Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (26)

XXVI

Питър и Мел прекараха Коледа вкъщи с децата. Мисис Хан бе приготвила чудесна вечеря — гъска с див ориз, пюре от кестени, ситен грах с лукчета, коледен пай със стафиди и пудинг със сини сливи.

— Тази година няма ли да има пуйка? — изненада се Джесика, а само щом усети миризмата на гъската, Вал избухна в плач и хукна към стаята си. Мел тръгна да я утеши, но Марк я спря.

— Нека аз, Мел.

Той изглеждаше странно мълчалив, но никой, освен Джесика не забеляза. Напоследък Вал често се разплакваше, или поне на Джес така й се струваше. Миналата нощ също я чу да плаче в леглото си, но Вал не й казваше защо, а Джеси не искаше да тревожи майка им, която не виждаше, че с Вал става нещо.

— Благодаря ти, Марк. — Мел се обърна към Питър. — Съжалявам. Струва ми се, че всички сме уморени.

Той кимна. Не изглеждаше разтревожен. Техните традиции бяха нещо ново за близначките. Всяка година на Коледа ядяха гъска благодарение на мисис Хан, а преди това на Ан. Пуйка се поднасяше само в Деня на благодарността, а на Великден — шунка.

Когато мисис Хан сервира коледния пай със стафиди, Джеси и Вал само го почоплиха, копнееха за топлия ябълков пай, който ядяха на Коледа в Ню Йорк. Дори елхата им се струваше странна. Беше украсена само с малки лампички и големи златни топки. Техните стари коледни украшения, които събираха от години и обичаха, както и разноцветните им лампички, бяха прибрани на склад заедно с другите им вещи.

— Преядох. — Мел погледна отчаяно Питър, когато станаха от масата. Единственото добро нещо, което признаваше на мисис Хан, бе, че е превъзходна готвачка. Вечерята беше изобилна и преситени, всички се оттеглиха в дневната. Мел огледа новия си дом и видя, че все още снимките на Ан си стоят по местата, а над една френска масичка виси портретът й, рисуван с маслени бои. Питър забеляза, че тя гледа снимките и се напрегна в очакване на реакцията й. Мел премълча, но се зарече, че ще ги прибере, когато се върнат от сватбеното пътешествие сутринта на тридесет и първи декември.

Питър предложи да отидат в Пуерто Ваярта — едно от любимите му места. Щяха да вземат и петте деца, въпреки че Мел се тревожеше да не би Мат да се разболее в Мексико. Останалите бяха достатъчно големи, за да внимават, но тя трябваше да бди над Мат. Решиха, че няма да е удобно да оставят децата сами толкова скоро. По-късно можеха да заминат някъде сами — може би в Европа или на Хавайските острови. Според новия си договор Мел нямаше вече два месеца отпуск, както в Ню Йорк. Имаше право на един месец и отпуск по майчинство. Когато настояха това да бъде включено в договора, тя се развесели. Вече беше родила децата, които желаеше, и то наведнъж. Когато разказа за това на Питър, отново се разсмя, а той се пошегува, че ако не се държи прилично, може и да забременее. В отговор тя шеговито го заплаши с ножиците.

Докато седяха в хола в коледната вечер, Мел изстена, че трябва да събира отново багажа. Струваше й се, че през последния месец не е правила нищо друго. Все пак този път не им трябваха много дрехи, а децата очакваха заминаването възторжено. Вечерта те непрекъснато притичваха от стая в стая, кикотеха се, шегуваха се и си разменяха тоалетите. Мат скачаше върху леглото на Вал, а Пам пробваше пуловерите на Джесика, по предложение на новата си сестра.

Питър и Мел чуваха шума в стаята си. Тя се разсмя:

— Струва ми се, че ще се разбират.

Но все още усещаше леко напрежение между двете групички. Всичко беше вече съвсем истинско и връщане назад нямаше.

— Прекалено се безпокоиш за тях, Мел. Нищо им няма — каза той с усмивка и отиде да вдигне телефона, който звънеше. Изведнъж помръкна, седна и бързо зададе няколко въпроса. Остави слушалката, грабна от стола сакото си и обясни набързо на Мел:

— Мари отново е зле — отхвърля сърцето.

— Сериозно ли е?

Той кимна. Лицето му беше бледо.

— В кома е. Не знам защо не са ме извикали по-рано. Обясниха ми някакви глупости — било Коледа, не искали да ме безпокоят, защото не съм дежурен. По дяволите! — На прага той тъжно погледна Мел. — Ще се прибера, когато мога.

Той тръгна, а тя си рече, че пътуването им до Мексико ще пропадне. Когато малко по-късно децата дойдоха да й пожелаят лека нощ, не спомена нищо, защото не искаше да ги тревожи. Каза само, че е отишъл да види един пациент. Но когато остана сама, потъна в мисли, молейки се за Мари. Питър изобщо не се обади. В два и половина Мел се отказа да го чака и си легна. Надяваше се, че той ще може да замине. Иначе ще трябва да се откажат. Не искаше да тръгне без него. Та това беше сватбеното им пътешествие.

Малко след пет часа тя усети, че той се пъхна в леглото. Когато го докосна, й се стори далечен и хладен. Това бе толкова необичайно за него, че тя отвори едно око и се примъкна по-близо.

— Здравей мили, наред ли е всичко?

Той не отговори. Тя отвори и двете си очи. Беше се случило нещо лошо.

— Питър?

— Тя умря в четири часа. Отворихме я, но нищо не можеше да се направи. Не съм виждал подобен случай на втвърдяване на артериите, при това с ново сърце, дявол да го вземе!

Явно упрекваше себе си. Бяха й дали само седем месеца живот, но и това беше нещо.

— Съжалявам.

Едва ли можеше да каже нещо повече, а и той се затвори в себе си. Отблъскваше опитите й да го утеши. В шест часа той стана.

— Трябва да се опиташ да поспиш, преди да заминем.

Гласът й бе нежен, очевидно се безпокоеше за него. На нея също й бе мъчно. Мари означаваше много и за двамата — още от самото начало. Мел бе наблюдавала операцията й. Тя също страдаше от смъртта на момичето. Но не бе подготвена за думите му, които прозвучаха като на ядосано и нещастно дете:

— Няма да замина. Ти върви с децата.

Изглеждаше сприхав и разстроен. Отпусна се тежко на един стол. Навън все още беше тъмно и Мел запали една лампа, за да го вижда по-добре. Бе изтощен, а под очите му имаше тъмни кръгове. Не можеше да се иска по-ужасен завършек на сватбата им и по-отвратително начало на сватбеното им пътешествие.

— Няма какво да правиш тук. А ние няма да заминем без теб.

— Нямам настроение, Мел.

— Не е честно. Децата ще бъдат много разочаровани, а това е сватбеното ни пътешествие.

Той се държеше неразумно, но тя разбираше, че е много уморен.

— Питър, моля те…

— По дяволите! — Той скочи на крака, като я гледаше гневно. — Как би се чувствувала на мое място? Седем жалки месеца, това е всичко… всичко, което й дадох.

— Ти не си Господ, Питър. Направи това, което можа, и то отлично! Другото е божа работа.

— Глупости! Трябваше да направим нещо повече!

— Но не сте могли, по дяволите, и тя е мъртва. — Сега и Мел повиши глас. — Не можеш да стоиш тук и да се цупиш, имаш задължения и към нас.

Той я изгледа и излезе от стаята, но след половин час се върна с две чаши кафе. Трябваше да тръгнат за летището към обяд, така че имаше време да го убеди. С кисела физиономия той й подаде чашата, а тя го погледна в очите и му благодари.

— Съжалявам, Мел… просто… не мога да не се чувствувам зле, когато умира мой пациент, а тя беше толкова мило момиче… не е справедливо…

Гласът му секна, а Мел остави чашата и го прегърна през раменете.

— В това няма справедливост, скъпи. Знаеш го. Знаеш рисковете при всеки отделен случай. Опитваш се да не мислиш за тях, но те не изчезват.

Той кимна. Тя беше права. Познаваше го добре. С уморена усмивка той се обърна към нея:

— Аз съм щастлив човек.

— И отличен хирург. Никога не забравяй това.

Тя повече не заговори за Мексико. Закусиха с децата. Той бе необичайно унил и по-късно Марк я попита:

— Какво му е на татко?

— Нощес умря една негова пациентка.

Марк кимна, бе разбрал.

— Винаги го понася много тежко, особено ако е след трансплантация. Така ли е?

— Да! Оперира я, когато го снимахме през май.

Марк отново кимна и погледна въпросително Мел:

— Ще заминем ли за Мексико?

— Надявам се.

Марк не бе много сигурен.

— Не знаеш как приема тези неща. Може и да не заминем.

— Ще направя всичко, което зависи от мен.

Той я погледна и понечи да каже още нещо, но Мат ги прекъсна. Не можеше да си намери плавниците и питаше Мел дали не ги е виждала.

— Не, не съм, но ще ги потърся. Провери ли край басейна?

Той кимна. Мел отиде в стаята си и завари Питър седнал на стола да се взира в пространството. Изведнъж се бе състарил. Големият му син го познаваше добре. Питър приемаше много тежко смъртта на Мари и Мел започна да се съмнява дали наистина ще заминат.

— Е, мили, какво ще правим? — Тя седна на леглото близо до него.

— За кое? — Неразбиращо я погледна той. Мислеше как изглеждаше сърцето на Мари, когато я бяха отворили.

— За пътуването. Заминаваме ли, или оставаме?

Той дълго се колеба, после погледна Мел в очите:

— Не знам.

В момента изглеждаше неспособен да реши.

— Мисля, че ще бъде добре и за теб, и за децата. На всички ни се събра много напоследък, преживяхме доста промени, а ни предстоят още. Струва ми се, че пътуването е препоръчително.

Не му напомни, че след седмица започва работа в новата телевизионна компания и напрежението й ще бъде голямо. Самата тя имаше по-голяма нужда от почивка, отколкото той.

— Добре. Ще заминем. Сигурно си права. Не бива да разочароваме децата, а и вече съм уредил да ме заместват.

Тя силно го прегърна.

— Благодаря ти.

Но той почти не реагира. По пътя за летището не разговаряше с никого. Мел и Марк се споглеждаха, но заговориха, чак когато за миг останаха сами. Марк я предупреди какво да очаква.

— Известно време ще бъде такъв.

— Колко дълго трае обикновено?

— Седмица, понякога две. Може и месец — зависи доколко се чувствува отговорен и колко близък е бил с пациента.

Мел кимна. Перспективите не изглеждаха радостни, особено за сватбено пътешествие. Марк излезе прав. Кацнаха в Пеурто Ваярта, натовариха се в два джипа и пристигнаха в хотела. Бяха резервирали три стаи с изглед към плажа. Точно под прозорците им имаше три плувни басейна и огромен бар на открито. Навсякъде беше пълно с хора, които се смееха и надвикваха. Над целия този шум се извисяваха звуците на духов оркестър, редуващи се с песни на мариачи. Атмосферата бе празнична и децата бяха много радостни — особено Джесика и Вал, които за първи път идваха в Мексико. Марк ги заведе да плуват и да пият нещо в бара, но Питър упорито остана в стаята си.

Мел се опитваше да го поразсее:

— Искаш ли да се разходим край брега, мили?

— Нямам желание, Мел. Наистина искам да остана сам. Защо не отидеш при децата?

Искаше й се да му се сопне, че това е тяхното сватбено пътешествие, а не на децата им, но реши, че е по-добре да премълчи. Може би така ще му мине по-бързо. Затова го остави сам. Но дните минаваха, а настроението му не се подобряваше. Тя отиде на пазар с Пам и близначките. Купиха си красиви бродирани блузи и рокли, които да носят вкъщи край басейна. Марк два пъти води Матю на риболов. Мел заведе по-големите една вечер на дискотека, но Питър нито веднъж не отиде с тях. Случката с Мари се бе превърнала в някаква мания и по няколко пъти на ден той прекарваше цял час на телефона, опитвайки се да се свърже с болницата, за да провери как са другите пациенти.

— Наистина не си струваше да идваме, за да прекараш цяла седмица в телефонни разговори с болницата. — Избухна Мел към края на престоя им.

Той само я погледна безизразно.

— Казах ти го още вкъщи, но ти не искаше да разочароваш децата.

— Това е нашият меден месец! — Най-после му го каза. Беше горчиво разочарована. Цяла седмица не бе направил и най-малкото усилие заради нея, а след смъртта на Мари изобщо не бяха се любили. Нямаше с какво да запомни медения си месец.

— Съжалявам, Мел. Получи се лошо, но по-късно ще компенсирам всичко.

Тя си помисли, че едва ли би могъл. Изведнъж си спомни, че няма дори свой дом, където да се върне. Домъчня й за къщичката в Ню Йорк, повече от когато и да било. Спомни си и за снимките на Ан, които искаше да махне, когато се приберат. Запита се какво ли ще направи Питър с портрета й. Сега този дом бе и неин. Не желаеше да вижда Ан, накъдето и да се обърне. Това й се струваше съвсем нормално, но реши, че ще повдигне въпроса, когато отново са в Лос Анжелос. Все още не можеше да каже „вкъщи“, защото все още не го усещаше като свой дом. Домът й беше в Ню Йорк. Забеляза, че същото е и с близначките. Някакви момчета попитаха Джесика откъде е и тя отговори „от Ню Йорк“, без да се замисли. Марк се пошегува и тя обясни, че току-що са се преместили в Лос Анжелос. С други неща обаче привикваха много бързо. Мел забеляза, че говорят един за друг като братя и сестри, с изключение на Марк и Вал, които имаха основание да не възприемат тези обръщения.

Единствената, която се разболя, и то в последния ден, бе Валери. Беше яла сладолед на плажа. Повръщаше часове наред, а цялата нощ имаше разстройство. Питър искаше да й даде лекарство, но тя категорично отказа. Мел си легна чак в четири сутринта и той се събуди. Лекарският му инстинкт задействува.

— Как е тя?

— Най-после заспа. Горкото дете. Не разбирам защо не иска да изпие лекарството, обикновено не е толкова упорита.

— Мел, дали е здрава? — Той се замисли, смръщил вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Не я познавам достатъчно добре. Но ми се струва променена от Аспен, а и от последното ви идване в Лос Анжелос.

— В какъв смисъл?

— Честно казано — не знам точно. По-скоро го усещам. Правила ли си й скоро профилактичен преглед?

— Ти ме притесняваш. Какво подозираш?

Тя очакваше най-малко левкемия, но той поклати глава.

— Може би анемия. Спи много, а Пам казва, че и на Коледа е повръщала.

Мел въздъхна:

— Сигурно е от нерви. И Джес не ми изглежда много добре. Това е голяма промяна за тях, а и възрастта им е трудна. Може би си прав. Когато се върнем, ще ги заведа и двете на лекар.

— Ще те изпратя при домашния ни лекар. Но не се тревожи. — Целуна я за пръв път от няколко дни. — Мисля, че не е нещо сериозно. На тази възраст момичетата са склонни към нервни разстройства. Просто след проблемите с Пам преди една година, антените ми са по-чувствителни към тези неща. Вероятно й няма нищо.

В стаята на момичетата Марк седеше до леглото на Вал. Беше чакал часове, докато Мел си тръгне. Вал бе будна и се чувствуваше ужасно отпаднала. Плачеше тихо, а Марк я галеше по косата. Шепнеха, за да не събудят Джеси или Пам.

— Мислиш ли, че това ще навреди на бебето? — попита Вал, а той я гледаше нещастен.

Бяха разбрали два дни след пристигането им от Ню Йорк. Той я заведе на изследване за бременност. И двамата си даваха сметка кога се случи това. За пръв път се любиха в Деня на благодарността. Вал бе ужасена. Не знаеха още какво ще правят, но ако решат да го оставят, тя не искаше бебето да бъде увредено.

— Не знам. Пи ли някакво лекарство?

— Не — прошепна тя. — Баща ти искаше да ми даде, но аз не го взех.

Марк кимна. Това бе най-малкият им проблем. Беше бременна от пет седмици, което означаваше, че имат по-малко от два месеца, за да предприемат нещо, ако тя се съгласи.

— Мислиш ли, че сега ще можеш да поспиш?

Тя кимна, очите й вече се затваряха. Той се наведе да я целуне и на пръсти тръгна да излиза от стаята. Канеше се да каже на баща си, но не успя покрай Коледа и сватбата, а и Вал го помоли да мълчи. Ако искаше да направи аборт, трябваше да я заведе при добър лекар, а не в някоя долнопробна клиника. Но ще говори с нея за това, когато се върнат в Лос Анжелос. Тук не можеха да направят нищо, а това само би я притеснило повече.

— Марк? — Джесика се обърна в леглото си, точно преди той да излезе от стаята. Шумът от стъпките му я събуди. — Какво има? — Тя погледна към сестра си.

— Просто дойдох да видя как е Вал.

Вал вече спеше и той спря до вратата.

— Случило ли се е нещо? — Сигурно е спала много дълбоко, реши Марк, щом не помни колко зле беше Вал.

— Разболя се от нещо, което е яла.

— Имам предвид нещо друго.

— Не, няма.

Но той трепереше, когато се прибра в стаята си. Джесика усещаше нещо, а Марк знаеше, че между близнаците съществува особена телепатия. Ако тя каже на баща му или на майка си, ще стане ужасен скандал. Искаше сам да се погрижи за всичко. Просто се налагаше. Нямаше друг изход.