Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (11)

XI

Тази вечер Мелани отново представи новините и всичко мина гладко, както винаги. Завърши с приятна професионална усмивка, позната на хората навред из Съединените щати, и когато излезе от студиото, нямаше представа, че Питър Халам я беше гледал съсредоточено в кабинета си в Лос Анжелос. По средата на новините се появи Пам, спря и втренчено се загледа. Питър дори не я усети.

— Да не би да са застреляли президента или нещо подобно?

Той извърна очи с досада. Денят бе тежък, а му се искаше да види Мел. Бе я гледал и друг път, но вече не беше същото. Сега я познаваше и му се стори ужасно важно да я види след разговора им през деня.

— След малко ще дойда горе, Пам. Просто искам да изгледам новините.

Пам се поколеба на прага, разкъсвана между чувствата на яд и симпатия към Мел. Когато се запознаха, тя й хареса, но не харесваше начина, по който баща й я гледа.

— Да, разбира се… добре…

Той не забеляза изражението й. Седеше и се взираше в телевизора, докато Мел завърши предаването. Постоя още малко, загаси апарата и се качи при децата си. Наистина бе изтощен. Следобед прекара два часа до Мари, която изглежда развиваше инфекция, а и реагираше отрицателно на медикаментите. Очакваше го, но все пак бе тежко.

В Ню Йорк Мел бързо се прибра у дома, вечеря с момичетата и отново се върна в студиото за новините в единадесет часа. След предаването се видя с Грант за първи път след завръщането си. Той я чакаше в студиото.

— Тази вечер беше добра — топло й се усмихна той, забелязал колко е уморена. Но във вида й имаше нещо ново, някакъв пламък, който липсваше преди. — Как издържаш без сън?

— Започвам да се предавам — призна тя с уморена усмивка. Радваше се, че го вижда.

— Върви си у дома и почивай.

— Да, татенце.

— Бих могъл да ти бъда баща, така че внимавай.

— Слушам, сър — закачливо козирува тя и след няколко минути вече дремеше в таксито към дома си.

Качи се в своята стая, свали дрехите си, хвърляйки ги на пода до леглото, и след пет минути спеше дълбоко между хладните чаршафи. Не помръдна до следващия ден следобед, когато телефонът иззвъня. Беше отново Питър.

— Добър ден. Рано ли се обаждам?

— Съвсем не. — Тя заглуши прозявката си и погледна часовника. При него беше десет и петнадесет. — Как върви животът в Лос Анжелос?

— Напрегнато. Днес имам два тройни байпаса.

— Как са Мари и Пати Лу? — Тя седна в леглото и огледа стаята си.

— И двете са добре. Пати Лу е по-добре от Мари. — Тя наистина беше неговият успех. — По-важно е как си ти?

— Честно ли? — засмя се тя. — Чувствам се мъртва от умора.

— Трябва да почиваш повече. Преуморяваш се, Мел.

— Виж кой го казва! — Стараеше се да се държи естествено, но тайно се вълнуваше от обаждането му. — Както и да е, скоро отивам на почивка.

— Така ли? — изненада се той. Не беше споменала за това, но и нямаше време за това през няколкото дни в Лос Анжелос.

— Къде?

— В Бермуда. — В тона й прозвуча доволство. Отдавна очакваше тази почивка. Позната телевизионна режисьорка й бе предоставила къщата си за няколко дни. Тъй като близначките нямаха ваканция, тя бе решила да замине сама.

— С приятели ли отиваш? — притеснено попита той.

— Не. Сама.

— Така ли? — Гласът му бе и смаян и успокоен. — Ти си много независима дама.

Възхищаваше й се. Той все още не можеше да отиде сам на почивка. След смъртта на Ан се чувствуваше загубен без децата. Но Мел бе живяла сама много по-дълго.

— Реших, че може и да е забавно. Момичетата адски ми завиждат. Но тази седмица имат голям бал, а и много приятели.

— И аз завиждам.

— Недей. Сигурно ще бъде съвсем спокойно. — Съвместно с него не би било така. Тя прогони тази мисъл. — Но ще ми се отрази добре.

— Да, така е. — Не й завиждаше за това. Просто му се искаше да бъде с нея, но мисълта бе налудничава. Почти не се познаваха, бяха съвсем чужди.

Поговориха още малко, а после той трябваше да отиде в операционната, а Мел — в телевизията за монтажа на предаването си.