Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (17)

XVII

— Готови ли сте? — провикна се Мелани нагоре към стълбите и се огледа за последен път.

Напускаха дома си в Ню Йорк за лятото — двата големи куфара бяха вече в антрето с три тенис ракети, огромните сламени шапки на момичетата и малкия зелен куфар на Ракел. Всяко лято тя ги придружаваше за шест седмици, после се връщаше сама в Ню Йорк за още две седмици отпуск.

— Хайде, побързайте! След половин час трябва да сме на летището.

Всяка година заминаването им на почивка я изпълваше с чудесен оптимизъм и Мел се чувствуваше като младо момиче. Предишната вечер, след като привърши с новините, двамата с Грант излязоха да отпразнуват временното й избавление. Той познаваше по очите й, че все още е объркана, а напоследък беше също така уморена и нервна. Работеше много — завърши репортажа за сърдечно-съдовата хирургия, направи две важни интервюта и един филм-портрет, преди да замине, които да използуват през лятото. Както винаги, тя се отнасяше съзнателно към работата си, но напоследък това й струваше по-големи усилия. Грант подозираше, че всичко идва от емоционалното й състояние, въпреки че не знаеше подробности.

Питър продължаваше да й се обажда всеки ден и Мелани не знаеше какво ще излезе от това, ако изобщо излезе нещо. В последно време тя се безпокоеше и за договора си, който трябваше да бъде подновен през октомври. В компанията бяха настъпили редица политически промени и никой не знаеше какви ще бъдат последствията. Грант обаче я успокои, че няма основание за тревога. Питър й каза същото, когато тя му призна грижите си. Но мислите й бяха заети с това, а сега можеше да остави всичко настрана за два месеца.

Няма да мисли за работа, нито за Питър или Грант. Просто отиваше на почивка с дъщерите си.

Най-после двете затрополиха по стълбите, понесли различни игри, книги и чанти. Валери мъкнеше огромно плюшено мече.

— Вал… за бога…

— Не мога, мамо. Джош ми го подари миналата седмица. Родителите му имат вила в Чапакидик, той ще ни дойде на гости и ако аз не…

— Добре, добре. Само, моля ви, съберете всички тези боклуци и да се качваме в таксито.

Пътуването с момичетата беше истинско изпитание, но шофьорът успя да натъпче почти всичко в багажника на таксито и най-после потеглиха. Мел и дъщерите й седяха на задната седалка, Вал държеше огромното мече, а Ракел беше отпред с шапките и тенис ракетите.

Докато се носеха към летището, Мел отмяташе наум нещата, които трябваше да свърши — бе заключила градинската врата и всички прозорци, включи алармената инсталация, изключи газта… винаги се опасяваше, че е забравила нещо. Качиха се в самолета в добро настроение и когато той се откъсна от земята, за първи път от седмици наред Мел изпита облекчение, като че ли оставяше объркването си в Ню Йорк, а в Мартас Винярд я очакваше спокойствие.

Питър се обаждаше един или два пъти на ден и въпреки че й беше приятно, тези разговори я измъчваха. Защо се обаждаше? Кога ще се видят пак? И най-после какъв е смисълът? И той признаваше, че е объркан като нея, но вървяха неумолима към неизвестната цел, от която и двамата се бояха и се стремяха да не споменават. Придържаха се към безопасни теми и от време на време признаваха липсата на другия. Мел често се питаше защо й липсва. Все още не намираше отговор или не желаеше да го намери.

— Мамо, мислиш ли, че колелото ми е ръждясало? — Валери щастлива прегръщаше мечето си, а мъжът от близката седалка я зяпаше с похотлив интерес. Мел се радваше, че не й позволи да пътува с късите сини панталонки, с които се бе появила на закуска.

— Не знам, мила. Ще видим, когато пристигнем.

Хазайката им разрешаваше да остават някои неща в мазето на къщата.

В Бостън наеха кола и стигнаха до Уде Хоул, където се качиха на ферибота.

Тази част от пътуването им харесваше най-много. Като че ли реалният свят с всички отговорности оставаше зад тях. Мелани се облегна сама на перилата — вятърът развяваше косата й, чувствуваше се освободена. Изведнъж осъзна колко нужна й беше тази почивка. Наслаждаваш се на уединението си, но скоро момичетата дойдоха при нея. Ракел разговаряше с някакъв мъж на долната палуба и когато се върна при тях, те започнаха да я подкачат. Мел изведнъж се засмя, представяйки си как някой се закача с мисис Хан или флиртува с нея. Ракел бе своенравна, но те я обичаха и Джес я прегърна, преди да слязат на сушата. Тук за тях беше истински рай и когато пристигнаха в позната къща, момичетата се втурнаха боси към плажа и дълго се гониха, а Мел ги наблюдаваше.

Както всяка година бързо се настаниха и до вечерта и четирите имаха чувството, че са там от месец. Бузите им руменееха след няколко часа на плажа, багажът им не беше подреден, а мечето бе настанено на люлеещия се стол в стаята на Вал. Къщата бе обзаведена удобно, но непретенциозно. Тя беше като от времето на баба й — имаше веранда с плетена люлка и във всички стаи — кретон на цветя. В началото винаги се усещаше миризма на плесен, но след няколко дни тя изчезваше. Момичетата идваха тук от малки и се чувствуваха като у дома си, както обясни Мел на Питър, когато й се обади.

— Тук много им харесва, а и на мен също.

— Звучи ми типично за Нова Англия.

Той се опитваше да си го представи според описанията й — дълги плажове, бял пясък, непринуден начин на живот — босоноги интелектуалци по шорти и тениски се събират на вечери с омари и миди.

— Ние всяка година ходим в планината в Аспен.

Беше съвсем различно, но й се стори интересно.

— Защо не дойдеш заедно с момичетата? Ще бъдем там първата десетдневка на август.

— Не можеш да ги измъкнеш оттук за един милион или даже за среща с любимата им рок звезда. Е… — Тя се усъмни в последното и двамата се разсмяха. Общуването им по телефона бе толкова непринудено, че понякога изглеждаше нереално.

— И теб ли няма да мога да измъкна оттам?

— Съмнявам се.

Настъпи странна пауза и Мел се запита какво иска да каже, но той отново заговори шеговито:

— Много жалко.

— Кое?

Не можеше да го разбере, а и не искаше да се будалка по телефона, но настроението му явно бе игриво.

— Това, че не искаш да се махнеш оттам.

— Защо? — сърцето й заби по-бързо. Започна да се чувствува неспокойна.

— Защото ме поканиха да участвувам в една конференция на хирурзите в Ню Йорк.

Тя затаи дъх, после бързо запита:

— Така ли? Ще участвуваш ли?

— Може би. Обикновено отказвам, особено в този сезон. Ню Йорк е непоносим през юли, но реших, че при тези обстоятелства… — Той се изчерви, а Мел ахна. — Днес в три часа потвърдих, че приемам. Какво ще правиш сега?

— По дяволите. — Тя огледа стаята с усмивка. — Току-що дойдохме.

Той бързо попита:

— Ако предпочиташ, може и да не идвам. Не съм задължен.

— За бога, не ставай глупав! Колко време мислиш, че можем да продължаваме така? Да си говорим по два пъти на ден и изобщо да не се виждаме?

Беше се върнала от Калифорния преди три седмици и половина, но им се струваше, че са минали три години. Трябваше да се срещнат отново, за да изяснят поне част от чувствата си.

— И аз мисля така. Следователно… — Той се засмя, доволен от перспективата.

— Кога ще пристигнеш?

— Следващия вторник — и тихо добави, — бих искал да дойда още утре.

— Аз също, но това е само след шест дни.

— Знам. — Той се вълнуваше като дете. — Имам резервация в „Плаза“.

При тези думи на Мел й хрумна нещо, но се поколеба да го изрече на глас. Опасяваше се да не изпаднат в неловко положение, но от друга страна би било добре и за двамата.

— Защо не дойдеш у нас? Момичетата ги няма и можеш да разполагаш с техния етаж. Ще ти бъде много по-удобно, отколкото в хотела.

Той замълча, преценяваше плюсовете и минусите, както направи и тя, преди да му го предложи. Съжителството им под един покрив би могло да се окаже неудобно и прекалено обвързващо… но на отделен етаж…

— Ако нямаш нищо против. Ще ми бъде по-удобно, но не бих искал да те затруднявам или… — Той заговори несвързано и тя се засмя. Беше се изтегнала на леглото и държеше слушалката до ухото си.

— Аз също се притеснявам така, както и ти, но по дяволите, ние сме възрастни хора и можем да се справим със ситуацията.

— Така ли? — Не беше убеден в това. — Можеш ли да оставиш момичетата?

— Ракел е тук и всичко ще бъде наред. — Изведнъж тя усети колко се вълнува от идването му. — О, Питър, нямам търпение!

— Също и аз!

Следващите шест дни се сториха непоносимо дълги и на двамата. Разговаряха по телефона два или три пъти дневно. Накрая и Ракел разбра, че този човек е от голямо значение за Мел, но момичетата не забелязваха нищо. В неделя вечерта Мел небрежно спомена, че във вторник заминава за няколко дни в Ню Йорк. Новината ги накара да зяпнат. Беше го правила само веднъж, когато Джес си счупи ръката и Мел я заведе на ортопед в Ню Йорк. Но то беше сериозно, а и останаха само два дни. Сега тя каза, че ще отсъствува до петък — цели четири дни. Не можаха да повярват, но тя твърдо им обясни, че има проблеми с някакво предаване и трябва да присъствува на монтажа. Все още смаяни, момичетата отидоха с приятели да запалят огън на плажа, а Ракел проницателно я наблюдаваше, докато вдигаха масата.

— Този път е сериозно, а?

Мел избегна погледа й, понесла куп чинии към кухнята.

— Кое?

— Не можеш да ме заблудиш. Има нов мъж в живота ти.

— Нищо подобно. С този човек просто правих интервю. — Но не можеше да погледне Ракел в очите, защото знаеше, че няма да я убеди. — Само наглеждай момичетата, докато ме няма — особено Вал. Забелязах, че синът на Джейкъбс вече е почти мъж и я гледа похотливо.

— Няма да й стори нищо лошо. Ще ги наглеждам.

Мел се прибра в стаята си, а Ракел запали цигара и с усмивка се отправи към кухнята. Определено не приличаше на мисис Хан, но беше умна жена и ги обичаше.

Във вторник сутринта Мел взе ферибота, а после самолета от Бостън до Ню Йорк. В четири часа следобед вече си беше вкъщи. Имаше достатъчно време да провери жилището, да включи климатичната инсталация, да отскочи да купи свежи цветя и необходимите продукти. Самолетът му пристигаше в девет часа, но тя предвидливо тръгна в седем и половина. Движението беше много натоварено, навсякъде се натъкваше на спрели прегрели коли и пристигна на летището чак в осем и четиридесет и пет. Провери на кой изход ще спре самолетът и в следващия половин час нервно потрепваше с крак, защото закъсняха с петнадесет минути. В девет и петнадесет голямата сребриста птица спря пред входа и пътниците започнаха да слизат. Тя напрегнато се взираше в хората с калифорнийски тен, сламени шапки, голи, бронзови крака, копринени ризи, разкопчани до кръста, златни верижки и изведнъж зърна един мъж, който изобщо не приличаше на останалите — в бежов ленен костюм, синя риза и морскосиня вратовръзка. Косата му бе изрусяла леко от слънцето, а лицето му — почерняло. Той се приближи със сериозен вид към Мел, сведе поглед към нея и без много церемонии я целуна. Дълго стояха така, докато край тях течеше човешкият поток.

— Здравей — усмихна се той.

— Как мина полетът?

— Не толкова хубаво, колкото е сега.

Ръка за ръка се отправиха да вземат багажа му, а после към колата на Мел. От време на време спираха и се целуваха. Мел се питаше как е могла да живее без него.

— Изглеждаш прекрасно, Мел.

Зелените й очи и медната коса се подчертаваха от слънчевия загар. Носеше бяла копринена рокля, бели сандали с високи токове, а в косата си имаше цвете. Видът й беше летен, здрав и щастлив, а очите й го поглъщаха, сякаш го бе чакала цял живот.

— Знаеш ли, от години не съм идвал в Ню Йорк. — Загледан в грозния пейзаж, докато наближаваха града, той поклати глава. — Все отказвах, но този път… — Сви рамене и се наведе отново да я целуне. Тя не очакваше, че ще е толкова смел, нито че самата тя ще се чувствува така добре. Безкрайните им телефонни разговори бяха довели до тази непринуденост помежду им. Познаваха се едва от два месеца, но те им се струваха като две години.

— Радвам се, че този път не си отказал — усмихна се тя и отново обърна очи към шосето. — Гладен ли си?

— Не особено. — За него беше само седем без петнадесет, но в Ню Йорк наближаваше десет часа.

— Вкъщи имам нещо за ядене, но ако предпочиташ, можем да отидем да вечеряме някъде.

— Както ти искаш. — Той не можеше да откъсне очи от нея. Взе ръката й. — Толкова към щастлив, че те виждам, Мел. — Струваше му се невероятно, че отново са заедно.

— Всичко е почти като в сън, нали? — усмихната го попита тя.

— Да. Най-хубавият сън, който съм имал от години.

Той я погали по шията.

— Реших, че ти дължа поне едно пътуване, след като ти беше два пъти в Лос Анжелос. — Но все пак му беше нужен повод. Не беше дошъл само, за да я види. Но така беше по-лесно и за двамата, можеха да се сближават, както досега — сантиметър по сантиметър.

— Президентът се възстанови удивително бързо.

— Минаха едва пет седмици, а той вече е на крака и работи по няколко часа дневно. — Мел удивено поклати глава, после попита: — А как е Мари?

— Задоволително. — Той се намръщи, после се отърси от безпокойството. — Двама колеги ще се грижат за нея, докато ме няма. Добре е, но много тежко понася стероидите. Лицето й е подпухнало като месечина, а не можем с нищо да й помогнем. Правихме най-различни комбинации. Но тя изобщо не се оплаква. — Той тъжно погледна Мел. — Иска ми се да не й е толкова трудно.

Мел се опита да насочи мислите си към Мери, но съзнанието й бе погълнато изцяло от него. Всичко в живота им изглеждаше нереално — деца, пациенти, войни, телевизионни предавания. Само те двамата имаха значение.

Питър разглеждаше улиците, по които минаваха, изпълнен с любопитство към квартала, в който тя живее, към къщата й, към всичко. Знаеше какво мисли и чувствува за някои неща, но почти не познаваше средата, която я обкръжава.

Мел се усмихна, спомняйки си колко бе смаяна, когато за пръв път видя къщата му в Бел Ер. Знаеше, че нейният дом ще му се стори съвсем различен и бе права. Той бе възхитен, когато влезе вътре, вдъхна аромата на цветя, видя ярките цветове и хубавата малка градина.

— Къщата ти е точно като теб. Знаех си, че ще изглежда така.

Той я прегърна през кръста и тя се засмя доволна:

— Хареса ли ти?

— Страшно много — кимна той.

— Ела да ти я покажа цялата. — Хвана го за ръка и го поведе нагоре. Показа му своята стая, кабинета си, стаите на момичетата. Беше приготвила за него стаята на Джесика, която бе по-подредена. На бюрото и на нощното шкафче имаше пресни цветя, термос с ледена вода, куп пухкави хавлиени кърпи бяха подредени до ваната. Стаите бяха осветени приветливо.

— Прекрасно е. — Той седна до бюрото и доволен се огледа. — Подредила си всичко с любов.

В неговия дом това не бе така очевидно, все още се усещаше хладното присъствие на Ан. Питър протегна ръце към нея, а очите му я гледаха нежно. Тя бавно пристъпи към него и той взе ръката й.

— Толкова съм щастлив, че те виждам отново, Мел.

После я притегли на коляното си и я целуна. Когато слязоха долу, тя още не можеше да си поеме дъх. Седнаха на кухненската маса, но не им се ядеше и говореха с часове — така, както по телефона. Чак в два часа си казаха лека нощ с една безкрайна целувка и той се качи към стаите на дъщерите й, махвайки с ръка. Мел влезе в стаята си. Отново осъзна колко е щастлива с него. Непрекъснато мислеше за него, докато миеше зъбите си, събличаше се и се канеше да легне. Радваше се, че бе останал в дома й. Чуваше го как се движи на горния етаж. Поради разликата във времето още не усещаше умора. Тя лежеше и мечтаеше и часове по-късно й се стори, че долови тихите му стъпки по стълбите, после кухненската врата щракна. Усмихната стана и слезе долу. Той седеше на масата, ядеше сандвич с шунка и сирене и пиеше бира.

— Казах ти, че трябваше да вечеряме! — Засмя се тя и си наля лимонада.

— Защо не спиш, Мел?

— Не мога. Сигурно се вълнувам. — Тя седна срещу него.

— И с мене е така. Мога да седя тук и да разговарям с теб цяла нощ, но ще заспя утре по време на доклада си.

— Подготвил ли си го?

— Горе-долу. — Той й обясни за какво ще говори. Щеше да използува и диапозитиви от няколко операции, включително тази на Мари.

— А ти? Какво ще правиш тази седмица?

— Абсолютно нищо. Няма да работя два месеца, така че, докато си тук, просто ще се мотая и ще се забавлявам. Мога ли да дойда да те слушам?

— Утре не. Но в петък — може. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се. — Изглеждаше изненадан и тя се разсмя.

— Забрави ли, че аз бях тази, която направи филм за теб?

Той се плесна по челото:

— Значи така! Знаех си, че сме се срещали, но не помнех къде.

— Глупчо! — Тя го захапа по ухото, а той я плесна отзад.

Чувствуваха се толкова добре, седнали в кухнята посред нощ. Качиха се по стълбите, хванати за ръце, сякаш живееха заедно от години. Пред вратата на стаята й той отново я целуна.

— Лека нощ, приятелче.

— Лека нощ, любов моя.

Думите просто й се изплъзнаха и тя го погледна, разтворила широко очи. Той нежно я взе в обятията си и тя се почувствува в безопасност.

— Лека нощ — прошепна Питър, целуна устните й и изчезна. Тя влезе в стаята си, загаси светлината и се пъхна в леглото, като мислеше за думите си. И осъзна с удивление, че е казала истината.

Легнал в леглото на горния етаж, той също разбра, че я обича.