел за пръв път от доста време се почувствува млада. С радост наблюдаваше как децата им се спускат по пистата.

— Радваш ли се, че дойдохме?

Щастлива, тя го погледна в очите. Беше по-красив от всякога — сините му очи блестяха, бузите му руменееха, цялото му тяло преливаше от живот.

— Знаеш ли, чувствувам се адски щастлива с теб.

— Така ли? — погледна я той с надежда, толкова много я обичаше. Никога не би й причинил мъка, но от време на време се страхуваше, че е нещастна, само защото я бе накарал да се премести на запад и да смени работата си. Нещо като булка, поръчана по пощата. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Надявам се, че е истина. Искам да ти дам толкова много.

— Знам. — Тя го разбираше по-добре, отколкото той предполагаше. — Но имаме много малко време за себе си. Може би постепенно ще се научим да се справяме. — Но тя винаги ще има да прави интервюта, репортажи, предавания, както винаги ще има хора, нуждаещи се от нови сърца или от поправка на старите си.

— Не бих разчитал много на това — засмя се той, докато ги гледаше как се приближават. Матю бе последен, но не с голяма разлика. Беше почти толкова бърз, колкото другите.

— Много добре, приятели. Да се спуснем ли още веднъж, или да обядваме?

В самолета бяха хапнали, а по пътя от Рино ядоха сандвичи, но Джес бързо рече:

— Струва ми се, че Вал трябва да хапне.

Мел се трогна, че тя проявява такава грижа към сестра си, и забеляза, че Вал е много бледа. Приближи се и пипна челото й. Нямаше температура.

— Добре ли си, Вал?

— Разбира се, мамо.

Очите й обаче имаха странен израз и Мел отново заговори за това с Питър, когато се качиха на лифта.

— Когато се върнем, трябва да я заведа на лекар, без да обръщам внимание на капризите й. Не разбирам защо се инати така.

Носеха се нагоре по склона на планината покрай огромни борове.

— Преди две години водих Пам на профилактичен преглед, а тя хукна из стаята, като пищеше и не даваше на лекаря да й направи реваксинация за тетанус. Независимо колко са високи или за колко големи се мислят те всъщност са си деца. Понякога го забравяме, защото ни изглеждат много опитни. Но това е само лустро. Иначе не са по-зрели от Матю.

Ските им се люлееха лудо във въздуха, а Мел се усмихваше.

— За Вал си прав, но мисля, че то не важи за Джеси. Това дете се роди мъдро и винаги се е грижело за сестра си. Понякога ми се струва, че прекалено много разчитам на нея.

Питър я погледна и много предпазливо каза:

— И аз мисля така понякога. Тя изглежда разстроена, откакто дойдохте в Лос Анжелос. Аз ли съм причината, или ревнува Вал и Марк?

Тя не бе осъзнала, че от Джес се излъчва напрежение като от бодлива тел и се изненада, че той го е забелязал. Възприемчивостта му бе смайваща, особено като се има предвид колко рядко ги вижда поради напрегнатата си работа.

— Може би по-малко и от двете. Навикнала е да й отделям повече време, отколкото сега. Аз се опитвам да изгладя отношенията ни с Пам, а и Матю има нужда от мен повече от останалите. Тези две години е закопнял за обич.

Питър изглеждаше обиден:

— Стараех се…

— Знам. Но на теб не ти липсва…

Тя се наведе към него и го целуна и двамата се спуснаха надолу по склона. Бе хубаво, че има време за разговори с мъжа си. В Лос Анжелос това им липсваше, а и двамата непрекъснато бяха уморени. Но тук само за няколко часа отново се сближаваха. Един-два пъти тя се обърна, за да се увери, че всички ги следват. Познаваше ги по цветовете на ски екипите. На Джесика и Вал бяха жълти, на Марк — в черно и червено, а Пам — изцяло червен, а на Матю — в синьо и жълто. Тя бе в кожено яке и шапка и черен клин, а Питър — с морскосин еластичен гащеризон. Бяха живописна групичка.

Късно следобед всички изпиха по чаша горещ шоколад, после отново се върнаха на склона. Младежите поеха по други писти, но Мел вече се бе уверила, че са добри скиори и могат да се грижат за себе си. Беше спокойна дори и за Матю и знаеше, че ако не Пам, то Джес ще го наглежда. Беше великолепно да кара ски на свежия планински въздух редом с Питър. Към края на пистата започнаха да се състезават и той спечели с няколко метра. Мел го настигна задъхана и засмяна.

— Страхотен си! — погледна го тя с възхищение. Умееше да прави всичко, което захване, и то добре.

— Някога бях страхотен. Участвах в университетския отбор по ски, но от години не съм карал сериозно.

— Радвам се, че те срещнах чак сега. Нямаше да мога да се меря с теб.

— Не си толкова зле. — Той се засмя и я потупа отзад с ръкавицата си. Тя се изкиска. Целунаха се, после се махнаха от пистата и свалиха ските, докато чакаха децата. Стори им се дълго, но най-после те се появиха. Този път Вал беше последна. Изглеждаше по-бавна от другите. Джес няколко пъти се обърна да я погледне. Мел ги наблюдаваше, присвила очи.

— Става ли й нещо?

— На кого? — Той наблюдаваше Мат, който удивително напредваше.

— На Вал.

— Зад Марк ли е? — Не можеше да види цвета на косата й под бялата пухкава шапка и я обърка с Джес.

— Не, тя е последна — със същия костюм като Джес.

Видяха, че Вал залита веднъж-дваж, препъна се, задържа се да не падне и профуча на косъм между двама скиори.

— Питър… — Мел инстинктивно го сграбчи за ръката. — Нещо не е наред.

Докато тя изрече тези думи, Вал лудо залитна, възстанови равновесието си, започна да лъкатуши и точно преди края на пистата изведнъж се срина. Автоматите й се отвориха, но тя остана да лежи по очи в снега. Мел се втурна към нея. Питър я последва, клекна до припадналото момиче, повдигна клепачите му, погледна очите, провери пулса — не можеше да разбере какво става с нея.

— Тя е в шок. — Без повече приказки свали якето си и я покри с него. Инстинктивно Джес направи същото, докато останалите се бяха втренчили в нея, не вярващи на очите си. Джес клекна до Вал и я хвана за ръката. Питър огледа групата, като се надяваше, че ски спасителите скоро ще се появят.

— Знае ли някой от вас какво е станало? Падала ли е? Да си е ударила главата? Може би лошо навяхване?

Марк странно мълчеше. Пам поклати глава, а Матю се разплака и се вкопчи в Мел. Изведнъж Мел извика — по панталоните на Вал и снега под нея се разпростря огромно червено петно.

— Питър, боже мой… — Тя свали ръкавиците си и докосна лицето на Вал — беше като лед, студът идваше сякаш отвътре.

Питър погледна жена си, после доведената си дъщеря.

— Получила е кръвоизлив.

За щастие в този момент пристигна спасителната група — двама силни млади мъже с бяло-червени ленти на ръкава клекнаха до Вал.

— Лошо падане?

— Не, аз съм доктор. Получила е кръвоизлив. Може ли веднага да донесат носилка?

Единият извади портативен радиопредавател и съобщи местоположението им.

— Ще дойдат бързо. — Още преди да довърши, в далечината се появи шейна с носилка и с двама скиори.

Мел бе покрила припадналото момиче и със своето яке, но въпреки усилията им устните на Вал започнаха да посиняват. Мел трескаво погледна Питър.

— Нищо ли не можеш да направиш? — Очите й бяха пълни със сълзи и укор и той я гледаше отчаян. Ако я загубят, Мел никога не би му простила. Но той се чувстваше напълно безпомощен.

— Трябва да се спре кръвоизливът и колкото е възможно по-бързо да й се прелее кръв. — Той се обърна към един от спасителите: — Къде е най-близката станция за бърза помощ? — Той му посочи подножието на склона. Беше на по-малко от минута път. — Имате ли плазма?

— Да, сър.

Вал беше на шейната и цялото семейство я последва към малката хижа. На снега остана голяма локва кръв.

Питър се обърна отново към Мел:

— Коя кръвна група е?

— Нула, положителна.

Джеси тихо плачеше, също и Пам. Марк изглеждаше, като че всеки миг ще припадне.

Свалиха Вал и бързо я внесоха вътре. Там имаше медицинска сестра, бяха извикали и лекар. В момента той беше на пистата, оказваше помощ на скиор, който си бе счупил крака. Питър повдигна ханша на Вал, така че да е по-високо от главата й, а сестрата му помота да свалят дрехите й. Започнаха интравенозно преливане на плазма, но Вал все още беше в безсъзнание. Лицето на Мел бе мрачно и по него се четеше ужас.

— Господи, Питър… — Навсякъде имаше кръв. Тя изведнъж си спомни за Матю, който ококорено гледаше доведената си сестра.

— Пам, изведи брат си навън.

Тя мълчаливо кимна и излезе. Марк и Джесика отчаяно се бяха вкопчили един в друг. Мел наблюдаваше как Питър и сестрата се бореха да спасят Вал.

След няколко минута се появи лекарят и се присъедини към усилията на Питър. Бяха извикали линейка. Веднага трябваше да я откарат в болница. Явно кръвоизливът беше гинекологичен, но не можеха да разберат от какво е предизвикан.

— Знае ли някой… — започна лекарят и Марк зашемети всички, като пристъпи напред и каза с треперещ глас:

— Тя направи аборт във вторник.

— Тя — какво? — Мел усети, че стаята се завъртя. Питър успя да я хване, преди да падне. Сестрата донесе амонячна сол за вдишване, а лекарят продължи да се занимава с Вал. Очевидно само хирургическа намеса можеше да спре кървенето, а вече и това не бе сигурно. Бе изгубила голямо количество кръв. Питър погледна сина си ужасен.

— Кой го направи, за бога?

В очите на Марк имаше сълзи и гласът му трепереше.

— Не искахме да отидем при лекар, който те познава, а това практически е почти невъзможно в Лос Анжелос. Отидохме в една клиника в западната част на града.

— За бога… разбираш ли, че може би са я убили? — Питър крещеше, а Мел се разрида. Джесика се вкопчи в майка си.

— Тя ще умре… О, господи… ще умре…

При вида на примрялата си сестра Джесика напълно изгуби контрол. Това накара Мел да дойде на себе си. Тя грубо се нахвърли на Джес. В малката хижа кънтеше само нейният глас:

— Тя няма да умре, чуваш ли? Няма да умре!

Обръщаше се не само към присъствуващите, но и към бога. Обзе я внезапен гняв към Марк и Джес.

— Защо, по дяволите, не ми казахте?

Марк мълчеше. Не можеше да очаква да й кажат. Тя се обърна към Джес:

— А ти? Ти си знаела! — Обвинението бе жестоко.

— Предполагах. Не ми казаха нищо. — Беше вбесена като майка си. — И какво от това, ако ти бяхме казали? Ти непрекъснато си прекалено заета с работата си, със съпруга си, с Пам и Мат. Да ни беше оставила в Ню Йорк, да беше… — Силна плесница от майка й я прекъсна и тя се разрида, свита в ъгъла. Изведнъж в далечината се чу сирена на линейка. След миг вкараха Вал в нея. Придружаваха я двама санитари и Мел.

Питър бързо се обърна към жена си:

— Ще ви следвам с микробуса.

Втурна се навън. Всички ски останаха в хижата, но това не беше най-важното в момента. Щяха да се върнат да ги приберат. Той запали мотора, останалите мълчаливо се качиха: Джес и Марк — отпред до него, Пам и Мат — отзад. Никой не продума по пътя до болницата. Питър пръв наруши тишината:

— Трябваше да ми кажеш, Марк. — Гласът му прозвуча спокойно в тихата кола. Можеше да си представи какво преживява синът му.

— Знам. Татко, ще оживее ли? — Гласът му трепереше, по лицето му се стичаха сълзи.

— Мисля, че да, ако я откарат бързо. Изгубила е много кръв, но плазмата ще й помогне.

Джесика седеше като вкаменена между тях. На лицето й още личеше следата от ръката на майка й. Питър я погледна и я потупа по коляното.

— Тя ще се оправи, Джес. Изглежда по-лошо, отколкото е. Човек се стряска, когато види толкова кръв.

Джесика кимна, но не продума. Пристигнаха в болницата. Младежите останаха в чакалнята. Питър и Мел влязоха с Вал, докато я подготвят. Питър предпочете да не присъствува, а да остане с Мел, докато чакат. Бяха извикали хирург-гинеколог и можеше да се предположи, че той си разбира от работата. Казаха им само, че Вал е в тежко състояние. Имаше вероятност да се наложи хистеректомия. Щяха да разберат какво е положението чак когато я отворят. Мел кимна онемяла, а Питър я изведе навън да чакат заедно с децата. Тя демонстративно седеше настрана от Марк, а Джес — от нея. След малко Питър отиде при големия си син, даде му двадесет долара и му каза да отведе другите да хапнат нещо. Марк кимна и излезе, останалите го последваха един по един, но не им се ядеше. Можеха да мислят само за Вал в операционната. Когато останаха сами, Мел с отчаян вопъл се отпусна на гърдите на Питър. Сълзите й се стичаха по лицето. Той бе наблюдавал такива сцени почти всеки ден в болницата, но сега това ставаше с тях… с Мел… с Вал и, както при смъртта на Ан, изпитваше ужасно чувство на безпомощност. Сега можеше да помогне поне на Мел. Притисна я към себе си и тихо я зауспокоява:

— Тя ще се оправи, Мел…

— А ако никога не може да има деца? — Мел неудържимо ридаеше.

— Поне ще е жива, ще е с нас. — Трябваше да бъдат благодарни поне за това.

— Защо не ми е казала?

— Предполагам, че са се страхували. Искали са да се оправят сами. — Похвално, но глупаво.

— Та тя е едва на шестнадесет години!

— Знам, Мел… знам…

От известно време той подозираше, че Вал и Марк вече са любовници, но не искаше да тревожи Мел и не й каза нищо. Сега разбираше, че е трябвало да говори с Марк. Децата се върнаха и Марк бавно се приближи до Мел и баща си. Мел го погледна отчаяно, а той седна и я загледа — страдаше колкото нея.

— Не знам какво да кажа… съжалявам… аз… аз не мислех… никога не бих й позволил…

Наведе глава и се разтърси от ридания. Сърцето на Питър се късаше. С една ръка той прегърна Марк, а с другата държеше Мел. Изведнъж Мел и Марк се прегърнаха и заплакаха заедно, към тях се присъедини Джесика, после Пам и Матю. Сцената беше мъчителна. В този момент се появи лекарят и простена, когато ги видя. Питър се приближи до него и двамата заговориха тихо, докато Мел гледаше ужасено.

— Как мина?

Хирургът кимна и Мел затаи дъх.

— Имаше късмет. Не се наложи да отстраним матката. Кръвоизливът беше чудовищен, но няма други увреждания. Не бих я съветвал да опитва втори път.

Питър кимна. Надяваше се, че това няма да се повтори.

— Благодаря ви.

Той протегна ръка на хирурга.

— Казаха ми, че сте лекар.

— Да. Сърдечен хирург. Ние сме от Лос Анжелос:

Лекарят присви очи, плесна се по челото и се засмя.

— Да, разбира се. Познах ви. Вие сте Халам! — Той ужасно се развълнува. — Добре, че не разбрах преди това — щях страшно да се притеснявам.

— Не би трябвало. Не бих могъл да направя това, което вие направихте.

— Е, радвам се, че помогнах. — Той отново разтърси ръката на Питър. — За мен беше чест.

Питър разбра, че няма да му представят сметката и съжали, защото човекът бе свършил добра работа — спаси живота на Вал и бъдещите й деца, а може би и на Марк.

Запита се дали това ще сложи край на романа им, или ще ги сближи още повече. Докато чакаха Вал да излезе от упойката, един по един започнаха да се оживяват. Заговориха, пошегуваха се, но общата атмосфера бе унила. За всички това бе жесток сблъсък с действителността.

Питър отведе Пам и Матю обратно в къщичката им, а Марк и Джес настояха са останат с Мел. Искаха да видят Вал. Питър настоя да отведе по-малките въпреки протеста им.

— Искаме да видим Вал — захленчи Матю.

— Няма да ви позволят, а и вече е късно, Мат — каза баща му внимателно, но твърдо. — Ще я видите утре, ако разрешат.

— Искам да я видя сега.

Питър го изведе навън и Пам ги последва. Когато се върна, Вал току-що бе дошла на себе си, но бе така замаяна, че не разбираше какво й говорят. Само се усмихна и се унесе. Когато видя Марк, протегна ръка и прошепна:

— Съжалявам… аз… — И отново заспа. След един час всички си тръгнаха. Наближаваше полунощ и бяха капнали от умора.

Мел целуна Джеси за лека нощ и я задържа дълго в прегръдките си. Джесика вдигна тъжни очи към майка си.

— Съжалявам за това, което казах.

— Може би донякъде е истина. Сигурно съм била прекалено заета с другите.

— Сега сме повече и на теб ти се събра много. Разбирам го, мамо…

Тя си спомняше други времена, на друго място… когато не беше така.

— Това не е извинение, Джес. Ще се опитам отсега нататък да бъде по-добре.

Но би ли могла? Колко часа имаше в денонощието? Как би успяла да даде на всекиго това, от което се нуждае, да си върши работата и да има време да си отдъхне? Сега е майка на пет деца, съпруга на виден хирург, да не говорим за това, че е водеща в телевизионната информационна емисия. Не й оставаше време да си поеме дъх. Дъщеря й я обвини, че се интересува повече от заварените си деца, отколкото от своите собствени. Може би прекалено се стараеше да угоди на всички. Целуна и Марк за лека нощ. После се строполи в леглото, но въпреки че бе много уморена, не можа да заспи. Лежеше и мислеше за думите на Джес, за Вал — паднала в снега, обляна в кръв. Питър я усети, че потръпна.

— Никога няма да си простя, че не разбрах какво става.

— Не можеш да знаеш всичко, Мел. Та те са вече големи.

— Днес не говореше така. Каза, че са толкова пораснали, колкото и Матю.

— Може би не бях прав. — Бе шокиран, когато разбра, че синът му едва не е станал баща. Но Марк навърши осемнадесет през август. В действителност той бе вече мъж.

— Знам, че са млади, прекалено млади за всичко това — любов, бременност, аборт — но тези неща се случват. — Той се опря на лакът и погледна жена си. — Опитали са се да се оправят сами — трябва да им го признаеш.

Тя съвсем не бе склонна да им прости за това, нито пък на самата себе си.

— Знаеш ли, донякъде Джеси е права. Бях прекалено заета с теб, с Пам и Матю. Не им отделях достатъчно внимание.

— Сега ти имаш пет деца, работа, по-голяма къща и мен. Какво още искаш от себе си, Мел?

— Сигурно нещо повече. — Самата мисъл я уморяваше.

— Какво повече би могла да направиш?

— Не знам. Но очевидно не е достатъчно, иначе нямаше да се случи това с Вал. Трябваше да видя какво става. Трябваше да разбера, без да ми казват.

— Какво искаш? Да се превърнеш в полицай? Да се откажеш от професията си, за да ги водиш навсякъде със себе си?

Тази мисъл не й допадаше и двамата го знаеха. След малко Мел тихо рече:

— Но Ан го правеше, нали?

— Да, но вие сте различни жени, Мел. И ако искаш да знаеш, мисля, че тя никога не се е чувствувала удовлетворена. Това е разликата между вас. То те прави по-щастлива.

Думите му я зарадваха и тя се обърна към него с усмивка. Беше тъмно, само луната отвън очертаваше сенките.

— Караш ме да се чувствувам по-добре, Питър. За много неща, най-вече за самата себе си.

— Надявам се. Ти ме караш да изпитвам същото. Винаги чувствувам, че уважаваш това, което правя. — Той пое дълбоко дъх. — Всъщност Ан никога не е одобрявала работата ми. — Той погледна Мел с виновна усмивка. — Смяташе, че трансплантацията е нещо отвратително и грешно. Майка й е била привърженичка на тезата, че трябва да се лекува с вяра — не с лекарства, и тя се отнасяше с вродено недоверие към медицината.

— Не ти е било лесно.

Досега не й го бе казвал и това я заинтересува.

— Така е. Никога не съм чувствувал искреното й одобрение.

— Но знаеш, че имаш моята подкрепа.

— Знам. И това означава много за мен. Струва ми се, че то беше едно от първите неща, които ми харесаха у теб. Уважавахте и усещах, че ти също се отнасяш с уважение към мен. — Той се усмихна и я целуна по носа. — После се влюбих в сексапилните ти крака и това е всичко.

Тя тихо се засмя в тъмнината, удивена колко странен е животът понякога. Преди няколко часа бе изпаднала в истерия от страх, че ще загуби дъщеря си, а сега лежаха в мрака и споделяха най-съкровени мисли. Разбра нещо ново. През последните месеци двамата с Питър бяха станали приятели, най-близки приятели. С никого не е била толкова близка. Той срина преградите, които тя бе издигнала около себе си през всичките тези години, а тя дори не забелязваше.

— Обичам те, Питър Халам, много, много повече, отколкото си мислиш.

Тя се прозя и заспа в прегръдките му. Той я погледна и видя, че се усмихва насън.