Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (27)

XXVII

На тридесет и първи декември се върнаха в Лос Анжелос. Вал все още бе отпаднала, но можеше да пътува. Прибраха се вкъщи в четири часа следобед — уморени, почернели и доволни от пътуването. В последния ден Питър най-после благоволи да излезе от изолацията си и всички прекараха добре. Дори и Мел. Въпреки че, меко казано, сватбеното й пътешествие не бе особено щастливо. В самолета Питър й се извини, а тя му каза, че го разбира. Поне успя да си почине малко, преди да започне новата работа. Трябваше да се яви в телевизионната компания на първи януари по обяд, а в шест часа вечерта да представи новините заедно с другия водещ — Пол Стивънс. Той работеше тук от години и въпреки че имаше доста привърженици, рейтингът му бе започнал да пада. Затова решиха да ги обвържат в общ екип с Мел, та с нейна помощ отново да минат напред в класацията. Бяха уверени, че двамата ще направят изключителен екип. Той беше висок, с прошарена коса и сини очи, с плътен глас и според проучванията маниерът му се харесваше на дамската публика. Пак според изследванията Мел допадаше на мъжката половина от зрителите. Компанията смяташе, че двамата като водещи могат да направят първокласно предаване, а присъствието на Мел ще компенсира намалелия интерес към Стивънс. Но Стивънс за първи път щеше да работи с друг водещ и съвсем не бе доволен. За Мел това бе също стъпка назад, тъй като от години водеше сама предаванията си. И за двамата бе донякъде унизително. Тя съзнаваше, че ще се изисква много дипломатичност в работата й с него.

Питър и Мел останаха на Нова година вкъщи, седнали с чаша шампанско пред камината. Марк заведе Вал и Джеси на някакво празненство. Мел бе доволна, че той покани и Джеси, въпреки че тя не изглеждаше особено ентусиазирана, а и Вал не беше във форма. Мел им заръча да се върнат по-рано и ги предупреди да карат внимателно. После се качи да види Пам, която бе поканила една приятелка да спи при нея. Матю спеше, сложил до себе си будилника. Искаше да се събуди в полунощ, за да надуе своя рог. Мел се чудеше дали да чака Марк и близначките, но двамата с Питър бяха капнали от умора. Той четеше в леглото някакви медицински списания, а Мел се мотаеше из къщата и се опитваше да се почувствува като в свой дом, но все още не можеше. Съзря снимките на Ан в сребърни рамки и започна да ги събира една по една. Бяха общо двадесет и три. Реши да ги прибере в едно чекмедже в кабинета на Питър. Когато събра последните няколко, видя, че Пам е застанала на прага.

— Какво правиш?

— Прибирам някои снимки.

Двете си размениха особени погледи. Пам стоеше като вцепенена.

— На кого?

— На майка ти. — Гласът на Мел не трепна.

— Върни ги обратно! — озъби се Пам.

Мел видя, че приятелката й е зад нея.

— Моля?

— Казах да ги върнеш обратно! Този дом е на майка ми, а не твой! — Човек би казал, че е пияна, но тя беше просто много ядосана и объркана. Цялата трепереше.

— Това ще го обсъдим друг път, Пам. Когато сме сами.

Мел решително не губеше самообладание, но усети, че също започва да трепери.

— Дай ми ги!

Изведнъж Пам се хвърли към нея, но Мел предусети движението й, пусна снимките на близкия стол и сграбчи ръцете й, преди да успее да направи нещо. Държеше я здраво и със строг глас й каза:

— Веднага иди в стаята си!

Същото би казала и на близначките. Пам не й обърна внимание и започна трескаво да събира рамкираните фотографии. Погледна гневно Мел.

— Мразя те!

— Можеш да вземеш всички снимки, ако искаш. Останалите са в кабинета на баща ти.

Пам сякаш не я чу.

— Това е наша къща, наша и на майка ни, добре го запомни!

На Мел й се искаше да я плесне, но реши, че не бива пред приятелката й. Хвана я за раменете и я обърна към вратата.

— Веднага се прибери в стаята си или ще се обадя на майката на приятелката ти да дойде да си я вземе! Ясно ли е?

Без да продума, Пам изтрополи нагоре по стълбите с фотографиите в ръце, а смутената й приятелка я последва. Мел угаси лампите и се прибра в стаята им, където Питър доволен си четеше списанията. Мел се спря и го загледа, осъзнавайки, че казаното от Пам донякъде е истина. Това беше техният дом. Не й позволиха да донесе свои мебели. Следите на Ан личаха навсякъде. Все още трепереща от разправията с Пам, Мел гледаше втренчено Питър. Той вдигна поглед.

— Искам утре да махнеш портрета.

— Кой портрет? — Той я изгледа, като че ли се е побъркала и тя наистина имаше такъв вид.

— Този на покойната ти жена — отвърна тя, стискайки зъби.

Той съвсем се слиса. Сигурно главата й се бе замаяла от шампанското.

— Защо?

— Защото сега това е и мой дом, не неин. И аз искам да го махнеш — незабавно! — Тя направо крещеше.

— Но той е от много известен художник. — Той също се наежи. С нищо не бе предизвикал подобно отношение, а не знаеше за разправията с Пам.

— Не ме интересува от кого е. Свали го, подари го, прави каквото искаш с него, но го махни от моя хол!

Тя почти ревеше и той я зяпаше изумен.

— Какво ти става, по дяволите?

— Какво ми става ли? На мене ли? Настаняваш ме в къща, където дори една карфица не ми принадлежи, всичко е твое и на децата ти, цялата къща е пълна със снимки на първата ти жена, а аз би трябвало да се чувствувам у дома си?

Стори му се, че започва да разбира, но все още мислеше, че тя няма основания. И защо точно сега?

— Тогава махни снимките, щом искаш. Но досега не ти пречеха.

— Да, но сега аз живея тук.

— Очевидно обстановката тук ти се струва неподходяща. — Той започна да се ядосва и тонът му стана заядлив.

— Много е подходяща, ако човек няма нищо против да живее във „Версай“. Лично аз предпочитам да живея в дом, където всичко е по-уютно и по-човешко.

— Като куклената ти къща в Ню Йорк?

— Точно така.

Стояха един срещу друг в двата края на стаята и двамата кипяха.

— Чудесно. Тогава махни снимките, щом искаш. Но портретът ще остане. — Каза го само, за да я подразни, защото не му хареса как бе започнала разговора.

Мел направо зяпна.

— Как не! Или портретът, или аз!

— Това е абсурдно! Не разбираш ли, че се държиш идиотски?

— А ти си един егоист! Искаш всички промени да са за моя сметка, а ти да не се съобразяваш с нищо, дори да не преместиш снимките на жена си.

— Ами снимай се и ти, за да сложим и твоите фотографии из къщата. — Разбираше, че става злобен, но темата му омръзна. Един-два пъти сам бе посегнал да прибере снимките на Ан, но мисълта го угнетяваше, а и не желаеше да тревожи децата. Реши да й напомни за това.

— Помисли ли каква ще бъде реакцията, ако махнеш портрета?

— О, да, вече знам. — Тя се приближи с гневна физиономия. — Прибрах в кабинета ти въпросните снимки, когато дъщеря ти ми напомни, че това е вашият дом и по-точно на майка й, а не мой.

Внезапно всичко му стана ясно. Седна прегърбен и вдигна поглед към нея. Можеше да се представи сцената с Пам и това обясняваше състоянието на Мел. Чак сега я разбра. Не мислеше, че гневните изблици са й присъщи.

— Така ли ти каза, Мел? — И гласът и очите му станаха по-лъскави.

— Да. — Сълзите й бяха готови да потекат.

— Съжалявам. — Той протегна ръка, но тя не помръдна. Вече нескрито плачеше. Той се приближи и я прегърна. — Съжалявам, скъпа. Знаеш, че това е и твоят дом. — Тя се разрида, но той не я пускаше. — Утре ще махна портрета, държах се глупаво.

— Не, няма нищо… просто…

— Знам…

— Толкова е трудно да се приспособиш в чужда къща. Бях свикнала със своята.

Той я накара да седне до него на леглото.

— Знам… но сега това е и твоят дом.

Тя го погледна, подсмърчайки.

— Не, не е. Всичко тук е твое и на Ан… Нямам нищо свое тук.

Питър я слушаше замислен.

— Всичко мое ти принадлежи, Мел.

Но тя искаше своите неща, не неговите.

— Дай ми време да свикна. Просто съм уморена. Случиха се толкова неща, а и думите на Пам ме разстроиха.

Питър целуна жена си и се изправи.

— Ще отида да поговоря с нея.

— Не! Нека аз да се оправя с това. Ако се намесиш ти, тя само ще ме намрази повече.

— Тя те обича. Знам го. — Но в очите му се четеше тревога.

— Но сега е друго. По-рано аз бях само гостенка, а сега съм натрапница.

— Не си. Ти си моя жена. Надявам се, че не си забравила.

Тя се усмихна през сълзи.

— Не съм. Просто много ми дойде, а и утре започвам новата си работа.

— Знам.

Разбираше я, но му беше мъчно, че плаче. Закле се вътрешно, че на другия ден ще махне портрета на Ан. Тя имаше право.

— Защо не си легнем по-рано? И двамата сме уморени. Седмицата не беше лека.

Мел се съгласи. Преместването от Ню Йорк, сватбата, пътуването, смъртта на Мари… Измиха си зъбите и си легнаха. Той я прегърна в тъмнината. Усещаше топлината й до себе си. За това бе копнял през последните шест месеца… повече, през последните две години… дори преди това — с Ан никога не се бе чувствувал така. Тя бе много по-сдържана от Мел. Мел сякаш бе част от него. За първи път през тази седмица той усети, че дълбоко в душата му нещо трепна и я пожела, както никога досега. Когато Новата година настъпи, двамата се любеха.