Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (22)

XXII

След връщането им от Аспен и на трите им се струваше, че седмиците едва се влачат. Вече не беше същото, както през юли, когато ентусиазирано се отдаваха на летните развлечения. Вместо това Вал се взираше в пространството, а Мел говореше по телефона.

Джесика се шегуваше с тях:

— Господи, и двете сте страшно забавни!

Всеки ден Валери тичаше през глава да проверява пощата за писма от Марк, а винаги, когато се връщаше отнякъде, Мел небрежно питаше:

— Някой търси ли ме?

Двете момичета прихваха в смях. Само Ракел се държеше така, като че ли сериозна болест е сполетяла дома им. Предупреждаваше ги, че след шест месеца… ще видят! Не завършваше прогнозите си, но те звучаха заплашително.

Мел се забавляваше:

— Хайде, Ракел, успокой се!

— Този път е сериозно, мисис Мел!

— Да, но сериозно и окончателно не е едно и също.

Грант се обади да я чуе. Бе лудо влюбен в синоптичката на пети канал, беше се запознал и с една малка червенокоса ездачка, а също и с изумително сексапилна кубинка. Мел се пошегува и го посъветва да се държи, както подобава на възрастта му. После момичетата му казаха за Питър. Когато Мел отново взе телефона, той се показа обиден.

— Не можа ли сама да ми го кажеш? Мислех, че сме приятели.

— Така е, но ми трябваше време да го осмисля.

Грант се изненада:

— Толкова ли е сериозно?

— Би могло да стане, но все още не сме решили проблема с разстоянието.

— Разстоянието ли? — Изведнъж всичко му стана ясно. — Ах, ти малко дяволче, той е сърдечният хирург от Калифорния, нали?

Тя се разкиска като дете.

— Мошеничка! А сега какво ще правиш? Ти си тук, а той там.

— Това още не съм изчислила.

— Какво има за изчисляване? Ти отново успя да намериш „невъзможната мечта“! Никой от вас няма да напусне работата си току-така. И двамата сте закотвени. Така че отново си в безопасност.

Дълго след разговора се чувствуваше потисната от думите му. Дни наред се питаше дали това е истина. Отново ли се бе забъркала в една невъзможна връзка?

Сякаш да се увери в чувствата си, тя се обади на Питър. Той бе въодушевен от прогресивното подобрение на Мари. Мел усети, че се моли да не се появи нов пациент за трансплантация през тази седмица и да осуети идването му.

Той я уведоми, че Пам и Мат са готови за път и Матю е страшно възторжен.

— А Пам?

— Външно тя не реагира като Мат, но също се вълнува.

— Моите момичета ги очакват с нетърпение.

Бяха запланували много забавления заедно с Пам, а Мел щеше да се грижи за Матю. Дори Ракел се вълнуваше от предстоящото гостуване, но престорено се оплакваше от допълнителната работа. С часове обсъждаха разпределението по стаите и накрая решиха, че Марк ще спи на дивана в дневната в спален чувал, Пам — в стаята на близначките, Мат на свободното легло при Ракел, а Питър — в стаята за гости.

С пристигането на Пам и Матю къщата се изпълни с празнична атмосфера. Децата ги заведоха на плажа при другите си приятели. Момчето, което Вал бе забелязала в началото на лятото, вече не я интересуваше. Пет-шест души бяха лудо влюбени в Джес, но тя изобщо не им обръщаше внимание. Няколко момчета решиха, че Пам е привлекателно момиче и никой не можеше да повярва, че е само на четиринадесет години. Беше доста висока и изглеждаше по-голяма.

Цяла седмица Мел се чувствуваше щастлива с четиримата и два пъти дневно докладваше на Питър.

— Иска ми се по-бързо да дойдеш.

— И на мен. Марк е почти несвестен от нетърпение.

Вечерта, когато трябваше да тръгнат от Лос Анжелос, едва не се провали всичко. Докараха една млада жена, на която направили трансплантация преди четири месеца. Бе започнало отхвърляне на сърцето и тежка инфекция. Когато чу новината, Мел усети, че стомахът й се сви, но не настоя пред Питър да тръгне или да остави жената на грижите на способните си колеги. Но тя умря още през нощта. Много потиснат, той й се обади на следващия ден.

— Не можахме да направим нищо. — Това всеки път го разстройваше.

— Вярвам, че е така. За теб ще бъде добре да се махнеш за малко оттам.

— Предполагам.

Но това му отне радостта от пътуването. По време на полета до Бостън бе мълчалив. След това малко се оживи и двамата с Марк разговаряха за Мел и дъщерите й.

— Наистина са мили, татко. — Марк се изчерви, опитвайки се да се покаже равнодушен, и Питър му се усмихна.

— Радвам се, че ти също мислиш така.

Ще бъде чудесно да я види отново. Когато малкият самолет кацна на тясната писта, той забърза след Марк, който се изстреля от вратата по разнебитената метална стълба. Спря внезапно пред Вал, като не знаеше дали да се ръкува с нея, дали да я целуне, или просто да я поздрави. Стоеше, тъпчеше на място и ужасно се изчервяваше, но и с Вал беше същото. Питър диво притисна Мел към себе си, предано целуна Пам, Джес и Вал, а накрая и Мат. Вал и Марк тръгнаха да получат багажа. Питър забеляза, че Марк скрито я хвана за ръка и се усмихна на Мел.

— Отново започват.

Тя погледна двете влюбени птички пред тях.

— Тук поне не могат да се изгубят в планината.

Но те изчезнаха с една платноходка почти за цял ден и Питър трябваше да им напомни груповите правила, които бе наложил в Аспен.

— Тук важат същите правила.

— О, татко! — възрази едва ли не с вой Марк. Не се бе държал така от години, но много искаше да остане насаме с Вал. Имаха да си кажат толкова много неща.

— Искаме просто да си поговорим.

— Тогава говорете пред останалите.

— Уф! — Пам обърна очи и си запуши носа. — Само ако чуеш какви глупости си говорят!

Но Мел бе забелязала, че на плажа идва едно четиринадесетгодишно момче, което не й се струваше толкова „гадно“. Към края на седмицата само Джес и Матю изглеждаха нормални. Джесика вече очакваше първия учебен ден, а Матю бе толкова щастлив с Мел и баща си, че не им създаваше никакви грижи. От години бе копнял за такава сигурност, без да разбира всъщност какво му липсва. Питър се смееше, когато Ракел, след като явно го одобри, му обясни какъв късметлия е, че е срещнал Мел, че тя има нужда от добър мъж, за когото да се омъжи. Мел се ужаси, когато той й го разказа, докато лежаха на плажа.

— Шегуваш ли се? Наистина ли каза така?

— Да. Може би е права. Може би точно това ти трябва. Добър съпруг, който да те държи вкъщи боса и бременна.

Той се забавляваше, но следеше зорко Марк, защото не искаше да постъпи нередно с Вал, а виждаше, че хормоните и на двамата кипят.

Питър си спомни думите на Ракел и се обърна към Мел:

— Какво ще кажеш?

— Убедена съм, че телевизионната компания ще бъде във възторг.

Идеята я развеселяваше, но не я приемаше като реална заплаха. Сега я интересуваше само това, че са заедно. По-късно ще мисли за бъдещето — как ще се видят отново. Сети се за друго.

— Ти ми напомни, че следващата седмица трябва да се обадя на адвоката си.

— Защо?

— Договорът ми изтича през октомври, а искам предварително добре да обмислим какво ще искаме в новия.

Той й се възхищаваше как се справя с работата си. Всъщност възхищаваше й се за много повече неща.

— Ти вече би трябвало да можеш да поставяш каквито и да е условия.

— Донякъде. Не за всичко. Но както и да е, в следващите две седмици ще трябва да седнем с него двамата, за да чуя какво мисли той.

Питър се засмя. Лудостта на отминаващото лято бе обзела всички.

— А защо просто не напускаш?

— А какво да правя? — Идеята не й се струваше толкова забавна.

— Да се пренесеш в Калифорния.

— И да продавам сандвичи на плажа?

— Не, може да ти се стори чудно, но и там имаме телевизия. Даже и новини.

Той се усмихваше и тя си помисли, че никога не е изглеждал толкова красив.

— Нима? Колко интересно!

Но тя и за миг не го прие насериозно, докато той не хвана ръката й. Гледаше я странно.

— Знаеш ли, би могла да го направиш.

— Кое? — Тя усети, че потръпва въпреки яркото слънце и горещината.

— Да напуснеш и да се преместиш в Калифорния. Там все ще си намериш работа в телевизията.

Тя седна и го изгледа втренчено.

— Изобщо даваш ли си сметка колко години ми трябваха, за да постигна сегашното си положение в телевизията? Не можеш да си представиш какво беше в Бъфало при двадесет под нулата или в Чикаго. За тази работа положих адски усилия и сега не бих се отказала от постигнатото, затова, моля те, никога не си прави такива шеги, Питър.

Отново легна до него на пясъка, но все още не можеше да се успокои.

— А ти защо не се откажеш от практиката си и да започнеш всичко отначало в Ню Йорк?

Видя, че той я гледа напрегнато и съжали за острия си тон. Изглеждаше засегнат.

— Ако можех, бих направил всичко, за да бъда близо до теб, Мел.

Обвиняваше я, че тя не иска да направи усилие, което не беше честно.

— Разбираш ли, че и за мен това би означавало смъкване на нивото — където и да отида.

— Дори в Лос Анжелос! — Погледна я унило. Положението им беше безнадеждно.

— Дори в Лос Анжелос!

Замълчаха, загледани в морето, обмисляйки положението си.

— Просто трябва да измислим някакъв начин да се виждаме.

— Какво предлагаш? Уикенди в Канзас?

Сега Питър бе ядосан и огорчен. Очите му горяха.

— Как си го представяш, Мел? Ваканционна любовна история? Да се срещаме в събота и неделя заедно с децата?

— Не знам. Мога да идвам в Лос Анжелос, а и ти да идваш при мен.

— Знаеш, че много рядко мога да се отделям от пациентите си.

Знаеше, че тя също не може непрекъснато да изоставя момичетата.

— Какво ми казваш сега? Че ще трябва да се откажа от всичко? Това ли искаш? — Тя изведнъж се изплаши от същността на разговора им. — Нямам отговор на тези въпроси, Питър.

— Аз също, но имам усещането, че и не желаеш да го потърсиш.

— Не е вярно. Истината е, че и двамата имаме някакво положение и никой от нас не може просто така да захвърли работата си, нито пък го желае. Просто все още не сме готови за такава стъпка.

— Така ли? — Той отново се ядоса. — А защо не?

— Защото се познаваме едва от четири месеца. Не знам какво мислиш ти, но на мен това не ми се струва толкова отдавна.

— Бях готов да се оженя за Ан пет минути, след като се запознах с нея, и се оказах прав.

— Тя е била Ан. — Сега Мел вече викаше, но двамата бяха сами на плажа. Всички деца бяха отишли да играят волейбол, а Матю събираше мидени черупки с Ракел. — Аз не съм Ан, Питър. Аз съм това, което съм. И няма да вървя по стъпките й, по дяволите! Въпреки че ме заведе в Аспен, където си ходил с нея всяка година.

— И какво от това, позволите? Не ти ли хареса?

— Да, хареса ми. Но едва, след като успях да превъзмогна зловещото чувство, че си бил с нея почти навсякъде там, а може би сте спали и в същото легло?

Сега той скочи на крака и тя го последва.

— Може би ще ти бъде интересно да разбереш, че тази година наех друга хижа. Не съм толкова безчувствен, колкото си мислиш, мис Адамс.

Двамата постояха неподвижни, после тя наведе глава:

— Съжалявам… не исках да те обидя. — Вдигна поглед към него. — Понякога ми е трудно, като знам колко си бил привързан към нея.

Питър я привлече към себе си.

— Бяхме женени осемнадесет години, Мел.

— Знам… но имам чувството, че непрекъснато съм сравнявана с нея. Идеалната съпруга. Идеалната жена. А аз съм такава, каквато съм.

— Кой те сравнява? — Той изглеждаше ужасен. Никога не бе казвал подобно нещо, а и нямаше нужда да го казва.

Мел сви рамене и отново седнаха един до друг на пясъка.

— Ти… децата… може би мисис Хан.

Питър внимателно я наблюдаваше.

— Мисис Хан не ти харесва, нали? Защо?

— Може би защото е наследство от Ан. Или защото е толкова студена. Мисля, че и тя също не ме харесва. — Мел се усмихна, представяйки си Ракел, и Питър се разсмя, отгатнал мислите й.

— Не, тя определено не е Ракел, но Ракел е единствена.

Той също бе започнал да я харесва, но не беше сигурен, че би търпял острия й език в собствения си дом. Допадаше му сдържаността на мисис Хан и начина, по който контролираше децата. Ракел бе по-скоро нещо като приятелка с парцал в едната ръка и с микрофон в другата.

— Сериозно ли говореше да се преместя в Калифорния, Питър? — разтревожено го попита тя и той бавно поклати глава.

— Предполагам, че не. Просто мечтаех. Знам, че не можеш да се откажеш от работата си. А и не бих искал. Просто се опитвам да открия начин да бъдем заедно. Това пътуване насам-натам ще ни струва големи усилия.

В ушите й звучаха думите на Грант… без изход… без изход… А не искаше да е така.

— Знам, че ще ти е трудно да пътуваш. Ще гледам да идвам в Лос Анжелос винаги, когато мога.

— И аз при теб.

Но и двамата знаеха, че тя ще е тази, която ще пътува по-често. Просто нямаше друг начин. За нея беше по-лесно да оставя близначките, отколкото за него да зареже пациентите си. Понякога можеше да пътува заедно с момичетата. Сякаш в потвърждение на това в събота през нощта му се обадиха по телефона. Един от старите му пациенти с присадено сърце бе получил масиран инфаркт. Той даде, доколкото можеше, указанията си по телефона. Трансплантацията бе направена преди две години и пациентът нямаше особени шансове, независимо къде се намираше Питър. Той не мигна през цялата нощ — тревожеше се за човека и съжаляваше, че не е при него.

— Нося отговорност за тези хора, Мел. Тя не свършва със свалянето на престилката и маската след операцията. Продължава, докато са живи. Поне аз така го приемам.

— Затова имаш успех в работата си.

Обхванала с ръце коленете си, Мел седеше с него на верандата и наблюдаваха изгрева на слънцето. След един час се обадиха, че пациентът е починал. Тогава те дълго се разхождаха по брега, без да говорят, а Мел го държеше за ръка. Когато се върнаха, той се чувствуваше по-добре. Ето това щеше да му липсва в Лос Анжелос. Имаше нужда от Мел до себе си.

Понеделник беше последният им ден. Децата имаха свои планове, а Ракел бе заета с почистването на къщата. Мел ги накара да си приготвят багажа още предния ден, за да не губят за това последните си часове. Щяха да тръгнат във вторник сутринта. Питър и децата му излитаха в седем часа сутринта за Бостън, а в девет щяха да вземат самолета от Бостън за Лос Анжелос. Часовата разлика беше в тяхна полза, защото щяха да пристигнат пак сутринта. След като остави децата вкъщи, Питър можеше да отиде навреме в болницата за визитацията. Пам и Матю започнаха училище след седмица, а Марк отиваше в колежа след три седмици.

Мел и близначките щяха да вземат ферибота, за да върнат наетата кола в Бостън, и оттам да отлетят за Ню Йорк. Щяха да пристигнат вкъщи по-късно от групата, заминаваща за Лос Анжелос.

Вечерта в понеделник седяха мълчаливи и унили. Беше им мъчно, че отново се разделят, вече се чувствуваха един екип. Пам първа изрази съжалението си, Марк бързо се съгласи с нея, като държеше ръката на Валери — гледка, с която всички вече бяха привикнали.

— Дали изобщо ще можем да ги разделим тези двамата? — Питър все още изпитваше леко безпокойство, но Мел бе започнала да се успокоява.

— Нищо им няма. Колкото по-малко внимание им обръщаме, толкова по-бързо ще си омръзнат.

— Само дано не се окаже бременна.

— Не се тревожи. Двете с Джес държим Вал под око. Честно казано, мисля, че Марк има чувство за отговорност. Едва ли би се възползувал от случая, дори ако Вал го изкушава, въпреки че се надявам да не го прави.

— Дано не го надценяваш, Мел.

Той я прегърна през раменете и нежно й се усмихна.

— Е, кога ще дойдеш в Лос Анжелос?

— След два дни започвам работа. Нека да видя какво ми предстои и тогава ще решим. Може би след две или три седмици — каза тя с надежда, но той не се зарадва.

— Та това е чак през октомври.

— Ще направя всичко възможно.

Той кимна. Не искаше да спори, но нейното „всичко възможно“ не му стигаше. Искаше я непрекъснато до себе си, а не виждаше начин това да стане. Но също така не желаеше и да се откаже от нея. Знаеше, че е луд, но нищо не можеше да направи. Беше му нужна, за да споделя с нея радостите и товара на ежедневието, смешките, изречени от Мат, смъртта на пациентите, сълзите на Пам, красотата, травмите — всичко! Без нея това нямаше смисъл, а не можеше да я вземе със себе си. Тази нощ, докато се любиха, той като че ли искаше да погълне и ума, и душата й, да запомни всяка извивка на тялото й.

— Сигурна ли си, че няма да дойдеш с мен? — прошепна й той, преди да се качи на самолета за Бостън.

— Де да можех. Но скоро ще дойда.

— Ще ти се обадя довечера.

Представата, че няма да я види, а само ще я чуе, го потискаше, но не можеше да я има, не защото принадлежи на друг, а защото една телевизионна компания я смяташе за своя собственост и което бе по-лошо, на нея това й харесваше. И все пак знаеше, че тя го обича. Положението беше отвратително, но той се надяваше, че скоро ще намерят някакво решение. Усмихна се на себе си. Може би тя ще разбере, че не би могла да живее без него.

— Обичам те, Мел.

— Аз те обичам повече — прошепна тя. С крайчеца на окото си видя, че Вал и Марк се целуват, здраво прегърнати.

Пам направи отвратена физиономия.

— Уф! Колко са гадни!

Но момчето от плажа бе дошло да се сбогува с нея и тя ужасно се изчерви. Само Мат бе извън романтичните преживявания, но всички го разцелуваха по пет-шест пъти на раздяла.

— Ела по-скоро! — каза Питър на Мел.

— Обещавам.

Помахаха на калифорнийската група, която се качваше в самолета. Безуспешно се опитваха да не ревнат в хор. После Мел и момичетата се качиха в колата и потеглиха към ферибота. Близначките махаха с кърпички и открито плачеха, а Мел се опитваше да превъзмогне болката в сърцето си.