Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (6)

VI

Питър отключи външната врата и двамата влязоха във входното антре. Подът бе от черен и бял мрамор на симетрични ромбове, образуващи типичен френски мотив. На стените имаше кристални аплици. Върху черна мраморна масичка с позлатени крака в стил Людовиг XVI бе поставена великолепна кристална ваза със свежи цветя, които разпръскваха пролетен аромат. Мелани се оглеждаше. Всичко бе съвсем различно от очакванията й. Той се държеше толкова скромно и непретенциозно, че съвсем не си представяше дома му, обзаведен с изискани френски антикварни мебели. Без да е вулгарно или претрупано, всичко очевидно бе скъпо. Дневната бе в същия стил — тапицерията на изящните фотьойли беше от кремав брокат. Стените преливаха в различни кремави нюанси с корнизи в по-светъл тон, а орнаментите по тавана бяха подчертани в бежово, бяло и млечносиво. Удивлението все още бе изписано на лицето й, когато Питър я заведе в кабинета си и я покани да седне. Тук всичко бе в наситени червени тонове — антикварните английски столове, голямата кожена кушетка. По стените висяха картини с ловни сцени в красиви рамки.

— Изглеждаш много учудена, Мел — рече той развеселен.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не, просто си те представях в съвсем различна обстановка. Но къщата е великолепна.

— Ан е учила две години в Сорбоната, а после още две е живяла във Франция. Това бе оставило траен отпечатък върху вкуса й. — Той се озърна, сякаш очакваше да я види наоколо. — Но не мога да се оплача. Горните етажи нямат толкова представителен вид. След малко ще те разведа навсякъде.

Той седна пред бюрото, провери получените съобщения, извърна се отново към нея и изведнъж се плесна по челото:

— По дяволите, забравих да мина край хотела ти, за да си вземеш бански. — Погледна я, присвил очи. — Може би Пам ще помогне. Искаш ли да поплуваш?

Беше удивително. Прекараха целия ден в болницата, направиха интервюто, той оперира Пати Лу, а сега си говореха за плуване, сякаш през целия ден не са вършили нищо друго. Умът й трудно го възприемаше, но тук всичко изглеждаше съвсем нормално. Помисли си, че сигурно по този начин той успява да се съхрани.

Питър стана и я поведе навън. Обширният вътрешен двор, облицован с камък, обграждаше голям овален басейн. Тук Мел се почувствува по-свободна. Имаше поне десетина тийнейджъри, а малко момченце, от което капеше вода, тичаше наоколо и крещеше с пълна сила.

Чак сега тя чу врявата и се разсмя, наблюдавайки лудориите им. Момчетата се перчеха, бутаха се във водата, играеха водна топка в единия край на басейна, катереха се по раменете си и падаха. Няколко добре сложени млади момичета наблюдаваха отстрани. Питър запляска с ръце, докато го пръскаха, но никой не чуваше. Изведнъж малкото момченце се затича и обгърна краката му, оставяйки мокри следи от ръцете си. Питър го гледаше с усмивка.

— Здравей, татко. Хайде идвай!

— Здравей, Мат. Мога ли да се преоблека преди това?

— Разбира се.

Двамата размениха сърдечни погледи. Детето беше очарователно и дяволито, русата му коса бе изсветляла от слънцето.

— Искам да те запозная с една моя приятелка. — Питър се обърна към Мел и тя приближи.

Малкото момченце страшно приличаше на него, а когато й се усмихна, тя видя, че му липсват двете предни зъбчета. По-сладко дете не беше виждала.

— Матю, това е приятелката ми Мелани Адамс. Мел, това е Мат. — Детето се начумери и Питър се засмя. — Извинявай, Матю Халам.

— Приятно ми е — протегна той мократа си ръка и тя тържествено я пое, спомняйки си за миг близначките, когато бяха на тази възраст. Беше преди десет години, но на моменти й се струваше, че е било вчера.

— Къде е сестра ти, Мат? — огледа се Питър. Около басейна бяха само приятелите на Марк, но той не успяваше да привлече вниманието на най-големия си син, който хвърли в басейна две момичета едновременно, а после и едно момче. Забавляваха се чудесно.

— В стаята си. — Матю направи гримаса на отвращение. — Сигурно говори по телефона.

— В такова хубаво време? — Питър изглеждаше изненадан. — През целия ден ли стои вътре?

— Почти. — Той презрително извъртя очи, после погледна баща си и Мел. — Тя е толкова тъпа.

Питър знаеше, че двамата с Пам не се разбират. Понякога това се отнасяше за всички, но тя преживяваше труден период, особено в такова мъжко семейство.

— Ще отида да я видя какво прави — каза той на момчето. — А ти бъди внимателен, моля те.

— Добре.

— Къде е мисис Хан?

— Току-що влезе вътре, но аз ще внимавам, татко. Обещавам.

Сякаш да го подчертае, той се затича и скочи в басейна, изпръсквайки ги и двамата от горе до долу. Мелани отскочи и избухна в смях, а Питър й отправи извинителен поглед.

Матю изплува над водата.

— Матю, моля те…

Но главичката му се гмурна в басейна и той заплува като рибка под водата към другите деца. Точно тогава Марк ги зърна, нададе вик и помаха. Той имаше фигурата на баща си — висок, строен, с дълги крайници.

— Здравей, татко.

Питър посочи най-малкия си син, който плуваше към Марк. По-голямото момче кимна разбиращо, взе в ръце детето, когато стигна до него, каза му нещо и го прати извън обсега на играещите, за да не пострада. Питър реши, че всичко е наред и се отправи към къщата, обръщайки се към Мел:

— Стана ли вир-вода?

Тя беше мокра, но не се тревожеше. Това й дойде разтоварващо след тежкия ден.

— Ще изсъхна.

— Понякога ужасно съжалявам, че направих този басейн. Половината квартал е тук в събота и неделя.

— На децата сигурно им е много приятно.

Той кимна:

— Така е. Но аз не мога да плувам, освен когато са на училище. Понякога, когато имам време, се прибирам за обяд.

— И колко често се случва това? — пошегува се тя. Изведнъж като че и двамата изпаднаха в безгрижно настроение. Той се разсмя:

— Веднъж в годината.

— Така и предполагах. — Тя се сети за беззъбата усмивка на Мат. — Мисля, че се влюбих в малкото ти момченце.

— Той е добро хлапе — с доволен вид рече Питър и добави: — Също и Марк. Има такова чувство за отговорност, чак да те хване страх понякога.

— И моята Джесика е същата. Тя е по-голямата от близначките.

— Тази, която прилича на тебе ли? — полюбопитствува Питър.

— Нима си спомняш? — изненада се Мел.

— Помня всичко, Мел. В моята област това е важно. Малка забравена подробност, намек, указание. Всичко помага, когато непрекъснато балансираш между живота и смъртта. Не мога да си позволя да забравя каквото и да е.

За първи път той открито признаваше изключителните си умения и Мел го наблюдаваше с интерес, докато влизаше след него в просторна, слънчева стая, изпълнена с големи, бели, плетени столове и канапета, със стереоуредба и огромен телевизор и с високи десет фута палми, чиито листа докосваха тавана. Беше приятна стая, особено в слънчеви дни. Тук Мелани видя половин дузина снимки на Ан, поставени навсякъде, в сребърни рамки — Ан играеше тенис, двамата с Питър пред Лувъра, Ан с трите деца пред коледната елха. Сякаш времето бе спряло. Мел бе като хипнотизирана от лицето й, от русата й коса, от големите й сини очи. Била е привлекателна жена, с висока, малко суха, атлетична фигура. Донякъде двамата с Питър си приличаха. На фотографиите тя изглеждаше идеалната партньорка за него. Внезапно Мел почувствува, че Питър е застанал до нея и също гледа една от снимките.

— Трудно е да се повярва, че си е отишла — тихо продума той.

— Сигурно. — Мелани не знаеше какво да каже. — Но в известен смисъл тя продължава да живее. В сърцето ти, в мислите ти, в децата, които е оставила след себе си.

Двамата знаеха, че не е същото, но това беше всичко останало от нея. А също и къщата, подредена изцяло по неин вкус. Мелани отново разгледа стаята. Тя беше интересна противоположност на официалната дневна и на кабинета.

— За какво използуваш тази стая, Питър? — прояви любопитство Мелани. Това беше съвсем женска стая.

— Децата се събират тук. Въпреки че всичко е бяло, не биха могли да направят големи пакости.

Мелани забеляза плетено от ракита бюро, разположено с изглед към басейна.

— Ан ползуваше често тази стая. Когато съм вкъщи, аз стоя главно в кабинета си или на горния етаж. — Той посочи към антрето. — Хайде, ела да те разведа. Да видим ще открием ли Пам.

На горния етаж всичко отново беше в официалния френски стил. Коридорът беше покрит с плочи от светлобежов варовик, в двата края стояха подходящи масички, имаше красив месингов полилей. Тук дневната беше по-малка, но също така представителна и обзаведена в меки сини тонове. Навсякъде имаше кадифета и коприни, мраморна камина, аплици по стените, кристален полилей. Завесите от светла коприна с бордюри в жълто и синьо бяха прихванати с тесни месингови скоби, така че се откриваше поглед към басейна.

В съседство се намираше малък кабинет в убито розово, но минавайки край него, Питър се намръщи и Мелани веднага усети, че той не се използува, и още нещо — че е принадлежал на Ан.

До него беше хубава стая с библиотека, обзаведен в тъмнозелено. Тя бе запълнена с книги, на бюрото се издигаше планина от хаос, на едната стена беше закачен портрет на Ан, рисуван с маслени бои. Двойна врата водеше към спалнята, в която сега Питър спеше сам. Тя бе обзаведена в бежова коприна, с френски скринове, с красив шезлонг, със същите богати завеси, с аплици и още един красив полилей. Но нещо тук сякаш подтикваше човек да хвърли дрехите си и да затанцува бос като предизвикателство към цялата тази помпозност. Беше красиво, но и малко прекалено и Мелани все повече се убеждаваше, че това просто не му подхожда.

Качиха се още един етаж нагоре и тук вече всичко й се стори по-приятно с ярките си цветове. През отворените врати се виждаха три просторни, облени в слънце, детски стаи. Подът на стаята на Матю бе засипан с играчки, през полуотворената врата на Марк се виждаше пълен хаос, а в третото помещение Мел зърна голямо бяло легло с балдахин и едно момиче, което лежеше на пода с гръб към тях. Когато чу стъпките им, то се обърна, изправи се, прошепна нещо в телефона и го затвори. Мел се изненада, че изглежда толкова голяма. Трудно беше да повярваш, че е само на четиринадесет години. Висока, възслаба и руса, със сноп пшениченоруса коса като на Вал и с големи, замислени, сини очи. Страшно много приличаше на Ан от снимките, които Мел току-що бе видяла.

— Защо стоиш вътре? — Питър потърси погледа й. Мел почувствува, че и двамата се наежиха…

— Искам да се обадя на една приятелка.

— Можеше да се обадиш от телефона при басейна.

Тя замълча, после сви рамене и рече:

— Е, и?

Без да обръща внимание на забележката, той се бърна към Мел:

— Запознай се с дъщеря ми Пам, това е Мелани Адамс — журналистката от Ню Йорк, за която ви разказах.

— Знам коя е.

Памела не подаде ръка, но когато Мел й протегна своята, тя с колебание я пое. Баща й усети, че кипва. Никога не бе искал нещата помежду им да стоят така, но тя винаги успяваше да го разстрои, беше нелюбезна с приятелките му, считаше за нужно да прояви неотзивчивост, когато нямаше никакви основания. Защо, по дяволите, защо?

След смъртта на Ан всички бяха нещастни, но защо трябваше да си го изкарва на него? Правеше го вече година и половина и ставаше все по-лошо. Казваше си, че е от възрастта, че тази фаза ще премине, но понякога се съмняваше.

— Ще можеш ли да услужиш на Мел с бански костюм, Пам? Нейният остана в хотела.

Отново само секунда колебание.

— Разбира се. Мисля, че ще мога. Въпреки че тя е… — поколеба се за думата, защото Мел в никакъв случай не беше едра, но не и клечка като Пам — … тя е по-голяма от мен.

Пам не хареса погледа, който си размениха двамата. Или по-точно начина, по който баща й погледна Мел.

Мел бързо го усети. Тя внимателно се усмихна на момичето:

— Недей, ако това те притеснява.

— Не, всичко е наред. — Очите й изучаваха лицето на Мелани. — По телевизията изглеждате по-различна. — При нея нямаше усмивки.

— Така ли? — Тя се усмихваше на притесненото, но много привлекателно младо момиче. Пам изобщо не приличаше на Питър. В лицето й имаше нещо неопределимо детско, въпреки дългите крака, закръгления бюст и тялото, надрасло възрастта й.

— Дъщерите ми винаги казват, че изглеждам „по-пораснала“ по телевизията.

— Да. Нещо подобно. По-сериозна. — Мисля, че това имат предвид.

Тримата стояха в хубавата бяла стая. Пам се взираше в лицето на Мелани, сякаш търсеше отговора на нещо.

— На колко години са дъщерите ви?

— През юли ще станат на шестнадесет.

— И двете ли? — не разбра Пам.

— Те са близначки.

— Така ли? Чудесно! Приличат ли си?

— Не. Те са двуяйчни близнаци.

— Мислех, че се казва така, само ако са момчета.

Мел се усмихна, а Пам се изчерви.

— Това означава, че не са еднакви. Но термините са малко объркващи.

— Какви са те? — тя бе очарована, че Мел има близначки.

— Ами като всички шестнадесетгодишни момичета — засмя се Мел. — Държат ме нащрек. Едната е червенокоса като мен, другата е блондинка. Казват се Джесика и Валери, обичат да ходят на танци и имат много приятели.

— Къде живеете?

Питър внимателно слушаше, но не участвуваше в разговора.

— В Ню Йорк. В една малка къща. — Тя се усмихна на Питър. — Много различна от тази. — После отново се обърна към Пам. — Къщата ви е прекрасна, а сигурно е хубаво да има и басейн.

— Хубаво е. — Пам сви рамене. Не изглеждаше ентусиазирана. — Той или е пълен с противните приятели на брат ми или Матю пишка в него — рече тя с яд.

Мел се разсмя, но на Питър не му беше забавно.

— Пам! Така не се говори, а и не е истина.

— Истина е. Малкото джереме го направи преди един час, веднага щом мисис Хан влезе в къщата. И при това от ръба на басейна. Поне да се беше изпишкал, докато плува.

Мел потисна смеха си, а Питър се изчерви.

— Ще си поговоря с Мат.

— Сигурно и приятелите на Марк го правят. — Явно тя не изпитваше любов и към двете момчета.

Отиде да търси бански за Мел и се върна с един цял бял бански костюм, който според нея беше подходящ. Мел й благодари и отново се огледа.

— Стаята ти наистина е чудесна, Пам.

— Мама я обзаведе така, точно преди… — Тя не довърши, а в очите й се четеше безнадеждна тъга. После предизвикателно погледна Питър. — В тази къща това е единствената стая, която си е изцяло моя.

Изказването й прозвуча странно и Мел я съжали. Изглеждаше толкова нещастна, скарана с всички. Сякаш не можеше да им покаже болката си, а само гнева, който изпитваше, като че те й бяха отнели Ан.

— Сигурно е хубаво да се събираш тук с приятелите си.

Мел се замисли за своите момичета и приятелките, които седяха по пода в стаите им, слушаха плочи, говореха си за момчета, шегуваха се, кикотеха се и си доверяваха тайни, които в края на краищата винаги споделяха с нея. Струваха й се много по-различни от това непохватно, враждебно настроено момиче с тяло на жена, но с разум на дете. Явно Пам преживява много труден период и за Мел бе ясно, че Питър си има големи грижи с нея. Не се учудваше, че той се старае да се прибира вкъщи по-рано. При копнеещо за любов шестгодишно дете, при юноша, който трябва да бъде наглеждан, и толкова нещастна девойка семейството се нуждае от нещо повече от грижите на икономката — нуждае се и от баща, и от майка. Сега разбираше защо Питър се стреми да е до тях и понякога се смята неспособен да се справи със задачата си. Не беше така, но всички имаха голяма нужда от него и искаха повече — поне това момиче. Мелани изпита желание да протегне ръце и да я прегърне, да й каже, че всичко ще се оправи. Сякаш усетила мисълта й, Пам изведнъж се отдръпна.

— Е, след малко ще се видим долу — подкани ги тя да си вървят.

Питър бавно се отправи към вратата:

— Нали ще слезеш, Пам?

— Аха — прозвуча немного убедително отговорът й.

— Мисля, че не трябва да стоиш в стаята си целия следобед — твърдо рече той, но тя изглеждаше готова да възрази. Мелани не му завиждаше за ролята. С това дете нямаше да му бъде лесно — поне в настоящия момент.

— Скоро ли ще слезеш?

— Да! — Видът й стана още по-войнствен.

Мел и Питър излязоха. На долния етаж той отвори вратата на една хубава стая за гости, обзаведена в синьо и бяло.

— Тук можеш да се преоблечеш, Мел. — Не заговори с нея за Пам и когато след десет минути тя отиде при него, стори й се по-спокоен. Отново я отведе в голямата стая към градината. Отвори хладилника, скрит зад лакирани бели вратички, извади две кутии бира, подаде й едната, взе две чаши от една поличка и й направи знак да седне.

— По-добре да почакаме малко, докато децата се изтощят.

Те вече започнаха да излизат от басейна. Мелани забеляза, че Питър изглежда много добре в тъмносин бански, по тениска и бос. Това не беше същият мъж, когото два дни бе интервюирала, а само един простосмъртен. Тя се усмихна на мислите си. Той я погледна в очите, спомни си дъщеря си и лицето му стана сериозно.

— Пам не е лесно дете. А беше — докато майка й беше жива. Но сега се люшка от едната крайност в другата — ту проявява силно собственическо чувство към мен, ту мрази всички ни. Мисля, че никой не разбира какво преживява. Напоследък се държи така, сякаш се намира във вражески лагер. — Той въздъхна с уморена усмивка, отпивайки от бирата си. — Понякога това е тежко и за момчетата.

— Струва ми се, че се нуждае от любовта на всички ви, особено от твоята.

— Знам. Но тя обвинява нас за всичко. И… — беше му неловко да сподели мисълта си. — Понякога е невъзможно да я обичаш. Аз го разбирам, но момчетата не могат. Поне невинаги.

— Ще се оправи. Дай й време.

Питър отново въздъхна:

— Вече минаха почти две години.

Мелани не посмя да му каже това, което мисли. Бяха минали почти две години, но снимките на Ан се виждаха навсякъде. Мел усещаше, че нищо тук не е докоснато след смъртта й, а и Питър се държеше така, като че ли тя е умряла тази седмица. Как може да очаква детето да привикне, когато самият той не е успял! И все още се укоряваше, че не е убедил Ан, като че ли нещо можеше да се промени. Мел не каза нищо, но той не отмести очи, когато го погледна.

— Знам. Права си. Аз също все още не съм го преодолял.

— Може би, ако ти затвориш страницата на миналото, и тя ще го направи. — Мел говореше внимателно. Несъзнателно Питър хвърли поглед към най-близката снимка на Ан. Изведнъж Мел му зададе въпроса, който си бе обещала да не повдига:

— Защо не се преместите?

— Оттук? — Той изглеждаше шокиран. — Защо?

— За да започнете отначало. Може би на всички ви ще олекне.

Но той бързо поклати глава:

— Не мисля. Ще бъде по-разрушително, ако се преместим в нова къща. Няма да помогне. Тук поне ни е удобно и сме щастливи.

— Така ли? — Мел не изглеждаше убедена. Разбираше, че той все още не го е превъзмогнал, както и Пам, а може би и останалите. В този момент в стаята влезе яка жена с бяла униформа и огледа и двамата, особено Мел. Лицето й носеше отпечатъка на годините, ръцете й бяха обезформени от дългогодишна тежка работа, но очите й блестяха живо и сякаш забелязваха всичко.

— Добър ден, докторе.

Произнасяше „докторе“, като че ли казваше „Господи“ и Мел се усмихна. Тя веднага я позна. Питър се изправи да ги запознае. Това беше безценната икономика, любимата мисис Хан. Тя раздруса почти грубо ръката на Мел и огледа внимателно хубавата червенокоса жена, облечена във взетия назаем бял бански, досетила се веднага, че е на Пам. Тя знаеше всичко, което ставаше в къщата — кой е дошъл, кой е излязъл, къде е отишъл и защо. Особено внимаваше с Пам. Достатъчно тревоги си имаха с нея, след като умря майка и. Цели шест месеца едва хапваше по някой залък, а след това месеци продължи да повръща, нарочно, след всяко ядене. Сега вече нямаха този проблем и тя беше много по-добре, но Хилда Хан знаеше, че на момичето му е трудно, че му трябва жена, която да го наглежда, и затова беше на мястото си. Внимателно огледа Мел и реши, че въпреки всичко изглежда свястна жена. Знаеше коя е, знаеше, че прави предаване за доктора, но очакваше, че ще бъде по-високомерна.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо.

Държеше се официално и сдържано и не отвърна на усмивката на Мелани. А тя бе готова да се разсмее, мислейки си за контраста с Ракел. Всъщност почти всичко бе съвсем различно — къщите им, помощничките им, обзавеждането, децата, но въпреки това тя имаше чувството, че между тях двамата има много общо. Странно — колко различен бе начинът им на живот.

— Желаете ли леден чай? — Тя погледна неодобрително бирата и Мел се почувствува като провинило се дете.

— Не, много благодаря — усмихна се тя отново, но без резултат — с рязко кимване Хилда Хан се оттегли в своите владения зад летящите врати, които водеха към кухнята, трапезарията, килера и малкото й апартаментче. Тук тя се чувствуваше изключително удобно. Когато се строеше къщата, мисис Халам й обеща самостоятелно жилище и сега тя го имаше. Мисис Халам беше прекрасна жена — тя винаги го е казвала и пак ще го казва, както и направи по-късно пред Мел, преди да поднесе вечерята. Мелани забеляза, че очите на Пам помръкнаха, когато Хилда спомена майка й. Сякаш всички все още се бореха да се съвземат. На човек му идваше да прибере снимките, да им стегне багажа и да ги пренесе в друга къща. Всички бяха толкова предани на паметта й, като че ли я очакваха да се върне у дома. Би трябвало да осъзнаят, че това няма да стане. Всеки един от тях трябва да продължи да живее своя живот. Сякаш двете момчета по-леко понасяха загубата на майка си. Особено Матю, който е бил толкова малък, че спомените му за нея бяха смътни. Той отново се настани в скута на Мел, след като поплуваха, а тя му разказа за близначките. И той като Пам бе заинтригуван от двете момичета и искаше да знае как изглеждат. Марк й се стори умно, сговорчиво момче. В очите му се четеше по-голяма мъдрост, отколкото предполагаше седемнадесетгодишната му възраст. Той радостно бъбреше с Питър и Мел. Ядоса се само, когато Пам се появи и се оплака, че приятелите му още се мотаят около басейна. Кавгата между двамата изглеждаше неизбежна, но Питър се намеси:

— Престанете и двамата. Имаме гости. — Той погледна сурово Пам, после отмести очи към приятелите на Марк. Бяха останали само две момчета и едно момиче, които тихо седяха на цимента, недалече от тях и сушаха косите си. Но Пам като че ли негодуваше срещу всички, нахлули в дома й, с изключение на Питър, момчетата и мисис Хан. Тя реши въпроса с Мел, като напълно я игнорира. Само от време на време поглеждаше със скрито любопитство — главно когато Питър се обръщаше към Мел. Сякаш искаше да се увери, че няма нищо особено, но дълбок вътрешен инстинкт я предупреждаваше за опасност.

— Така ли е, Пам? — Питър говореше за училището, но тя напрегнато се взираше в Мел и не чу думите му.

— А?

— Казвам, че спортната ви програма е изключителна и че си спечелила две награди в лекоатлетическите състезания през миналата година. Освен това имат достъп до чудесна конюшня.

Това също бе много по-различно от изисканото градско училище на дъщерите й. Начинът на живот в Лос Анжелос бе ориентиран главно към заниманията на открито.

— Харесва ли ти училището, Пам? — внимателно я попита Мел.

— Добро е. Харесвам приятелките си.

При тези думи Марк завъртя очи, бързайки да покаже неодобрението си и Пам веднага се хвана на въдицата.

— Какво означава това?

— Означава, че се шляеш с група тъпи, нервни, страдащи от анорексия^[1] момичета.

Тази дума все още я вбесяваше.

— Не страдам от анорексия, проклетник такъв! — пронизително викна тя и скочи на крака.

Питър изглеждаше уморен.

— Престанете и двамата! — После се обърна към Марк: — Жестокостта ти беше ненужна.

— Съжалявам — кимна унило Марк. Знаеше, че тази дума е табу, но все още не беше сигурен, че е напълно излекувана. Струваше му се неестествено слаба, независимо какво казваха и тя, и баща му. Погледна извинително към Мел и отиде да говори с приятелите си, а Пам влезе в къщата, последвана от Матю, който търсеше нещо за ядене. Питър дълго и мълчаливо се взира в басейна, после обърна очи към Мел.

— Това не беше съвсем спокойна домашна сцена. — Изглеждаше огорчен от действията и думите на децата си, като че ли се чувствуваше виновен за техния смут и болка.

— Съжалявам, ако си се почувствувала неловко, Мел.

— Няма нищо. И с моите невинаги нещата вървят гладко.

Въпреки че тя не можеше да си спомни кога са се карали близначките за последен път. Но това семейство все ще беше в криза, а Пам изглеждаше много нещастна.

Той въздъхна и облегна глава на стола, загледан към басейна.

— Мисля, че постепенно всички ще се успокоят. Следващата година Марк ще отиде в колеж.

Но и двамата знаеха, че проблемът не беше Марк, а Пам. А тя още дълго нямаше да отиде никъде.

Питър отново погледна Мел:

— Пам преживява смъртта на майка си най-тежко от всички.

Това беше ясно, но той го бе приел още по-тежко и продължаваше да го преживява. Тя съзнаваше, че му е нужна жена, която да замести Ан и да споделя грижите му. И заради самия него, и заради децата му. Терзаеше я мисълта колко е самотен. Той е интелигентен и привлекателен, способен и силен, може да даде много някому. Седнала до него, тя се усмихна при мисълта за Ракел и момичетата. Чуваше ги как ще я питат: „А ти, мамо?… Готин ли беше?… Защо не излезе с него?“.

Не ме покани. Изведнъж тя се запита би ли се срещнала с него, ако имаше възможност. Странно, че помисли за това, докато седяха заедно край басейна. Той е съвсем различен от мъжете, които познава. Всички мъже, които бе избирала, се оказваха неподходящи, по някакъв необясним начин. И тя предпочиташе да е така. Но Питър е различен — прям и истински — достоен партньор за нея. И нещо по-важно — силно я привличаше. Би се изплашила, ако не заминаваше на следващия ден.

— За какво си мислиш в момента? — Гласът му прозвуча нежно в слънчевия късен следобед и тя се откъсна с усмивка от мислите си.

— Нищо особено.

Не намираше смисъл да му разказва за мъжете в живота си или за това какво си мисли за него. Между тях няма нищо лично, но все пак тя усещаше неопределимо притегляне, когато се намираше близо до него. Струваше й се, че го познава по-добре, отколкото наистина го познаваше. У този мъж има нещо много уязвимо, което й допадаше. Като се има предвид кой е и какъв е, той си беше останал съвсем човечен, а сега, след като го видя в дома му, той още повече й хареса.

— Беше много далече оттук.

— Не, не много. Мислех си за някои неща в Ню Йорк… за работата ми… за момичетата…

— Сигурно им е трудно, когато пътуваш служебно?

— Понякога, но те ме разбират. Вече са свикнали с това. Когато ме няма, Ракел ги наглежда.

— А тя каква е?

Той проявяваше постоянно любопитство към нея и Мелани се усмихна.

— Няма нищо общо с мисис Хан. Преди малко си мислех колко различно живеем — поне външно.

— Как така?

— Например къщите ни. Твоята е много по-оригинална от моята, която е по-скоро нещо като кокошарник. Личи си, че е женска къща. — Тя погледна дома му. — Твоята е много по-голяма и по-представителна. Както и мисис Хан. Ракел така и не се научи да се сресва добре, униформата й винаги е закопчана накриво, непрекъснато се сопва. Но ние си я обичаме, а тя е чудесна за момичетата.

Той се усмихна на това описание.

— Как изглежда къщата ти?

— Светла, весела и малка, но напълно достатъчна за вас. Купих я преди няколко години и тогава този факт ужасно ме плашеше, но сега се радвам, че го направих.

Той кимна, като си мислеше за отговорностите, с които тя се справяше сама. Това беше една от причините да й се възхищава. Много неща у нея му харесваха. Беше много по-различна от Ан и това възбуждаше любопитството му.

Мелани се усмихна:

— Трябва някога да ми дойдеш на гости в Ню Йорк.

— Някой ден. — Изведнъж му се прииска това да стане скоро. Не разбираше защо, но тя бе първият човек, с когото бе откровен от дълго време насам. Преди да може да й каже още нещо, Матю се върна с чиния пресни сладки и, без да се колебае, се пльосна до Мелани, предлагайки й половината. Цялото му лице и кръглите му ръчички бяха в трохи и той продължаваше да ги ръси по себе си и по нея, но тя нямаше нищо против. Малкото момченце й даваше усещането за нещо ново. Започнаха сериозен разговор за училището и за най-добрия му приятел. Питър ги погледа, после отиде да плува. Когато се върна те все още бяха потънали в разговора си, Матю седеше на скута й, сгушен в нея и изглеждаше много щастлив.

Когато излезе от басейна, Питър спря за миг на стълбичката и се взря в тях с тъжна усмивка. Момчето имаше нужда от някоя като нея, всички имаха такава нужда. За пръв път от почти две години той осъзна огромната липса в живота си. Но отхвърли тази мисъл, грабна една кърпа от масата и като бършеше косата си, бързо се запъти към тях. В този момент гостите на Марк си тръгнаха, той отиде при Мелани и Матю и седна на стола на Питър.

— Надявам се, че приятелите ми не ви подлудиха — стеснително й се усмихна той. — Понякога са малко буйни.

Тя се разсмя, мислейки за приятелите на Вал и Джес, които от време на време едва ли не се опитваха да разрушат къщата и бяха не по-малко буйни от връстниците на Марк.

— Сториха ми се симпатични.

— Кажете го на татко — благодарно й се усмихна Марк, като се стараеше да не забелязва колко сексапилна изглеждаше Мел в банския на сестра му.

— Какво има? Пак ли напразно се споменава името ми?

Марк победоносно го изгледа. Харесваше новата приятелка на баща си, а момичетата адски се впечатлиха, че Мелани Адамс просто „се е отбила“ край техния басейн.

— Мис Адамс намира, че тайфата ни не е толкова лоша.

— Това е просто учтивост. Не вярвай на нито една дума.

— Не е истина. Трябва да видиш приятелите на Вал и Джеси. На едно събиране у нас някой случайно бе подпалил стол.

— О, господи! — Питър настръхна, а Марк се усмихна. Тя му харесваше. Беше непринудена, открита и естествена, изобщо не приличаше на телевизионна звезда. Ако можеше да прочете мислите му, Мел би се разсмяла. Нито тя самата, нито близначките я възприемаха като такава.

— И какво стана после?

— Забраних на момичетата да излизат два месеца, но само след един им простих.

— Имат късмет, че не сте ги изпратили в изправително училище.

Марк и Мел размениха заговорническа усмивка напук на твърдата позиция на Питър, а Матю, безразличен към всичко това, се притисна към нея, за да не бъде забравен. Тя нежно го погали по косата и той като че ли не се сърдеше, че я изгубил като слушател, доволен, че все още е в обсега на вниманието й. Точно в този миг Мел вдигна поглед към къщата и видя Пам, която ги наблюдаваше от прозореца на стаята си. Очите им се срещнаха и след миг Пам изчезна. Мелани се питаше защо не идва край басейна. Като че ли искаше да се изолира. Може би предпочита да бъде сама с Питър, а не да го дели с нея и с двете момчета. Искаше да поговори за това с Питър, но реши да не се меси. Продължиха да се шегуват, докато полъхна лек бриз и им стана хладно. Мел погледна часовника си. Вече минаваше шест часа. Скоро ще трябва да си тръгва. Наближаваше време за вечеря. Питър забеляза, че тя гледа часовника си.

— Още не си плувала, Мел. Защо не влезеш във водата? След това ще вечеряме. Мисис Хан ще побеснее, ако се забавим.

Всичко изглеждаше така добре уредено и вървеше толкова гладко, че без да пита, Мел знаеше, че е наследство от Ан, управлявала своя дом като добре смазан механизъм. Това не бе в стила на Мел, но й правеше впечатление. В някаква степен то им помагаше след смъртта на Ан. А може би известна промяна би им помогнала повече. Но не беше лесно да се откажеш от старите си навици — особено за Питър и мисис Хан.

След миг децата си тръгнаха и Мел изкусно се гмурна в басейна под погледа на Питър. Той се чувствуваше естествено с нея, беше му приятно да я гледа. Отново усети, че в него се надигна огромен копнеж, докато тя се плъзгаше по водата умело и с лекота. Накрая се извърна към него с мокра коса, с блеснали очи, с щастлива усмивка на лицето.

— Беше прав. Точно от това имах нужда.

— Винаги съм прав. Трябва да вечеряш тук.

Тя реши да бъде откровена:

— Надявам се, че децата няма да имат нещо против.

Достатъчно й бе това, което видя в очите на Пам. Повече, отколкото би желал Питър.

— Мисля, че не знаят как да приемат присъствието ми тук.

Очите им се срещнаха, той се приближи до басейна и седна. Не можа да спре чувствата, нито думите си:

— Аз също.

Бе смаян от това, което каза, а Мел изведнъж се изплаши.

— Питър… — Почувствува, че трябва да му разкаже за себе си, за старите рани, за страха да се обвърже прекалено с някой мъж. Но все пак и двамата усещаха, че с тях става нещо особено.

— Съжалявам. Това беше лудост.

— Не съм убедена… но… Питър… — Тя погледна настрана, търсейки думи, и отново съзря Пам на прозореца. След миг тя изчезна. — Не искам да нахълтвам в живота ти. — Тя си наложи да го погледне.

— Защо?

Тя пое дъх и излезе от басейна. Той почти ахна, виждайки дългите, стройни крайници и белия бански. Отмести поглед, но усети възбудата, която го обхвана.

Гласът й прозвуча предпазливо:

— Имало ли е друга след Ан?

Той разбра какво иска да каже и поклати глава:

— Не. Не в този смисъл.

— Тогава защо да тревожим всички сега?

— Кой е разтревожен? — Питър изглеждаше изненадан и Мел реши да бъде пряма:

— Пам.

Питър въздъхна:

— Това няма нищо общо с тебе, Мел. Последните две години бяха тежки за нея.

— Разбирам. Но истината е, че аз живея на три хиляди мили далеч оттук и едва ли ще се видим отново дълго време. Работата по интервюто бе вълнуваща и за двама ни. Когато хората преживяват подобно нещо, могат да се случат странни неща. Като на кораб, който се носи без посока — пасажерите се сближават удивително много. Но утре интервюто ще приключи и аз ще си замина. — Когато казваше тези думи, очите й се натъжиха.

— Тогава какво лошо има в една вечеря?

Тя дълго седя до него замислена.

— Не знам. Просто не искам да правя нещо, което не е разумно. — Тя отново го погледна в очите и видя, че той също е тъжен. Това е лудост. Харесваха се, но какъв е смисълът?

— Струва ми се, че твърде много драматизираш нещата, Мел. — Гласът му бе дълбок, почти рязък.

— Така ли? — Тя колебливо отмести поглед и този път той се усмихна.

— Не. Може би аз го правя. Мисля, че много ми харесваш, Мел.

— Ти също ми харесваш. В това няма нищо лошо, стига да не се увличаме. — Но й се искаше да го сторят. Беше лудост да стоят край басейна и да говорят за нещо, което не е било и няма и да бъде.

Но все пак то съществуваше. Мел не можеше да реши дали е илюзия, създадена от сближилата ги работа, или реалност. Нямаше начин да разбере това, а на другия ден заминаваше. Може би няма нищо лошо в една вечеря.

Питър погледна надолу към нея и тихо проговори:

— Радвам се, че си тук, Мел. — Прозвуча й като Мат и тя се усмихна.

— И аз. — Дълга се гледаха в очите и Мел почувствува, че по гръбнака й премина тръпка. В този мъж имаше магнетична сила и сякаш и той го усещаше. Питър се изправи с радостна усмивка и й протегна ръка. Изглеждаше почти срамежлив — тя се усмихна и го последва, доволна, че реши да остане. Преоблече се в стаята за гости, изплакна белия костюм и се качи да го върне на Пам. Косата й бе събрана на възел, имаше лек тен, беше си сложила само туш на миглите и червило. Малко жени на нейната възраст изглеждаха така добре почти без грим.

Пам седеше в стаята си и със замечтано изражение слушаше някаква касета. Почти се стресна, когато Мел почука на отворената врата и влезе.

— Благодаря ти за банския, Пам. Да го оставя ли в банята?

— Няма защо… добре… благодаря. — Тя се изправи, чувствувайки се неловко с Мел. Мел отново изпита непреодолимо желание да прегърне младото момиче, независимо че изглеждаше високо и пораснало. В душата си то все още беше самотно, нещастно, малко момиченце.

— Това е хубава касета. Вал също я има.

— Коя беше тя? — Пам отново изглеждаше заинтригувана.

— Блондинката.

— Симпатична ли е?

Мел се засмя:

— Надявам се. Може би, ако някога дойдеш на Изток с баща си, ще се запознаеш и с двете.

Пам отново седна на леглото си.

— Бих искала някога да отида в Ню Йорк. Но ние почти не пътуваме. Татко не може да остави работата си. Винаги има някой, заради когото трябва да стои тук. С изключение на няколко седмици през лятото, когато се побърква, че е напуснал болницата, и се обажда там всеки два часа. Ходим в Аспен. — Имаше отегчен вид и Мел я погледна в очите. Там имаше нещо прекършено. Като че ли й липсваше енергия, въодушевление, радост. Мел си помисли, че една жена би могла да направи чудеса за това момиче. Някоя жена, която да я обича и да замести майка й. Детето оплаква Ан и независимо от силната съпротива срещу нов човек точно от това има най-голяма нужда. Сухата немкиня на долния етаж не може да й даде любов. Питър прави, каквото му е по силите, но на нея й трябва нещо друго.

— В Аспен сигурно е хубаво. — Мел се мъчеше да отвори вратичката към момичето. Веднъж-дваж й се стори, че вижда проблясък на надежда, но не беше сигурна.

— Да, не е лошо. Само че там ми е скучно.

— Къде другаде би предпочела да отидеш?

— На плажа… в Мексико… в Европа… в Ню Йорк… някъде, където е гот — колебливо се усмихна тя. — Някъде, където има интересни хора, не само любители на природата и туристи. Уф! — Пам направи гримаса.

— Ние ходим всяко лято в Мартас Винярд. На плаж. Не е вълнуващо, но е приятно. Може би някога ще ни дойдеш на гости там?

При тези думи Пам отново придоби подозрително изражение и преди Мел да успее да добави нещо, Матю се втурна в стаята.

— Махай се, келеш такъв! — скочи тя, защитавайки царството си.

— Ти си гаднярка! — По-скоро подразнен, отколкото обиден, Матю погледна Мел с чувство за собственост. — Татко каза, че вечерята е готова, и всички трябва да слизаме. — Той чакаше да я придружи и тя не можа да увери Пам, че понякога бе просто приятелски жест, а не предзнаменование за нещо предстоящо между нея и баща й.

Марк се присъедини към тях на стълбите. Двамата с Пам непрекъснато се заяждаха, а Матю не спираше да дърдори на Мел. Питър ги чакаше в трапезарията. Когато влязоха всички заедно, лицето му застина сякаш видя призрак, но бързо се съвзе. Сигурно си спомни нещо, което отдавна не бе виждал.

— Опасявах се, че са те взели за заложник.

— Не. Разговаряхме с Пам.

Той изглеждаше доволен и всички заеха местата си. Мел се поколеба — не знаеше къде да седне. Питър бързо отмести стола от дясната си страна. Пам изглеждаше шокирана, понечи да стане от мястото си в края на масата срещу Питър с двете момчета до себе си:

— Това е…

— Няма значение! — Твърдо каза той и Мел веднага разбра. Беше й предложил стола на покойната си жена. Тя предпочиташе да не беше го правил. В стаята настъпи дълго и тежко мълчание. Мисис Хан влезе и я загледа втренчено. Мел умоляващо погледна Питър.

— Няма нищо, Мел. — Очите му я успокоиха, после огледаха всички останали. Разговорът отново бе подет. След миг столовата се изпълни с обичайната глъчка и всички започнаха да ядат студената кресонова супа, приготвена от мисис Хан.

Вечерта мина приятно и Питър се оказа прав. Нямаше нужда да се придава толкова голямо значение на случая. Когато привършиха, децата се качиха горе, а Мел и Питър пиха кафе в кабинета му. Мел ги видя отново, когато си тръгна. Пам официално се ръкува с нея и тя усети, че момичето изпитва облекчение от заминаването й, Марк поиска автограф, а Матю обви ръчички около врата й, молейки я да остане.

— Не мога. Но обещавам, че ще ти изпратя картичка от Ню Йорк.

Очите му се изпълниха със сълзи:

— Не е същото. — Беше прав, но тя не можеше да направи нищо повече. Притисна го продължително до себе си, после нежно го целуна по бузата и погали косата му.

— Може би някога ще ми дойдеш на гости в Ню Йорк. — Той я погледна в очите. И двамата знаеха, че това няма да бъде скоро, ако изобщо стане. Тя изпита ужасно състрадание към него. Колата потегли, а Матю продължаваше да маха, докато се отдалечаваха. Мел бе готова да се разплаче:

— Чувствувам се отвратително, че го изоставям.

Погледна Питър и той се трогна от израза на очите й.

Посегна и я потупа по ръката. За първи път я докосваше и усети, че през него премина трепет. Бързо отдръпна ръката си, а тя извърна глава.

— Той е превъзходно дете… всичките са такива…

Дори Пам. Всичките й харесаха, тя им съчувствуваше за преживяното, а също и на Питър. Тихо въздъхна.

— Радвам се, че останах.

— Аз също. Това се отрази добре на всички ни. Не сме вечеряли така щастливо от… години.

Тя знаеше точно от колко години. Живееха като в гробница и тя отново си помисли, че той би трябвало да продаде къщата, но не посмя да му го каже.

— Благодаря, че ме покани днес следобед — обърна се тя към него.

— Радвам се, че дойде.

— Аз също.

Бързо стигнаха до паркинга пред болницата и спряха неловко пред колата й, не знаейки какво да си кажат.

— Благодаря, Питър, беше чудесно.

Тя си отбеляза наум да изпрати цветя на другия ден, а може би и подаръци за децата, ако й остане време за пазаруване преди тръгването. Трябваше да купи нещо и за близначките.

— Благодаря, Мел. — Той дълго я гледа в очите, после протегна ръка. — Ще се срещнем утре.

Щяха да снимат за кратко Пати Лу и това щеше да е последната им възможност да се видят. Изпрати я до колата, постояха за миг, после тя влезе вътре.

— Благодаря още веднъж.

— Лека нощ, Мел. — Той се усмихна, обърна се и се отправи към болницата да види как е Пати Лу.