Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (24)

XXIV

В събота — на шестнадесети декември — Мел влезе за последен път в спалнята си. Къщата вече бе опразнена и последният камион бе отпътувал за Калифорния. Всичките й вещи — с изключение на дрехите и няколко любими предмета — щяха да отидат на склад. За тях просто нямаше място в къщата на Питър.

Момичетата и Ракел я чакаха долу във входното антре, но тя пожела за последен път да види изгледа от стаята си. Вече нямаше да се събужда сутрин в леглото си и да поглежда през прозореца към малката градинка, където чуруликаха птички. В Калифорния ще има други птички, друга градина, друг живот. Не можеше да не мисли колко много означаваше тази къща за нея, когато я купи. Не беше лесно да напусне заради мъжа, когото обича, и все пак това бе само една къща.

— Мамо! — извика Валери отдолу. — Слизаш ли?

— Ей сега идвам! — За последен път обгърна с поглед стаята, после бързо изтича по стълбите. Стояха и чакаха до куфарите, а ръцете им бяха заети от подаръците, които си бяха разменили с Ракел. Мел излезе да потърси такси. Валеше слаб сняг. Докато намери такси, мина половин час. Когато се върна, завари момичетата в прегръдките на Ракел, облени в сълзи.

— Ще ми бъде мъчно за вас. — Ракел погледна Мел в очите и се усмихна през сълзи. — Но постъпвате правилно, мисис Мел. Той е добър човек.

Мел кимна. Не смееше да проговори. После целуна Ракел по бузата и се обърна към близначките.

— Таксито чака, момичета. Сложете тези пакети на предната седалка.

Те изтопуркаха навън, обути в ботуши, облечени в канадки, джинси и топли шалове. Мел си помисли, че и на това облекло вече му идва краят, освен когато ще ходят на ски.

— Ракел — гласът на Мел бе дрезгав от вълнение, — не забравяй, че те обичаме. Ако някога ти потрябва нещо или ако промениш мнението си за Лос Анжелос… — Очите й се напълниха със сълзи и двете жени се прегърнаха.

— Всичко ще бъде наред, момичето ми… ще бъдеш щастлива там… не плачи… — Но тя също плачеше. Преживяха заедно толкова години, заедно отгледаха момичетата. А сега това свърши. Мел бе пожертвувала всичко за новия си живот, дори и Ракел.

— Страшно много ще ни липсваш.

Отвън се чу клаксон. Мел прегърна Ракел още веднъж и огледа тъмната къща. В понеделник щяха да приключат с продажбата, а новите собственици ще се нанесат на следващия ден. Всичко ще бъде различно. Ще боядисват къщата, ще сменят тапетите, ще ремонтират кухнята, ще избият някои стени. Мисълта я накара да потръпне.

— Хайде, мисис Мел, да вървим.

Ракел нежно я хвана за ръка и двете излязоха. Мел заключи за последен път вратата, усещайки как се напряга вътрешно. Но тя желаеше това и вече нямаше връщане.

Стояха на тротоара една до друга. Ракел бе облечена в новото палто, което й подариха за Коледа. Мел й даде също и чек, с който да изкара месец-два, а и препоръки, с които биха я приели навсякъде. Мел отвори вратата на таксито и седна до момичетата. Колата тръгна, трите замахаха разплакани на Ракел, която стоеше и също махаше, плачейки под падащия сняг.

В хотела момичетата се въодушевиха от изискания апартамент — поръчаха да им донесат яденето в стаята, включиха телевизора, започнаха да се обаждат на приятелите си. Мел най-после имаше време и за себе си. Телефонира на Питър от своята стая.

— Здравей, любими.

— Как си? По гласа ти познавам, че си съсипана.

— Да, беше ужасно — и сбогуването с Ракел, и продажбата на къщата.

— Скоро ще бъдете тук и ще забравиш всичко това.

Каза, че от телевизионната компания в Лос Анжелос са изпратили за нея комплект от документи. Трябваше да започне от първи януари, но те искаха да я видят за малко, още щом пристигне.

— Ще им се обадя във вторник, когато дойда.

— И аз така им казах. Добре ли си, мила моя?

Знаеше колко й е трудно да напусне Ню Йорк и се възхищаваше от куража й. Дори когато й предложи да се оженят, почти не се надяваше, че тя ще се съгласи. Това му се струваше като мечта, а сега мечтата се сбъдваше.

— Добре съм, любими. Просто съм уморена. — И потисната, но не искаше да му го каже. Когато отново са заедно, всичко ще се оправи и мъката от промяната няма да е толкова силна.

— Как върви работата ти?

— В момента е доста напрегнато. Пълно е с пациенти, които се нуждаят от трансплантации, а нямаме сърца. Действуваме като жонгльор, който подхвърля десет топки едновременно.

Но тя знаеше, че той се справя успешно с това, и се усмихна. Отново разбра колко й липсва. Откакто прие предложението му, не беше го виждала.

— Как е Мари?

— Отново има подобрение. Мисля, че ще се оправи.

Явно беше в добро настроение и Мел се почувствува по-добре след разговора им. Вечеряха в апартамента и си легнаха рано. Когато на другата сутрин се събудиха, навън бе натрупало една педя сняг.

— Гледай, мамо! — Поне веднъж Джесика забрави сериозните си мисли и записка като малко дете. — Хайде да идем в парка да се бием със снежни топки!

Така и направиха, после Мел предложи да покарат кънки. Смяха се, закачаха се, пързаляха се и падаха. Вал не бе така ентусиазирана като майка си и сестра си, но накрая също се включи в играта и прекараха чудесно. Прибраха се пеша в хотела и пиха топъл шоколад със сметана.

— Сега може да се каже, че сме просто туристи — засмя се Мел. Вечерта трите отидоха на кино. На другия ден момичетата имаха планове да се видят с приятели. В понеделник сутринта Мел предаде ключовете от къщата, после мина да си вземе роклята. Тя беше строга бяла рокля с подходящ жакет от ефектен вълнен плат от колекцията на Бил Блас. Момичетата си избраха светлосини рокли и по предложение на Мел купиха същата и за Пам.

Сватбата щеше да бъде на Бъдни вечер в църквата „Сейнт Олбан“ в Бевърли Хилс. Нямаше да има много гости — само някои приятели на Питър, тъй като Мел не познаваше никого в Лос Анжелос.

— Ще бъде кофти без приятелите ни, нали, мамо? — Вал изглеждаше угрижена и Мел се усмихна.

— Ще е така, докато приятелите на Питър станат и наши приятели.

Вал кимна, но Джесика изглеждаше унила. Това й напомни, че не познават жива душа в Лос Анжелос и ще трябва да ходят в ново училище. Тази перспектива не я радваше. Но Вал не изглеждаше толкова недоволна — за нея беше по-леко и причината бе Марк.

В понеделник Мел ги заведе на прощална вечеря в ресторант „21“. Преди да си легнат, трите стояха и гледаха нощния Ню Йорк и Мел усети, че сълзите й напират.

— Пак ще идваме тук. — Не знаеше себе си ли утешава, или момичетата. — А може би ще се върнете да следвате тук.

Те трябва да постъпят в колеж само след две години, но за нея вече нямаше връщане… освен за кратки гостувания. Бе предприела решителна стъпка във всяко отношение.

Когато на другия ден тръгнаха от хотела, не им бе така мъчно, както когато напускаха къщата си. Отправиха се за летището в добро настроение с чувството, че се впускат в някакво приключение. Още с качването в самолета Джеси и Вал се запознаха с двама студенти, които си отиваха в Лос Анжелос за ваканцията, и Мел не ги видя чак до кацането.

— Къде бяхте вие двете? — Тя не бе особено разтревожена, тъй като нямаше къде да се загубят в самолета.

— Играхме бридж с две момчета от Лос Анжелос. Следват в Колумбийския университет и се прибират у дома за Коледа. Утре вечер ни поканиха на събиране в Малибу.

Очите на Вал блестяха, а Джес се разсмя и погледна Мел.

— Да, обзалагам се, че мама непременно ще ни пусне! — Тя много добре познаваше принципите на майка си и Мел се засмя.

Но Вал отново опита:

— Бихме могли да отидем с Марк.

— Мисля, че ще сме заети с настаняването си.

— О, мамо…

В този миг самолетът се приземи. Навън слънцето грееше ярко и трите нетърпеливо се оглеждаха, питайки се кой от семейството ще ги посрещне. Вал нададе вик, когато видя Марк, а Мел установи, че са дошли всички, дори и Матю. Тя се хвърли в прегръдките на Питър, който силно я притисна, и в миг усети, че е постъпила правилно. Разбра, че го обича с всяка своя частица.