Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (20)

XX

— Как така няма да си дойдеш? — Гласът на Пам премина във вой, когато Питър й се обади към обяд. — Нямаш пациенти в Ню Йорк! — Беше едновременно ядосана и обидена, гласът й звучеше укорително.

— Закъснях заради конференцията, Пам. Ще си дойда утре вечер.

— Но аз заминавам утре сутринта!

— Знам. Мисис Хан ще те изпрати. Не ти е за първи път.

Докато го слушаше, Мел си мислеше, че е странно човек да се брани от децата си.

— Заминаваш за четвърти път на лагер, Пам. Вече си достатъчно опитна. А след три седмици ще си бъдеш отново у дома.

— Да — сдържано и мрачно отвърна тя и той усети вина, че вече бе взел решението и през последните два часа се бе любил с Мел. Сега оставането му не изглеждаше толкова наложително и отново на преден план излизаше отговорността към семейството.

— Добре. — Тя сякаш го отблъскваше от себе си и той се чувствуваше виновен.

— Нищо не може да се направи, скъпа. — Сгреши ли, че остана? По дяволите, нямаше ли право на собствен живот, на малко време за Мел?

— Няма нищо, татко.

Разбираше по гласа й колко е унила и потисната, а от опит знаеше, че за нея не е добре да се тревожи.

— Слушай, ще дойда да те видя следващата неделя.

Лагерът беше близо до Санта Барбара и недалеч от Лос Анжелос, но той си спомни, че ще бъде дежурен.

— По дяволите, няма да мога. Но ще дойда по-следващата.

— Няма значение. Приятно прекарване. — Изведнъж тя стана нетърпелива да приключи разговора.

Мел наблюдаваше Питър, четейки по лицето му чувствата, които го вълнуваха. Когато затвори телефона, приближи и седна до него.

— Знаеш ли, можеш да вземеш самолета днес следобед.

Но той непреклонно поклати глава.

— Не мисля, че трябва да го направя. Това, което казах преди, е истина. Имаме право да бъдем заедно поне за малко.

— Но и тя има нужда от теб, а това те разкъсва.

И без да е ясновидка, разбираше какво става в душата му.

Той кимна.

— Кой знае защо, тя винаги ме кара да изпитвам вина. Откакто умря Ан, непрекъснато е така. Като че ли ме обвинява за смъртта й и до края на дните си трябва да плащам за греховете си.

— Това е тежък товар, ако си съгласен да го приемеш.

— А има ли друг избор? — Изглеждаше нещастен. — Откакто умря майка й, тя премина през всички възможни проблеми.

— Рано или късно всеки човек преживява някаква травма. Тя ще трябва да приеме станалото, Питър. Не може да те кара да плащаш за това цял живот.

Но изглежда щеше да опита. Поне така си мислеше Мел, но не го каза на Питър. Твърдо бе решил да остане, а Пам трябваше да приеме този факт.

Малко по-късно Мел се обади на близначките и Ракел. Момичетата явно се разочароваха, че няма да си дойде — Джесика повече, отколкото Вал. Казаха й, че ще я чакат на следващата вечер и дадоха слушалката на Ракел. Тя ги изчака да излязат от стаята, преди да изкоментира:

— Боже, той сигурно е голяма работа!

— Кой? — Лицето на Мел беше безизразно, а Питър я наблюдаваше.

— Новият ти приятел.

— Какъв приятел? — Сега тя се изчерви. — Ракел, ти мислиш само за това. Как са момичетата?

— Добре са. Вчера на плажа Вал срещна нов обожател, мисля, че и Джесика има такъв, но това не я интересува особено.

Мел се усмихна:

— Значи всичко е нормално. Как е времето?

— Прекрасно. Заприличах на Ямайка.

Те се разсмяха. Затворила очи, Мел си пожела двамата с Питър да бяха там, а не в Ню Йорк през юли. Знаеше, че там ще му хареса, въпреки че предпочита планината.

— До утре, Ракел. Ако ви трябвам, търсете ме вкъщи.

— Няма да се наложи.

— Благодаря.

Беше облекчена да знае, че момичетата са в добри ръце, и с усмивка затвори телефона. Опита се да си представи подобен разговор с мисис Хан, но въображението й бе твърде бедно и смеейки се, тя сподели това с Питър.

— Харесваш своята помощничка, нали?

Мел кимна:

— Адски съм й благодарна за всичко, което прави. Понякога е свадлива, но обича децата, а дори и мен.

— Това не е трудно. — Той целуна Мел по устните и се отдръпна да я погледне. Тя се отнасяше с децата си съвсем различно, разговаряше с прислужничката си по начин, който той не би могъл да приеме, но животът й вървеше удивително гладко. За миг се запита дали той няма само да го разстрои. Тя стана и се протегна. Бяха прекарали чудесна сутрин, която дойде като неочакван подарък.

— Какво си мислиш в момента, Питър?

Тя непрекъснато проявяваше интерес към мислите и думите му.

— Мислех си колко добре е организиран животът ти, и то от дълго време. Питах се дали не съм по-скоро разрушителна, отколкото съзидателна сила в него.

— Как смяташ? — Тя се излегна гола на шезлонга в стаята си и отново усети копнеж, който го смайваше.

— Не мога да мисля, когато те гледам съблечена.

— Нито пък аз. — Тя се разсмя и го повика с пръст. Той се приближи, легна до нея и след миг се обърна, привличайки дългото й, стройно тяло върху своето.

— Луд съм по теб, Мел.

Тя се задъхваше от желание:

— Аз също…

Отново се любиха, забравяйки грижите, вината и отговорността и дори децата си.

Стана един и половина, докато се изкъпят и облекат. Когато излязоха навън под горещото слънце, Мелани приличаше на доволна котка.

— Големи мързеливци сме.

— Защо не? И двамата работим много усилено. Не си спомням друг подобен уикенд.

Двамата се засмяха.

— Аз също. Иначе щях да бъда твърде изморена, за да работя.

— Чудесно. Значи трябва да се постарая да бъдеш изморена, за да не мислиш непрекъснато за фанатичната си работа.

Тя се изненада от думите му.

— Нима е така? — Не съзнаваше, че мисли постоянно за работата си и се учуди какво има предвид Питър.

— Всъщност не. Но определено се усеща, че имаш друг живот, не само децата, дома и съпруга.

— А! — Тя започна да разбира. — Искаш да кажеш, че не съм просто една домакиня. Имаш ли нещо против?

— Не. — Той бавно поклати глава. Разхождаха се безцелно. Беше горещ слънчев ден и се чувствуваха щастливи, че са заедно. — Уважавам това, че си личност. Но е по-различно, отколкото ако беше… — той потърси подходящите думи… — обикновена простосмъртна.

— Глупости. Каква е разликата?

— Ами например не можеш просто така да заминеш за шест месеца с мен в Европа, нали?

— Не, договорът ми не може да отпадне, поне не без сериозен съдебен процес. Но ти също не можеш да си го позволиш.

— Това е друго — аз съм мъж.

— О, Питър! — извика тя. — Ти си гаден шовинист.

— Да, такъв съм — гордо я погледна той. — Но въпреки това уважавам професията ти, стига да си останеш все така женствена и да можеш да се справяш с женските си задължения.

— Какво означава това? — Тя започваше страхотно да се забавлява. Би се ядосала на всеки друг, но и не на него. — Да лъскам пода и да пека баница?

— Не, да бъдеш добра майка, да раждаш бебета, да се грижиш за мъжа в твоя живот, без да поставяш работата си на първо място. Харесваше ми, че Ан не работи, защото винаги беше до мен. Няма да ми е приятно, ако жената, която обичам, не може да бъде с мен.

— Никой не може да бъде винаги на разположение на другия, Питър. Никой мъж, никоя жена. Но ако достатъчно много държиш на човека до теб, може да се намери начин да бъдеш с него, когато си му нужен. Въпрос на организация и правилна преценка. Винаги съм била до момичетата, когато се е налагало.

— Знам. — Беше го разбрал от самото начало. — Но не си го правила за някой мъж.

— Не, не съм искала — честно отвърна тя.

— А сега? — тревожно попита той.

Приличаше на момченце, което се безпокои, че няма да намери майка си.

— Какво ме питаш, Питър?

Изведнъж настъпи тишина. Усещаха, че за тях все още съществуват възможности, от които се страхуваха, но Питър бе по-смел да ги признае. Сега искаше да знае позициите на Мел, без да я изплаши. Може би избързваше с подобни въпроси. Тя усети тревогата му и се наведе към него.

— Недей да се безпокоиш толкова.

— Само се питам какво означава всичко това за теб.

— Същото, което и за теб. Нещо красиво и чудесно, което не ми се е случвало досега. А ако искаш да знаеш какво ще стане в бъдеще — не мога да ти кажа.

Той кимна.

— Знам. Това също ме тревожи. То е като в хирургията — не обичам да импровизирам, искам да знам следващата стъпка, насоката. Аз съм човек, който планира нещата, Мел.

— Аз също. Но това не може да се планира.

Тя се усмихна и атмосферата се разведри.

— Защо не? — Сега той се шегуваше.

— Какво искаш — да подпиша договор ли?

— Разбира се. Договор, че винаги, когато поискам, ще имам великолепното ти тяло.

Държаха се за ръце и Мел го погледна щастливо:

— Толкова се радвам, че остана за уикенда.

— И аз.

Разхождаха се из Сентрал Парк, после по Пето Авеню стигнаха до хотел „Станхоуп“ и седнаха в кафенето на открито. После се върнаха пеша до уютната й къщичка. Любиха се, гледаха залеза, по-късно се изкъпаха и отидоха да вечерят в „Илейнс“. Ресторантът беше пълен, но Мел познаваше половината от посетителите, въпреки че повечето от познатите й бяха заминали извън града за уикенда. Веднага се усещаше, че това е важна част от живота й — знаменитостите, с които се познаваше добре, признанието, цялото напрежение на Ню Йорк й подхождаха. В Лос Анжелос също имаше такава среда, но тя не беше част от живота на Питър. Той бе твърде зает със своите дела, семейството и пациентите.

— Е, докторе, какво ще кажете за Ню Йорк?

Вървяха, хванати под ръка, по Второ Авеню обратно към дома й.

— Струва ми се, че обичаш този град и той също те обича.

— Прав си — щастливо се усмихна тя. — Но обичам също и теб.

— Въпреки че не съм водещ на телевизионно предаване, нито политик, нито писател.

— Ти си нещо по-хубаво, Питър. Ти си истински.

Той се усмихна на комплимента:

— Благодаря. Но и те са такива.

— Не е същото. Те се докосват само до едната страна на живота ми. Има друга страна, за която не подозират. Наистина никой засега не е разбрал двете страни на моя живот. За мен са важни и семейният ми живот, и професионалният, а те са диаметрално противоположни.

— Но изглежда, че се справяш и с двата.

Тя се усмихна и кимна:

— Но невинаги е лесно.

— Кое ли е лесно? — Изведнъж той си спомни реакцията на дъщеря си на оставането му в Ню Йорк и предположи, че тя ще го накара да си плати за това. Винаги успяваше.

На следващата сутрин хапнаха в една таверна на открито и отидоха на уличен панаир в Гринич Вилидж. През лятото нямаше много развлечения в Ню Йорк, но това не ги вълнуваше. Искаха само да бъдат заедно. Разхождаха се с часове и разговаряха за миналото си, за живота си, за работата, за децата, за самите себе си. Не можеха да се наситят един на друг и към пет часа със съжаление се върнаха в къщата на Мел. Любиха се за последен път. В седем взеха такси за летището. И изведнъж времето отлетя. След няколко минути трябваше да се сбогуват. В последния момент се вкопчиха един в друг.

— Много ще ми липсваш. — Той я гледаше, безкрайно доволен, че дойде в Ню Йорк. Усещаше, че това промени посоката на живота му, но вече не се страхуваше. Повдигна с пръст брадичката й:

— Обещаваш ли, че ще дойдете в Аспен?

Тя се усмихна, борейки се с напиращите сълзи:

— Ще дойдем.

Но все още не знаеше как да го каже на близначките.

— Така ще е най-добре.

Прегърна я силно и я целуна за последен път, преди да се качи в самолета. Когато замина, Мел имаше чувството, че е отнесъл със себе си сърцето й.

Нейното пътуване беше дълго и самотно. Пристигна след полунощ и всички вече спяха, но тя изпита облекчение. Не искаше да говори с друга жива душа, освен с Питър Халам, а той още летеше към Лос Анжелос.

Тази нощ Мел дълго седя на верандата и слуша шума на океана, докато нежният бриз подухваше в лицето й. Обзе я чудно спокойствие и съжаляваше, че не може да го сподели с Питър. Но за момента така беше по-добре. Трябваше да останат сами. Посещението в Аспен с нейните и с неговите деца щеше да е достатъчно голямо изпитание. Все още не знаеше кога и как да каже на момичетата, но на другата сутрин по време на закуската реши, че е най-добре да им даде колкото може повече време, за да привикнат с тази мисъл. Никога досега не бяха заминавали от Винярд по средата на лятото и щеше да им се види странно. Нещо повече — дори подозрително.

— Аспен? — Джесика я зяпна изумена. — Защо ще ходим в Аспен?

Мел се опита да се покаже безгрижна, но усети, че сърцето й заби по-бързо — отчасти, защото я затрудняваха, отчасти заради неизбежната си лъжа.

— Защото поканата е интересна, а ние никога не сме ходили там.

Ракел изсумтя и отиде в кухнята за кленовия сироп, а Вал погледна ужасена майка си.

— Не може да заминем. Тук са всички, а в Аспен не познаваме никого.

Мел спокойно я погледна. Щеше да я убеди по-лесно, отколкото сестра й.

— Успокой се, Вал, и в Аспен има момчета.

— Но то е друго. Тук познаваме всички! — Тя щеше да се разплаче, но Мел бе твърда.

— Мисля, че не бива да изпускаме тази възможност.

Или трябваше да каже „да изпусна“? Чувствуваше вина за това, което те не знаеха.

— Защо? — Джесика внимателно я наблюдаваше. — Какво има в Аспен?

— Нищо… искам да кажа… о, за бога, Джес, не се дръж като следовател. Това е чудесно място, планината е прекрасна, има много деца и различни забавления — групови екскурзии, коне, катерене, риболов…

Вал изсумтя с отвращение:

— Ненавиждам всичко това.

— Ще ти се отрази добре.

Този път се намеси Джесика — практична, както винаги.

— Това означава, че ще изгубим част от престоя си тук, а сме наели къщата за два месеца.

— Ще отсъствуваме само две седмици. Остават ви още шест седмици тук.

— Просто не мога да го разбера — явно подразнена, Джесика стана от масата, а Вал избухна в сълзи и хукна към стаята си.

— Няма да дойда! Това е най-хубавото ми лято, а ти се опитваш да развалиш всичко!

— Не се опитвам да… — вратата се хлопна, преди Мел да довърши думите си, и тя погледна сърдито Ракел, която разтребваше масата.

— Трябва да е сериозно — мъдро поклати глава тя и Мел се изправи, простенвайки от досада:

— За бога, Ракел!

— Добре, добре. Не ми казвай. Но ще видиш, че след шест месеца ще се омъжиш. Не помня да сте заминавали оттук посред лято.

— Пътуването ще бъде чудесно. — Тя се опитваше да убеди всички, включително и себе си, но би искала да стане по-лесно.

— Знам. А аз? И аз ли трябва да дойда? — Тя не изглеждаше по-доволна от момичетата.

— Защо не си вземеш отпуската тези две седмици, вместо да чакаш до края на лятото?

— Струва ми се добра идея.

Една грижа по-малко. Вал излезе от стаята си чак след два часа със зачервени очи и нос и отиде на плажа при приятелите си. Явно не желаеше да говори с майка си. След половин час Джесика дойде при Мел, която пишеше писма на верандата. Седна на стълбите близо до краката й в очакване да привърши с писането.

— Как стана така, че ще ходим в Аспен, мамо? — Тя погледна Мел право в очите и беше трудно да не й каже истината… защото се влюбих в този човек, а той ходи там през лятото.

— Мисля, че промяната ще ни се отрази добре, Джес. — Но не я погледна в очите, въпреки че Джесика внимателно я наблюдаваше.

— Има ли друга причина?

— Каква например? — опитваше се да печели време Мел.

— Не знам. Просто не разбирам защо би искала да отидеш в Аспен.

— Поканиха ни приятели.

Това беше половината истина. Всичко се оказа точно толкова трудно, колкото се опасяваше, а ако Питър мислеше, че ще му бъде по-леко, жестоко се лъжеше.

— Какви приятели? — Джесика я погледна още по-внимателно и Мел пое дълбоко дъх. Нямаше смисъл да я лъже, скоро тя щеше да го разбере.

— Питър Халам и семейството му.

Джесика изглеждаше шокирана.

— Докторът, с когото прави интервюта в Калифорния?

Мел кимна.

— А от къде на къде ще ни кани в Аспен?

— Защото и двамата сме сами с децата си. Работихме добре заедно и се сприятелихме. Има три деца горе-долу на вашата възраст.

— Е, и? — Джесика стана още по-подозрителна.

— Е, и може да бъде забавно.

— За кого?

Един на нула за Джесика. Тя бе възмутена, а Мел изведнъж се почувствува изтощена. Може би този натиск бе глупав.

— Слушай, Джес, просто не желая да споря повече по този въпрос. Отиваме и толкова.

— Какво е това? Диктатура или демокрация? — Тя беше застанала с ръце на кръста и ядосано гледаше майка си.

— Наречи го, както искаш. След три седмици заминаваме за Аспен. Надявам се, че ще прекарате добре, ако не — отпишете две седмици от дългото си и приятно лято. Трябва да ви напомня, че тук се забавлявате адски добре, правите каквото искате цели два месеца, а следващата седмица двете с Вал ще имате пищно тържество по случай рождения си ден. Мисля, че няма от какво да се оплачете.

Но Джесика явно не беше на същото мнение и сърдито си тръгна, без да каже дума на майка си.

Нещата не се подобриха през следващите две седмици, като се изключи празненството на плажа за седемдесет и пет деца по случай шестнадесетия рожден ден на Джеси и Вал. То премина чудесно, всички се забавляваха отлично и затова бяха още по-възмутени, че ще трябвала заминат следващата седмица. На Мел й беше дошло до гуша от оплакванията им.

— А как е при тебе, любими? — Тя лежеше на леглото си и говореше по телефона с Питър. Продължаваха да разговарят два пъти дневно и умираха да се видят по-скоро въпреки децата.

— Още не съм им казал. Има време.

— Шегуваш ли се? Ще се срещнем следващата седмица.

Тя беше поразена. Вече две седмици понасяше сръдните на близначките, а той дори не беше казал на децата си.

— Трябва да се държиш непринудено. — Той говореше толкова безгрижно, че Мел реши, че се е побъркал.

— Питър, трябва да им дадеш време да свикнат с мисълта, че ще бъдем заедно. Иначе ще се изненадат ужасно и сигурно ще се ядосат.

— Всичко ще бъде наред. Разкажи ми сега за себе си.

Тя му каза какво е правила, а той й обясни нова техника, която беше приложил при операция сутринта. Мари се чувствуваше изключително добре въпреки преминалото незначително влошаване. След няколко дни щяха да я изпишат — по-късно от очакваното, но с бодър дух.

— Нямам търпение да те видя, скъпи.

— Аз също. — Той се усмихна при тази мисъл и поговориха още малко.

Но след четири дни, застанал лице срещу лице с Пам, Питър не се усмихваше.

— Какво значи това, че сме поканили приятели да дойдат в Аспен тази година? — Тя изглеждаше вбесена.

Беше казал на Марк предишната вечер — съвсем непринудено, точно преди да излезе. Марк изглеждаше изненадан, но нямаше време да го обсъжда. На Матю щеше да съобщи, след като свърши с Пам. Но тя кипеше от яд, застанала срещу баща си.

— Кои приятели?

— Семейство, с което мисля, че ще ви бъде приятно. — Усети, че бавно се изпотява и го хвана яд на самия себе си. Защо допускаше да се притеснява от нея? — Двете момичета са почти на твоята възраст. — Той печелеше време. И двамата го разбираха, но изпитваше ужас да спомене за Мел. Ами ако отново приеме нещата трагично?

— Каква възраст?

— На шестнадесет. — Надеждите му бързо угаснаха.

— Сигурно са гадняри и ще се държат високомерно с мен, защото съм по-малка от тях.

— Съмнявам се.

— Няма да дойда.

— Пам… за бога…

— Ще остана тук с мисис Хан. — Изглеждаше непоклатима като скала.

— Тя ще си вземе отпуска.

— Тогава ще отида с нея. Няма да дойда в Аспен, ако не се отървеш от тези хора. Но кои са те все пак?

— Мел Адамс и близначките й. — Трябваше да го каже.

Пам се ококори.

— Тя? Няма да дойда!

Начинът, по който го каза, го жегна и преди да се усети, той удари с юмрук по масата.

— Ще правиш това, което кажа! Ясно ли е? И щом казвам, че ще дойдеш в Аспен, ще направиш точно това!

Тя не каза нито дума. Взе празната чиния и я запрати в стената. После изхвърча от стаята. Ако Ан беше жива, щеше да я накара да се върне и да събере парчетата, но той нямаше сили за това. Тя беше дете без майка. Остана загледан в чинията си, после отиде и се затвори в кабинета. Трябваше му половин час да събере кураж, за да се обади на Мел. Имаше нужда само да чуе гласа й, но не й каза за случилото се.

На другата сутрин Пам не слезе за закуска, а Матю го заразпитва с интерес. Предишната вечер той се бе върнал от баба си след вечеря.

— Кой ще идва с нас в Аспен, татко?

Питър войнствено го погледна в очите.

— Мис Адамс. Дамата, която вечеря веднъж с нас, и двете й дъщери. — Застана нащрек, готов за борба, тъй като вече се бе сблъскал с това, но лицето на Матю разцъфна от радост.

— Тя ли! Охо! Кога ще дойдат?

Питър усмихнат се отпусна на стола си и облекчено погледна най-малкото си дете. Слава богу, че поне един от тях го прие, както трябва. Още не бе говорил с Марк, но може би и той ще реагира непредвидимо като Пам, въпреки че не го очакваше. Напоследък Марк бе твърде погълнат от личния си живот, за да му създава неприятности.

— Ще се срещнем с тях в Аспен, Мат.

— Защо не дойдат тук и да заминем заедно?

— Къде да заминем? — Марк влезе в стаята сънен и намусен. Беше закъснял предишната вечер и трябваше да бърза за работа, но умираше от глад. Вече бе помолил мисис Хан за пържени яйца, бекон, препечени филийки, портокалов сок и кафе.

— Говорехме за Аспен. — Питър погледна наежено Марк, очаквайки избухването му. — Той мисли, че Мел Адамс и дъщерите й трябва да дойдат тук. — Марк не реагира и Питър се обърна към Матю. — Но те ще дойдат от Изток и затова им е лесно да летят до Денвър и оттам — за Аспен.

— Готини ли са?

— Кои? — не разбра Питър. Все още бе смутен от реакцията на Пам предишната вечер и не съобразяваше адекватно. Тя не се появяваше, а вратата й бе заключена. Не му отговори, когато я повика. Реши да изчака, докато й мине. Ще говори с нея вечерта, щом се върне от работа.

— Готини ли са дъщерите й? — Марк погледна баща си така, сякаш имаше насреща си пълен глупак. Питър се разсмя. В този миг се появи огромната закуска за Марк.

— Господи, за кого е всичко това?

— За мен. Е, как са?

— Как са? О… о… извинявай… Не знам. Предполагам, че след като майката изглежда добре, дъщерите също ще са хубави.

— Хм. — Марк се колебаеше между закуската и обсъждането на дъщерите. — Дано не са тъпи.

— Ти си тъпанар — погледна го възмутено Матю. — А те сигурно са страхотни.

Питър се изправи ухилен.

— И така, господа, желая ви приятен ден. Ако видите сестра си, предайте й поздрави от мен. Ще се видим довечера. Марк, ще бъдеш ли вкъщи?

Той кимна, като лапаше препечения хляб и хвърляше погледи към часовника, разтревожен, че закъснява за работа.

— Мисля, че да, татко.

— Не забравяй да уведомиш мисис Хан за плановете си.

— Няма.

С това Питър се отправи към болницата за визитация. Този ден нямаше операции. Имаха съвещание, за да обсъдят новите технологии включително и тези, прилагани от самия него. Подробно ги обясни на Мел, когато й се обади следобед. Накрая реши да й каже честно за реакцията на Пам.

— Ще й мине. Мисля, че приема всичко като заплаха. Все още ли искаш да дойдем?

— Шегуваш ли се? — Той се ужаси, че изобщо го пита. — И през ум не ми минава да заминем без вас. А как го приема твоята челяд?

— Неохотно.

Нищо не бе останало от „безразличното“ отношение, на което той се надяваше. Мел излезе права — поне за Пам.

— Мат е страшно доволен. Марк вече с нетърпение очаква да види близначките. Но той е безобиден.

— Не ме убеждавай в това! — засмя се Мел. — Почакай да видиш Вал.

— Е, не може да е чак толкова екзотична!

Мел постоянно говореше за чувственото й тяло и сексапила й на маце. Но като майка сигурно не бе съвсем обективна.

— Питър, Валери не е екзотична. Тя си е направо секси — твърдо рече Мел. — По-добре започни да слагаш успокоително в храната на Марк още отсега.

— Горкичкият. Мисля, че още е девствен, но усилено работи срещу това. Другия месец ще навърши осемнадесет, от септември отива в колеж и съвсем не му се иска да е невинен.

— Е, кажи му да не се упражнява с дъщеря ми.

— Дадено, стига аз да мога да се упражнявам с майка й.

Двамата се разсмяха.

— Мислиш ли, че ще се справим, Питър?

— Изобщо не се съмнявам, любов моя. Всички ще прекараме чудесно.

— А дали Пам ще се чувствува добре?

— Сигурен съм в това. А трябва да мислим и за нас двамата. Обичам те, Мел.

Тя му отвърна в същия дух и приключиха.

Но когато след няколко дни се качваха на самолета за Денвър, прогнозата му излезе не така оптимистична.

— Хайде, сърдитке, време е да вървим. — Марк не можеше да понася сръдните на Пам, а това продължаваше дни наред. Тя изобщо не разговаряше с баща си. — Ще ни осигуриш прекрасна почивка на всички, нали?

— Затваряй си плювалника! — Тонът, с който се обърна към по-големия си брат, би ужасил всекиго. Видът на Марк показваше, че иска да я удари.

— Хайде, вие двамата.

Питър беше с памучни панталони и риза на шотландско каре, наметнат с червен пуловер. Носеше малка раница. В едната си ръка държеше бордните карти на четиримата, а с другата водеше Матю. Матю беше в такова добро настроение, че напълно компенсираше сръднята на Пам. Тя седна сама от другата страна от пътеката. Тримата седнаха един до друг — Матю до прозореца, после Марк и от края Питър, за да наблюдава Пам. Но тя извръщаше глава и половината време гледаше през прозореца, а после зачете някаква книга. Когато им поднесоха обяда, само порови храната и я остави. Питър не издаваше безпокойството си. Извади бонбони за децата, но когато й предложи, тя отказа, без да го погледне.

— Голяма глупачка е! — тихо рече Марк на баща си.

— Ще се оправи. Дъщерите на Мел ще я накарат да се поразсее. Вероятно усеща заплаха, защото няма да бъде пчелата майка. Свикнала е да е единственото момиче сред нас, а сега ще дойдат още три. Това й подействува като шок.

— Тя просто иска да се налага. Прави го, откакто мама умря. Тя никога не би й го позволила. — Марк погледна с укор баща си.

— Може би. — Укорът засегна Питър. Ужасно се стараеше, а смятаха, че Ан се е справяла по-добре.

Започнаха да се приземяват и Мапо обсеби вниманието му. Трябваше да тичат, за да успеят да хванат самолета за Аспен. Летяха кратко, но с много друсане над планините. После ефектно кацнаха на малкото летище сред заобикалящите го планински склонове. На него имаше множество частни самолети. Аспен привличаше както много богатите, така и по-разнородна, интересна публика. Тук се срещаха всякакви хора и това беше една от причините Питър да харесва това място.

Двамата с Ан бяха преживели щастливи мигове и през зимата, и през лятото, и той още поддържаше тази традиция.

— Пристигнахме! — съобщи той радостно, когато четиримата слязоха на летището. Взеха кола под наем и се отправиха към хижата, почти същата като онези, които наемаха през последните години. Когато наближиха градчето, дори Пам изглеждаше по-въодушевена. Както обикновено, нищо не се беше променило, включително великолепната планинска панорама.

Имаха достатъчно време да се настанят, да разопаковат багажа си и да отидат за продукти до супермаркета. След това Питър трябваше да се върне на летището, за да посрещне Мел. Той огледа групата, подреждаща продуктите, преди небрежно да подхвърли:

— Иска ли някой да дойде с мен?

— Аз. — Марк бързо изостави заниманието си и обу гуменките на бос крак. Носеше шорти в цвят каки и червена тениска. С тъмния си тен и изрусялата от слънцето коса изглеждаше удивително красив, което забеляза дори Питър. Горд с най-големия си син, той се усмихна и си рече, че близначките на Мел ще се разтопят, като го видят, иначе сигурно нямаше да са в ред.

— И аз! — извика Матю, грабвайки любимата си космическа пушка.

— Трябва ли ти това? — погледна го Питър, защото шумът от оръжието го влудяваше.

— Разбира се, може да ни нападнат извънземни.

— Нима идват още със следващия полет? — многозначително попита Пам и Питър я изгледа гневно.

— Престани! Всъщност мисля, че и ти трябва да дойдеш с нас. Отиваме цялото семейство.

— Колко трогателно! — Тя категорично се закова в кухнята. — Предпочитам да остана тук.

— Хайде, идиотка такава! — Марк я бутна към вратата, а тя го блъсна в отговор.

— По дяволите! Дръжте се прилично! — изрева Питър.

Пам изведнъж се укроти от крясъка на баща си и четиримата в мълчание потеглиха към летището. Питър се тревожеше какво би могла да му сервира Пам пред Мел и дъщерите й. Когато видя Мел да слиза от самолета, бе погълнат от мисълта колко я обича и колко силно желае да я вземе в прегръдките си. Но пред децата двамата трябваше да бъдат сдържани. Тя тръгна към него — червената й коса бе прибрана на възел, сламена шапка засенчваше лицето й. Бе облечена в хубава кремава ленена рокля и сандали.

— Радвам се да те видя, Мел.

Той взе ръката й — децата ги наблюдаваха. Тя леко го целуна по бузата и се обърна към тях. Трябваше да използува цялото си самообладание, за да не го разцелува истински.

— Здравей, Пам, радвам се да те видя. — Леко я докосна по рамото и се наведе да целуне Мат, който обви с ръчички врата й. Накрая се обърна към Марк, който зяпаше в захлас младата дама зад нея.

— Да ти представя дъщерите си. Това е Джесика.

По червените им коси веднага се познаваше, че са майка и дъщеря, но вниманието на Марк бе приковано от Валери.

— А това е Валери.

Двете момичета тихо поздравиха, Мел ги представи и на Питър, който едва се сдържаше да не избухне в смях. Големият му син изглеждаше така, като че ли всеки миг ще припадне в краката на Вал. Когато двамата с Мел отидоха за багажа, Питър поклати глава усмихнат:

— Права си. Мисля, че и успокоително не би помогнало в случая.

Това момиче притежаваше някаква чувственост, която не се поддаваше на описание, още повече, защото изглеждаше толкова неопитно и наивно.

— Не трябва да я пускаш по улиците, Мел.

— Опитвам се, скъпи, опитвам се. — После се обърна към него. — Ти как си? Добре ли пътувахте?

— Да.

— А Пам?

Тя скришом хвърли поглед и видя, че Джеси разговаря с Пам, а Мат я зяпа с явно обожание.

— Бих казала, че някои движещи сили взимат добра насока.

Вал и Марк говореха оживено. Пам отговаряше нещо на Джес, а тя взе ръчичката на Мат и се възхити на космическото оръжие, като продължаваше разговора със сестра му.

— Те са добри деца, дано това помогне.

— И майка им е добра.

— Обичам те — изрече тя беззвучно, обърнала гръб на децата и той пожела да я прегърне.

— И аз те обичам — прошепна на ухото й.

Добре, че автомобилът беше комби — седмината и багажът на семейство Адамс едва се побраха. По пътя всички говореха едновременно — дори Пам бавно започна да излиза от черупката си благодарение вниманието на Джесика.

Тя дори не възрази, както се боеше Питър, когато той обясни настаняването. Пам, Джес и Вал щяха да бъдат в една стая с две легла на по два етажа. Не беше много просторно, но момичетата нямаха възражения. Пам дори се смееше на някаква шега на Джесика. Момчетата заеха стаята с две легла, а Питър и Мел — двете най-малки единични стаи. Обикновено децата на Питър имаха самостоятелни стаи, но тази година бе нужно малко творческо въображение, за да се съберат всички. Най-важното бе двамата с Мел да са в отделни стаи при това първо събиране с децата.

— Настанихте ли се всички?

— Чудесно! — бързо отвърна Валери, като гледаше Питър с възхищение. „Готин е!“, пошепна тя след малко на майка си и Мел се засмя. За съжаление Вал явно смяташе, че и синът му е готин. Мел я предупреди, че още една любовна история само ще усложни живота им в следващите две седмици. В самолета Вал послушно се съгласи, но до вечерта Мел започна да губи надежда, че ще може да предотврати очертаващия се роман. Само се надяваше, че за две седмици ще си омръзнат.

— Вал не си пада по дългите любовни истории — смеейки се каза Джес на Пам, докато седяха пред огъня. Заедно бяха сложили Матю да спи. Тя изглежда разбираше добре чувствителността на Пам.

— С пристигането ви на Марк му се кръстосаха очите и още не може да се оправи — засмя се Питър, благодарен на усилията на Джес да накара дъщеря му да се отпусне. Тя му изглеждаше по-специално момиче и той помнеше това, което Мел му беше говорила за нея. След като бе слушал толкова много за тях, сега му се струваше странно, че ги вижда. Но бяха точно такива, каквито майка им ги описваше — особено Вал, която приличаше на модел от „Плейбой“, а не на гимназистка. Но у нея имаше някаква приятна невинност, въпреки разкошното й тяло.

— Разбрах, че искаш да учиш медицина, Джес?

При този въпрос очите й заблестяха, а Пам доби отегчен вид.

— Отвратително.

— Знам. — Тя предразполагащо погледна Пам. — Всички мислят така. Искам да стана гинеколог или педиатър.

— И двете специалности са добри, но изискват много усилия.

— Аз искам да стана модел. — Пам зае надменна поза и Джес се усмихна.

— И аз бих искала, но не изглеждам като теб.

Това не бе истина, но Джесика искрено вярваше, че е така. Дълго бе живяла в сянката на Вал.

— Можеш да бъдеш всичко, каквото пожелаеш, Джес. — Мел седеше край огъня, отпусната и щастлива, че отново е близо до Питър. Струваше й се, че не го е виждала от хиляда години.

— Има ли желаещи за разходка? — Марк се втурна в стаята и след като ги обработи един по един, всички се съгласиха. Само Мат спеше дълбоко.

Питър кимна с усмивка:

— Нищо му няма. Спи като пън. Това е от планинския въздух. Ан винаги казваше… — Той спря, видимо пребледнял. Мел почувствува, че настръхва. Странно бе, че върви по стъпките на Ан, че е тук с децата си, сега, когато жена му вече не е жива. Запита се дали това не е една от причините за реакцията на Пам, опита се да поговори с нея, когато излязоха на прохладния планински въздух. Пам проявяваше обаче по-голям интерес към разговора с Джеси и те се разхождаха половин час по двойки — Вал с Марк, Джеси с Пам и Мелани с Питър.

— Виждаш ли, всичко се нарежда чудесно, нали? — самодоволно рече той и Мел се разсмя.

— Не бързай толкова. Току-що дойдохме.

— Не ставай глупава. Какво би могло да се случи?

Тя се престори, че пази главата си от гнева на боговете, после погледна Питър.

— Шегуваш ли се? Всичко! Да се надяваме, че това приключение ще завърши без убийства, счупени кости или нежелани бременности.

— Голяма оптимистка си!

Дръпна я зад едно дърво и бързо я целуна, за да не ги видят. Беше им толкова хубаво, че отново са заедно, че децата им са заедно, въпреки ужасите, които предричаше Мел.

Върнаха се в хижата доволни, успокоени и уморени от разходката и всички се прибраха по стаите си. Във всяка стая имаше умивалник, така че не стана опашка за миене на зъбите. Мел чуваше кикотенето на момичетата от стаята им и след като бяха загасили лампите. Умираше от желание да се промъкне на пръсти до стаята на Питър, но мислеше, че не е разумно. Още не. Децата бяха съвсем наблизо. Докато лежеше и мислеше за прекарването им в Ню Йорк, видя, че вратата на стаята й се отвори и се промъкна една сянка. Изненадана седна в леглото, докато той се пъхна под одеялото й.

— Питър! — Не можеше да повярва на очите си.

— Как позна? — Той се усмихваше в тъмнината. Обви с ръце шията му и го целуна.

— Не биваше… ами, ако децата…

— Остави децата… момичетата са толкова заети и мислят, че не ги чуваме, а Марк вече е потънал в сън като Матю… сега е време за нас.

Ръцете му я обгърнаха, пъхнаха се под нощницата й, а тя се бореше да не издаде звук.

— Господи, колко ми липсваше!

Мел не продума, а просто му показа, че и той й е липсвал. Телата им се сливаха с неутолима наслада часове наред, а после той си тръгна с нежелание. Тя отиде на пръсти до вратата и го целуна за довиждане. От стаите на децата не долиташе и звук. Всички спяха дълбоко. Тя не си спомняше някога да е била толкова щастлива. Върна се на пръсти в леглото, което пазеше сладкия дъх на страстта им, и потъна в сън, прегърнала възглавницата.