Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (29)

XXIX

В неделя вечер Питър и децата заминаха, а Мел остана при Вал. Премести се в мотел и всеки ден ходеше в болницата. В сряда изписаха Вал. Тези дни се оказаха изненадващо хубави и за двете. От години не бяха разговаряли така — за живота, за момчетата, за Марк, за секса, за брака, за Питър, за живота на Мел. Когато в сряда вечерта кацнаха на летището в Лос Анжелос, Мел чувствуваше, че познава Вал много по-добре. Искаше й се да може по-често да отделя време за всеки от тях, но без травмата, която преживяха.

Вал изглеждаше възстановена не само физически, но и психически. Ужасно съжаляваше, че се е наложило да махне детето, но бе сметнала, че ще съсипе живота си, ако го роди на шестнадесет години. Мел не можеше да не се съгласи с нея. Това би променило целия й живот, би я обвързало принудително с Марк, което може би по-късно не би искала. Вал призна на майка си, че е готова да се раздели за известно време с него и да се среща с други момчета. Силата на връзката им я плашеше и тя не искаше случаят да се повтори. Мел бе доволна от изводите й. Може би Вал ще помни суровия урок за цял живот. Никога нямаше да се отнася нехайно към противозачатъчните средства, нито да се впуска необмислено в сексуални отношения. Но я жалеше, че трябваше да преживее толкова страдания. Тя разказа за аборта на Мел, която се удиви от куража й.

— Мисля, че не бих могла да го направя.

— Просто нямах друг избор. А и Марк беше с мен. — Вал се опита да омаловажи спомена, но и тя, и майка й знаеха, че няма да го забрави.

Мел я прегърна и двете се разплакаха.

— Съжалявам, миличко.

— И аз, мамо… съжалявам…

Тя се разкайваше и по време на вечерята Мел забеляза, че Вал се отнася към Марк по-скоро като към брат и той май няма нищо против. Между тях вече имаше едва забележима промяна, но тя беше за добро. Питър също го забеляза и вечерта го сподели с Мел.

— Знам — кимна тя. — Струва ми се, че големият роман приключи.

— Толкова по-добре — уморено се усмихна Питър. Денят му бе тежък. Сутринта имаше петчасова операция. Когато се върна от планинския курорт, в болницата го чакаха куп задължения.

— Вече можем да го пуснем из махалата и да му пожелаем успех. Досега не разбирах каква мъка е да имаш дъщери. — Бе имал тревоги с Пам, но с Вал беше по-друго. Всичко идваше от проклетото й тяло. — Срамота е, че не е грозна!

Мел се усмихна:

— Ти ли ще ми кажеш? Косата ми побеля от това.

На другия ден косата й продължи да побелява в службата. Пол Стивънс бе създал пълен хаос по време на отсъствието й. Тя си взе три дни болнични и когато се върна на работа в четвъртък сутрин, разбра, че той бе направил всичко възможно, за да я саботира. За щастие режисьорът разбираше намеренията му и знаеше, че Стивънс ужасно ненавижда Мел, така че той не бе успял да й навреди. Въпреки това се почувствува зле от клюките, които бе пуснал по неин адрес. Твърдял, че в Ню Йорк я смятат за първокласна кучка, че всичките й колеги не можели да я траят, че е направила кариера, като преспивала с всеки шеф, и всякаква друга помия, която му хрумнала. Вечерта Мел разказва всичко на Питър и той се вбеси.

— Ех, тоя негодник… — сви юмруци той и Мел се усмихна на реакцията му.

— Наистина е гадно копеле.

— Съжалявам, че попадна на такова чудо.

— И аз, но това е положението.

— Защо те мрази толкова?

— Главно заради разликата в заплащането ни, а и защото иска само той да бъде център на вниманието. Години наред е бил единственият водещ и не иска втори човек сега. Аз съм в същото положение, но смятам, че трябва да се приспособя към ситуацията. Не бих искала нищо повече от това да се отвърна от него, но не си струва трудът.

— Жалко, че той не мисли така.

— Не знаеш колко си прав.

Това продължи и следващия месец. Мел непрекъснато се чувствуваше зле. Имаше главоболие, постоянно усещаше стомаха си свит на топка, плашеше се от мисълта, че трябва да отиде на работа. Правеше колкото може повече интервюта, само и само да не стои там. Опитваше се да отделя повече време на момичетата, особено на близначките. Думите на Джесика не отминаха незабелязани. Тя обвини майка си, че проявява по-голям интерес към децата на Питър, отколкото към своите. Сега Мел се опитваше да балансира, но усещаше, че Пам се чувства изолирана. Забеляза, че тя започна да се съюзява с мисис Хан против нея. За да избегне това, Мел се стараеше да приобщи и Пам към близначките, но й беше трудно да угоди на всички. Напоследък се чувствуваше толкова зле, че й се струваше невъзможно да се съобразява с всеки поотделно.

Един ден бе отишла с Мат на пазар и се наложи да седне, за да си поеме дъх. Виеше й се свят, повръщаше й се, помисли, че ще припадне. Накара Мат да й обещае, че няма да каже на баща си, но той бе толкова разтревожен, че каза на Джес. Тя веднага го съобщи на Питър. По време на вечерята той замислено поглеждаше Мел, а по-късно я попита:

— Лошо ли ти е, Мел?

— Не, защо? — Тя се обърна с гръб към него.

— Не знам. Едно пиленце ми каза, че днес не си била много добре.

Той я наблюдаваше разтревожен.

— И какво точно ти каза пиленцето? — Тя искаше да разбере какво точно знае Питър.

— Че почти си припаднала в магазина. — Той я дръпна до себе си на леглото и я погледна внимателно: — Истина ли е?

— Горе-долу.

— Какво има?

Тя въздъхна, втренчи се в пода, после вдигна поглед към него.

— Пол Стивънс ще ме влуди. Може би имам язва и от няколко седмици се чувствувам отвратително.

Питър загрижено я гледаше.

— Мел, обещай ми, че ще отидеш на преглед.

— Да — въздъхна тя неуверено, — но наистина нямам време.

Той сграбчи ръката й:

— Намери време. — Бе загубил предишната си жена и не можеше да допусне и на нея да й се случи нещо. — Говоря сериозно, Мел. Иначе сам ще те настаня в болница.

— Не ставай глупав. Просто ми се зави свят.

— Беше ли яла?

— Не много скоро.

— Може би е от това. Но искам да те прегледат при всички случаи. — Сега забеляза, че тя е отслабнала, лицето й бе изпито и бледо. — Изглеждаш ужасно.

— Ах, благодаря!

Той взе ръката й.

— Просто се безпокоя за теб, Мел. — Придърпа я към себе си. — Толкова много те обичам, по дяволите. Нали утре ще отидеш на преглед?

— Добре, добре.

На другата сутрин той й даде списък на лекари и специалисти.

— Да не искаш да ида при всичките? — ужаси се тя.

— Един-двама стигат. Започни със Сам Джоунс и нека той те прати при друг, ако трябва.

— Защо просто не ме прибереш в клиниката „Мейо“ за една седмица? — Тя се шегуваше, но на него не му бе до смях. Видя му се още по-зле, отколкото предната вечер.

— Може и това да направя.

— Как не!

Тя си записа час при Сам Джоунс. Първо я предупредиха, че ще трябва да чака четири седмици, но когато чу името й, сестрата като по чудо я записа за същия ден. Мел отиде в два часа, защото от четири беше на работа. Джоунс й взе кръв, урина, прегледа я, преслуша дробовете й, премери кръвното й налягане. Когато свърши, тя имаше чувството, че е огледал всеки сантиметър от тялото й.

— Е, засега ми изглеждате съвсем добре. Може би преуморена, но здрава. Но нека да видим резултатите от лабораторните изследвания. Отдавна ли се чувствате изтощена?

Тя му разказа за симптомите, за гаденето, за главоболието, за напрежението в работата й, за преместването от Ню Йорк, за аборта на Вал, за брака си, за нагаждането към три нови деца, живеейки с призрака на покойната жена на Питър в къщата, която все още не чувствуваше като свой дом.

— Стоп! — Той се облегна назад, изпъшка и се плесна по челото. — И на мен започна да ми се гади. Мисля, че сама си поставихте диагнозата, приятелко. Изобщо нямате нужда от мен. Трябват ви шест седмици на някой хубав плаж.

Тя се усмихна:

— Де да можеше! Казах на Питър, че всичко е от нервите.

— Може би имате право.

Той й предложи валиум, либриум, хапчета за сън, но тя отказа. Вечерта повтори пред Питър думите на Сам Джоунс.

— Видя ли, нищо ми няма. Просто съм преуморена.

Това беше ясно и за двамата, но той не бе съвсем убеден.

Бе прекалено предпазлив по отношение на нея и Мел го разбираше.

— Да видим резултатите от изследванията.

Тя направи гримаса и отиде да сложи Матю в леглото. Пам слушаше музика, а момичетата пишеха домашни в стаята си. Марк беше излязъл. Предния ден Мел дочу, че имал нова приятелка от университета, но Вал изобщо не изглеждаше разтревожена. В класа им имаше едно момче, което тя намираше за „действително готино“. Джесика най-после срещна някой, който наистина да й хареса и вече два пъти излиза с него. Поне веднъж всичко при тях бе наред.

Върна се при Питър и въздъхна:

— Е, на Западния фронт всичко е спокойно.

Докладва му за децата и той остана доволен. Най-после започваха да се успокояват или поне на него така му се струваше. Но и двамата не бяха подготвени за изненадата, която им бе поднесена на следващия ден.

Мел забрави да се обади на доктор Джоунс, преди да отиде на работа, и той бе помолил да й оставят бележка да му позвъни вкъщи, когато се прибере. Питър видя бележката и се обади на Сам, но старият му колега и приятел не пожела да му каже нищо.

— Нека жена ти ми си обади, когато се прибере.

— За бога, Сам, какво й е?

Той бе ужасен, но Джоунс не се трогна и в момента, в който Мел влезе, Питър се спусна към нея:

— Обади се на Джоунс!

— Сега ли? Защо? Още не съм влязла, мога ли поне да си закача палтото?

— За бога, Мел…

— Господи, какво е станало? — Тя видя тревога в очите му и се запита какво ли крие от нея.

— Не знам. Не иска нищо да ми каже.

— Ти ли му се обади? — подразни се тя.

— Да — призна той. — Но не ми каза нито дума.

— Правилно.

— За бога…

— Добре, добре. — Тя набра номера на домашния му телефон. Мисис Джоунс отиде да извика съпруга си. Питър висеше над главата й и Мел му направи знак да се махне. Двамата с доктора размениха обичайните любезности, преди да стигнат до причината за обаждането му.

— Не исках да кажа на Питър, преди да съм го казал на теб. — Гласът му звучеше сериозно и Мел затаи дъх. Може би Питър е прав. Може би с нея се е случило нещо ужасно. — Бременна си, Мел, но предположих, че ти ще искаш да му го кажеш лично.

Той ликуваше, но за Мел не можеше да се каже същото. Очите й бяха станали безизразни и Питър се взираше в нея убеден, че новините са лоши. Той бавно се отпусна на един стол и зачака да свърши.

— Е?

Не беше лесно да се отърве от него. Гледаше я и чакаше.

— Какво каза?

— Нищо особено.

— Глупости! — Питър скочи на крака. — Видях лицето ти. Ще ми кажеш ли, или трябва да му се обадя и аз?

Той няма да ти каже нищо.

— Ще видим!

Питър кипна, а Мел почти изпадна в шок. Изгледа го и стана.

— Може ли да поговорим в кабинета ти?

Без да продума, той я последва и затвори вратата. Тя седна и втренчено го загледа.

— Не го разбирам.

— Кажи ми какво ти каза. Ще се опитам да ти обясня, но, за бога, Мел, кажи ми какво ти е?

Сега тя се усмихна. Той очакваше сложни обяснения, а това, което Джоунс й съобщи, бе толкова просто. Само че можеше да усложни живота й, и то доста.

— Бременна съм.

— Какво? — Той я зяпна. Не можеше да повярва. — Не може да бъде?

— Така е.

Изведнъж той се засмя.

— По дяволите! Наистина ли?

— Да.

Тя изглеждаше така, като че ли току-що я бе премазал влак. Питър се приближи, вдигна я и я прегърна.

— Това е най-хубавата новина, която съм чувал от години.

— Така ли? — Тя изглеждаше поразена.

— Да, по дяволите!

— За бога, Питър, само това ни липсваше! И без това сме затънали до гуша в отговорности. И сега — бебе? Аз съм на тридесет и шест години. Двамата имаме общо пет деца…

Мисълта я ужасяваше, а той изглеждаше съкрушен. Опита се гласът му да звучи естествено, когато я попита:

— Ще абортираш ли?

Тя се взираше в пространството, припомняйки си думите на Вал.

— Не знам. Не знам дали ще мога.

— Тогава нямаш друг избор, нали?

— Според теб всичко е много просто. Но не е така — погледна го тя угрижена.

— Разбира се, че е просто. В договора ти е включена клауза за отпуск по майчинство. Ти ми го каза.

— Господи, бях забравила.

Тя започна да се смее, спомняйки се колко глупаво й се бе сторило това. Изведнъж всичко й се вида много смешно. Не можеше да се спре да се смее. Питър я целуна и извади бутилка шампанско от бара. Отвори го, наля две чаши и вдигна тост:

— За нас и за нашето бебе!

Тя отпи и бързо остави чашата. Почувствува, че започва да й се гади.

— Не мога.

Лицето й придоби зеленикав оттенък. Той бързо приближи.

— Как си, мила?

— Добре съм.

Тя се усмихна и се притисна до него. Все още всичко й се струваше ирония на съдбата.

— Дъщерите ми карат седемнадесетата си година, а аз забременявам. Невероятно… — Тя отново се разсмя. — Дори не мога да си обясня как е станало.

— Какво значение има? Гледай на това като на дар от бога. — Той говореше сериозно. — Мел, почти всеки ден аз се боря със смъртта. Опитвам се да я надхитря с изкуствени сърца, животински клапи, трансплантации, правя всичко възможно да се преборя с тази старица, която постоянно ме дебне. И ето — ти си дарена със скъпоценен живот. Ще бъде престъпно, ако не сме благодарни за това.

Тя кимна мълчаливо, трогната от думите му. Имаше ли право да се съмнява в този дар?

— Какво ще кажем на децата?

— Че ще имаме бебе и много се радваме. По дяволите, а аз мислех, че си болна.

— Аз също — усмихна се тя. Чувствуваше се по-добре, след като вкусът от шампанското премина. — Радвам се, че не е така.

— Аз се радвам двойно повече. Не бих могъл да живея без теб.

— Хич недей и да опитваш.

Матю ги прекъсна с чукане по вратата, за да им каже, че е време за вечеря. Преди да отидат в трапезарията, Питър ги извика в хола.

— Трябва да ви съобщим радостна новина — сияещ, Питър погледна Мел.

— Другата седмица ще ходим в Дисниленд? — довърши Мат и всички се разсмяха, правейки догадки. Марк смяташе, че ще строят тенис корт, Пам — че ще купят яхта, близначките се спряха на ролс-ройс и пътешествие до Хонолулу, идея, която допадна на всички.

Питър поклати глава.

— Не. Съвсем не. Въпреки че предложението за Хонолулу ми хареса. Може би за Великден. Трябва да ви съобщим нещо много по-важно.

— Хайде, татко, казвай какво е? — Матю умираше от любопитство и Питър го гледаше право в очите.

— Ще имаме бебе, Мат.

Огледа ги един по един. Мел също ги наблюдаваше, но и двамата се оказаха неподготвени за реакцията на децата, както за резултатите от изследванията.

— Какво? — Пам скочи явно ужасена и се втренчи невярваща в Мел. — Това е най-отвратителното нещо, което съм чувала. — Избухна в плач и избяга от стаята.

Матю ги гледаше с треперещи устни.

— Не ни трябват повече деца. Вече имате пет.

— То ще ти бъде приятел, Мат. — Очите на детето се насълзиха. — Останалите са много по-големи от теб.

— Така ми харесва! — Той последва сестра си, а Мел се обърна към своите деца.

Вал се обля в сълзи.

— Не очаквай да се радвам за теб, мамо. — Тя се изправи — щедрият й бюст се вълнуваше. — Само преди два месеца убих своето бебе, да не искаш сега да се радвам на твоето? — Тя също избяга от стаята. Марк сви рамене, но и на него идеята явно не му се понрави. Джесика просто ги зяпаше покрусена. Сякаш знаеше колко голям е товарът им и не разбираше как могат да се нагърбват с още. Най-лошото бе, че според Мел тя бе права. Извини се, че отива да види как е сестра й. Марк също излезе.

Двамата останаха сами и Мел изтри сълзите от очите си.

— Е, това беше.

— Ще им мине.

Той прегърна жена си и вдигна поглед — Хилда Хан ги гледаше втренчено.

— Вечерята изстива. — Изглеждаше вбесена. Мел се изправи, очевидно потисната. Перспективата за още едно дете накара останалите да вдигнат такава врява, а и в работата й проблемите продължаваха. В момента й се струваше, че не би могла да се справи с всичко това, и сърцето й се сви. Видя, че мисис Хан я гледа.

— Не можех да недочуя новината. — Силният й немски акцент винаги дразнеше Мел. В маниера й на говорене нямаше нищо сърдечно или любезно, за разлика от другите, познати на Мел, немкини.

— Не е ли опасно да раждате на вашата възраст?

— Съвсем не — мило се усмихна Мел. — Аз съм само на петдесет и две.

Знаеше, че мисис Хан е на петдесет и една. Питър й се усмихна. Сега всичко, което Мел казваше му харесваше. Хич не го беше грижа как го приеха децата. Той беше много щастлив и искаше Мел да го разбере. Тя не можа да вечеря. Непрекъснато мислеше за децата и реакциите им. Качи се при тях, но вратите им бяха затворени и никой не я посрещна добре. Върна се в спалнята и Питър настоя да си легне, а тя му се изсмя.

— За бога, та аз съм бременна само от четири-пет седмици!

— Няма значение. По-добре да внимаваш още от началото.

— Няма що, добре го възприеха, нали? — въздъхна тя и легна. Реакциите им я нараниха дълбоко. Чувствуваше се незащитена, нежелана и сама.

— Дай им възможност да свикнат. Единствените, които имат някакво основание да се разстройват, са Вал и Мат. Сигурен съм, че и на двамата бързо ще им мине.

— Горкият Мат — усмихна се Мел. — Той иска да бъде бебето ни и съвсем не мога да го упрекна за това.

— Може би ще е момиче. — Питър изглеждаше доволен, а Мел простена:

— Не, стига. — Имаха вече три.

Вече започваше да свиква с мисълта за невероятното чудо. Тази вечер говориха с часове. На сутринта, преди да тръгне, той нежно я целуна. Когато слезе за закуска и видя пред себе си Мат, Пам и близначките, Мел се почувствува като сред вражеско обкръжение. Огледа се и я обзе отчаяние. Никога нямаше да се примирят.

— Съжалявам, че всички го приемате така.

Вал не искаше да я погледне, а Джес изглеждаше много унила. Мат не докосваше закуската си, а когато срещна погледа на Пам, Мел се ужаси от омразата и гнева, които видя. Сякаш Пам се бе оттеглила в далечно кътче в съзнанието си, където Мел не можеше да я достигне. Явно от всички Пам бе най-разстроена. Мел се опита да я заговори, но момичето хлопна вратата в лицето й и се заключи.

В къщата царяха скръб, обида и гняв. Като че ли всеки посвоему искаше да я накаже. Марк, за отчаяние на баща си, почти не се прибираше, близначките страняха от нея или се затваряха в себе си. Мат непрекъснато хленчеше и стана непослушен в училище, а Пам започна да бяга от училище.

Четири пъти се обаждаха на Мел, че тя изчезва след първия час, но щом се опитваше да й поговори за това, тя свиваше рамене и се заключваше в стаята си. В пристъп на озлобление закачи портрета на майка си над леглото в спалнята им с Питър. Мел ахна, когато се прибра и го съзря.

— Видяхте ли я, когато го направи? — попита тя мисис Хан, държейки портрета с треперещи ръце.

— Нищо не виждам, мисис Халам.

Но Мел бе сигурна в противното.

Когато отново позвъниха, че Пам е избягала от училище, тя реши, че ще стои цял ден вкъщи и ще я чака да се появи. Но до четири часа все още я нямаше. Мел започна да се пита дали в това не е замесено някое момче. В пет часа Пам се появи с ухилена физиономия, доволна, че е накарала Мел да си затрие деня. Мел я огледа внимателно и разбра, че момичето е дрогирано. Изпрати я в стаята, после тръгна на работа. По-късно сподели наблюденията си с Питър.

— Съмнявам се, Мел. Никога не го е правила.

— Повярвай ми, така беше.

Той поклати глава. Не вярваше на жена си. Разпита Пам и тя отрече всичко. Пам започна да се превръща в сериозно недоразумение между двамата. Мел чувствуваше, че губи единствения си съюзник. Питър винаги заставаше на страната на Пам срещу нея. В дома имаше само врагове, това дори не беше нейният дом, а сега и Питър я изоставяше заради дъщеря си.

— Питър, сигурна съм, че беше дрогирана.

— Просто не вярвам.

— Мисля, че трябва да поговориш с учителите.

Когато се опита да разговаря за това с Вал и Джес, те се държаха учтиво, но студено. Не искаха да се бъркат. Марк — също. Всички се отнасяха към Мел като към парий заради нероденото дете, което носеше в себе си. Беше ги предала.

Когато след две седмици се обадиха от полицейския участък в Лос Анжелос, победата беше горчива. Тя се оказа права. Бяха заловили Пам да купува марихуана от някакви хлапета в центъра, когато трябваше да е на училище. Питър страшно избухна и заплаши, че ще я прати в интернат, но детето отново се нахвърли на Мел.

— Ти го настройваш срещу мен! Искаш да ме изгони оттук.

— Нищо подобно. Искам да се държиш прилично! Крайно време е! Ще престанеш да бягаш от училище, да пушиш марихуана и да се държиш противно в тази къща. Тук е твоят дом и ние те обичаме, но не можеш да правиш, каквото си искаш. Във всяко общество, във всеки дом има правила!

Но, както обикновено, Питър прости. Размина се с една седмица забрана да излиза. Не подкрепи позицията на Мел и след две седмици отново я задържаха. Този път обърнаха още по-голямо внимание, а Питър се обади на психиатъра. Уговори серия от сеанси и помоли Мел да я откарва дотам. В резултат на това четири пъти седмично трябваше да я мъкне насила при психиатъра, после да се изпотрепва да бърза за работа. Вечер отново тичаше, за да обърне внимание на Мат и близначките. Искаше само да спи, след като повръщаше тежката храна, която мисис Хан упорито поднасяше.

— Това е, което докторът обича — казваше тя и отново слагаше пред Мел чиния с кисело зеле.

И така след месец в една петъчна вечер Мел се озова в болница. Кървеше и имаше спазми. Гинекологът я прегледа сериозно:

— Ако не намалиш темпото, ще загубиш бебето, Мел.

Очите й се насълзиха. Всичко в живота беше борба.

— Едва ли на някого ще му домъчнее…

— А на теб?

Уморена и тъжна, тя кимна:

— Да, започвам да мисля, че ще ми е мъчно.

— Тогава предупреди всички край теб да внимават.

Питър дойде на следващия ден да я види. Погледна я мрачно:

— Всъщност ти не искаш това дете, нали, Мел?

— Да не намекваш, че се опитвам да се отърва от него?

— Пам ми каза, че миналата седмица си яздила.

— Какво? Да не си полудял? Мислиш ли, че бих го направила?

— Не знам. Разбирам, че пречи на работата ти или поне така смяташ.

Тя го зяпна невярваща, стана и започна да си събира багажа.

— Къде отиваш?

Тя се обърна и го изгледа.

— Вкъщи. Да сритам дъщеря ти.

— Мел… хайде… моля те…

Но тя напусна болницата, прибра се вкъщи и легна, без да обръща внимание на извиненията на Питър. Следобед слезе долу и нареди на мисис Хан да сготви пиле с ориз — нещо, което за разнообразие да може и тя да яде. После зачака децата да се приберат. В шест часа всички си дойдоха и се изненадаха, че я виждат. Когато се събраха да вечерят, тя ги чакаше на масата, а от очите й излизаха мълнии.

— Добър вечер, Пам. — Започна с нея. — Как мина денят ти?

— Добре. — Опитваше се да изглежда самонадеяна, но непрекъснато поглеждаше смутено към Мел.

— Разбрах, че си казала на баща си, че минала седмица съм яздила. Истина ли е това? — В стаята се възцари мъртва тишина. — Повтарям — истина ли е?

— Не. — Гласът на Пам беше тих.

— Не мога да те чуя, Пам.

— Не! — изкрещя тя на Мел и Питър хвана жена си за ръката.

— Мел, моля те, не се разстройвай…

Тя го погледна право в очите.

— Трябва да прочистим атмосферата. Чу ли я какво каза?

— Да.

Мел отново се обърна към Пам:

— Защо излъга баща си? Искаше да ни създадеш неприятности ли? — Пам сви рамене.

— Защо, Пам? — Тя докосна ръката на момичето. — Защото ще имам бебе ли? Толкова ли е ужасно това, та трябва да ме наказваш? Искам да ти кажа, че независимо колко деца ще имаме, ние пак те обичаме. — Видя сълзи в очите на Пам, а Питър не пускаше ръката й. — Но ако не се откажеш да ми създаваш ядове, ще те ритам оттук до другия край на града!

Пам се усмихна през сълзи и я погледна:

— Наистина ли ще го направиш? — Изглеждаше едва ли не доволна. Това означаваше, че все още държат на нея.

— Да.

Мел огледа останалите около масата.

— Това се отнася и за вас.

Гласът й стана по-мек, когато се обърна към Мат:

— Ти винаги ще си бъдеш нашето бебе, Мат. Другото няма да те измести.

Видът му обаче бе недоверчив. Тя се обърна към близначките и погледна Вал.

— И вие също. Не съм планирала момента, за да те нараня, Вал. Не съм го направила нарочно, както и ти не си искала това, което ти се случи. И двете се показахте напълно коравосърдечни към моите чувства, което беше отвратително от ваша страна.

После погледна Марк.

— Честно казано, Марк, изненадана съм, че тази вечер си тук. Напоследък не те виждаме често. Да не си свършил парите си, та се наложи да ядеш тук?

— Да — засмя се той.

— Не забравяй, че докато живееш тук, имаш някаква отговорност към семейството. Не е достатъчно да те виждаме веднъж в месеца. Очакваме това да се промени.

Той изглеждаше изненадан от думите й, но покорен.

— Да, госпожо.

— Пам!

Дъщерята на Питър подозрително я погледна.

— Отсега нататък ще ходиш сама при психиатъра. Можеш да пътуваш с автобуса като всички. Няма да те возя през целия град. Ако искаш да ходиш, можеш да го правиш сама, но няма да те влача там едва ли не за косата. Почти на петнадесет години си. Време е да си отговорна за себе си.

— И аз ли трябва да се връщам с рейса от училище? — с надежда в гласа изчурулика Мат. Той предпочиташе автобуса.

Мел се усмихна и поклати глава.

— Не, ти — не. — Тя обиколи с поглед насядалите около масата. — Надявам се, че всички ме разбрахте добре. По различни причини всички вие се държите адски противно с мен, откакто ви казахме, че съм бременна. Лично аз смятам, че това е отвратително. Не мога да променя чувствата ви, но мога да повлияя на поведението ви. Няма да позволя да се отнасяте с мен по този начин. — Очите й се спряха на мисис Хан. — Това се отнася до всички ви. Тук има място за всеки — за вас, за мен, за баща ви, за бебето, но ще трябва да бъдем внимателни един към друг. И няма да ви разреша да продължавате да ме наказвате за нероденото ми дете. — Изведнъж очите й се изпълниха със сълзи, които потекоха по лицето й. Тя хвърли салфетката и се качи в стаята си, без да докосне вечерята. Но с това също бе доказала намеренията си — мисис Хан действително приготви салата и печено пиле с ориз.

Питър се огледа — сториха му се смутени и унили. Разбираха, че си го бяха заслужили.

— Знаете ли, тя е права. Всички се държахте отвратително към нея.

Пам се опита да го принуди да сведе очи, но не успя.

Марк неспокойно се въртеше на стола си, а Вал наведе глава.

— Аз не съм искала да…

Джес я прекъсна:

— Искала си. Всички сме виновни. Всички й бяхме ядосани.

— Не е справедливо да си го изкарвате на нея.

— Няма нищо, татко. Вече ще бъдем добри. — Мат потупа баща си по рамото и всички се усмихнаха.

След малко Питър занесе една чиния с храна в спалнята, където Мел лежеше на леглото и плачеше.

— Хайде, скъпа, не се разстройвай толкова. Донесох ти да хапнеш.

— Не искам да ям. Повръща ми се.

— Не бива да се вълнуваш толкова. Вредно е за теб.

Тя се обърна и го изгледа, сякаш не можеше да повярва.

— Било вредно за мен?! А изобщо помислил ли си дали е вредно за мен да ме унижават в тази къща?

— Те ще се поправят.

Тя не му отговори.

— Не бъди толкова строга към тях, Мел. Те са просто деца.

Тя го погледна, присвила очи.

— Не броя Мат, защото той е едва на шест години и има право да се сърди, но другите са достатъчно големи и през този месец направо ме съсипаха. Пам дори най-безсрамно те излъга, че се опитвам да се отърва от детето ни, а ти й повярва! — Изведнъж тя изпадна в ярост, а той наведе глава. После я погледна.

— Знам, че това ще попречи на работата ти, а и в началото ти не го искаше.

— И сега не съм сигурна, че го искам. Но то е факт, а това е друго нещо. Хайде, кажи, къде смяташ да го сложим в тази къща?

— Не съм мислил за това.

— Не съм го и очаквала. — Изглеждаше сломена. Не искаше да се кара с него, но той също й причиняваше мъка. Тихо го попита: — Не може ли най-после да продадем тази къща?

Той се ужаси:

— Да не си луда? Това е домът на децата ми.

— И си го построил заедно с Ан.

— Това няма значение.

— За мен има. Тук няма място за нашето дете.

— Ще построим едно крило.

— Къде? Над басейна ли?

Идеята беше абсурдна и той го разбираше.

— Ще се обадя на моя архитект да помисли.

— Не си се венчал за него.

— Но ти си се венчала за тази твоя работа, от която непрекъснато се оплакваш.

— Не е честно.

Той продължи да беснее:

— И не би се отказала от нея дори и за един ден, нали? Дори с цената на детето ни…

Гласовете им се чуваха из цялата къща.

— Не е така! — Тя скочи от леглото и се изправи пред него. — Но ти и децата ще ме уморите, ако не ме оставите на мира и не започнете вие да се грижите за мен. Те си го изкарват на мен, че съм посмяла да забременея, ти искаш да ме напъхаш в калъпа на досегашния си начин на живот, а дъщеря ти окачва портрета на майка си над леглото ми!

— Станало веднъж — голяма работа! — Той изглеждаше съвсем безразличен.

— Той изобщо няма място в тази къща! — Изведнъж тя го погледна втренчено. Нещата бяха стигнали твърде далеч. — Както и аз!

Отиде до килера, взе един куфар, сложи го на леглото и започна да хвърля в него дрехите си.

— Ще се махна оттук, докато всички размислите добре. Децата — всички деца — ще трябва да се държат прилично, а ти ще трябва да престанеш да се отнасяш към Пам като към малко, крехко цвете, иначе тя ще се превърне в наркоманка, преди да е станала на шестнадесет години. На нея й трябва просто по-строга дисциплина.

— Смея ли да ти напомня, че не моята дъщеря забременя неотдавна?

Това беше удар под пояса и той тутакси го осъзна, но вече не можеше да си вземе думите назад.

Мел го погледна с омраза.

— Признавам се за победена! А за това можем да благодарим на твоя син.

— Слушай, Мел… нека да се успокоим и да поговорим…

Изразът в очите й изведнъж го уплаши. Знаеше, че тя не бива да се разстройва, но толкова го бе ядосала.

— В едно си прав. Ще се успокоя, но няма да говорим. Поне не сега. Ще се махна оттук, а ти се оправяй сам с децата. Можеш да седнеш и да помислиш какво смяташ да правиш с тях, с къщата и с мен.

— Това ултиматум ли е, Мел? — Гласът му бе сподавен.

— Да.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се махна, за да реша със себе си някои неща. Дали смятам да живея в тази къща, дали искам да напусна работа, дали да махна детето.

— Сериозно ли говориш? — Той изглеждаше потресен, а тя бе ужасяващо спокойна.

— Да.

— Ще махнеш детето ни?

— Може би. Всички смятате, че трябва да правя това, което ми се каже, това, което се очаква от мен. Да стоя тук ден след ден, да търпя мисис Хан, да преглъщам онова, което ми се сервира от децата, да живея с фотографиите на Ан, които ме гледат отвсякъде, да карам Пам до психиатъра, да родя това бебе, независимо от всичко… Знаеш ли, не искам. И аз имам право на избор.

— А моето мнение за всичко това няма значение, така ли? — Той отново изглеждаше ядосан.

— Слушах те достатъчно. Всеки път, щом отворя уста, ти защитаваш Пам. Повтаряш ми колко е прекрасна мисис Хан, а аз ти казвам, че не мога да я понасям. Казваш ми, че това е вашата къща и смяташ, че аз трябва да родя нашето дете. Е, не! Мисля, че на тридесет и шест години съм твърде стара да понасям подобни унижения от когото и да било — от теб или от децата.

— Не знаех, че те унижавам, Мел.

Тя тъжно го погледна.

— Заради теб промених целия си живот. Отказах се от работата си, от къщата си, от града си, от независимостта си. От работата ми тук може и да излезе нещо, а може и нищо да не се получи, но така или иначе за мен това е едно стъпало по-долу. На всичко отгоре работя с такъв негодник. Изглежда, че ти не оцени нищо от това. А за теб всичко си е същото. Твоите деца си имат своите стаи, своята къща със снимките на своята майка, своята мисис Хан, своя баща. Единственото им неудобство е, че сега трябва да търпят и мен. Е, ако искате да остана с вас, може би трябва да помислите какви промени ще направите вие. Иначе аз ще направя малко, но големи промени и ще си отида у дома.

Изглеждаше ужасен, но гласът му бе твърд:

— Напускаш ли ме, Мел?

— Не. Но ще се махна за една седмица, за да обмисля нещата, и да реша какво да правя.

— Ще направиш ли аборт през това време?

Тя поклати глава, като се бореше със сълзите си.

— Не бих постъпила така с теб. Ако реша да го направя, ще те предупредя.

— Става много късно. Рискът е голям.

— Значи ще трябва да се съобразя и с това. Но сега ще мисля за друго и то е какво искам аз. Не какво искаш ти или какво очакваш, или кое ще ти бъде по-удобно, или от какво се нуждаят децата. Аз също имам нужди, но от дълго време никой не дава пет пари за тях, дори аз самата.

Той бавно кимна, съсипан, че тя го напуска, дори само за една седмица.

— Ще ми се обадиш ли къде си?

— Не знам.

— Не знаеш ли къде ще отидеш?

— Не, не знам. Ще се кача в колата и ще потегля, а след една седмица ще се видим.

Тя му оставяше много неща, за които да мисли. Не само тя щеше да обмисля живота си през тази седмица.

— А работата ти?

— Ще им се обадя, че съм болна. Сигурна съм, че Пол Стивънс ще бъде много доволен.

Знаеше, че трябва да й каже нещо, преди да е тръгнала, преди да се е отказала от всичко в съзнанието си.

— Но не и аз, Мел. Страшно ще ми липсваш.

Тя го погледна скръбно и си тръгна с куфар в ръка.

— И ти на мен. А може би в това е целият смисъл. Може би е време да си дадем сметка какво означава всичко това за нас, колко ни струва, какво сме готови да жертваме за желанията си. Вече не знам, мислех, че съм наясно, но сега се съмнявам във всичко и трябва да го обмисля.

Той кимна, тя излезе и след миг се чу как външната врата хлопна. Искаше да я прегърне, да й каже, че я обича повече от живота си, че иска детето им, но беше прекалено горд и не помръдна. А сега вече я нямаше. За една седмица. Или за по-дълго? Или завинаги?

— Къде е мама? — Вал го гледаше изненадана.

— Излезе. Отиде си. — Реши да й каже истината, да я каже на всички. Заслужаваха да знаят. Те също изиграха своята роля. Всички бяха виновни за това, което тя преживяваше. Не искаше сам да поеме цялата вина, въпреки че по-голямата част бе негова. Беше проявил такова проклето упорство за къщата и за всичко останало. Тя бе направила всички промени, които новият им живот изискваше, а той не направи нищо. Права е — не е честно.

Погледна тъжно Вал, която го наблюдаваше недоумяваща.

— Отиде ли си? Къде?

— Не знам. Ще се върне след седмица.

Вал го зяпна. Разбра. Бяха прекалили. Но всички бяха адски ядосани на Мел, самата тя — също. Сега виждаше, че не си е струвало.

— Добре ли ще е сама?

— Надявам се, Вал.

Той излезе в коридора и я прегърна през раменете. Джес се качваше по стълбите.

— Мама ли излезе?

— Да — отговори Вал вместо него. — Заминала е за една седмица.

Останалите вървяха след Джес и чули думите на Вал, спряха неподвижни по местата си, втренчени в Питър.