Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (23)

XXIII

Предаването, което Мел направи за Питър, бе излъчено в първата седмица на септември и бе обявено за един от изключителните документални филми в историята на телевизията. Всички бяха сигурни, че за него ще й дадат награда. Изведнъж всички заговориха за доктор Питър Халам. Най-хубавото беше, че след операцията Пати Лу Джоунс просто разцъфна. Заснеха кратко продължение на материала за нея.

В Лос Анжелос хората непрекъснато се обаждаха на Питър и му повтаряха колко прекрасно е било интервюто и колко неочаквано е допринесло за превръщането на сърдечните трансплантации в широко обществено достояние. Питър постоянно изтъкваше заслугата на Мел и повтаряше, че е свършила чудесна работа. Когато тя успя да отиде в Лос Анжелос в края на септември, всички в болницата я посрещнаха като стара приятелка. Така се отнесоха към нея и Матю, и Марк, Пам все още се държеше малко резервирано, а мисис Хан не бе по-любезна отпреди.

— Като че ли съм си дошла у дома, Питър — щастливо се усмихна тя, докато пътуваха към хотела й.

Настани се в „Бел Ер“, за да е близо до къщата му, а и уединението й харесваше. Щяха да прекарат нощта заедно и бяха нетърпеливи като хлапета. Той щеше да каже на децата, че е останал в болницата, но колегите му знаеха къде да го търсят, ако се наложи.

— Хубаво е, че отново съм тук! — Тя обиколи просторната, приятна стая, смъкна роклята си и радостно погледна Питър. Бяха минали три седмици и половина, но въпреки че тъгуваше за него, не успя да замине по-скоро. В телевизията възникнаха непредвидени обстоятелства, Джесика се разболя, трябваше й повече време, за да организира отново живота си в началото на есента. А тази година й се искаше това да стане по-бързо, защото копнееше да отиде при него.

— Толкова е хубаво, че си тук, Мел. Беше ужасно да сме отдалечени на три хиляди мили един от друг.

— Знам.

Но и на двамата им беше ясно, че няма изход. Поръчаха да им донесат вечеря в стаята и се наслаждаваха на самотата си. Любиха се, а после Питър я попита какво става с новия й договор.

— Вече знаем какво искаме. Въпросът е дали ще го получим.

Положението беше подобно на това между тях двамата и той се усмихна и нежно я целуна.

— Трябва да са луди, ако не ти дадат всичко, което искаш. Ти си най-доброто, което имат, и те го знаят.

Мел се усмихна на щедрата похвала.

— Може би трябваше да те наема да разговаряш с тях вместо адвоката ми.

— Всъщност кога се очаква да преговаряте?

— След около две седмици.

Изглеждаше тъжен, но примирен.

— Предполагам, това означава, че няма да те видя цял месец.

Не можеше да го отрече. Преговорите за договора й я държаха в напрежение и искаше да е там през цялото време. Не бе склонна да пътува, дори за да го види.

— Не можеш ли да дойдеш ти?

Той поклати глава:

— Съмнявам се. През последния месец направихме две сърдечни трансплантации, а ни предстои едновременно трансплантиране на сърце и бели дробове. За известно време не бих могъл да пътувам никъде.

— Не би могъл, а не че не би искал. Има разлика — напомни му тя. Но разбираше причините. И двамата бяха закотвени от работата си, от живота си, от децата си. Беше лудост — като че ли бяха женени за други и трябваше да се задоволяват с малкото време, което успяваха да откраднат.

Мел видя децата му отново в неделя следобед, преди да тръгне за летището. Почти цялото време бяха прекарали в хотела. Искаха да бъдат сами всеки миг, когато бе възможно. Мел мислеше, че е по-добре, ако не се среща много с децата. Вече усещаше, че на собствена почва Пам не е така сърдечна към нея. Тук се чувствуваше по-уверена и баща й отново бе само неин. Но момчетата бяха същите — Марк непрекъснато я разпитваше за Вал, а Матю искаше само да седи на коленете й и да я прегръща. Следобедът мина бързо и изведнъж двамата с Питър отново се озоваха на летището. В очите й имаше сълзи. Не искаше да се разделя с него, но нямаше избор.

— Смахнат живот, нали?

— Така е.

В този миг го повикаха и той се втурна към най-близкия телефон. Имаше проблем с един пациент и трябваше веднага да тръгне. Това му напомни онази нощ, когато бе оперирал Мари и бе върнал Мел от летището. Но този път тя не бе поканена. Не правеше репортаж и трябваше да бъде в Ню Йорк на следващата сутрин. Дори не можеше да дочака полета й. Целуна я и хукна през залата. Един-два пъти се обърна да й махне, а после тя остана сама. Беше ужасно, че и двамата имат кариери, които изискват много усилия, мислеше си тя, докато се качваше в самолета. Нямаше настроение и бе готова да удари всекиго, който би й поискал автограф, но за щастие никой не я заговори от Лос Анжелос до Ню Йорк. Прибра се вкъщи в шест и половина, уморена и потисната. Когато се обади на Питър в седем часа калифорнийско време, й казаха, че току-що отново е влязъл в операция. И за двамата такова съществуване бе самотно, но нищо не можеше да се направи.

През октомври тя изобщо не можа да пътува. Преговорите за новия договор не вървяха.

— Съвсем ли ме забрави или има някаква надежда за следващия месец? — Питър започна да се оплаква всеки ден, а Мел имаше чувството, че ако види още един плик с цветенца от Марк за Вал, ще запищи. Сигурно вече й бе изпратил всички сантиментални картички, които се продаваха в Калифорния, но това доставяше удоволствие на Вал, въпреки че влудяваше Мел.

— Обещавам, че този месец ще дойда.

— Така каза и миналия месец.

— Това е заради проклетия договор, освен това нали знаеш, че работих две съботи и недели.

Съветският министър-председател бе дошъл на неочаквано посещение с жена си и изпратиха Мел във Вашингтон, за да вземе интервю от нея. Всъщност тя й хареса. Следващия уикенд трябваше да направи продължение на предаването си за възстановяването на президента.

— Не зависи от мен, Питър.

— Знам, но няма на кого да се оплача.

Тя се засмя. Понякога изпитваше подобни чувства към пациентите му.

— Обещавам, че ще дойда следващия уикенд.

Тя удържа на думата си, но той прекара повечето време в операционната с Мари. Състоянието й изведнъж се бе влошило. През последния месец я бяха оперирали вече два пъти, но й се случиха всички възможни усложнения, характерни за трансплантациите. Мел прекара по-голямата част от уикенда в пазаруване и с децата му. Взе със себе си Пам и отидоха да купят нещо на дъщерите й, после обядваха в „Бевърли Хилс Хотел“, което много хареса на Пам, въпреки че не си го призна. Очите й щяха да изскочат от удивление всеки път, когато някой молеше Мел за автограф. После заведе Мат на кино. Най-после, в неделя, прекара известно време и с Питър, но той беше разсеян — с едно ухо слушаше дали няма да звънне телефонът и мислеше непрестанно за Мари.

— Знаеш ли, ако не беше толкова болна, щях да ревнувам.

Тя се опита да се пошегува, но и двамата не бяха в настроение.

— Тя е много зле, Мел.

— Знам. Но ми е трудно да те деля с нея, когато се виждаме толкова рядко.

Това му напомни нещо, което искаше да я пита.

— Какво ще кажеш за Деня на благодарността?

— Какво да кажа? — не разбра тя.

— Исках да ви поканя да дойдете заедно с момичетата. Ние го празнуваме традиционно всяка година и ще се радваме да ни гостувате. Така наистина ще стане семеен празник.

— Това е след около три седмици, нали? — Той погледна календара и кимна. — Дотогава би трябвало да съм подписала договора.

— Нима от това зависи всичко, Мел? — Той изглеждаше разтревожен и тя се опита да го успокои с целувка.

— Просто това ми създава допълнително напрежение. Но дотогава би трябвало всичко да е свършило.

— Значи ще дойдете?

— Да.

Той придоби доволен вид, после отново се разтревожи.

— А ако дотогава не подпишеш договора?

— Въпреки това ще дойда. Да не мислиш, че съм чудовище?

— Не, просто една прекалено заета и важна дама.

— И въпреки това ме обичаш?

От време на време тя се безпокоеше, че ще му дойде прекалено много и ще се откаже от всичко. Това постоянно я притесняваше — че успехът може да й струва любовта на свестен човек като него. Той я прегърна и силно я притисна.

— Обичам те повече от всякога.

Изпрати я на летището и остана до излитането на самолета.

Когато на следващата сутрин съобщи новината на Джес и Вал, Валери изпищя от радост и се втурна да драсне писъмце на Марк, преди да тръгне на училище. Мел раздразнено погледна след нея и се обърна към другата си дъщеря:

— Тя мисли ли нещо друго?

— Почти не — откровено отвърна Джесика.

— Ще видим бележките й.

Джесика не каза нищо, защото знаеше, че са лоши. Непрестанното писане на писма до Марк се беше отразило на домашните на сестра й.

— Ще бъде хубаво да отидем в Калифорния за Деня на благодарността.

— Надявам се. — Мел уморено се усмихна и целуна момичетата, които тръгнаха на училище. Преди да подреди багажа си, тя се обади на своя адвокат. Знаеше, че той отива в кантората си преди осем часа. Но новините, които й съобщи, не бяха добри. Компанията все още отлагаше подписването на договора, надявайки се тя да се откаже от някои условия. Той я увери, че това не е необходимо, че вероятно ще отстъпят, а ако не го направят, стига само да намекне, и ще получи дузина нови предложения.

— Но аз наистина не искам друго, Джордж. Искам да остана тук.

— Тогава ще се държиш докрай.

— Така смятам. Има ли възможност да приключим с това преди Деня на благодарността?

— Ще направя всичко възможно.

Но се оказа, че и това не помогна. Когато след три седмици взеха самолета за Лос Анжелос, все още нищо не бе решено. Адвокатът твърдеше, че е настъпил единадесетият час, но досега не бяха подписали никакъв документ и това я влудяваше. Питър забеляза, че се е отразило на нервите й дори по начина, по който слезе от самолета. Щяха да прекарат заедно четири дни и той се надяваше, че тя ще се успокои. Само се молеше през това време да не застрелят президента или да не се наложи да прави трансплантация. Молбата му се изпълни. Прекараха празниците спокойно. Децата бяха щастливи, че отново са заедно. Мисис Хан бе надминала себе си в приготовлението на празничната вечеря.

— Божичко, не мога да помръдна! — Вал отчаяно погледна корема си. Марк й помогна, като я издърпа от стола. Пам и Джес се качиха да играят шах. Матю се сви пред камината с любимите си одеяло и мече и заспа. Питър и Мел се оттеглиха в кабинета му да поговорят на спокойствие. Питър бе настоял да се настанят у тях, а не на хотел. Мел смяташе, че щом Джес беше тук, Пам няма да се разстрои от гостуването им. Джес бе нещо като неутрализатор.

— Вечерята бе чудесна, Питър.

— Радвам се, че сте тук.

Той я погледна изпитателно и видя около очите й бръчици на умора. С помощта на грим те не личаха пред камерата, но съществуването им го безпокоеше. Не биваше да се преуморява от работа, нито да се подлага на прекомерно напрежение.

— Твърде много се натоварваш, любов моя.

— Защо мислиш така? — Тя протегна крака към огъня.

— Отслабнала си и изглеждаш уморена.

— Сигурно… Не е леко — усмихна му се тя. Знаеше, че и той е имал много работа — две нови трансплантации и Мари, която отново имаше проблеми със стероидите, но беше по-добре.

— Нещо ново за договора?

— Джордж казва, че е въпрос на часове. Би трябвало да го подпишат в понеделник, когато се върна.

Питър дълго мълча, после я погледна. Не знаеше как да започне, но въпросът бе сега или никога. Може би това е последният му шанс или поне последният за цяла година. Трябваше да го направи.

— Мел…

— Ммм? — Тя мълчаливо се взираше в огъня и с усмивка вдигна очи към него. Най-после се бе отпуснала след напрежението, продължило седмици наред. — Да, докторе?

Искаше му се да се приближи до нея, но не посмя:

— Трябва да ти задам един въпрос.

— Случило ли се е нещо?

Може би нещо с Пам, но напоследък тя беше добре. Във всеки случай по-добре от Вал, която никога не бе имала толкова ниски оценки. Но тя щеше да поговори за това с Питър друг път. Трябваше да вразумят по някакъв начин влюбените, преди да са изключили Вал от училище. Мел искаше и подкрепата на Питър. Но сега не бързаше да заговори на тази тема.

— Какво има, любими?

— Отдавна искам да обсъдим това заедно. Става дума за договора ти.

Тя се изненада. Досега той бе избягвал да я съветва и тя смяташе, че така е по-добре. Не познаваше работата й така както и тя не познаваше неговата, и двамата можеха да си оказват само морална подкрепа, от каквато имаха нужда.

— Какво по-точно?

— Какво ще стане, ако не го подпишеш?

Тя се засмя.

— Проблемът не идва от мен, а от тях. Аз бих го подписала незабавно, ако тия негодници се съгласят с нашите условия. И мисля, че ще го направят. Но в момента се води война на нерви.

— Знам. Но ако не го подпишеш… — Той затаи дъх, после продължи, — а вместо него подпишеш договор с друга компания?

— Може и това да стане, ако не приемат условията ми. — Но тя все още не можеше да го разбере. — Защо? Какво имаш предвид? — Явно искаше да й каже нещо, но какво?

Той я погледна право в очите и отвърна само с една дума:

— Женитба.

Лицето й изразяваше пълно неразбиране, после пребледня и шокирана го зяпна.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът й бе почти шепот.

— Искам да се оженя за теб, Мел. От месеци събирам кураж да ти го кажа, но не исках да провалям кариерата ти. Но тъй като подписването на договора ти се забави, просто помислих… питах се дали…

Тя стана и закрачи из стаята. Спря пред камината с гръб към него, после бавно се обърна.

— Не знам какво да ти отговоря, Питър.

Той се опита да се усмихне, но толкова се страхуваше, че не успя.

— Едно „да“ ми стига.

— Но аз не мога да се откажа от всичко, което съм изградила в Ню Йорк. Просто не мога… Очите й се изпълниха със сълзи. — Обичам те, но не мога да го направя…

Тя започнала трепери. Той се приближи и я прегърна. В очите му имаше сълзи, но тя не можеше да ги види.

— Нищо, Мел. Разбирам. Но трябваше да те попитам.

Тя се отдръпна, за да го погледне в очите. По бузите и на двамата течаха сълзи.

— Обичам те… о, боже, не искай това от мен, Питър. Не ме карай да ти доказвам нещо, което не мога.

— Не е нужно да ми доказваш каквото и да било, Мел.

Той изтри сълзите си и седна на канапето. Но нямаше смисъл да продължават да се самозалъгват — не можеха постоянно да прелитат страната, за да се видят. Краят беше неизбежен и двамата го разбираха. Той впи очи в нейните и бавно поклати глава.

— Мислех, че сме щастливи хора — имаме хубави деца, добра кариера, срещнахме се… — Усмихна се печално. — Сега си мисля, че не сме чак такива късметлии.

Мел мълчеше. Изтри сълзите си, издуха носа си.

— Не знам какво да ти кажа, Питър.

— Нищо не казвай. Просто знай, че ако промениш мнението си, аз те обичам и искам да се оженя за теб. Ще те подкрепя във всяко отношение. Ако искаш, можеш да се съсипваш от работа за някоя от телевизионните компании в Лос Анжелос.

— Но Лос Анжелос не е Ню Йорк.

Поиска му се да я попита кое е по-важно за нея — Ню Йорк или той, но знаеше, че няма да е честно.

— Знам. Няма нужда да го обсъждаме. Просто исках да ти го кажа.

— Излиза, че предпочитам работата си пред теб. Това е отвратително!

— Понякога истината не е приятна.

Двамата трябваше да са наясно.

— Искаш ли все пак да… продължим… ако подпиша договора си и остана в Ню Йорк?

Трепереше, задавайки този въпрос. Какво ще й остане, ако го загуби? Нищо.

— Да, ще продължим, докато можем да издържаме. Но това няма да трае вечно — и двамата го разбираме. И когато свърши, Мел, и двамата ще загубим нещо прекрасно, нещо, което ни е страхотно необходимо. Никога и никого не съм обичал така, както обичам теб.

Сълзите й отново потекоха. Не можа да издържи и излезе на въздух. Малко по-късно Питър дойде при нея.

— Съжалявам, Мел, не исках да се почувствуваш нещастна.

— Ти не си виновен. Просто понякога животът ти поднася толкова труден избор. Аз исках само един по-добър договор, а сега имам чувството, че ако го подпиша, ще разбия сърцето ти.

— Не е вярно. — Той я притисна до себе си. — Постъпваш така, както смяташ, че е правилно за теб, Мел, а това е много важно, затова те уважавам.

— Защо, по дяволите, имаме такъв късмет? — Тя открито ридаеше. — Защо не живеем в един град?

Той се усмихна, примирен със съдбата. От самото начало тя се показваше такава, каквото е и той не беше прав да се опитва да я промени.

— Животът е пълен с изпитания, Мел. Ще се справим. По дяволите, ако трябваше да пътувам пет пъти по-далеч, пак бих искал да те виждам.

После отново я погледна:

— Ще дойдете ли за Коледа?

— Да, ако не трябва да съм на работа.

— Добре. — Опита се да се задоволи с това, но не успя. Нямаше друг избор. Тягостното настроение не ги напусна и през следващите дни.

Децата също не им помогнаха. Вал и Марк имаха планове за всяка минута, Джес, Пам и Матю ходеха на кино и на гости на приятели. Този път Питър не настоя да се движат навсякъде заедно, имаше си достатъчно други грижи. Когато си тръгнаха, Мел беше още по-неспокойна. На следващата сутрин се обади адвокатът й:

— Е, успяхме! — Той ликуваше от победата.

Тя крачеше из стаята и си представяше лицето на Питър, когато се разделяха. Изглеждаше съсипан, а тя се чувствуваше още по-зле, но нямаха друг избор.

— Какво успяхме? — Тази сутрин Мел бе толкова нервна, че не съобразяваше нормално. Бе изпратила момичетата на училище, въпреки че летяха цялата нощ.

— Господи! Какво прави в Калифорния, Мел? Да не си се дрогирала? Договорът ти е подписан!

Той също бе нервен и изтощен не по-малко от нея. Борбата този път продължи дълго, но си струваше. Тя показа достатъчно кураж да не отстъпи и получи това, което искаше. Малцина от клиентите му имаха такава дързост.

— Трябва да го подпишем днес по обяд. Ще успееш ли да дойдеш?

— Да, разбира се. — Тя се засмя. Два месеца чакаха този момент, но когато затвори телефона, разбра, че не изпитва радост. Победата й вече бе лишена от смисъл благодарение на Питър. Ако подпише контракта, ще има чувството, че го предава.

По обяд тя отиде в компанията. Джордж и всички официални лица я очакваха. В стаята имаше десетина души. Мел пристигна последна — облечена в черен костюм от „Диор“, преметнала на ръка палтото си от визон, с черна шапчица с виолетка, в тон с настроението й. Приличаше на вдовица, която се явява за прочитане на завещанието в някакъв стар филм. Появата й беше драматична и администраторите от телевизията бяха доволни. Мел Адамс си струваше парите, уважаваха я за продължителната й борба. Тя раздаде усмивки из залата, хвърли поглед на Джордж, който й кимна, и седна. Той нямаше търпение да съобщи събитието на пресата. Договорът беше невероятен успех за Мел и всички присъствуващи го разбираха, включително и самата тя. С писалка в ръка тя прегледа клаузите. Ръководителите на телевизионната компания вече го бяха подписали. Тя държеше писалката и почувствува, че дланите й се овлажниха, пребледня и изведнъж видя пред очите си образа на Питър. Мълчалива, бледа и замислена, погледна Джордж. Той отново кимна.

— Всичко е наред, Мел.

Усмихваше й се, но й се стори жесток и изведнъж разбра, че не може да го направи. Стана права, все още с писалка в ръката, и поклати глава, като гледаше хората, за които бе работила.

— Съжалявам. Не мога.

— Какво има? — Всички я зяпнаха смаяни. Побъркала ли се е?

Ако я бяха попитали, тя щеше да се съгласи с тях.

— Всичко е точно така, както искаш, Мел.

— Знам. — Тя отново седна — изглеждаше съкрушена. — Не съм в състояние да ви го обясня. Но не мога да подпиша договора.

Изведнъж всички й се сториха противни, включително и Джордж.

— Какво, по дяволите…

Тя ги огледа един по един, трепереща, сълзите пареха на очите й, но сега не биваше да плаче. Ужасно й се искаше да подпише, но имаше нещо друго, което желаеше по-силно и което беше за цял живот, не за една година. Той бе прав. Тя можеше да работи и в Лос Анжелос. Кариерата й нямаше да свърши с напускането на Ню Йорк. Отново се изправи и със силен глас каза:

— Господа, заминавам за Калифорния.

Всички онемяха от смайване.

— Да не си подписала договор с някоя тяхна компания?

Вече бяха сигурни, че е полудяла. Не биха могли да й предложат повече пари. Или все пак са го направили? Нафукани мошеници! Но Мел винаги е била над тези неща. Никой не разбираше какво става, а адвокатът й — най-малко. Тя преглътна и продължи:

— Аз се омъжвам.

И без повече думи излезе от стаята, втурна се към асансьора и напусна сградата, преди някой да успее да я спре.

Вървя пеша до дома си и когато пристигна, се почувствува малко по-добре. Току-що бе запратила по дяволите цялата си кариера, но мислеше, че той е достоен за жертвата. И се надяваше, че не е сбъркала. Вдигна телефона и набра номера му. След минута го чу — зает, разсеян, но доволен, че му се обажда.

— Добре ли си? — Очакваше отговора й с раздвоено внимание.

— Не. Не съм.

Той изведнъж усети нещо странно в гласа й. Господи, какво се е случило? Бе се чувствал така, когато умря Ан… близначките…

— Какво има? — Сърцето му заби силно в очакване.

— Отидох да подпиша договора… — Тя говореше безучастно. — И не го направих.

— Не го направи?

— Не го подписах.

— Какво? — Краката му изведнъж омекнаха. — Да не си полудяла?

— И те така казаха.

Изведнъж я обзе паника, ужаси се, че той е размислил и вече е твърде късно. Беше пратила всичко по дяволите. Едва прошепна:

— Луда ли съм?

Чак сега той разбра какво и защо бе направила Мел и очите му се изпълниха със сълзи.

— О, миличко, не, не си… да… о, господи, обичам те!

Истина ли е?

— Мисля, че да. Току-що отхвърлих един милион долара годишна заплата. Трябва да е истина.

Тя седна и се разсмя. Изведнъж и двамата се разсмяха и не можаха да спрат. Тя свали шапката с воалетката и я подхвърли във въздуха.

— Доктор Халам, от тридесет и първи декември, което е и Нова Година, аз съм безработна. Почти скитник.

— Страхотно! Винаги съм мечтал да се оженя за скитничка.

Смехът утихна:

— Все още ли го искаш?

Гласът му беше много нежен:

— Да. Ще се омъжиш ли за мен, Мел?

Тя кимна, а той чакаше обзет от ужас.

— Не чувам.

— Казах „да“. — После много притеснена попита: — Мислиш ли, че ще ме вземат на работа в Лос Анжелос?

— Шегуваш ли се? До довечера ще те затрупат с предложения. — Но съзнанието му бе заето с друго. — Мел, хайде да се оженим по Коледа.

— Добре! — Тя все още бе като в унес и се съгласяваше с всяка негова дума. — Кога по-точно?

Беше като в сън, но не знаеше колко още ще продължи да сънува. Спомняше си стая, мъже с тъмни костюми, тя отказва да подпише договора, но всичко след това й се губеше — чак до телефонния разговор. Не си спомняше как се е прибрала вкъщи. Пеша? С такси? Летейки?

— Какво ще кажеш за Бъдни вечер?

— Дадено. Кога е това?

— След три седмици и половина. Добре ли е?

— Да — кимна тя. — Питър, мислиш ли, че съм луда?

— Не, мисля, че си най-смелата жена, която познавам, и затова те обичам.

— Страхувам се.

— Не бива. Тук ще си намериш чудесна работа и ще бъдем щастливи. Всичко ще е прекрасно.

Надяваше се, че ще излезе прав. Сега мислеше само за това, че бе отказала да подпише договора, но ако отново й предложеха, пак щеше да откаже. Вече бе взела решението и трябваше да живее така, както си бе избрала, но все още не знаеше как именно.

— Какво да правя с къщата си?

— Продай я.

— Не мога ли да я дам под наем?

Прилошаваше й при мисълта да се раздели с нея завинаги. Предстояха й такива гигантски стъпки.

— Имаш ли намерение да се връщаш отново там?

— Не, разбира се, освен ако ти имаш такива.

— Тогава защо ти е? Продай я. Ще вложиш парите си в нещо друго тук.

— Ще купим ли нова къща? — Чувствуваше, че започва да се обърква, докато седеше, взирайки се пред себе си. Чу звънеца на външната врата, но не реагира. Ракел имаше почивен ден, а тя не искаше да вижда никого, особено журналисти, ако са научили новината.

— Не ни трябва нова къща, Мел. Имаме си. — Той й се струваше много щастлив, но тя знаеше, че не иска да живее там. Това беше къщата на Ан… тяхната къща… не нейната… но може би в началото…

— Слушай, отпусни се. Пийни нещо. Трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. И помни — обичам те.

— Аз също те обичам — едва прошепна тя. Цял час не помръдна от стола, размишлявайки за това, което бе направила, и когато Джордж й се обади, тя се опита да му го обясни. Той й каза, че е луда, но това си е нейно лично решение. Съгласи се да разговаря с телевизионните компании в Лос Анжелос и до вечерта тя получи три предложения. Следващата седмица подписа договор за общата заплата, която бе поискала в Ню Йорк и за която трябваше да чака два месеца. Но все пак това беше Лос Анжелос, а не Ню Йорк. Беше предизвикала невероятен фурор и ходенето й на работа се превърна в агония. Помолиха я да остане до петнадесети декември и да напусне две седмици преди изтичането на договора й. Всички я смятаха за предател. Дори Грант й каза, че се е побъркала, че нищо няма да излезе, че тя е предопределена за нещо по-голямо в Ню Йорк, а не за пазара в Лос Анжелос, че семейният живот не й подхожда. Имаше усещането, че преживява някакъв кошмар, а и близначките непрекъснато я гледаха, сякаш ги е измамила.

— Знаеше ли, че ще постъпиш така? — попита Джесика, когато им каза, че е приела предложението на Питър. Все едно я питаше дали е знаела, че ще извърши убийство.

— Не, не знаех.

— Кога ти направи предложението?

— В Деня на благодарността.

Всеки път Джес поглеждаше майка си с нескрит упрек, а Валери толкова си притесняваше, че бе готова да повърне, само като срещнеше очите й. Дори тя не бе съвсем доволна, че се местят. Трябваше да сменят училището си по средата на годината, да напуснат дома си, приятелите си. Когато обяви къщата си за продан, Мел мислеше, че няма да го преживее. Купиха я още през първата седмица и когато я уведомиха, тя седна на стълбите и заплака. Всичко ставаше твърде бързо. Само Ракел беше наясно с нещата и подготвяше безброй кашони за Калифорния.

— Казах ви, мисис Мел… казах ви през лятото… след шест месеца…

— За бога, Ракел, млъкни.

Докато опаковаше багажа си, Мел изведнъж се сети, че не е решила какво ще прави с Ракел. В къщата на Питър нямаше място за нея, а тя живееше с тях от години. В три часа през нощта нюйоркско време — полунощ в Калифорния — Мел, паникьосана, се обади на Питър.

— Какво да правя с Ракел?

— Болна ли е? — Той беше полузаспал.

— Не. Имам предвид дали да я взема с нас?

— Не е възможно, Мел.

— Защо? — настръхна тя.

— Нямаме място, пък и мисис Хан ще я унищожи.

— Аз лично бих предпочела Ракел да унищожи мисис Хан.

— Мисис Хан е привързана към децата ми.

За пръв път й говореше с такъв тон и това не й хареса.

— А Ракел е привързана към моите, е, и?

— Бъди разумна.

Колко разумна? Отказа се от работата си, от къщата си, децата й трябваше да се разделят с приятелите си, с училището. Още какво би желал да пожертвува? Нима и Ракел?

— Ако тя не може да дойде, Питър, няма да дойдем и ние.

— О, за бога! — Той реши, че е твърде късно да спори. — Добре. Ще й наемем квартира.

— Благодаря.

На другата сутрин Мел съобщи новината на Ракел. Все още бе ядосана на Питър, но този път Ракел я изненада.

— В Калифорния? Да не сте луди? Аз живея тук — в Ню Йорк.

Тя се усмихна, когато Мел я целуна по бузата.

— Все пак, благодаря. Ще ми липсвате. Но просто не искам да се местя в Калифорния. Сега животът ти ще бъде вече друг, ще имаш добър съпруг. А моят приятел е тук. Може би един ден и аз ще се омъжа.

Тя бе изпълнена с оптимизъм и твърдо решена, че не иска да се мести в Калифорния.

— И на нас много ще ни липсваш.

Щяха да бъдат само трите. Дори мебелите си изпращаха на склад. В къщата на Питър нямаше място за тях. Дните минаваха и на Мел й ставаше все по-ясно, че няма да е лесно.

На петнадесети декември тя представи за последен път вечерните новини от Ню Йорк. Знаеше, че след около две седмици отново ще бъде пред камерата в Лос Анжелос, но един период от живота й бе завършил. Когато свали микрофона, тя се разплака. Пред студиото я чакаше Грант, който я прегърна, и тя поплака на рамото му, а той клатеше глава като учуден, но горд баща. Радваше се, че тя направи нещо добро за себе си. Питър Халам е известен човек. Грант се надяваше, че всичко ще бъде наред — кариерата и на двамата, децата, преместването. Жертвата е голяма, но Мел ще се оправи по-добре от когото и да било.

— На добър час, Мел. Ще ни липсваш.

Искаха да организират тържество в нейна чест, но тя отказа. Не можеше да го понесе. Промяната все още беше като отворена рана. Обеща да дойде да ги види и да ги запознае с Питър. На тях всичко им изглеждаше като в приказките. Беше интервюирала красивия лекар и се бе влюбила в него, но сега това, което ставаше, й причиняваше мъка — напускането на работата, на къщата, на Ню Йорк.

— Довиждане, Грант. Пази се.

Тя го целуна по бузата и си тръгна. Сълзите се стичаха по лицето й. Оставяше старите си приятели и всичко, с което бе свикнала. След пет минути излезе от сградата, където се бе борила и постигнала толкова много.

Вкъщи я посрещна планина от кашони. Камионът щеше да ги вземе на следващата сутрин. Това беше и последният им ден с Ракел. Събота и неделя ще прекарат в хотел „Карлайл“. В понеделник ще предаде ключовете от къщата, ще си вземе бялата вълнена рокля от Бил Блас, която купи в „Бенделс“ и на деветнадесети декември — пет дни преди сватбата — ще заминат за Лос Анжелос. Тя седеше в мрака и имаше чувството, че той я поглъща… сватбата й. Тя се омъжва…

— О, боже! — Седеше на леглото и гледаше хаоса наоколо, а сълзите бавно се стичаха по лицето й. Имаше чувството, че внезапно я бе връхлетяло някакво безумие. Не я утешаваше дори мисълта, че в Лос Анжелос я очаква Питър.