Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (21)

XXI

На следващия ден тръгнаха на екскурзия. Изминаха пет мили и спряха на пикник край малък поток. Мат улови змия и трите момичета с писъци се втурнаха към Питър и Мел. Върнаха се късно следобед и отидоха да плуват в басейна. Децата лудуваха като стари приятели, но Мел забеляза, че когато разговаряше с Джесика, Пам не изпущаше от очи нея и Питър.

— Хубава групичка са, нали, Мел?

Това не можеше да се отрече. А и всички бяха красиви деца, въпреки че в очите на Пам все още се четеше тъга, особено когато поглеждаше към Мел и баща си. Мел бе признателна на Джеси, че непрекъснато я забавлява. А Валери и Марк бяха неразделни още от закуска.

— Да, хубава групичка са, но трябва да бъдат наблюдавани — съгласи се Мел с уморена усмивка.

— Хайде пак! Защо се тревожиш сега? — Реакцията й го забавляваше. Тя постоянно бдеше над общата им челяд и това му харесваше. Веднага се разбираше, че е чудесна майка.

— Не се тревожа, просто ги наглеждам — засмя се тя, а Питър погледна към Вал и Марк.

— Струва ми се безобидно. Просто и двамата не знаят какво да правят с енергията и младостта си. За съжаление обаче догодина няма да е така.

— О, боже — завъртя очи Мел, — дано не е истина. Да бях я омъжила, когато беше на дванадесет! Мисля, че няма да мога да я опазя още четири-пет години.

— Едва ли е необходимо. Тя е много добро момиче.

Мел предпазливо кимна:

— Но е прекалено доверчива. Джесика е съвсем друг характер.

Той вече го бе забелязал.

— Изглежда, че Пам много харесва Джес.

— Тя се отнася добре с по-малките.

— Знам. — От две години не се чувствувал толкова щастлив. — И Мат я обожава. — Сниши глас и се наведе към ухото на Мел. — Аз също те обожавам. Мислиш ли, че можем да останем тук завинаги?

— Бих искала.

Но не беше точно така. Липсваше й, че не са сами, както бяха в Ню Йорк. Тук не се чувствуваше съвсем свободна.

Трябваше да наглежда децата и когато се налагаше, не се страхуваше да прояви твърдост. Вечерта четиримата по-големи отидоха на кино, а двамата с Питър останаха при Мат. Но когато Марк и Вал поискаха да излязат сами, след като се прибраха, Мел категорично се противопостави.

— Не е почтено към останалите. Ние сме една група.

Имаше и други причини, които тя не спомена. Причини, които я караха постоянно да бди — когато са разхождаха, яздеха или излизаха на пикник сред покритите с цветя поляни. Цялата атмосфера беше толкова естествена и чувствена — прилепналите тениски, късите панталони, банските костюми, свежият планински въздух, постоянната близост в хижата. Досега не бе виждала Вал толкова захласната по някое момче и това я тревожеше повече, отколкото признаваше пред Питър. Спомена го и на Джес веднъж, когато бяха сами. Тя също го бе забелязала.

— Смяташ ли, че всичко при нея е наред, мамо? — Между близначките съществуваше силна връзка и Джесика винаги се безпокоеше за сестра си.

— Да. Но трябва да я наблюдаваме.

— Мислиш ли, че тя… — На Джеси й беше неудобно да критикува сестра си пред майка им. — Не смятам, че тя би…

Мел се усмихна.

— Аз също, но ми се струва, че е лесно човек да се увлече сред покритите с цветя поляни и заснежените върхове наоколо или вечер насаме. Според мен Марк е по-дълбок от момчетата, които тя познава. Искам да съм сигурна, че тя няма да направи някоя глупост. Все пак не вярвам, че Вал може да постъпи неразумно.

— Този път тя не ми казва нищо, мамо. — Това бе необичайно. Вал споделяше с Джес, което й се случваше, особено що се отнасяше до момчетата. Но странно — за Марк мълчеше.

— Може би го приема по-сериозно, отколкото е. Първа любов! — Отново се усмихна Мел.

— Само да не направи някоя глупост.

— Няма. — Мел изглеждаше сигурна в собствената си бдителност и в разума на дъщеря си. — А какво мислиш за Пам? — Вярваше в преценката на Джес повече, отколкото на всеки друг, може би с изключение вече на Питър, но той едва ли бе обективен към единствената си дъщеря.

— Струва ми се, че не е особено щастлива. Разговаряхме за много неща. Понякога тя е съвсем открита, друг път се затваря в себе си. Много й липсва майка й. Може би повече, отколкото на другите. Марк е по-голям, а Матю е бил съвсем малък, когато е умряла, но Пам се чувствува ограбена. Понякога се ядосва затова на баща си.

— Така ли каза? — попита Мел тихо и загрижено.

— Горе-долу. Според мен тя преди всичко е объркана. В трудна възраст е, мамо. — Докато говореше, Джесика изглеждаше по-възрастна и по-мъдра и Мел се разчувствува.

— Знам. Но ти благодаря, че се отнасяш така мило с нея.

— Харесвам я — откровено каза Джес. — Понякога е малко объркана, но е адски умна. Поканих я да ни гостува в Ню Йорк и тя се съгласи. — Мел изглеждаше изненадана. — Имаш ли нещо против?

— Съвсем не. Цялото семейство са добре дошли, когато пожелаят.

За миг Джеси замълча, после погледна майка си.

— Какво има между теб и доктор Халам?

— Нищо особено. Ние сме добри приятели. — Но имаше усещането, че Джесика знае много повече. — Харесвам го, Джес.

— Много ли? — Джесика потърси погледа й.

Мел разбираше, че трябва да бъде искрена с детето.

— Да.

— Влюбена ли си в него?

Мел затаи дъх. Какво означаваше това? Какво искаше да разбере Джес? Истината — каза си Мел. Само това. Трябваше да й каже истината.

— Да, така мисля.

Джесика изглеждаше така, като че ли изпитваше физическа болка.

— О!

— Изненадали си?

— И да, и не. Подозирах го, но не бях сигурна. По-различно е, когато го чуеш с ушите си. — После въздъхна и погледна Мел. — Той ми харесва.

— Радвам се.

— Мислиш ли, че ще се ожените?

Този път Мел поклати глава:

— Не, не мисля.

— Защо?

— Защото животът ни е съвсем различен. Не мога да напусна работата си и да се преместя в Лос Анжелос, а и той не може да дойде в Ню Йорк. Прекалено много неща ни задържат там, където живеем.

— Жалко. — Джеси я погледна в очите. — Ако живеехме в един град, щяхте ли да се ожените?

— Не знам. Този въпрос не стои пред нас. Просто ни е приятно да сме заедно. — Мел докосна ръката на дъщеря си. — Обичам те, Джес.

Тя се усмихна:

— И аз те обичам, мамо. Радвам се все пак, че дойдохме. Съжалявам, че ти създадохме толкова главоболия.

— Няма нищо. Хубаво е, че всичко се уреди добре.

— Прекъснах ли ви? — В стаята влезе Питър.

Мел поклати глава.

— Просто си поговорихме.

— Чудесно. — Той изглеждаше доволен и се усмихна на Джес. — Къде са останалите?

— Не знам. — Беше пет часът и Мел току-що се беше върнала от магазина. Мислеше, че другите са в басейна, както всеки ден по това време.

— Вал и Марк отидоха на разходка с Мат.

— Така ли? — изненада се Мел. — А къде е Пам?

— В стаята — спи. Следобед я болеше главата. Мислех, че знаете.

Питър потупа Мел по ръката.

— Марк ще се грижи за Вал и Мат. Не се притеснявай, Мел.

Но когато до седем часа те не се върнаха, Мел започна сериозно да се тревожи, а и Питър не изглеждаше вече така уверен. Той отиде в стаята при Джес и Пам.

— Знаете ли накъде тръгнаха?

Джесика поклати глава, а Пам го погледна неразбиращо.

— Спяла съм, когато са излезли.

Той кимна и се върна при Мел. Все още беше светло, но той реши да ги потърси.

— Ще се върна след малко.

След един час още го нямаше и Мел и момичетата се изплашиха сериозно.

— Мамо, какво ли се е случило? — прошепна Джесика. Пам беше пребледняла.

— Не знам, мила. Питър ще ги намери.

Но той се луташе из хълмовете зад къщичката, изоставил пътеките, зовящ имената им, без да получи отклик. Когато най-после намери Вал и Марк, вече бе тъмно. Двамата бяха изподрани, изплашени и сами.

— Къде е Мат? — обърна се той направо към сина си. Гласът му бе изпълнен със страх и напрежение. Лицето на Вал бе изподраскано и обляно в сълзи.

Марк също имаше вид, като че ли ще се разплаче.

— Не знам.

— Кога го видяхте за последен път? — Питър почувствува, че стиска зъби.

— Преди два или три часа. Просто си вървяхме и когато се обърнахме, него го нямаше.

Вал се разплака и несвързано заобяснява случилото се. Питър видя, че Марк все още я държи за ръка и започна да разбира какво бе станало и защо бяха изгубили Матю.

— Любов ли въртяхте? — безцеремонно попита той, което накара Вал да ревне по-силно, а Марк гузно наведе глава, получил плесница от баща си.

— Негодник такъв, щом си взел по-малкия си брат, значи отговаряш за него!

— Знам, татко. — По лицето му си стичаха сълзи.

След един час все още не бяха открили Матю. Питър ги поведе по пътеката обратно към хижата. Трябваше да се обади на шерифа, за да започнат издирване. Завариха Мел и момичетата пребледнели, а когато видяха, че се връщат без Матю, и трите избухнаха в плач.

След по-малко от половин час пристигна спасителна група с въжета, носилки, лекарски екип и огромни прожектори.

— Ако тази нощ не го открием, утре ще извикаме хеликоптери.

Питър се ужасяваше от мисълта, че детето може да е паднало в някоя пропаст, да си е счупило крак или нещо по-лошо. Може би лежеше някъде в безсъзнание. Питър тръгна с групата. Мел, Марк и момичетата останаха. Марк вече открито плачеше, а Мел се опитваше да го успокои. Но той не можеше да се отърве от чувството си за вина. Мел едва се въздържа да не се нахвърли срещу Вал. Вече отдавна минаваше девет часа, а от детето все още нямаше и следа. Изведнъж Пам избухна и закрещя на Вал.

— Ти си виновна за всичко, кучка такава! Ако не се беше целувала с Марк, братчето ми нямаше да се загуби!

Вал не можа да отговори нищо и се хвърли в ръцете на Джес, като ридаеше истерично.

В този миг Мел чу викове и свирки. Видяха светлините на фенерите и след малко се появи цялата спасителна група. Победоносно носеха Матю, а Питър им помаха, едва сдържайки сълзите си.

— Добре ли е? — спусна се Мел към Питър. Изведнъж сълзите му потекоха и той дълго стоя така, притискайки я към себе си. Матю беше все още назад, в ръцете на един от спасителите. Бяха го намерили пред една пещера, изплашен, премръзнал, но невредим. Каза, че сам се отклонил от пътеката и се изгубил. Твърдеше също, че е видял мечка.

— О, Мел! — Питър не я пущаше. — Мислех, че сме го изгубили.

Тя кимна. И по нейното лице се стичаха сълзи.

— Слава богу, че е жив и здрав!

Мат беше ужасно мръсен, лицето му беше изподрано, а дрехите окъсани. Няколко пъти беше падал, но изглеждаше много въодушевен и си беше сложил шапката на един от спасителите.

Мел го взе в прегръдките си.

— Изплаши ни до смърт, Мат.

— Нищо ми няма, Мел. — Изведнъж й се стори пораснал и смел.

— Радвам се. — Тя го целуна по бузата и го предаде на баща му, който благодареше на спасителната група. Най-после всички се прибраха в дневната. Марк притисна братчето си, Валери плачеше и се смееше, дори Пам се бе разплакала от облекчение. Докато се поуспокоят, мина полунощ. Пам се извини на Вал, а Марк се закле, че вече никога няма да се отделят. Седяха край огъня и дояждаха хамбургерите, които Мел им приготви.

Питър каза:

— Сега искам да ви стане ясно едно. Тази вечер всички получихме добър урок. — Погледна многозначително към Вал и Марк. — Можем да прекараме чудесно тук, но без повече глупости. Може да се изгубите в гората, да ви ухапе змия или бог знае какво. Всеки от вас трябва да се почувствува отговорен за останалите. Отсега нататък искам да ви виждам само заедно. Навсякъде ще ходите заедно. Ясно ли е?

Той отново погледна големия си син, който засрамено кимна. Толкова беше завладян от Вал, че съвсем бе забравил Матю. А когато двамата отново дойдоха на себе си — малкият бе изчезнал.

— Ако ви видя да се отделяте по двойки, още същия ден ще ви изпратя обратно. Независимо кой го е направил.

Но всички знаеха, че има предвид Вал и Марк.

— Сега всички в леглата. Беше тежка вечер.

Бързо се отправиха по стаите си. Между тях се бе породило едно ново другарство.

— Господи, Мел, вече мислех, че ще умра в планината, когато не откривахме и следа от Матю.

Тази нощ, докато лежаха в леглото й, Питър отново преживяваше всичко. Тя го прегърна и усети как потръпна.

— Всичко мина, любими. Той е вън от опасност, а това няма да се повтори.

Дори не се любиха. Лежаха прегърнати и Мел почти не мигна, вторачена в него. Когато започна да се зазорява, тя внимателно го събуди. Заспа чак след като той си отиде. Цяла нощ бе мислила колко го обича — колко ги обича всичките и се надяваше, че нищо лошо няма да се случи повече на никого от тях. За пръв път разбра, че всички са заели трайно място в сърцето й. На другата сутрин те действително приличаха на едно семейство. От този миг нататък петимата бяха неразделни и въпреки че Мел често забелязваше Марк да държи Вал за ръка или да я гледа с особен поглед, който я караше да сияе, двамата изобщо не се отделяха сами. Седмицата мина твърде бързо. Последната вечер излязоха всички заедно и изкараха чудесно. Смееха се и разговаряха като стари приятели. Гледайки ги, човек не би предположил, че не са израсли под един покрив, нито би повярвал в яростната им съпротива срещу това пътуване. Питър непрекъснато се усмихваше на Мел. Почивката им се оказа прекрасна въпреки ужасната вечер, когато търсиха Мат, но дори това беше забравено.

Тази вечер седяха до късно край огъня. Накрая Мат заспа на коленете на Джесика, а Пам й помогна да го сложат в леглото. Разделиха се със съжаление, че приятното прекарване привърши. Мел и Питър дълго лежаха будни и натъжени.

— Не мога да повярвам, че пак се разделяме. — Той я гледаше, подпрян на лакът.

— Няма как.

Изведнъж й хрумна нещо и тя го погледна с надежда.

— Защо не дойдете при нас през уикенда, когато е Денят на труда?

— Прекалено дълго пътуване само за три дни. — Той се колебаеше, но му се искаше да се залови за всяка надежда.

— Тогава останете една седмица.

„Останете месец… година.“

— Не мога.

— Но децата могат. — Идеята й се струваше чудесна. — Пам и Мат могат да дойдат предварително, а Марк — щом приключи работа — ще дойде заедно с теб.

— Това не е лоша идея.

В този миг той не мислеше за децата, а само за нея. Ужасно му се искаше да бъдат заедно, но нямаше начин.

— Толкова те обичам, Мел.

— Аз също.

Лежаха в обятията си и се любиха до зори. Сутринта и двамата се чувствуваха потиснати. Вечерта нямаше отново да се любят, нямаше да се разхождат дълго в гората или из обсипаните с цветя поляни. Беше време да се върнат обратно към действителността и телефона.

Мел сподели идеята да им гостуват в Деня на труда. Децата я приветствуваха с радостни възгласи.

— Значи е решено! — Тя погледна победоносно Питър и той се разсмя.

— Добре, печелиш. Ще дойдем.

— Ура!

Виковете им можеха да се чуят чак на върха на планината. Бърбореха за това през целия полет от Аспен до Денвър. Децата седяха заедно, а Питър и Мел — отделно, за последен път. В Денвър всички се разреваха. Питър погледна Мел в очите и прошепна:

— Обичам те, Мел. Никога не го забравяй.

— Помни, че аз също те обичам.

Децата се преструваха, че не ги гледат, но Вал и Марк се усмихнаха, а Пам се извърна настрана. Двете с Джесика се държаха за ръка и това я утешаваше. Мат силно целуна Мел за довиждане.

— Обичам те, Мел!

— И аз, Мат. — Тя се откъсна от него и разцелува другите. Погледна Пам в очите и каза:

— Грижи се за баща си.

Искаше й се да прибави „вместо мен“.

— Ще се грижа. — В гласа на Пам имаше нова нежност.

Когато се разделиха, всички бяха някак укротени, а Матю направо се разплака, докато вървеше с баща си към самолета.

— Искам да дойдат с нас.

— Скоро отново ще ги видиш.

— Кога?

— След няколко седмици, Мат. — Питър погледна Марк — лицето му имаше замечтан израз. Питаше се какво ли се е случило между него и Вал, но предполагаше, че не е нищо особено. В самолета за Бостън, който излиташе едновременно с този за Лос Анжелос, Джесика и Вал почти не продумаха, а Мел гледаше през прозореца, но виждаше само лицето на Питър. Трите седмици й се виждаха безкрайно дълги, а после какво? Отново една безкрайна година до Аспен? Мел, както и Питър, седнал в самолета за Лос Анжелос, разбираше, че се бяха поддали на една лудост, но знаеше, че за тях вече няма връщане назад.