Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (13)

XIII

Петък бе дълъг и тревожен ден за Мел и останалите представители на пресата, събрани във фоайето на болницата. Носеха им сандвичи и кафе и на определени интервали те предаваха последните сведения за състоянието на президента. Но, общо взето, от шест сутринта до седем вечерта нямаше особена промяна. Мел, която беше дошла в единадесет часа вечерта в четвъртък, си тръгна чак в осем в петък вечерта. Беше толкова изтощена, че главата й пулсираше от болка, а очите й пареха. Когато излезе на паркинга и седна зад волана на наетата предната вечер кола, зрението й бе така замъглено, че се страхуваше да запали мотора и да шофира до хотела. Като през гъста мъгла до нея достигна глас и тя се обърна да види кой е.

— Не си в състояние да караш, мис Адамс. — В първия момент го взе за полицай, но присвила очи, видя познатото лице, усмихна се и облегна глава на седалката. Беше отворила прозореца на колата — нуждаеше се от чист въздух, за да не заспи на кормилото.

— Я! Какво правиш тук?

Въпреки че едва гледаше, тя забеляза колко дълбоки са сините му очи. Самото му присъствие й действуваше успокояващо.

— Забрави ли, че работя тук?

— Но не е ли малко късно за теб?

Той кимна, взрян в очите й. Тя се радваше, че го вижда, но беше останала без сили.

— Премести се навътре. Ще те закарам до хотела.

— Не ставай глупав. Нищо ми няма. Трябва просто да…

— Слушай, Мел, бъди разумна. Ако се размажеш с колата в някое дърво, покрай грижите за президента никой няма да ти обърне внимание. Всички са се струпали около него. Затова нека да си спестим неприятностите и да те закарам в хотела. Съгласна ли си?

Нямаше сили да спори с него. Само се усмихна като уморено дете, кимна и се премести.

— Това се казва добро момиче! — Погледна я в очакване да възрази на обръщението и облекчено установи, че тя няма нищо против. Той умело шофираше в натовареното движение на Лос Анжелос, като от време на време я поглеждаше.

— Добре ли си, Мел? — попита я най-после Питър.

— Направо съм капнала. Но ще се оправя, като поспя малко.

— Кога трябва да се върнеш там?

— Слава богу, утре в шест часа сутринта. — Тя се поизправи на седалката. — Знаеш ли нещо повече за състоянието на президента? — Той поклати глава. — Надявам се, че ще издържи.

— Също и аз, а и цялата страна. Човек се чувствува толкова безпомощен. Но знаеш ли, всъщност той е имал страхотен късмет. Можеше да бъде убит на място. От рентгеновите снимки личи, че се е отървал на косъм. Имало е опасност от мозъчни увреждания или от пълна парализа. Ако куршумът бе рикоширал малко по-иначе… — Не беше нужно да завършва мисълта си. Хирурзите, оперирали президента, му бяха приятели и той бе добре осведомен.

— Толкова ми е мъчно за жена му. Държи се храбро, уловила се е за последната искрица надежда.

Тя не беше млада жена и тези два дни бяха ужасно напрегнати за нея.

— Знаеш ли, тя има проблем със сърцето си. Не е нещо сериозно, но лекарите не биха й препоръчали силни вълнения.

Мел го погледна с уморена усмивка:

— Поне ти си налице, ако стане нужда.

Изпитваше благодарност, че той е с нея. Сега разбираше, че не би могла да се справи с препятствията по магистралата. Каза му го, когато спряха пред хотела.

— Не бъди глупава. Не бих те оставил да караш в това състояние.

— Просто имах късмет, че се появи, когато тръгвах.

Чувствуваше се малко по-добре. Не допускаше, че той бе предвидил проблема и специално я чакаше. Искаше да й помогне с нещо и беше доволен, че успя.

— Много ти благодаря, Питър.

Двамата слязоха от колата и той я погледна:

— Ще успееш ли да стигнеш до хотела?

Тя се усмихна на грижовността му.

— Добре съм. Мога да ходя. Само не мога да шофирам.

Но ако се наложеше, щеше да го направи.

— Ще те взема утре сутрин в шест без петнадесет.

— Не мога да приема.

— Защо? Обикновено отивам в болницата в шест и половина. Какво значение има половин час?

— Наистина, мога да карам и сама. — Чувствуваше се неудобно от вниманието му, но той не отстъпваше.

— Не виждам защо.

— Как ще се придвижиш оттук? — сети се внезапно тя.

— Не се безпокой. Ще взема такси до болницата и ще се прибера с колата си. Мел, аз съм съвсем бодър. Ти едва се държиш на краката си.

— Питър, не исках да… — Но прозявка прекъсна думите й, а той се засмя.

— Да? Искаш ли да кажеш още нещо на зрителите? — пошегува се той, а тя съжали, че е така замаяна от умора.

— Само благодаря и… радвам се, че пак те виждам.

— Не, ти дори не виждаш. Все едно че съм някой непознат.

Той внимателно я преведе през вратата на хотела във фоайето.

— Де да бяха всички непознати толкова мили — тихо промърмори тя.

— Сега бъди така добра да се качиш в стаята си и да поспиш. Яла ли си?

— Достатъчно. Сега искам само леглото си. Каквото и да е легло. — Дори подът започваше да й се струва примамлива възможност. Той натисна копчето на асансьора, побутна я да влезе и се отдръпна назад, преди Мел да успее да добави нещо.

— До утре сутрин.

Тя щеше да възрази, но вратата се затвори и асансьорът я изкачи до нейния етаж. Оставаше й само да отиде до стаята си, да отвори вратата и да се добере до леглото. Движеше се като автомат. Дори не направи усилие да свали дрехите си. Обади се на телефонистката да я събуди в пет часа и потъна в сън. В следващия миг телефонът иззвъня:

— Часът е пет, мис Адамс.

— Вече?

Гласът й бе прегракнал, тя още спеше. Опита се да се отърси от съня и седна в леглото със слушалката в ръка:

— Има ли някакви новини? Жив ли е президентът?

— Мисля, че да.

Ако не беше жив, щяха да й се обадят от болницата или от телевизионната компания. Мел затвори, после набра номера на местната телевизия. Президентът бе жив, нямаха нови съобщения. Състоянието му беше стабилизирано, но все още критично. После тя влезе под душа. Бе твърде рано дори да поръча кафе. В шест без двадесет тя слезе пред хотела. Мислеше, че предишната вечер трябваше по-настоятелно да откаже на Питър. Не беше нужно да я разкарва насам-натам. Наистина е глупаво. Но точно в пет и четиридесет и пет той пристигна, отвори й вратата — изглеждаше съвсем бодър — и когато тя се качи, й подаде термос с кафе.

— Мили боже, не съм имала по-добро обслужване.

— Там има сандвичи — посочи той кафяв хартиен плик на пода. — Добро утро. — Беше се досетил, че не е яла от предишната вечер, затова й приготви закуска.

— Много е хубаво да имаш приятел в Лос Анжелос — каза тя, отхапвайки от сандвича с месо от пуйка. Доволна се облегна на седалката на мерцедеса с чаша кафе в ръка. — Това се казва живот. — После му се усмихна срамежливо: — Когато преди две седмици заминах оттук, съвсем не предполагах, че ще се срещнем пак. Поне не толкова скоро.

— Аз също. Съжалявам, че поводът е такъв, но се радвам, че си тук, Мел.

— Знаеш ли, и аз се радвам. — Тя отпи глътка от вдигащото пара кафе. — Ужасно е, като се има предвид защо съм тук, но не знам… — За миг се извърна настрани, после отново го погледна. — Често мислех за теб, не знам защо. Може би това идване ще ми помогне да разбера.

Той кимна — имаше същия проблем.

— Трудно е да ти обясня това, което чувствувам. Непрекъснато ми се иска да ти се обадя, за да споделя нещо, да ти кажа как е Мари… как е минала дадена операция… какво е казало някое от децата.

— Мисля, че ти просто си много самотен, а аз отворих една врата. Сега не знаеш какво да правиш. — Той кимна. Мел изглеждаше замислена. — Страшното е, че и аз не знам. Ти също отвори врата пред мен и когато си отидох, продължих да мисля за теб. Много се зарадвах, когато ми се обади първия път.

— Нямах друг избор. Чувствувах, че трябва да го направя.

— Защо? — Двамата търсеха отговори, които не намираха.

— Не зная, Мел. Олекна ми, като разбрах, че си тук. Може би този път ще открия онова, което искам да ти кажа… А може би няма да посмея да го кажа…

Но Мел се осмели да зададе най-трудния въпрос:

— Това плаши ли те?

— Да. — Гласът му едва трепна, той избягваше погледа й. — Много ме плаши.

— Ако това може да бъде утеха, мен също ме плаши.

— Защо? — изненадан я погледна той. — Ти от години си сама. Знаеш какво правиш. А аз не знам.

— Там е въпросът. Аз съм сама от петнадесет години. Никого не съм чувствувала близък. Ако някой се опитваше да ми стане такъв, просто бягах. Но у теб има нещо… не знам какво е, но адски ме привлече още миналия път.

Той спря колата на паркинга пред болницата и се обърна към нея.

— От двадесет години насам ти си единствената жена, освен Ан, към която изпитвам влечение. Това ужасно ме плаши, Мел.

— Защо?

— Не знам. Но е така. Откакто е умряла, аз се крия, а сега изведнъж вече не желая да го правя.

Дълго седяха мълчаливи. Мел първа наруши тишината.

— Нека да изчакаме да видим какво ще се получи. Без да насилваме нещата. Все още и двамата не рискуваме нищо. Ти си се обадил няколко пъти, аз съм тук, защото стреляха по президента. Засега това е всичко.

Тя се опитваше да успокои и себе си, но и двамата не бяха убедени.

— Сигурна ли си, че това е всичко?

Очите му бяха ласкави и тя се усмихна.

— Не, не съм. Там е бедата. Но може би, ако не бързаме, няма да се страхуваме толкова много.

— Надявам се, че не те плаша, Мел. Твърде много те харесвам и не искам да е така.

— Страхувам се от себе си много повече, отколкото от теб. Не искам отново да страдам, нито да завися от друг. Издигнала съм крепост около себе си и ако пусна някого в нея, той може да я разруши, а ми трябваше дълго време да я изградя.

Тя бе съвсем откровена с него и в очите й имаше сълзи.

— Никога не бих могъл да те нараня, Мел. Бих искал да поема само част от товара ти.

— Не съм убедена, че искам да се откажа от него.

— А аз не съм сигурен, че съм готов да го поема.

— Така е по-добре. — Тя поседя още миг, преди да го остави. — Най-лошото е, че сме толкова далеч един от друг. Ти живееш тук, а аз там. По този начин никога няма да разберем нищо.

— Може би ще успеем, докато си тук. — В гласа му имаше надежда, но тя поклати глава.

— Едва ли, докато работя толкова усилено.

Но той не желаеше да се обезкуражава. Още не. Трябваше да разбере чувствата си към тази жена, която толкова го привлича. Погледна големите зелени очи, които добре помнеше.

— Миналия път ти ме следваше навсякъде, докато работех. Нека сега аз да бъда на твое разположение, доколкото мога. Може би ще намерим време за разговор.

— Би било хубаво, но виждаш как е. Работя денонощно.

— Ще видим. Ще се опитам да те открия във фоайето, след като свърша с операциите и визитацията. Може да изядем по един сандвич.

Предложението й хареса, но не знаеше дали ще може да се освободи.

— Ще се постарая да се измъкна. Но ако не успея, трябва да ме разбереш.

— Разбирам.

За първи път той се присегна и хвана ръката й.

— Всичко е наред, Мел. Аз съм тук.

Но може би тя ще трябва да замине. Двамата мълчаливо се надяваха, че няма да е много скоро. Тя се усмихна, докосването на ръката му й беше приятно.

— Благодаря ти, че ме докара, Питър.

— На вашите услуги, мадам.

Той слезе, отвори вратата и след миг тълпата във фоайето ги погълна. Питър се обърна да я погледне, но тя бе потънала в разговор с журналисти, които бяха прекарали нощта във фоайето. Вратите на асансьора се затвориха, преди да го зърне още веднъж.

Новините бяха обнадеждаващи. Президентът беше жив, преди половин час говорителят на болницата каза, че състоянието му се подобрява.

В осем часа дойде първата дама, която бе настанена в хотел „Бел Ер“. Придружаващите я служители от Службата за сигурност разчистваха пътя пред фоайето. Мел и множество други журналисти се опитаха да се доближат до нея, но не успяха. Горката жена изглеждаше измъчена и изнурена. Мел изпита състрадание към нея. В осем и половина, а след това и в девет тя предаде новините за Ню Йорк. Единственото, което можеше да каже на нацията, бе, че президентът е жив. После продължи да събира бюлетини през целия ден, без да може дори за миг да помисли за собствения си живот или за Питър Халам.

Видя го отново чак в три часа, когато той внезапно изникна до нея. Изглеждаше внушителен в бялата си престилка и представителите на пресата изведнъж се струпаха наоколо му. Мислеха, че е дошъл да им съобщи нещо ново. Беше почти невъзможно да надвика шума, за да обясни, че е тук неслужебно, а да види приятел. Най-после двамата с Мел успяха да избягат в един ъгъл, въпреки че няколко журналисти я подозряха, че тя единствена ще научи сензационна новина. Отчаян, той свали бялата престилка и я захвърли зад едно кошче за отпадъци във фоайето.

— Господи, имах чувство, че ще ме разкъсат.

— Биха могли, ако имаха възможност. Съжалявам — уморено се усмихна тя. Работеше без почивка вече девет часа, а единственото, което сложи в уста, бе сандвичът в колата му, въпреки че изпи огромни количества кафе.

— Яде ли?

— Още не.

— Можеш ли да се измъкнеш?

Тя погледна часовника си.

— След десет минути трябва да се включа за новините в шест часа за Ню Йорк. Но след това ще успея да се освободя.

— Колко време трябва да останеш тук?

— Още няколко часа. Към шест часа ще мога да си тръгна. Ако трябва, ще се върна в осем, за да предавам за новините в единадесет за Ню Йорк. Сигурно ще се наложи. Но се надявам с това да приключа, освен ако не възникне нещо ново.

Той помисли и рече:

— Ще дойда да те взема в шест. Ще отидем да вечеряме някъде, ще те върна за новините в единадесет, а след това ще те закарам в хотела.

— Дотогава сигурно ще съм жив труп, а може и да заспя по време на вечерята.

— Нямам нищо против. Случвало ми се е и друг път, но сега поне ще знаем, че има причина — усмихна се той и изпита желание да я прегърне.

— Бих искала да се видим довечера — засмя се и тя.

— Добре. Тогава довиждане до шест часа. Той бързо се отправи към кабинета си, но точно след три часа се върна. Мел вече имаше тъмни кръгове под очите и докато се качваше в колата, той забеляза колко е изтощена.

— Знаеш ли, Питър, ако изпитваш влечение към мен точно в този момент, то си е чиста некрофилия.

Той се разсмя на ужасяващото сравнение и направи гримаса:

— Отвратително.

— Чувствувам се точно така. Как върви работата?

— Добре. Как е президентът?

Той предполагаше, че тя вече знае повече от него. Собствените му пациенти го ангажираха твърде много, за да се безпокои и за другите.

— Държи се. Вече мисля, че ще се оправи, след като издържа толкова време. Как смяташ?

— Може и да си права. Само се надявам, че няма изведнъж да скочи на крака и ти да трябва да си заминеш утре.

— Засега няма такава опасност, нали?

— Не, наистина.

— Как са децата?

— Добре. Знаят, че си тук, защото гледат новините, но нямах време да им кажа, че съм те виждал.

Тя помълча за миг.

— Може би не бива да им казваш.

— Защо? — изненада се той.

— Това може да ги разтревожи. Децата имат удивителни антени. Знам по моите. Особено Джес. От Вал може да се скрие нещо за известно време, защото тя винаги е погълната от себе си. Но Джесика усеща нещата, още преди да са станали.

— Понякога и Пам е такава. Но момчетата са по-различни.

— Точно това имам предвид. Тя си има достатъчно проблеми, за да трябва да се безпокои заради мен.

— Защо смяташ, че ще се безпокои?

— А ти защо смяташ, че няма? Помисли си, през последните две години нейният свят се е обърнал наопаки, но знае, че има поне теб. В съзнанието й не е имало жени, които да й съперничат. И изведнъж се появявам аз като непосредствена заплаха.

— Защо мислиш така?

— Аз съм жена. Тя е момиче, а ти си неин баща. Ти й принадлежиш.

— Интересът ми към друга не би променил това.

— Едва доловимо в някои отношения, но може и да го промени. Сигурна съм, че когато жена ти е била жива, отношенията ти с Пам са били по-различни. Имал си други задачи, отделял си й по-малко време. Сега внезапно изцяло си неин или почти. Тя не би приела, ако нещата отново се променят заради чужд човек.

Замислен, той спря колата пред малък италиански ресторант.

— Никога не съм разглеждал нещата под този ъгъл. Но не е имало защо. Може би трябва да внимавам какво й казвам.

— Така мисля. По дяволите, още няколко дни и ти може би няма да искаш да ме видиш повече. Виждаш ме в най-лоша светлина. Когато дни наред не си доспивам, започвам да се разпадам.

— С всички е така.

— Не и с теб. Ти чудодейно издържаш на всичко.

— Аз също имам предел.

— И аз, но го минах още преди два дни.

— Хайде сега да те нахраним. Това ще ти помогне.

Влязоха вътре и келнерът ги отведе на една уединена маса.

— Вино, Мел?

Тя бързо поклати глава.

— Ще заспя върху чинията си — засмя се тя и си поръча малък бифтек. Вече дори не беше гладна, но знаеше, че белтъчините ще й се отразят добре. Вечерята и общуването им бяха приятни и тя бе изненадана, че се чувствува толкова добре с него. Той се интересуваше от работата й, а и тя знаеше вече доста неща за неговата. Разговорът им бе отморяващ, но интересен и докато пиеше кафето си, тя се почувствува доволна и сита.

— Ти си като дар от бога, знаеш ли?

— Това ми доставя удоволствие.

— Когато дойдох в Лос Анжелос, съвсем не очаквах, че ще бъде така.

— Знам — усмихна се той. — А сега можеше да бъдеш на Бермудите.

— Така ли се пада? — Тя бе загубила представа за времето. Дори не се беше обадила на момичетата, но знаеше, че те ще я разберат. А и сигурно вече бяха заминали за Кейп Код. Имаше чувството, че се намира в Лос Анжелос от седмици. В известен смисъл би искала да е така. Досега не бе изпитвала подобно чувство. По правило животът й се въртеше около Ню Йорк, но в момента центърът му бе тук.

— Жалко, че пътуването ти до Бермуда се провали, Мел.

— Не съжалявам — откровено го погледна тя. — Предпочитам да съм тук.

Не знаейки как да реагира, той се премести и взе ръката й.

— Радвам се, че пак си тук, Мел, но съжалявам, че се преуморяваш от работа.

Очите й го гледаха съвсем искрено.

— Това е малка цена за възможността да те видя.

Питър не можа да отхвърли мрачните си мисли.

— Убеден съм, че президентът няма такова чувство.

За миг станаха сериозни, после Мел със съжаление погледна часовника си. Беше време да върви на работа. Той предложи да я откара до болницата и да я изчака, но тя запротестира:

— Мога да взема такси.

— Казах ти, че докато си тук, ще ти бъда шофьор. — Той се смути. — Освен ако не искаш…

Сега тя хвана ръката му:

— Искам, и то много.

— Добре.

Той плати сметката и си тръгнаха. Пристигнаха в болницата навреме. Тя съобщи на зрителите в Ню Йорк, че президентът има лека температура, но това е нормално. Половин час по-късно Питър я откара в хотела и обеща да я вземе рано на следващия ден. Тя се прибра и легна, но тази вечер й трябваше повече време, за да заспи. След половин час той й се обади.

— Ало? — Тя се уплаши, че ще й съобщят лоши новини за президента.

— Аз съм.

Тя въздъхна с облекчение и му обясни защо.

— Съжалявам, че те изплаших.

— Няма нищо. Случило ли се е нещо?

— Не. — Той се поколеба. Тя чуваше дишането му. — Само искам да ти кажа, че си страхотна. — Той се уплаши от думите си и усети как пулсът му се ускори.

Мелани седна в леглото, едновременно притеснена и доволна.

— Стигнах до същия извод за теб още миналия път, когато бях тук.

Той се изчерви, чувствувайки се като глупак, а тя се усмихна. Побъбриха още малко, после затвориха — развълнувани, изплашени и щастливи като деца. Двамата правеха първи малки стъпки в опасна посока и все още не бе късно да се оттеглят. С всеки изминал ден балансирането ставаш се по-деликатно и никой не можеше да предвиди какво ще стане, когато тя се върне в Ню Йорк, но беше твърде рано да се безпокоят за това. Засега се чувствуваха доволни, че са заедно.