Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (30)

XXX

Когато напусна къщата, Мел просто се качи в колата и потегли. Нямаше определен план къде отива или с кого би искала да се види. Искаше само да се махне — от къщата, от работата, от децата и от него. През първите петдесет мили мислеше само за това — откъде бяга и накъде отива.

После започна да се отпуска, а след два часа, когато спря за бензин, тя се засмя на себе си. Никога в живота си не бе постъпвала толкова скандално. Но не можеше да издържа повече. Всички я тормозеха, а беше време да помисли и за себе си. Дори що се отнасяше до бебето. Не трябваше да прави нищо, което не иска. По дяволите, тя печели милион долара годишно, може да си купи собствена къща. Не е нужно да живее с призрака на Ан, щом не желае, а вече знаеше, че не го желае. Когато потегли отново с пълен резервоар, се замисли за всички промени в живота си през последните шест месеца и за това колко малко се изискваше от Питър. Той работеше на същото място, със същите хора, които го уважаваха, спеше в същото легло, в което беше спал години наред. Неговите деца не смениха дома си. Дори икономката им беше същата. Единствено лицето, което целуваше, преди да тръгне на работа, беше друго, а може би не е забелязал и това.

Мел навлезе в Санта Барбара и отново започна да кипи от гняв. Радваше се, че се махна. Само съжаляваше, че не го е направила по-рано, но откъде да намери време. Трябваше да води Пам на психиатър, да укротява близначките, да бди от дистанция над Марк, да бъде майка за Матю, да утешава Питър, когато умира пациент с трансплантация, без да се броят интервютата, репортажите и представянето на новините в шест часа всяка вечер. Беше цяло чудо, че има време да се облече и да се среше. Да вървят по дяволите всички! Питър, децата и Пол Стивънс. Нека да води сам предаването. Винаги можеха да кажат, че е болна. Дяволите да ги вземат! Не я беше грижа.

Спря в един мотел и си взе стая, която навсякъде — от Бейрут до Ню Орлиънс, би изглеждала точно по същия начин. Махнатия килим на пода бе ръждив на цвят, пластмасовите столове — оранжеви, банята — с бели плочки, покривката на леглото — в същия тон като на килима. Не приличаше на хотелите „Бел Ер“ или „Билтмор“, в който бе отсядала при посещенията си в Санта Барбара преди години, но това не я интересуваше. Взе топла вана, пусна телевизора, изгледа новините в единадесет часа, повече по навик, отколкото от интерес, и угаси лампата. Не се обади вкъщи.

„Майната им!“ — рече си тя за пръв път от месеци се почувства свободна да прави това, което иска, да бъде самата себе си, да взема решения, без да се съобразява с абсолютно никого.

Лежеше и мислеше за това, което носеше в себе си. Осъзна, че дори тук не е съвсем сама. Бебето беше в нея… бебето… сякаш вече беше отделна личност… Сложи ръка на корема си, съвсем плосък преди месец, а сега определено леко изпъкнал между тазовите й кости. Стори й се странно, като се замисли какво би станало, ако приеме бременността. Бебето ще се превърне в действителност, след шест седмици ще усети движенията му… за миг дълбоко в душата й трепна нежност, но бързо отпъди това чувство. Не искаше да мисли за това точно сега. Не искаше да мисли за нищо. Затвори очи и заспа, без да сънува Питър, децата или нероденото бебе — нищо. На другия ден, когато се събуди, в стаята струеше слънчева светлина и отначало тя не можа да си спомни къде се намира. Огледа се, дойде на себе си и се засмя. Чувствуваше се добре, силна и свободна.

Питър се събуди и инстинктивно протегна ръка към нейното легло, но докосна само гладките, празни чаршафи. Отвори очи, спомни си, че тя бе заминала и сърцето му се сви. Легна по гръб и дълго се взира в тавана, като се питаше къде ли е Мел сега и си припомняше причината да се махне. Наистина, за всичко бе виновен той. Не можеше да обвини децата или Пол Стивънс, или мисис Хан. Бе сбъркал още от самото начало. Бе очаквал прекалено много от нея — да промени изцяло живота си… заради него. Знаеше, че тя съжалява за всичко. Лежеше и се упрекваше. Спомни си колко много харесваше Мел живота си в Ню Йорк и се чудеше как е посмял да мисли, че тя би се отказала от това — работата й, за която всеки би мечтал, къщата й, която обичаше, приятелите й, начина й на живот, града й…

Мелани подкара колата бавно на север и си спомни лицето на Питър, когато се срещнаха за пръв път. Безкрайно дългите дни, когато снимаше репортажа за него, изтощителните часове, когато президентът бе прострелян… първото му идване в Ню Йорк. Започна да мисли не за това, което бе оставила там, а за онова, което бе получила в замяна… за първия път, когато Мат седна на коленете й… за израза в очите на Пам веднъж или дваж… за миговете, когато Марк се вкопчи в нея, когато Вал едва не умря. Изведнъж й се стори трудно да ги прогони от живота си. Сега гневът й се насочи към близначките. Към Джес, защото очакваше прекалено много от нея, очакваше да е на разположение на всички и най-много на нея самата, към Вал, която мразеше бебето на майка си, защото бе невъзможно да има свое.

Дължеше им много повече. Но не можеше да им даде повече от това, което вече им бе дала, а бедата бе там, че то се оказваше недостатъчно. Разбираше го. И ето може би някой ден още едни очи ще я погледнат и ще й кажат, че това, което му — или й — дава, не е достатъчно… а вече не й бе останало нищо. Самата мисъл я уморяваше ужасно и почувства облекчение, когато видя, че е стигнала в Кармел. Искаше само да се настани в някой мотел и отново да заспи… да се махне… да сънува… да избяга.

— Кога ще си дойде мама? — Матю навъсено се взираше в чинията си, после впери поглед в тях. Никой не бе казал и дума, откакто седнаха да вечерят. Без нея не усещаха, че е неделя. Мисис Хан имаше почивен ден и Мел обикновено правеше нещо, което обичат. Говореше, смееше се, изслушваше ги, обръщаше внимание на всички и разказваше какво й предстои през седмицата, знаейки, че към средата плановете й ще се променят. Но се закачаше, шегуваше се и успяваше да зарази всички с настроението си.

Матю погледна с укор Питър:

— Защо я накара да си иде?

— Тя ще се върне — първа проговори Джесика. — Заминала е само да си почине малко.

— Защо не си почине тук? — обвинително я гледаше той. Само тя разговаряше с него. Останалите сякаш бяха онемели. Изведнъж Марк се обърна към него.

— Защото я изморяваме, Мат. Очакваме от нея адски много. — Марк многозначително погледна Пам, после всеки един от останалите.

След вечерята Питър го чу да казва на Вал:

— Ти я обвиняваше за всичко, по дяволите!… Че трябвало да напуснеше Ню Йорк… приятелите си… училището… дори за това, което се случи с нас. Вината не беше нейна, Вал.

Хубавата млада блондинка се разрева толкаво силно, че сърце не му даде да продължи.

Питър бавно се качи в стаята на близначките. Тук бяха всички, с изключение на Пам, която лежеше на леглото си и зяпаше в тавана, слушайки радио. Тя искаше Мел да се махне. Признаваше го пред себе си, въпреки че не би казала на психиатъра си. Искаше да се върне нейната собствена майка. Но сега разбираше, че това никога няма да стане. Трябваше да избира между Мел и тази невероятна празнота. Беше като след смъртта на майка й — имаха само мисис Хан. Изведнъж Пам разбра, че не искаше това — нито за другите, нито за себе си. Стана и отиде при останалите в стаята на близначките. Дори Мат бе там — седнал тъжен на пода.

— Господи, колко е малка тази стая! — огледа се тя. Нейната беше два пъти по-голяма. Вал и Джес не казаха нищо, но се обърнаха, когато видяха Питър на прага.

— Да, така е. — Това отново му напомни думите на Мел, че близначките никога не са живели заедно в една стая. А сега бяха наблъскани тук като сирачета, докато Пам имаше два пъти по-голяма стая. Нима всичко, което Мел каза, е истина! В по-голямата му част, рече си той. Не всичко, но достатъчно много, за да не може да пренебрегне думите й.

— Двойна стая — попита администраторът в мотела в Кремел.

— Не — усмихна се уморено тя. — Единична.

Той я погледна натъжен. Винаги казваха така, а после мъж и две деца скришом се втурваха в стаята, мислейки, че няма да ги открият. А може би имат и голямо лигаво куче.

Този път обаче не позна. Тя взе чантата си от колата, влезе, затвори вратата и легна, без да се оглежда. Стаята беше почти същата като тази, в която спа миналата нощ. Всичко беше еднакво ново, в оранжево пластмасово обзавеждане и мъхест килим с ръждив цвят. Капнала от умора, Мел заспа.

— Доктор Халам?

— Ммм?

Сестрата се опитваше да го заговори. Той седеше неподвижен пред купчина картони, благодарен, че тази сутрин имаха само два байпаса.

— Наред ли е всичко?

Тя ужасно се страхуваше от него. Беше толкова прочут и ако направи грешка, това положително ще й струва много, но той само я погледна и кимна с уморена усмивка.

— Да. Как е Айрис Лий? Има ли вече реакция спрямо медикаментите?

— Още не.

Трансплантацията беше направена преди седмици и всичко вървеше добре, но Питър не хранеше голяма надежда. Не получиха своевременно сърце и трябваше да й присадят детско сърце, редом с нейното. Понякога това даваше резултат, но Айрис бе толкова изтощена, че това бе отчаяна стъпка и всеки момент той очакваше най-лошото. Този път Мел нямаше да е до него. Беше сам, както след смъртта на Ан. Дори още по-самотен, отколкото преди.

— Джес?

— А?

След като се върнаха от училище, Вал се изтегна на леглото, а Джес седна пред бюрото.

— Иска ли ти се понякога да се върнем В Ню Йорк?

— Разбира се. — Тя се обърна и погледна сестра си. — Много често. В това няма нищо лошо. Дълго време живеехме там.

— Мислиш ли, че мама се е върнала там? — Целия ден това й се въртеше в главата.

— Не знам. Нямам представа къде би отишла. Може и да е в Лос Анжелос.

— И да не се обади? — Вал изглеждаше ужасена и Джес се усмихна.

— Ти на нейно място би ли се обадила?

Вал поклати глава:

— Не. Така ми се струва.

— Нито пък аз. — Джес се загледа навън през прозореца и леко въздъхна. — Обвинявах я за всичко, Вал. За всичко. Не беше честно, но тя решаваше всичко сама. По-рано винаги се съобразяваше с нашето мнение, а този път просто взе и ни премести тук, смени училището ни… Предполагам, че се ядосвах задето не ни даде възможност да избираме.

— Сигурно е смятала, че постъпва правилно.

Вал изглеждаше тъжна. Джес я погледна:

— Най-кофти е, че това е истина. Питър ми харесва, а на теб?

Вал кимна:

— Когато чух, че ще се местим тук, мислех само за Марк.

Джес се усмихна:

— Знам. Хич не ми беше леко, когато заминавахме от Ню Йорк. Мама си имаше Питър, ти — Марк, а аз си нямах никого. — Тя се засмя. Сега не й се струваше толкова ужасно. Новото училище й харесваше, а преди месец се запозна с едно симпатично момче. За първи път в живота си срещна човек, който наистина й харесваше. Беше на двадесет и една години и усещаше, че майка й ще изпадне в истерия, особено след случилото се с Вал и Марк. Но съзнаваше, че той има особено значение за нея и зяпаше в пространството със сдържана усмивка.

— Какво се хилиш? — Вал я наблюдаваше. — Има ли нещо?

— Нищо особено.

Вал веднага разбра. Джес имаше по-добри бележки, но Вал познаваше мъжете. Тя се втренчи в сестра си, присвила очи:

— Влюбена ли си?

Джес се усмихна. Все още не искаше да й каже.

— Още не. Но се запознах с един симпатяга.

— Ти? — Вал беше смаяна и Джеси само кимна. Не искаше да говори повече. Вал не изглеждаше притеснена. — Само бъди внимателна!

И двете разбраха какво иска да каже. Имаше право. Вал бе получила суров урок от живота и не можеше да го забрави.

Вечерта мисис Хан мълчаливо им поднесе яденето. Питър се прибра чак към девет часа. Джес, Пам и Вал вече бяха сложили Мат да си легне.

Питър се качи да ги види:

— Добре ли сте всички?

Отговориха му с мълчаливо кимване, докато той обикаляше стаите им. Бе преживял тежък ден, но нямаше с кого да го сподели. В стаята на близначките Питър погледна Джес:

— Някакви новини от майка ви?

Тя само поклати глава. Той слезе долу.

В същото време Мел навлезе по Калифорния Стрийт в Сан Франсиско. Настани се в хотел „Станфорд Корт“. Разликата с мотелите я изненада. Стаята бе обзаведена в сиво кадифе и коприна. Тя се отпусна на леглото със стон. Имаше чувството, че е шофирала дни наред. Упрекна се, че трябва да намали темпото. Все още не бе стигнала до определено решение, но не искаше предварително да изгуби бебето. Носеше отговорност и за него. През нощта лежеше будна и мислеше за гнева на Вал, за протеста на Джеси срещу многобройните промени, които трябваше да преглътнат… за враждебността на Пам и ходовете й за привличане на вниманието им, дори за мъките на горкичкия Мат, за очакванията на Питър да роди бебето, на всяка цена като противодействие на постоянните му схватки със смъртта в операционната. Всичко й се струваше страшно несправедливо. От тях зависеше дали да го роди, или не, а нейното мнение беше без значение.

На следващия ден поброди из Чайнатаун, после отиде с колата до парка Голдън Гейт и тръгна да се разхожда сред цветята. Наближаваше май… май… почти преди една година се запознаха с Питър. Като се прибра в хотела, извади бележника с телефонните номера, набра осмица за междуградски разговор и позвъни на Ракел. В Ню Йорк беше осем часът. Отдавна не се бяха чували и Мел дори не знаеше дали тя си е намерила работа. А може би е излязла? Но след първото позвъняване Ракел вдигна телефона.

— Ало? — Както обикновено, гласът звучеше подозрително и Мел се засмя.

— Здравей Ракел, аз съм.

Сякаш отново се обаждаше у дома, както преди. Едва не попита как са близначките.

— Как си?

— Мисис Мел?

— Да, разбира се.

— Случило ли се е нещо?

— Не, просто реших да се обадя да видя как си.

— Добре съм — доволна отвърна тя. — А как са момичетата?

— Чудесно. — Не искаше да й казва за Вал. Тя вече беше добре. — Училището им харесва, вече свикват.

Гласът й потрепна, в очите й се появиха сълзи.

— Нещо не е в ред! — Този път това прозвуча като обвинение и Мел усети сълзите в гърлото си.

— Нищо подобно. За няколко дни съм в Сан Франциско и ми стана мъчно за теб.

— Какво правиш там? Още ли работиш така усилено?

— Не, не е толкова зле. Представям само новините в шест часа. — Не й каза, че работата й е цяло мъчение. — Аз дойдох тук да си почина няколко дни.

— Защо? Да не си болна? — Винаги си е била пряма.

Мел се усмихна. Какъв смисъл имаше да я заблуждава.

— Истината, стара вещице, е, че избягах…

— От кого? — изуми се Ракел.

— От всички — от Питър, от децата, от работата, от себе си.

— Какво става с теб? — Тя очевидно не одобряваше действията й.

— Не знам. Просто ми трябваше време да размисля.

— За какво? — сопна се тя на Мел. — Винаги мислиш прекалено много. Няма полза от мислене. Там ли е съпругът ти?

— Не, сама съм. — Представи си физиономията на Ракел и се запита защо й се обади. Искаше й се да чуе познат глас, а нямаше желание да се обади вкъщи.

— Веднага да се прибереш у дома!

— След няколко дни ще се прибера.

— Не, сега. Какво ти става? Да не си се побъркала?

— Малко.

Все още не искаше да й каже за бебето. Трябваше й време, за да реши. Нямаше смисъл да говори за него, ако ще го махне. В Лос Анжелос винаги можеше да каже, че го е загубила от преумора, а в работата й все още не знаеха.

— Исках само да разбера дали си добре.

— Добре съм. Сега си върви вкъщи.

— Да. Не се тревожи за мен, Ракел. Целувам те силно.

— Не ме целувай! Върни се у дома и целуни него. Кажи му, че съжаляваш, че си избягала.

— Добре. Пиши ми.

— Добре, добре. Поздрави близначките.

— Непременно.

Затвориха и Мел дълго лежа замислена. Ракел също не я разбираше. В нейната представа мястото на Мел беше у дома, независимо от всичко. Всъщност и Мел мислеше така.

Тя поръча вечерята в стаята си, направи си топла вана, погледа телевизия. Не й се излизаше. Нямаше къде да отиде. Преди новините в единадесет часа тя взе телефона и дълго стоя със слушалка в ръка. Може би Ракел е права… но не искаше да позвъни, ако наистина няма желание… Набра номера, все още, без да е наясно дали ще говори с него, или ще затвори, но когато чу гласа му, сърцето й подскочи, както преди година.

— Ало? — позна, че все още не е заспал. За секунда се поколеба.

— Здравей — промълви тя предпазливо.

— Мел?

— Не, Светият Дух. Да, аз съм.

— Как ли си, за бога? Страшно се безпокоя за теб.

— Добре съм.

Не смееше да я попита, но все пак трябваше да знае:

— А бебето?… Махна ли го?

Тя се обиди.

— Казах ти, че не бих го направила, без да те предупредя.

— И какво реши?

— Още нищо. Не съм мислила за това.

— А за какво си мислила, по дяволите?

— За нас.

Настъпи дълга пауза.

— О! Аз също. Държах се като истински негодник, Мел. И децата смятат така.

— Не, не смятат.

Тя се усмихна. В нейно отсъствие той се самообвиняваше, а това нямаше никакъв смисъл.

— Глупаво е, Питър. И двамата трябваше да се приспособим към много неща.

— Да, но аз оставих всички промени за твоя сметка.

— Не е точно така. — Но отчасти беше истина и сега той го осъзнаваше. — Един от нас трябваше да се премести заедно с децата, да се откаже от стария си начин на живот. За теб беше невъзможно. Така, че изборът беше мой.

— И аз се задоволих с това. Струпах всичко на теб. Дори очаквах да заместиш изцяло Ан. Сега, като си го помисля, ми става гадно.

Тя въздъхна. Донякъде бе прав, но имаше още нещо.

— А аз, в известен смисъл, предполагах, че ще продължа да живея независимо, както преди, да вземам решения, без да се съветвам с теб, да възпитавам децата си така, както искам, а също и твоите. Очаквах и ти, и твоите деца да изоставите незабавно старите си навици, само защото аз ви казвам. Не бях права.

— В това няма нищо лошо. — В гласа му се долавяше отчаяние и разкаяние, което я трогна.

— Може би и двамата сме били прави донякъде — усмихна се тя.

На него не му беше весело. Нея я нямаше у дома. Все още дори не знаеше къде е.

— И какво печелим от това?

— Станахме малко по-мъдри.

Той не бе сигурен дали я разбира правилно.

— А ти, Мел? Ще се върнеш ли в Ню Йорк?

Чу как тя ахна.

— Да не си луд? Гониш ли ме?

Този път той се засмя.

— Последният път, когато те видях, ти избяга от мен. Дори не знам къде си?

— В Сан Франциско.

— Как да стигна до там?

— С колата.

— Разстоянието е твърде голямо, Мел. — Мислеше за бременността й, но не искаше да й каже.

— По пътя спирах в Санта Барбара и Кармел.

— Как се чувствуваш?

— Добре. — Тя лежеше и се усмихваше. — Много ми липсваш.

— Радвам се да го чуя. — Най-после се осмели да попита: — Кога ще се върнеш?

— Защо? — подозрително попита тя и той простена.

— Защото искам да почистиш къщата и да окосиш ливадата, идиотче такова. Как мислиш? Защото и на мен ми липсваш. — Изведнъж му хрумна нещо. — Защо не останеш там още няколко дни, а аз да дойда при теб?

Мелани разцъфна в усмивка:

— Хубава идея, любими. — Отдавна не го бе наричала така и той се зарадва.

— Много те обичам, Мел. Бях голям глупак.

— Не, и двамата бяхме такива. Но за кратко време ни се случиха много неща, а и работата ни е твърде напрегната.

Не можеше да не се съгласи с нея.

— Какво искаш да направим с къщата? Още ли държиш да се преместим? Аз съм съгласен. — Бе мислил много по този въпрос. Не желаеше да се откаже от дома си, но щом тя толкова настояваше… А и наистина нямаше достатъчно място за близначките, освен ако си сменят стаята с Пам, но знаеше, че тя ще изпадне в истерия. — Какво мислиш?

— Нека засега всичко да си остане така, за да се успокоим, преди да започнем нови промени. Същото се отнася и за мисис Хан. — Изпита облекчение от думите си. Беше права. Наистина имаха нужда от време, за да се уталожат нещата. И така, всичко се уреждаше, освен тревогите в работа й и въпроса за нероденото им дете. — Наистина ли искаш да дойдеш тук?

— Да. Имам чувството, че не сме били сами от години. Дори на сватбеното си пътешествие в Мексико ходихме с децата.

— Чия беше идеята? — засмя се тя.

— Добре… вината е моя… Но един романтичен уикенд ми звучи прекрасно. Ще направя всичко възможно. Стискай палци!

На другия ден той й се обади. Бе уредил да го заместват. Наложи се да води преговори, но бе толкова настойчив, че успя.

— Ще дойда след два дни.

— Добре. — Трябваше й време, за да реши дали иска да абортира, или не. Не беше сигурна. — Как са децата?

— Добре са. Наистина започват да те разбират.

Това се отнасяше и за него. Нямаше търпение да я види. Беше като по времето, когато тя живееше в Ню Йорк, само че по-зле, защото сега знаеше какво му липсва. Каза й:

— Не можеш да си представиш колко много ми липсваш, Мел.

Бе преживял отвратителна седмица. Айрис Лий умря, но той го очакваше. Не каза на Мел. Имаше си достатъчно проблеми. Сега се тревожеше повече за нея, отколкото за пациентите си.

— Добре ли се чувствуваш?

Не я попита дали вече е взела решение.

На другия ден тя дълго се разхожда из гората, опитвайки се да разбере какво точно иска. Отново и отново се връщаше към това, което бе казала на Вал — „Не знам дали бих могла да го направя…“ То не бе порицание, независимо как го е приела Вал. Да направи аборт на нейната възраст, омъжена за любимия човек, когато и двамата имат много пари… Нямаше основание, не би могла да убеди сама себе си, а вероятно не би могла и да живее с тази мисъл.

— А искаш ли това дете? — питаше се тя и тук засичаше. Не беше сигурна. Но изглеждаше отвратителен лукс да унищожи един живот, защото няма настроение или ще я затрудни в работата, или ще ядоса останалите деца… и ето ти отново… всемогъществото на другите в живота й — на съпруга й, на децата… — това, което дължи на тях. А какво дължи на себе си? Изведнъж чу собствения си глас в гората:

— Искам това дете.

Така се стресна, че се огледа, сякаш да види кой бе казал тези думи. Усети, че от сърцето й падна огромна тежест и се усмихна. Погледна часовника си. Беше време за обяд. Трябваше да се грижи за бебето, щом ще го ражда… „Искам това дете“… Думите бяха силни и уверени. Тя също се чувствуваше така. Тръгна през гората обратно към колата си.