Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (5)

V

На следващата сутрин Мел излезе от хотела точно в шест часа и половина и отиде в болницата, където завари майката на Пати Лу, седнала на пластмасов стол в коридора пред стаята на дъщеря си. Тя беше мълчалива и напрегната. Мел тихо седна до нея. Операцията бе насрочена за седем и тридесет.

— Да ви донеса ли чаша кафе, Пърл?

— Не, благодаря — усмихна се мило жената, а видът й беше такъв, сякаш на крехките й рамене лежеше цялата тежест на света. — Искам да ви благодаря за всичко, което направихте за нас, Мел. Без вас изобщо нямаше да сме тук.

— Това не е мое дело, а на телевизионната компания.

— Не съм убедена. — Очите им се срещнаха. — Доколкото знам, вие се обадихте на Питър Халам, вие ни доведохте тук.

— Само се моля да може да й помогне, Пърл.

— И аз. — Очите на чернокожата жена се насълзиха и тя се извърна.

Мел ласкаво я докосна по рамото.

— Мога ли да направя нещо? — В отговор Пърл Джоунс само поклати глава и избърса очите си. Тази сутрин тя вече видя Пати Лу, а сега я подготвяха за операцията. Само след десет минути Питър Халам се появи по коридора. Беше делови и съвсем бодър въпреки ранния час.

— Добро утро, мисис Джоунс, Мел. — Без да добави нещо повече, той изчезна в стаята на Пати Лу. След миг отвътре се чу тихо проплакване. Пърл Джоунс видимо настръхна и проговори сякаш на себе си:

— Казаха ми, че не трябва да влизам, докато я подготвят. — Ръцете й трепереха и тя започна да извива една носна кърпичка.

Мел уверено взе едната й ръка в своите.

— Тя ще се оправи, Пърл. Само се дръж.

Докато изричаше тези думи, сестрите избутаха в коридора носилката, на която лежеше детето. Питър Халам вървеше до нея. Вече й бяха включили система, бяха й поставили зловещата на вид назалностомашна тръба. Пърл се стегна, бързо приближи до дъщеря си и се наведе да я целуне. В очите й блестяха сълзи, но гласът й бе силен и спокоен:

— Обичам те, миличко. Ще се видим след малко.

Питър Халам се усмихна на двете, потупа Пърл по рамото и хвърли бърз поглед към Мел. За миг нещо като електрическа искра премина между тях, после той насочи вниманието си изцяло към Пати. Тя бе леко замаяна от инжекцията, която току-що й бяха сложили, и очите й гледаха замъглено към Питър, Мел и майка й. Халам направи знак на сестрите и носилката потегли бавно по коридора. Питър държеше ръката на Пати, а Мел и Пърл вървяха след него. След миг я вкараха в асансьора, който я качи в операционната на горния етаж, а Пърл стоеше и се взираше във вратата, без да вижда. После се обърна към Мел, раменете й се разтресоха:

— О, боже.

Двете жени се прегърнаха и дълго стояха така. После се върнаха на местата си и седнаха да чакат новини за Пати.

Предобедът сякаш нямаше край. Тишина, изблици от думи, безброй пластмасови чаши с черно кафе, дълги разходки по коридора и чакане, чакане… безкрайно чакане… докато най-после се появи Питър Халам и Мел затаи дъх, търсейки погледа му. Жената до нея като че ли се вцепени в очакване на вестта. Той се приближаваше усмихнат, а когато застана пред майката на Пати Лу, лицето му сияеше:

— Операцията мина чудесно, мисис Джоунс. Пати Лу е добре.

Тя се разтрепери, изведнъж се отпусна в ръцете му и избухна в сълзи:

— О, боже… детенцето ми… Боже мой…

— Наистина мина много добре.

— Мислите ли, че има опасност да отхвърли клапата? — разтревожено го погледна тя.

Питър Халам се усмихна:

— Клапите не се отхвърлят, мисис Джоунс. Корекцията стана много добре. Разбира се, твърде рано е, за да бъдем абсолютно сигурни, но засега всички изгледи са благоприятни.

Мел почувствува, че краката й се подкосяват и изтощена се отпусна на стола. Бяха чакали четири часа и половина — най-дългото чакане в живота й. Тя наистина бе обикнала това момиченце. Усмихна се на Питър, улавяйки погледа му. Ентусиазиран и ликуващ, той седна до нея.

— Бих искал да можехте да го видите.

— Аз също. — Но той й беше забранил, бе твърдо против присъствието на снимачен екип.

— Може би друг път, Мел. — Той бавно отваряше вратите си пред нея. — Какво ще кажете да направим интервюто днес следобед?

Бе обещал, че ще даде интервю след операцията на Пати Лу, но не бе казал точно кога.

— Ще извикам снимачния екип. — Изведнъж загрижено попита: — Но сигурен ли сте, че няма да ви дойде много?

Той се засмя:

— Не, по дяволите. — Приличаше на момче, току-що спечелило футболен мач. Това компенсираше всичко друго. Мел само се надяваше, че положението на Пати Лу няма да започне да се влошава и отново да разбие надеждите им. Майка й отиде да се обади на съпруга си в Ню Йорк, а Мел и Питър останаха сами.

— Наистина, Мел, всичко мина много добре.

— Толкова се радвам.

— Аз също — Той погледна часовника си. — Трябва да вървя на визитация, после ще се обадя в кабинета си, но в три съм на ваше разположение. Удобно ли е да направим интервюто?

— Ще проверя кога може да дойде снимачният екип. — Те чакаха вече два дни и тя бе сигурна, че може да го уреди. — Не мисля, че ще има някакъв проблем. Къде искате да снимаме?

Той се замисли за миг:

— В моя кабинет?

— Чудесно. Сигурно ще дойдат към два, за да могат да се подготвят.

— Според вас колко време ще продължи?

— Колкото можете да ни отделите. Много ли ви се виждат два часа?

— Съгласен съм.

Тя се сети още нещо:

— А днес ще бъде ли възможно да снимаме за няколко минути Пати Лу?

Той се намръщи и поклати глава:

— Не, Мел. Но може би утре, ако върви, както очаквам. Екипът ще трябва да облече стерилни престилки и да снима съвсем кратко.

— Чудесно. — Мел бързо записваше в бележника, който винаги бе в чантата й. Следобед ще интервюира Пърл Джоунс, после Питър, на следващата сутрин — Пати Лу. Снимачният екип ще заснеме някои общи кадри и това е всичко.

Може да хване последния полет за Ню Йорк на следващата вечер. Репортажът бе приключен. А след някой друг месец може да направят по-дълго интервю с Пати Лу като продължение — за това как се е чувствувала по-рано и в дадения момент. Бе прибързано да мисли за това. Основният проблем в репортажа трябва да бъде показан сега — ще внесе доста силен акцент във вечерните новини. Тя вдигна поглед към Питър:

— Един ден бих искала да направя специално предаване за вас.

Той се усмихна благосклонно, все още радостен от успешната операция на детето.

— Някога и това може да стане. Нямам никаква слабост към тези неща.

— Мисля, че е важно хората да разберат какво представлява трансплантацията и сърдечната хирургия.

— Съгласен съм. Но трябва да се направи, както трябва и в подходящия момент.

Тя кимна убедена. Той я потупа по ръката и се изправи.

— Ще се видим към два часа в кабинета ми.

— Няма да ви безпокоим до три. Само кажете на секретарката си къде искате да монтираме техниката.

— Добре.

Той се отправи бързо към стаята на сестрите, взе някакви картони и изчезна. Мел остана сама, спомни си мъчителното очакване, което преживяха всички, и почувства внезапно облекчение. Тръгна към телефонните апарати и помаха на Пърл, която плачеше и се смееше в една от кабините.

Мел осигури екипа за интервюто с Пърл в един часа. Можеха да го заснемат във фоайето, така че да не се отдалечава много от Пати Лу. Тя погледна часовника си и пресметна всичко наум. В два часа ще отидат в сградата, където е кабинетът на Питър, и ще се подготвят за интервюто с него. Не очакваше някакви проблеми и реши, че на другата вечер ще се прибере при близначките. Репортажът ще стане добър, а тя бе отсъствувала само три дни, макар да имаше чувството, че са били три седмици.

Слезе долу да посрещне екипа. Дойдоха точно навреме и заснеха Пърл Джоунс, която бе изпълнена с дълбока благодарност и силно развълнувана. Докато ядеше сандвич и пиеше чаша чай, Мел си нахвърли предварителни бележки и интервюто стана много добре.

В два часа екипът се премести и точно в три бяха готови за Питър. Кабинетът, в който снимаха, бе облицован с ламперия от топло, палисандрово дърво. Две от стените бяха заети от лавици с медицински книги. Той седеше зад масивно бюро и сериозно разговаряше с Мел за клопките в работата му, за опасностите, за реалните рискове, а също и за надеждата, която даваха на хората. Бе откровен както за рисковете, така и за съществуващите шансове. Но тъй като болните, които се подлагаха на трансплантация, така или иначе нямаха друга надежда, струваше си да опитат, а изгледите за успех все пак бяха нещо.

— А ако хората предпочетат да не рискуват? — Тя говореше спокойно, надявайки се, че въпросът й не е твърде личен и няма да му причини силна болка.

— Умират — също спокойно отвърна той. За миг настъпи пауза, после Халам отново заговори за Пати Лу. Чертаеше диаграми, за да обясни какво е направено, и се владееше много добре, докато описваше операцията пред камерата и пред Мел.

Когато най-после приключиха, беше пет часът и на Питър като че ли му олекна. Беше тежък ден и двучасовото интервю го измори.

— Правите го много добре, приятелко.

Обръщението й хареса и тя се усмихна, когато операторът изключи осветлението. Екипът също остана доволен от заснетия материал. Питър се представи добре и Мел инстинктивно знаеше, че имат точно това, което й бе нужно за специалния петнадесетминутен репортаж. Нямаше търпение да види заснетия материал. Питър Халам се показа и убедителен, и спокоен.

— Трябва да кажа, че и вие се справихте много добре.

— Страхувах се да не започна да говоря прекалено специализирано или неясно — смръщи вежди той и тя поклати глава.

— Беше точно както трябва.

Така стана и интервюто с Пърл. Тя плака, смя се, а после сериозно описа живота на детето в продължение на девет години. Но ако операцията е така успешна, както смята Питър, изгледите са много добри. Зрителите веднага ще изпитат съчувствие към Пати — както Мел и Питър. Във всеки случай човек не може да устои пред едно болно дете, а Пати Лу притежава някакъв вълшебен огън — може би поради дългото боледуване, а може би просто е такава. И в продължение на девет години е била обградена с много обич.

С искрено възхищение Питър наблюдаваше как Мел дава инструкции на екипа, точно така, както тя наблюдаваше неговата работа. Мислите му бяха прекъснати от влизането на една сестра. Тя заговори тихо и той веднага се намръщи. Мел почувствува, че сърцето й се свива. Не можа да се въздържи, приближи се и попита да не се е случило нещо с Пати Лу.

Но Питър бързо поклати глава:

— Не, тя е добре. Един от сътрудниците ми е бил при нея преди час. Има друго. Току-що се е появил още един спешен случай за трансплантация. Нуждаем се незабавно от донор, а нямаме нищо подходящо.

Той веднага потъна в новия проблем, който трябваше да реши. Хвърли бърз поглед към Мел.

— Трябва да вървя. — После импулсивно се обърна към нея. — Искате ли да дойдете с мен?

— При пациента ли? — Тя се зарадва, че я бе поканил, и той бързо кимна.

— Разбира се. Само не обяснявайте коя сте. Мога да кажа, че сте гостуващ лекар от болница на Изток. — Той леко се усмихна. — Освен ако не ви познаят. Просто не искам семейството да се безпокои или да помислят, че си правя реклама с дадения случай.

Това беше една от причините, поради които той винаги избягваше да привлича общественото внимание.

— Добре. Разбира се. — Тя грабна чантата си, каза няколко думи на екипа и забърза с него към колата му. След няколко минути вече бяха в болницата, на шестия етаж, устремени към стаята на новия пациент.

Когато Питър отвори вратата, Мел смаяна видя изключително красиво момиче на двадесет и девет години.

Тя имаше светлоруса коса и огромни тъжни очи. Мел не бе виждала толкова нежна, млечна, синкавобяла кожа. Очите й поглъщаха всеки от присъствуващите, като че ли трябваше да запомни всяко лице, всеки чифт очи. После се усмихна и изведнъж стана по-млада. Сърцето на Мел се сви от състрадание към нея. Какво правеше това чудесно момиче на такова ужасно място? Едната й ръка бе превързана там, където бяха вземали кръв от вените й, а другата имаше синини от системите, слагани й преди няколко дни. Гласът й беше мелодичен и напевен, очевидно имаше трудности с дишането и все пак беше радостна да се запознае с тях. Каза нещо забавно на Мел, пошегува се спокойно с Питър. Мелани изведнъж усети, че се моли да намерят сърце за нея. Защо всички тези хора се намираха в такава отчайваща беда? Защо този свят бе толкова несправедлив към някои, които умираха бавно от слабите си сърца, докато други копаеха ями, изкачваха планини, танцуваха, караха ски? Защо бяха измамени така — при това толкова млади? Не бе справедливо. Но на лицето на момичето не се четеше негодувание.

Тя се казваше Мари Дюпре — обясни, че родителите й били французи.

Питър се усмихна:

— Хубаво име.

Нещо повече — и момичето бе красиво.

— Благодаря, доктор Халам.

При тези думи Мелани забеляза, че говорът й е провлечен като на южнячка. След малко Мари спомена, че е израсла в Ню Орлиънс, но вече пет години живее в Лос Анжелос.

— Бих искала един ден да се върна в Ню Орлиънс.

Начинът, по който произнасяше думите, галеше ухото.

Тя отново се усмихна на Питър:

— След като добрият доктор ме позакърпи. — Тя изпитателно го погледна, усмивката й угасна, проличаха тревогата и болката й. — Кога смятате, че ще може да го направите?

На този въпрос не бе в състояние да отговори никой, освен Господ. Всички, включително и Мари, знаеха това.

— Надявам се, да бъде скоро. — Тонът на гласа му вдъхваше увереност. Той я успокои и за други неща, обясни й какви манипулации ще й бъдат направени през този ден. Безкрайните изследвания изглежда не я плашеха, но все й се искаше да се върне към главния въпрос. Огромните й сини очи умоляващо го гледаха, като осъден на смърт затворник, молещ пощада за престъпление, което не е извършил.

— Следващите няколко дни ще бъдете много заета, Мари. — Той се усмихна и я потупа по ръката. — Утре сутринта отново ще мина да ви видя. Ако се сетите за още нещо, ще ме попитате тогава, Мари.

Тя му благодари и двамата с Мел излязоха от стаята. Още веднъж Мелани бе потресена от чудовищността на всеки отделен случай, от ужасите, пред които накрая всеки се изправяше сам. Тя се запита дали Мари ще има някого до себе си, но нещо й подсказваше, че младата жена е сама в живота. Нали иначе мъжът й или някой роднина щеше да бъде там. В другите стаи личаха следи от съпрузи или поне приятели, но не и при нея. Сигурно затова тя толкова разчитате на Питър, а може би защото бе нова. Докато се отдалечаваха бавно по коридора, Мелани имаше чувството, че я изоставят. Когато слизаха надолу, тя тъжно погледна Питър:

— Какво ще стане с нея?

— Трябва да намерим донор. И то бързо. — Изглеждаше замислен и загрижен. Изведнъж се сети за Мел. — Радвам се, че дойдохте.

— Аз също. Тя е мило момиче.

Той кимна. За него всички бяха такива — мъжете, жените, децата. И всички те ужасно разчитаха на него. Би трябвало да се изплаши, ако се замисли по-дълго над този факт. Но си го позволяваше рядко. Той просто правеше това, което можеше. Въпреки че понякога то не беше много. Мел непрекъснато се учудваше как понася този товар. В ръцете си държеше живота на толкова хора, с толкова малко надежда и все пак у този мъж не се забелязваше никакво униние. Сякаш самият той бе носител на надежда. Мелани още веднъж осъзна колко му се възхищава.

— Денят си го биваше, нали, Мел? — усмихна се той, докато излизаха заедно навън.

— Не знам как издържате на това всеки ден. Аз бих умряла само за две години — не, само за две седмици. Боже мой, Питър, това е такава отговорност, такова напрежение! Въртите се от операционната до отделението, до кабинета и пак отначало. А това не са хора, на които просто им се е подул палеца на крака, всеки случай е въпрос на живот и смърт… — тя отново се сети за Мари Дюпре — … като това момиче.

— Затова си струва, когато успееш.

И двамата помислиха за Пати Лу — последните сведения за нея също бяха добри.

— Да, но това е невероятно тежко за вас. Отгоре на всичко направихме и двучасово интервю.

— То ми достави удоволствие. — Той се усмихна, но мислите му все още бяха заети с Мари. Прегледа данните й, колегите му бяха овладели положението, но главният въпрос бе дали ще намерят донор своевременно. А той не можеше да направи нищо, освен да се моли. Мел мислеше за същото.

— Дали ще се намери донор за Мари?

— Не знам какво да отговоря. Надявам се. Тя няма много време за чакане.

При всички е същото. И това е най-лошото. Чакат някой да умре, за да им дари живот. Иначе са обречени.

— Аз също се надявам. — Тя вдъхна дълбоко пролетния въздух, погледна към колата, която бе наела, и му протегна ръка. — Е, за днес стига толкова — поне за мен. Надявам се, че ще си починете след такъв ден.

— Когато се прибера при децата, винаги си отпочивам.

Тя се разсмя:

— Ако са като моите деца, не знам как успявате. Винаги, когато се довлека до къщи след ужасно неприятен осемнадесетчасов работен ден, Вал непременно трябва да сподели с мен, че се разкъсва между две момчета, а Джес е подготвила научен проект от петдесет страници, който трябва да прочета същата вечер. И двете започват да ми говорят едновременно, аз избухвам и се чувствувам отвратително. Това е трудното, когато човек е сам — няма с кого да подели товара, независимо колко е уморен, когато се прибере вкъщи.

Той се усмихна — звучеше му познато.

— Има известна истина в това, което казвате, Мел. У нас главно Мат и Пам са такива, Марк вече е доста независим.

— На колко години е?

— Почти на осемнадесет. — Изведнъж му хрумна една идея. Още бяха на паркинга, часът беше шест и петнадесет. — Защо не дойдете у нас? Може да поплувате и ще вечеряме заедно.

— Не бих могла. — Но идеята я трогна.

— Защо не? Не е приятно, когато човек се връща в хотелската стая. Защо не дойдете вкъщи? Ние не вечеряме късно — до девет часа ще се приберете.

Не знаеше защо, но идеята я изкушаваше.

— Не мислите ли, че децата предпочитат да сте сам с тях?

— Не, мисля, че ще бъдат много въодушевени да се запознаят с вас.

— Не разчитайте особено на това. — Изведнъж предложението наистина й хареса. — Действително ли не сте много уморен?

— Съвсем не. Хайде, Мел, ще ми бъде приятно.

— И на мен — усмихна се тя. — Ще карам след вас.

— Защо не оставите колата тук?

— Тогава ще трябва да ме докарвате обратно или да взема такси.

— Ще ви докарам. Тогава пак ще мина да видя Пати Лу.

— Никога ли не спирате? — усмихна се тя, качвайки се в колата, доволна, че ще гостува в дома му.

— Не. Както и вие. — Той също изглеждаше доволен. Излязоха от паркинга и поеха към Бел Ер.

— Толкова е приятно тук.

Сякаш пътуваха извън града. Пътят се виеше, от време на време зърваха уединени, но великолепни домове.

— И на мен ми харесва. Не знам как издържате в Ню Йорк.

— Струва си. Той е вълнуващ град.

— Наистина ли го харесвате, Мел?

— Обичам го. Обичам дома си, професията си, града, приятелите си. Омагьосана съм от този град и наистина мисля, че не бих могла да живея другаде.

Докато говореше, тя изведнъж помисли, че няма да е лошо да се прибере вкъщи на следващия ден. Мястото й беше в Ню Йорк, колкото и да й харесва или да я очарова Лос Анжелос. Когато отново го погледна, Питър й се стори по-ведър. Той направи последен ляв завой по добре поддържана алея, която водеше към голяма, красива къща във френски стил, заобиколена от спретнато подрязани дървета и цветни лехи. Приличаше на изглед от френска пощенска картичка и Мелани изненадано се огледа. Съвсем не бе очаквала подобно нещо. Кой знае защо си представяше, че той живее в по-обикновен дом или в ранчо. Докато той паркираше, тя забеляза, че къщата беше много елегантна.

— Красиво е, Питър. — Тя погледна към мансардния покрив, озърна се за деца, но не се виждаше никой.

— Изглеждаш изненадана — разсмя се той.

— Не. — Тя се изчерви. — Просто не мога да я свържа с теб.

Той пак се усмихна.

— Проектът беше на Ан. Построихме я точно преди да се роди Матю.

— Къщата действително е великолепна, Питър.

Това беше истина. Сега тя откриваше съвсем друга страна у него.

— Е, заповядай. — Той отвори вратата на колата и се огледа за миг. — Да влезем, ще те запозная с децата. Сигурно са около басейна поне с четиринадесет приятели. Стегни се.

Двамата слязоха от колата. Мелани се огледа. Бе съвсем различно от нейния дом в Ню Йорк, но й бе интересно да види къде живее той. Последва го, леко обезпокоена от срещата с децата му, питайки се дали те са много по-различни от нейните близначки.